Нощни вълци

1.

В Русия му оставаше съвсем малко работа. Още някоя и друга дреболия и можеше да се връща в Щатите.

За няколкото месеца, които прекара в бившата си родина, Портнов спечели толкова, колкото не беше успял за целия си досегашен живот. И едва ли щеше да има повече такъв късмет.

Знае се, че големи пари се правят там, където цари голям хаос. И силният човек просто няма право да се отпуска. Истински силният човек в такава ситуация няма да изтърве своето. Нали парите, особено при началното натрупване на капитала, направо се валят по земята. Трябва само да се наведеш и да ги вдигнеш. Но за да се наведеш преди всички, се иска силен гръб. Е, Портнов го има. Всички, които се съмняваха в това, го разбраха на собствения си гръб.

Освен операцията със Селезньов трябваше да завърши още една — със самолетите.

Той сключи договор с Кения, съгласно който трябваше да им закара няколко самолета „Ан-32“ и „Ил-76“. И макар авансът да бе преведен и парите да бяха постъпили в сметката му, Портнов все пак смяташе да изпълни договора. Африканците не са прости хора. За съжаление не можеш да ги сплашиш. Те и в Америка ще те спипат. Затова, майната им, да си вземат самолетите, още повече че на Портнов те не му и трябват особено.

Алекс излетя за София, той имаше пълномощно да подписва някои документи от името на Портнов. Този няма да те излъже, няма да дърпа чергата към себе си. Портнов беше спокоен за Алекс. И не само защото той му беше безгранично предан на думи. Алекс има роднини в Щатите, които много обича, и няма да си разваля отношенията с Портнов. Не, тук всичко е наред. Съчетаването на тоягата и моркова пак работеше за Феликс Портнов.

Той неслучайно изпрати в София Алекс. След като той подпише там договора, Портнов ще започне операцията по оттеглянето си от тази страна. Не можеше да не разбира, че го следят и дебнат всички, които не ги мързи. Но нямаха преки улики, затова не бързаха. Чакаха. Но и той умееше да чака. При това блестящо.

Отдавна знаеше, че ако искаш да постигнеш нещо в Русия, трябва да умееш добре да балансираш. Да ходиш по въже. Да действаш на ръба на провала, както се казва. Та на ченгетата хем да им се иска да го арестуват, хем да не им стиска. Разбира се, той има и някой отгоре, който ще се застъпи за него в труден час, но не бива да разчита прекалено на това, ако иска да излезе сух от водата. „Другарите“ са доста страхливички и могат да го изтъргуват при някой опасен развой на събитията. Не, Портнов трябва да се надява само на себе си.

Затова ще върви по ръба до последния момент. А когато този момент настъпи — просто ще изчезне. Той знае как да го направи. Именно затова наричаше оттеглянето си „операция“.

2.

Личният самолет на Портнов беше готов за полет, но Алекс не замина с него. Напоследък усещаше нещо неприятно — някаква постоянна тревога.

Нещо трябваше да се случи. Опитваше се да не вярва на предчувствията си, да плюе на всичко, но тревогата не го напускаше.

В най-последния момент той се отказа да лети.

Макс Кей, който го придружаваше, по-точно трябваше да го съпровожда, безкрайно се учуди:

— Да не си полудял?

— Няма да летя — упорито каза Алекс. — Лети сам. Не мога.

— Трябва да докладвам на шефа.

— Ще пристигна утре. Или вечерта.

— Какво ти става?

— Не знам. Зле ми е.

— Така не става, Алекс. — Макс нищо не разбираше. — Що за детска градина?

— Отивай, Макс — каза му Алекс. — Ти ме познаваш. Това не са капризи. Кажи там, че ще пристигна с друг полет вечерта. С пътнически самолет.

Макс беше потресен. Това просто не можеше да бъде — Алекс отдавна бе в организацията. Знае какво се полага за такова самоволно решение.

— Ти си откачил — повтори той.

След като самолетът излетя, Алекс усети, че започва да се поуспокоява. Той за нищо на света не би признал истинската причина да се откаже от този полет. Това бе нещо повече от предчувствие. Направо го заливаше нещо, което не можеше да опише с думи.

Той не излетя за София и знаеше, че Портнов ще го направи на кайма заради това. И все пак не се разкайваше.

Той се запъти към Шереметиево.

