Нощни вълци

1.

Лиля Федотова ме събуди. Напоследък често й се случваше. Не си мислете нищо друго — просто сутрин идваше в кабинета, докато аз още спях там.

— Ставайте, графе, чакат ви велики дела! — казваше тя и излизаше. Даваше ми възможност да се разсъня, да се приведа в служебен вид, а понякога и да се обръсна. Лиля Федотова, изглежда, затова и идваше по-рано.

Не може да се каже, че изгарям в работата си, макар че понякога се заседавам до съмване и не успявам дори да се прибера вкъщи. Ако много ми се иска, мога да се прибера. Но работата е там, че всъщност не ми се иска много, макар да ми е мъчно без дъщеря ми. И въобще страдам от самотата.

Ирина Хенриховна, както се казва, се е изправила на зъби и нокти и човек не може да я спре. Според нейните думи търпението й било свършило. Аз съм и женкар, и лош баща, и за работата си мисля повече, отколкото за семейството. Разводът изглежда единствената алтернатива. Но засега се старая да не мисля за това.

Включих електрическата си самобръсначка и Федотова тактично излезе от кабинета. След като се приведох набързо в приличен вид, седнах зад бюрото, готов за обещаните подвизи, от които се състоят работните ми делници.

Лиля открехна вратата, увери се, че съм завършил сутрешния си тоалет, и с лека походка се запъти към бюрото си.

— Константин Дмитриевич те чака в кабинета си — мимоходом съобщи тя.

— Защо не ми звънна по телефона?

— Току-що го видях — обясни тя. — Помоли ме да ти предам. Какво странно има?

— Отивам — промърморих.

Грязнов естествено вече беше при Меркулов. Стас Аленичев, който така ми хареса при запознанството, също беше тук.

— Привет на всички! — казах, докато влизах.

— Виж, Стас — Грязнов ме посочи и пак се обърна към подчинения си. — Ето какво те чака, ако гориш в работата си като Турецки. Нима той прилича на оня блестящ мъж, с когото те запознах неотдавна? Направо клошар някакъв.

— Виж по-добре себе си — озъбих му се.

— Пак ли си спал в кабинета? — попита ме Меркулов.

— Тъй вярно — отговорих. — Затова ли ме извикахте?

— Сядай — заповяда Меркулов.

Седнах в най-отвратителното си възможно настроение. Защо — не можех да разбера.

— Можем ли да започваме? — попита Грязнов.

Костя погледна часовника си.

— Почакай! Трябва да дойде още един човек.

— Надявам се, не Ирина Хенриховна — мрачно се поинтересувах аз.

Меркулов остави репликата ми да виси във въздуха и пак погледна часовника си. После премести поглед върху стенния часовник и аз също го погледнах неволно. Беше точно девет. И в тази минута вратата се отвори и в кабинета влезе един мъж.

Външността му беше най-обикновена. Доста безлична, бих казал. И веднага разбрах в кои служби работеше.

— Запознайте се — представи го Костя. — Николай Николаевич Фирсов, отговорен служител на ФСС.

Ние също се представихме.

Костя изгледа Грязнов.

— Сега вече можеш да започваш.

Слушах Грязнов и изведнъж се отнесох. Сигурно защото всичко, което разказваше, ми беше известно.

Но изведнъж Грязнов каза нещо, което веднага ме накара да наостря слух и привлече цялото ми внимание.

— Това е поредната жертва на Портнов — каза той.

— Какво? — попитах.

Грязнов ме изгледа.

— Да. Макар че прилича на бандитско разчистване на сметки, това не трябва да ни заблуждава. Това е работа на Портнов.

— Май нещо съм пропуснал. Моля за извинение — казах аз.

Всички ме погледнаха.

— Какво си пропуснал? — ласкаво попита Меркулов.

Когато ми говори с такъв тон, това не предвещава нищо добро. Но то не ме спря.

— Може ли пак да повторите: коя е поредната жертва на Портнов?

Фирсов ме наблюдаваше внимателно. Грязнов — с тревога, а Стас — съчувствено. Меркулов се стараеше да не гледа към мен.

— Убийството на Фролов е извършено в хотел „Москва“ — повтори Грязнов. — Фролов е бил генерален директор на фирмата „Оргтехника“ от Краснодар. Смятаме, че е пристигнал в Москва специално за да се срещне с Портнов.

— Защо мислите така? — попитах.

— Защото за няколкото дни, прекарани в хотела, е излизал само два пъти. И двата пъти е ходил в хотел „Русия“, за да се срещне с Портнов. Първия път не успял. Втория път се срещнали и на следващия ден той е бил убит.

— Вие да не сте го следили?

— Имаме показанията на дежурните по етаж — поясни Грязнов. — И наистина не е излизал от стаята си — проверихме.

Не зададох повече въпроси и Грязнов продължи:

— И така, няколко часа преди убийството при Фролов е дошло някакво момиче. Кога си е заминало, не е видял никой.

— Моля за извинение — намесих се пак. — Как конкретно е убит Фролов?

— Пръснал се е — каза Грязнов.

Стори ми се, че не съм чул правилно.

— Какво?

— Пръснал се е — повтори Грязнов и аз се убедих, че слухът ми си е наред.

— Как така? — попитах.

— Да — присъедини се и Меркулов. — Как наистина?

— Сипали са му в шампанското някакъв препарат, от който вътрешните органи на Фролов са се разширили и в резултат е получил вътрешен кръвоизлив. Направо беше ужасно да го гледаш. Раздул се е като балон. И се е пръснал.

— Че може ли така? — попитах недоверчиво Грязнов.

— Не сме се сблъсквали досега с такъв препарат — отговори той. — Тоест той е известен в специалната фармацевтика, но на практика… Наистина виждаме за пръв път такова нещо.

— Добре, давай нататък — каза Меркулов. — Какво е това момиче?

— Виждали са я и друг път в обкръжението на Портнов. Оперативната проверка изясни, че това е Юлия Владимировна Спасова, родом от Североморск. Някога е била там елитна валутна проститутка. — Грязнов докладваше делово, с мрачен тон, което не съответстваше много на съдържанието. — Видели са я няколко часа преди да умре Фролов. Но, повтарям, никой не е забелязал кога си е отишла.

— Ас какво се е занимавал тоя Фролов? Какви отношения е имал с Портнов? — попита Меркулов.

— Изяснихме, че Портнов и неговата фирма са сключили договори с много руски предприятия за доставка на компютърна техника. И не са изпълнили ангажиментите си по нито един договор.

— Как го изяснихте? — поинтересувах се аз.

Грязнов ме изгледа като досадна муха.

— Получихме сведенията от Управлението за борба с икономическите престъпления.

— По-нататък — каза Меркулов.

— Фролов сключил с Портнов договор и платил авансово два милиона долара. Знаем със сигурност, че са разговаряли в деня преди убийството. За съдържанието на разговора можем само да се досещаме. Но е абсолютно ясно, че Фролов е искал от Портнов да изпълни договора. Няма да сбъркаме, ако предположим, че го е заплашвал. За което и си е платил. По такъв начин можем да смятаме за организатор на убийството Портнов.

— Намерихте ли тая Юлия Спасова? Задържахте ли я, разпитахте ли я? — попита Меркулов.

— Не, засега решихме да не я закачаме.

Направо подскочих:

— Защо? Да не сте мръднали?

Грязнов ме изгледа с укор.

— Във всеки друг случай така и бихме постъпили. Но Портнов е особен случай. Главното сега е да не го подплашим. Трябва да приберем първо него, а после ще арестуваме хората му.

И тук се обади чекистът Фирсов:

— Съвсем правилно сте решили. В тоя случай не бива да се бърза.

Съвсем бях забравил за него, той си седеше мълчаливо до този момент. Но нещо в думите му не ми хареса и затова попитах немного дружелюбно:

— Изглежда, и вие има какво да ни съобщите?

— Разбира се — отговори той. — Иначе какво да правя тук.

Меркулов добави:

— Именно затова полковник Фирсов дойде на нашето съвещание.

— Само не ми казвайте, че Портнов е американски шпионин — посъветвах Фирсов. — Това вече ще е прекалено.

— Съвсем не е прекалено — отговори ми той. — Според нашите данни Портнов наистина е чужд агент.

Прехапах език.

— Установихме — продължи Фирсов, — че господин Портнов напоследък е развил страст към риболова. Нашите хора, които са го следили, изяснили, че като рибар никакъв го няма. Но въпреки това той ходи често в град Ковальов, там има едно не лошо за риболов езеро. Нашите хора го проследиха и засякоха контакта му с Аркадий Селезньов, учен, който работи в секретен институт. Общо взето, Портнов не си е губил времето. Но и ние не го проспахме. Така че никъде няма да се дене от нас тоя Портнов.

— Нещо сте твърде оптимистично настроен — казах аз. — Дали не го подценявате?

— Работим — сви рамене той. — И се надяваме с ваша помощ да задържим завинаги в родината тоя негодник.