Провървя му. След час излиташе самолет за София. И той си купи без проблеми билет за този полет.

Алекс вече съвсем се успокои. Голяма работа, помисли той. Ще закъснея само с три-четири часа. А Портнов…

Ще се оправдая някак, мислеше си той. Главното е да свърша работата. Победителите не ги съдят. В краен случай ще му разкажа за страховете си.

Може пък да ми се размине.

Полетът протичаше нормално. Само непонятното поведение на Алекс тревожеше Макс. Той винаги се тревожеше, когато не разбира нещо. А поведението на Алекс излизаше от всякакви рамки. Той просто не биваше да се държи така, трябваше да обясни.

Изведнъж Макс подскочи в креслото си, отпусна се и целият омекна.

— Не — прошепна той. — Само това не…

От този миг загуби покой. Гледаше часовника в очакване на мига, когато колелата на самолета ще докоснат пистата. Чакаше този миг като спасение. Направо издъхваше от смъртен ужас.

— Не — шепнеше той. — Те не могат да постъпят така с мен…

И когато накрая самолетът се снижи за кацане, Макс се вкопчи с побелели от напрежение пръсти в подлакътника на креслото и затвори очи.

Самолетът подскочи, блъсна пак гумите си в пистата и се понесе по нея. Макс Кей изтри избилата по челото му влага.

— Слава богу! — прошепна той.

И в този момент носещият се по пистата самолет се взриви.

Огнен стълб се изви високо в небето и далеч наоколо се разлетяха парчета от корпуса на самолета, както и останките на пътуващите с него.

Никой не би могъл да ги събере повече.

Дори Господ Бог.

3

След пристигането си на летище София Алекс не разбра веднага за взрива. Преди отлитането от Москва той пусна телеграма, в която съобщаваше, че Макс е излетял, както е било договорено, а той трябва да лети с пътнически самолет и молеше да го посрещнат.

Двама представителни мъже го посрещнаха в залата за пристигащи, заведоха го до колата и се настаниха на задната седалка.

— Посрещнахте ли Макс? — без да се обръща, попита Алекс.

Мъжете мълчаха. Алекс усети, че всичко това никак не му харесва.

— Защо не отговаряте? — попита той.

Вместо да отговори, единият попита:

— Кажете, Алекс, защо не летяхте с Макс?

— От къде на къде съм длъжен да се отчитам пред вас? Какво е станало?

— Самолетът, с който пристигна Макс, се взриви при кацането.

— Какво?!

Алекс се разтрепери. Той чувстваше, знаеше, че ще се случи нещо ужасно. Но нима можеше да го каже на тези хора?

— Вие какво? Да не намеквате, че аз съм организирал тоя взрив?

— Не мислим така.

— Задържах се в Москва заради някои недовършени неща — каза Алекс. — Имате ли още въпроси?

Те не го удостоиха с отговор. Алекс чу как си шушукат зад гърба му.

— Да оставим това — каза единият. — Не е наша работа, Петре.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Мисля, че това са си техни вътрешни проблеми. За нас е важен само договорът.

— Не знам — измърмори оня, когото нарекоха Петър.

Накрая единият от мъжете каза на Алекс:

— Полицията обаче ще ви зададе някои въпроси.

— Те в течение ли са? — попита Алекс.

— Да. Не можехме да не им разкажем. Нашият бизнес е легален. Те знаят, че сте пристигнали, и искат да се срещнат с вас веднага след подписването на договора.

— Но аз нямам какво да им кажа. — Алекс усети как противното ситно треперене пак го обхваща.

Нещо ще стане, мислеше той, нещо непременно ще се случи…

— Те ще ви зададат някои въпроси. Вие ще отговорите. Кажете им каквото знаете. Това е просто формалност.

— И аз така мисля — каза вторият.

Но чувството за опасност не напускаше Алекс. Що за работа е това, мислеше той, докога ще продължава това?

Те се приближиха към някаква сграда, пред която беше паркирана безлична кола, която им пречеше да минат.

— По дяволите! — изруга Петър.

Веднага щом колата им спря, другата се взриви, като сееше около себе си смърт и хаос.

Петър беше убит на място. Партньорът му диво закрещя и се опита да отвори вратата, за да се измъкне от колата. Към него притича някакъв тип, чието лице беше закрито от черна маска, и с един откос от автомата си го отхвърли назад. Мъжът извика и падна обратно в купето — право върху Алекс.

Ето това е, премина за миг през главата му. Ето какво чувствах. То не ме подведе. Прав бях. Те ме спипаха.

Той се опитваше да отвори вратата от другата страна, но тя не поддаваше, сякаш я бяха заварили. Алекс разбираше, че няма шанс за спасение, че смъртта диша в лицето му, но не се предаваше — опитваше ли, опитваше да избие вратата.

Мъжът с черната маска насочи автомата срещу него. Алекс обречено застина.

Не може да бъде, помисли той.

И в този миг смъртта го застигна с автоматния откос.

Портнов беше чувал отнякъде, че камилите не прощават на тези, които се намесят в любовните им игри. Изплашената камила преследва натрапника, докато не го стигне и не го стъпче.

Юлия днес беше особено нежна. Тя знаеше, че престоят на Портнов в Русия приключва. И съвсем не й се искаше той да я остави тук. А че това можеше да стане, тя изобщо не се съмняваше. Какво ли не се въртеше из главата на дъртия козел.

Нали вчера й се ядоса и процеди: „Да не знаеш много, кучко, че ще те продам на някой местен сутеньор и ще завършиш кариерата си на площада пред трите гари.“

И тя разбра, че това не са просто думи. Той като нищо щеше да го направи. Ако тя знаеше какво мисли в това време Портнов, щеше да бъде по-спокойна.

Не, мислеше си Портнов, няма да дам това момиче на никого. С никоя друга досега не му беше било така хубаво, но тя не биваше да го знае. Нека се старае, нека през цялото време да се чувства така, сякаш земята гори под краката й.

И докато те се забавляваха, в стаята, без да почука, нахълта Лео Берг.

— Вън! Какво си позволяваш?! — закрещя Портнов.

Именно в този миг той си спомни за камилите.

Лео Берг сякаш не забелязваше гнева му. И това накара Портнов да застане нащрек много повече, отколкото ако оня беше започнал да се извинява.

— За какъв дявол нахълта така? — мрачно попита той. — Какво е станало?

— Шефе — каза Берг, — беда.

— Говори де! — пак повиши глас Портнов. — С кука ли да ти вадя думите?

— Беда — повтори Берг. — Макс и Алекс са убити.

— Какво?!

— Макс е летял с вашия личен самолет, а Алекс с редовен полет. Те са взривили самолета и са разстреляли Алекс, когато са спрели пред офиса на нашите партньори в София.

— Кой? Хванали ли са ги?

— Не, шефе.

— Така или иначе… — промърмори Портнов неясно и се обърна към Юлия: — Махай се!

Тя стремително избяга от стаята, без дори да прикрие голотата си.

Портнов изгледа пак Берг.

— Всичко ли е готово за отпътуването?

— Да, шефе.

— Какво става със Селезньов?

— Всичко е наред.

— Добре — кимна Портнов. — А сега помълчи малко.

И той започна да се разхожда от ъгъл до ъгъл из огромната стая. Трябваше да се успокои и да обмисли всичко. В никакъв случай не биваше да действа прибързано.

Жалко за Алекс и Макс. Но напредва оня, който не се обръща назад. Е, какво пък. Време е да се омита. Само…

Той спря. Берг беше застинал насред стаята едва ли не в стойка „мирно“.

— Защо Алекс не е летял заедно с Макс?

— Не знам, шефе.

Да, помисли Портнов, това вече няма да научим никога. Все пак е странно. Но сега имам други грижи. Трябва да се омитам. Но не и преди да свърша нещо последно. Портнов никога не е бягал от бойното поле с подвита опашка.

Първо се бореше за авиокомпанията. Сега водеше битка с другите авиокомпании за пазари. Това беше нормално. Той никога не беше избягвал битките.

„Значи искаш война, господин Радзиевски? Ще я получиш.“

— Прати ми Кравцов — заповяда той на Берг. — Кога може да дойде?

— След половин час ще бъде при вас, шефе.

Двадесет и осем минути по-късно спешно извиканият Кравцов застана пред Портнов.

Те разговаряха петнадесет минути.

4.

Портнов му заповяда да го направи сам. Защо, беше тайна велика. Неведоми са пътищата на Портнов, който напоследък беше иззел функциите на Господ Бог.

Кравцов се усмихна вътрешно. Че заповяда, заповяда, ама кой ще го послуша. Кравцов не е идиот, за да тръгне на такова нещо сам.