— Дай боже — въздъхнах аз.

— Има данни — каза Фирсов, — че Селезньов работи над създаването на принципно нова балистична ракета. Така че американците имат огромен интерес към работата на Селезньов. Правете си сами изводите.

— Вие нали сте ги направили — усмихнах се аз. — А по-нататък? Ненапразно ни издавате тук държавните тайни. Какво се изисква от нас?

— Портнов е поръчал билети. Излита след четири дни за Щатите — обясни Фирсов.

— Е, това едва ли ще му се удаде — закани се Грязнов.

— И въпреки това си е поръчал билетите. Което означава, че той се надява да свърши своята работа за оставащото време.

— Следите ли го? — попита Меркулов.

— Разбира се — каза Фирсов. — Нещо повече, следим и Селезньов. Ако се срещнат с Портнов, ще ги задържим с уликите като шпиони.

— Това е ясно — казах аз. — Но с какво конкретно можем да помогнем?

— Не прибързвайте — отговори Фирсов. — Ако избързате и задържите Портнов, по другото дело ще отидат на вятъра всичките ни усилия да разобличим чуждите агенти.

— Ясно — намесих се пак. — Само да не отидат на вятъра нашите усилия, ако вие го изтървете…

— Каквото и да стане, той няма да излети оттук — увери ни Фирсов. — Имаме достатъчно улики, за да го задържим на летището. Като минимум.

2

Почти се свечеряваше, когато Грязнов се обади по телефона.

— Звъня ти от жилището, където е станало убийство. Искам да дойдеш тук. При това колкото се може по-бързо.

Разтревожих се от тона му.

— Портнов ли?

— Не, убит е друг човек.

— Слава, нима не разбираш какво те питам? Убийството свързано ли е с Портнов?

— Има такова предположение.

— Адресът?

Грязнов ми продиктува адреса на апартамента, откъдето се обаждаше. Свързах се със секретарката на Меркулов и тя ми каза, че той не е в кабинета си.

Но все пак ми дадоха кола.

Тръснах се на седалката до шофьора и заявих:

— Улица „Бабушкин“.

До третия етаж не се изкачих, ами направо излетях. Пред вратата на търсения апартамент стояха служители от милицията, които пазеха да не влизат външни хора. Представих се и веднага ме пуснаха при Грязнов.

Слава седеше в кухнята и изучаваше някакъв документ. Като ме видя, рязко се изправи.

— Саша! — Стори ми се, че се зарадва. — Най-после.

И в този момент в кухнята влезе Стас Аленичев. Мълчаливо си кимнахме и отидохме и тримата в стаята, където още се тълпяха хората на Грязнов и експертите.

На пода до дивана лежеше труп.

Приближих се.

Непознат за мен мъж. На вид около тридесетгодишен. На челото му — мъничка дупчица, оттам беше влязъл куршумът.

— Не го познавам — казах на Грязнов. — Защо ме извика?

— Фамилията му е Горохов — съобщи Грязнов. — Бил е компютърджия. Помислих си, че ще искаш да поговориш с жена му. Изясни се, че това убийство има връзка с делата, които ти водиш.

Жената на убития се намираше при съседката. Стас отиде да я доведе.

Тя се оказа малка, наплашена мишка, която ме гледаше с истински страх.

— Запознайте се — каза Стас. — Анна Генадиевна Горохова. А това е старши следователят от Главна прокуратура Турецки.

— Разкажете ни, моля ви, какво ви е известно за убийството — обърнах се аз към Горохова.

Анна Генадиевна отмести изплашения си поглед към Грязнов.

— Ами нали вече разказах.

— Не се вълнувай, Аня — меко каза Грязнов. — Така трябва. Разкажи още веднъж.

— Той чакаше някого — започна Горохова. — Каза, че скоро всичко ще се промени и ние ще заживеем по-добре. Може би дори ще заминем. В Америка. И казваше, че сме щели да имаме много пари.

— А кого чакаше? — попитах. — Не ви ли каза кой трябва да дойде при него?

Тя поклати глава:

— Не. Дори напротив, нареди ми да отида някъде за малко заради гостите. При съседката например.

— Гости? Вие казахте „гости“. Значи той не е чакал само един човек?

Тя напрегнато смръщи чело, сякаш се опитваше да осмисли думите ми.

— Не — поклати след малко глава. — Чакаше един човек. Отдавна го чакаше, от сутринта ми наду главата: значи ще дойде някой да поговорят и после всичко ще се нареди. — Тя изведнъж силно изхлипа и заплака.

Почаках, докато се успокои.

— Значи не се видели госта?

— Не.

— А кога отидохте при съседката?

— Андрей каза, че той трябва да дойде към пет следобед. И аз отидох някъде към пет без петнадесет.

— Кога се върнахте?

— Както той ми каза — към шест и половина. И видях…

— Вратата беше ли отворена? — попитах, за да не й дам пак да се разплаче.

— Да — кимна тя. — Имах ключ, но не ми потрябва. Вратата беше отворена.

— Значи вие влязохте и…

— И го видях. И май закрещях.

— Да — чух изведнъж още един женски глас. — Тя така закрещя, че аз веднага дотичах. И също видях Андрей.

Преместих поглед към нея и за секунда изгубих дар слово. Отдавна не ми се беше случвало да видя такава ослепителна красавица.

Стас май усети състоянието ми.

— Това е съседката — обясни той. — Същата, при която е била Анна Генадиевна.

— Хвостова. Тамара Павловна — представи се съседката. — Може просто Тамара.

— Александър Борисович — представих се и аз, като едва се сдържах да не добавя: „Може и просто Саша.“ — Какво още можете да ни разкажете?

— Струва ми се, че видях убиеца. — И без да чака повече въпроси, взе да разказва: — Дойде Аня и решихме да пийнем чай и когато чайникът кипна, изведнъж си спомних, че нямам нищо към него. Хлебарницата е съвсем наблизо и аз изтичах дотам. Там има и сладкарски щанд…

Разбрах, че ако не я спра, ще затъне в излишни подробности.

— Къде видяхте този човек?

Тя сякаш се спъна, но за мое учудване ме изгледа с благодарност. Девет от десет жени, които прекъснете така, ще ви гледат като враг на народа. На женския естествено.

— Благодаря — каза тя, с което ме възхити. — Спирайте ме, моля ви, аз, като се вълнувам, говоря много. Та когато изтичах от входа, се сблъсках с някакъв младеж. Обърнах му внимание, защото беше някак незабележим.

— По-подробно, моля ви. Опитайте се да си спомните в какво се изразяваше тази незабележимост.

— Ами разбирате ли — започна да обяснява Хвостова, — изведнъж видях човек, който сякаш специално се беше облякъл така, че да бъде незабележим. Всичко по него беше такова евтино, тъмно — от обувките до сакото. Аз нали изневиделица се сблъсках с него, извиних му се и в този момент видях очите му…

— Продължете. — Много се боях, че тя няма да каже нищо повече.

— Очите му бяха празни — каза Тамара. — Празни, разбирате ли? Страшно някак. Сякаш от тях бяха изчистили всичко човешко. Дори е неясно как изобщо вижда с такива очи.

Тя го беше запомнила. Нямаше време за губене.

— Вие можете много да ни помогнете — казах аз. — Ще отидете ли на „Петровка“, за да съставите с нашите служители портрет по описание на този човек?

— Разбира се — съгласи се тя.

— Между другото — попитах, — защо сте помислили, че е убиецът? Празни очи може да има и празният човек.

— Не — възрази тя, — при такъв то е различно. А за това, че е убиецът, не помислих веднага, а чак като се върнах. Преди никога не съм го виждала в нашия вход, познавам добре всички съседи. И още си припомних, че той беше много недоволен, когато погледите ни се срещнаха. Не се изплаши, ами някак целият се напрегна… Когато разбрах какво се е случило, тогава си спомних всичко това.

— Е, какво пък — казах. — Вашите показания могат да ни помогнат. Сега ще ги запишем, а после ще идете на „Петровка“.

Значи портретът по описание ще бъде готов днес. Ненапразно бих път дотук. Ако се появи някаква следа за връзка с банковите обири, ще поема това дело. Засега го разследваха дежурният следовател от прокуратурата, оперативните служители от МУР и експертите.

Хвостова замина за „Петровка“, а аз пак се заех с Горохова.

— Вашият мъж разправял за някакви промени към по-добро. Разкажете ни по-подробно за това. Започнете от това колко е била заплатата му, стигаше ли ви.

Тя гледаше в една точка и сякаш не чу въпроса ми. Исках да повторя, но Анна изведнъж дойде на себе си и започна да разказва:

— Напоследък печелеше прилично. Преди година едва-едва връзвахме двата края. Той получаваше стотинки в института си. А през последните месеци печелеше много добре. Дори ми беше някак непривично. Но се стараех да не мисля за това. Щом носи пари вкъщи, какво да го разпитвам…

— Да не са му повишили заплатата?