Само в киното професионалистите-единаци сами се разправят с рота врагове.

Професионализъм не значи безкрайна смелост. Смелостта трябва да идва като следствие от увереността в себе си, иначе е просто фукня — като пиянското перчене. А за да си уверен в себе си, трябва да анализираш всичко. Професионалистът първо обмисля и пресмята всичко, чак после решава къде и с кого да върви.

Кравцов беше истински професионалист. Затова, след като обмисли всичко до най-дребните детайли, той реши, че няма да отиде сам. Може би щеше да се справи, но нямаше да успее да се измъкне жив и невредим. А той не е камикадзе.

Винаги може да се намери изход. И никой няма да разбере, че не е бил сам. Нито една жива душа. Той ще вземе още един човек. Разбира се, после ще трябва да го елиминира. Кравцов не обичаше да убива със собствените си ръце, но какво ли не прави човек за собствената си кожа…

Кравцов караше старичката си „Тойота“, без да бърза. Докато управляваше с една ръка, той измъкна от джоба си мобилния телефон и набра номера. Веднага му отговориха.

— Ало!

Съвсем безличен глас, също както и външността му, помисли Кравцов. Беше му жал да използва именно това момче, най-добрия килър от неговите хора, но случаят беше именно от тия, при които се налага да жертваш нещо ценно, за да получиш цялата баница.

— Миша? Кравцов е.

— Слушам ви, Семьон Сергеевич.

— След половин час те чакам съгласно вариант номер едно. Край.

Вариант номер едно означаваше среща в едно от тихите московски кафенета, при това екипировката трябваше да бъде от екстра класа.

Михаил Володин влезе в малкото, уютно кафене и от пръв поглед забеляза Кравцов. Седеше си на обичайното място, до огледалото в ъгъла.

Володин се приближи до масичката.

Кравцов усети как го обзема познатото вълнение. Винаги му се качваше адреналинът, когато общуваше с този мълчалив младеж. За себе си отдавна му беше дал баналното, но точно определение — робот.

Машина за убиване.

Кравцов се вълнуваше не защото се боеше от убийците. Напротив. Винаги след срещите с Володин зверски го теглеше към проститутките. Обикновено това и правеше след тези срещи.

Те мълчаха известно време, седнали на масичката един срещу друг. Накрая Кравцов въздъхна и започна:

— Скоро и двамата ще бъдем свободни, Миша. Нашите приятели ни напускат.

Той изгледа изпитателно Володин, като се опитваше да определи какво впечатление са му направили тези думи. Володин мълчеше и рисуваше с лъжичката невидими фигури.

— Това ще стане следващата седмица — продължи Кравцов. — Сумата, която ще ни платят, си я бива.

Володин продължаваше да рисува с лъжичката по масата. Сякаш това, което говореше Кравцов, изобщо не го засягаше.

Кравцов и не очакваше друго.

— Сега ще идем с теб на Ленинградски проспект — каза Кравцов. — Там е офисът на някой си Леонид Радзиевски. Знаеш ли го?

Володин кимна.

— Е — удовлетворено каза Кравцов, — явно това ще бъде последната задача, която ще свършим за нашите приятели. А след като си заминат, ще измислим нещо и за себе си.

Внезапно Володин проговори:

— Не ми се вярва да си заминат завинаги. В Русия има толкова възможности за тия боклуци. Би било непростима глупост от тяхна страна да оставят всичко това на другите.

Това бе най-дългата реч, която Кравцов беше чувал някога от устата на Володин. Кравцов дори се засмя, но Володин остана невъзмутим.

— Как да ти обясня… — каза Кравцов, след като се насмя на воля. — Те вече така се налапаха, че направо ще се заканят.

Володин явно беше нарушил обета си за мълчание.

— Никога не им стига.

— Е, това вече зависи… — започна Кравцов.

— При това в тази продажна страна колкото повече си награбил, толкова по-безопасно е за теб — прекъсна го Володин.

Кравцов чак се обърка.

— Ти какво, Миша, не ми ли вярваш?

Михаил сви рамене.

— Просто е някак странно — каза той.

— Накратко — решително заяви Кравцов. — Не че е наша работа, но ще споделя с теб, за да се успокоиш. Струва ми се, че оня, за когото работим, не е само далавераджия, но и малко шпионин.