— Той напусна института — отговори тя. — Започна да работи на друго място. Каза, че било в частна фирма. Повече не ми и трябваше да знам. И аз не го разпитвах.

— А какво е имал предвид с тези промени в живота ви?

— Имаше предвид големи пари. Те трябваше да променят живота ни. Веднъж се изпусна… Каза, че те трябвало да му платят тези пари. Че нямали друг изход.

— Те? — попитах. — Кои са тези „те“?

— Не знам. Не го попитах тогава. Но той беше, как да кажа… много възбуден.

— Възбуден ли?

— Да. Беше радостен, сякаш чакаше някакъв празник. И през цялото време ми говореше, че сега ще заживеем така, както заслужаваме.

— Какъв беше по професия мъжът ви?

— Компютърен специалист.

— Кажете ми, Анна Генадиевна, не ви ли се е сторило, че мъжът ви е научил някаква тайна напоследък?

Тя объркано се огледа:

— Тайна ли?

— Да — казах аз. — Разбирате ли, понякога се случва човек да научи нещо и да реши, че това знание ще му донесе много пари. Например може да заплаши някого, че ще разгласи тази информация. А на този някой това не му изнася. Или трябва да си плати, или…

— Да бъде убит — каза Горохова.

— Да.

Анна Генадиевна се намръщи. Изглежда, не й беше хрумвал подобен вариант.

— Той каза: няма къде да ходят, ще платят като нищо. Аз мислех, че ще му платят за неговата работа, за това, което правеше за тях. А излиза, че ги е шантажирал. Това е в негов стил.

— В негов стил ли… Какво имате предвид?

— Той винаги намираше някакви малки недостатъци у хората и после ги упрекваше за това.

Разбрах, че има предвид себе си.

— Е — казах, — благодаря ви.

— Няма за какво — равнодушно отговори тя.

След като оперативно-следствената група, оглавявана от дежурния следовател на Московската градска прокуратура, приключи с всички необходими действия на местопрестъплението, двамата с Грязнов напуснахме апартамента. Разбирах, че Слава не ме извика случайно, беше решил, както казват при нас, да ми „примери“ това дело. Според него то имаше отношение към делата на Портнов и неговата банда. Но засега нямахме твърди доказателства за това.

Вече в колата Грязнов се зае подробно да ме въведе в нещата:

— Управлението за икономическата престъпност наблюдава отдавна Горохов. Той е бил компютърджия от екстра класа, който напуснал работата си преди няколко месеца и започнал да работи във фирмата на Портнов. Спадал е към „интелектуалното“ крило.

Там хората се делят, така да се каже, на два отряда: „интелектуалци“ и „биячи“. Момчетата от управлението за борба с икономическата престъпност вече са изяснили с доста голяма сигурност, че ограбването на банките е ставало по следната доста проста схема.

Компютърджиите проследяват движението по сметките. Те не са действали като класически хакери, не са превеждали суми по свои сметки. Портнов е знаел, че рано или късно ще го спипат за такива далавери. Колкото и да е силен един хакер, винаги ще се намери по-добър и ще го засече.

Неговите „интелектуалци“ просто следели движението по сметките и аналитиците му предвиждали кога банките ще плащат с налични пари. А после идвал ред на „екшън героите“.

„Интелектуалците“ прекрасно били осведомени за печалбата на банките и за оборота им, знаели са къде и кога се натрупват така наречените „черни каси“. А екшънджиите връхлитали и ги ограбвали. Просто и ефективно.

Всичко това ми беше известно донякъде. Все пак аз, а не Грязнов оглавяваше групата „Пантера“ и разследвах банковите обири. Но за Горохов досега не знаех.

— Трябва да си идиот, за да шантажираш Портнов! — каза Слава.

— Може би не е шантажирал него — усъмних се.

— Може да се е натъкнал на някого от неговите приближени, който и да го е очистил — каза Грязнов. — Ех, дано направят добър фоторобот. Много може да помогне. Кой знае защо ми се струва, че някой от свидетелите вече описва това лице.

— Кого имаш предвид?

— Помниш ли — такива никакви очи, празни? Същото говореха за човека, който може би е убил Светлана Козлова.

— Вярно.

— Да вървим в МУР — предложи Грязнов.

— Смяташ ли, че фотороботът вече е готов?

— И да не е, ще почакаме.

— Да вървим — съгласих се.

Грязнов излезе прав. Когато портретът на предполагаемия убиец на Горохов беше готов, го сравнихме с фоторобота, изготвен по описание за убийството на Светлана Козлова.

И от двата портрета ни гледаше едно и също лице.

Оставаше само да намерим този убиец.