Володин недоверчиво го изгледа:

— Какво, какво…

Кравцов махна с ръка:

— Е, като съм почнал… Разбираш ли, Миша, човекът, за когото говоря, доста често посещава градчето Ковальов. Уж ходи на риба. А там е един от секретните ни институти…

— Стоп! — прекъсна го Володин. — По-нататък не ми е интересно. Казваш, че те приключват мисията си тук. И аз приключвам. Повече няма да работя за тях.

— Миша!

Кравцов се изплаши. Този момък никога не си хвърляше думите на вятъра. А сега му беше много нужен. Можеше да се каже, жизненонеобходим.

— Казах вече — отряза Володин.

— Чуй ме…

— Семьон Сергеевич! — Володин не сваляше от него помръкналия си поглед. — Знаете ли как станах килър?

На Кравцов му се стори, че Володин почти вика. Той се огледа. Никой не им обръщаше внимание. Кравцов се успокои. И изведнъж разбра, че Володин не вика, просто в тихия му глас има такава сила, че тя му се стори като вик.

— Е, разказвай…

И Володин започна. Странно някак, сякаш произнасяше заучени наизуст думи.

— Някога служех в елитно подразделение на органите за сигурност. Набиваха ни в главите, че няма нищо по-скъпо от родината. И това влезе в душата ми. За мен Русия не е празна дума. Когато тия гадове — той посочи с поглед нагоре — започнаха да разсипват страната, когато разгониха онези, които служеха от сърце и душа на родината, когато разсипаха службите и сложиха там некомпетентни мухльовци, аз се заклех: все пак ще действам за благото на Русия. Само че аз ще си избирам методите. Убивал съм и жени, и старци. Нямам предразсъдъци в това отношение. Целта не подбира средствата. Но работата не е в това. Аз убивах хора, които волно или неволно помагаха на онези, които разпиляха и ограбиха страната. И, разбира се, пиявиците, които смучат кръвта на Русия. Разбирате ли това?

Първото, което си помисли Кравцов, докато го слушаше, беше — маниак! Убивал е като последен палач, а сега си търси идейни оправдания. Хитруваш, драги, дори онзи, който не е убивал със собствените си ръце, а само е изпълнявал заповеди, пак няма да избегне проклятието. Но той не се канеше да влиза във философски спорове с този килър, още повече че Володин не беше свършил монолога си.

— Нямам намерение да работя за тези, които, използвайки временните затруднения на нашата страна, се опитват да й забият нож в гърба. Затова повтарям — няма да работя за вашите господари.

Кравцов мълчеше. Разбираше, че сега думите няма да помогнат. Володин му трябваше.

— И веднага ще ми кажете за кого работим — продължи Володин.

Кравцов насила се усмихна.

— Защо ти е, Миша? Какво, на властите ли искаш да го предадеш?

— Не — отрицателно поклати глава той. — Такъв подарък и мен няма да получат. Ще го убия — съобщи спокойно.

— Добре ли чух?

— Да — каза Володин. — Казвам ви го, защото не се страхувам, че ще ми попречите. А името ще ми кажете. Това е единственият ви шанс да останете жив.

— Тоест?

— Ако не ми кажете името — обясни Володин, — ще ви убия.

— Миша…

— Името! — В угасналите очи на Володин проблесна нещо и Кравцов разбра, че нещата отиват на зле.

Той беше стар професионалист. Не само аналитичното мислене отличава истинския майстор от дилетанта, а също и умението да издържаш на удари, да водиш война на нерви, да блъфираш.

И макар че срещу него сега седеше опасен противник, Кравцов знаеше как да се държи с него.

— Не изпадай в истерия, Миша — спокойно каза той.

Очите на Володин веднага угаснаха и Кравцов вътрешно се поздрави. Но на Володин това не се хареса.

— Не ви разбрах. Кой изпада в истерия?

— Ти — твърдо каза Кравцов. — Хваща те истинска женска истерия. Овладей се. Ще ти кажа името. Но след като свършим работата. Чак тогава.

Володин се канеше да възрази, но Кравцов го спря с жест:

— Днес ти разговаря с мен по недопустим начин. Сега и аз ще ти разкажа нещо за живота си. И аз не съм се пръкнал с ланския сняг и също имам някаква биография. Ще ти кажа и нещо повече: и аз имам някои претенции към тоя чичко. Но за разлика от твоите те носят повече личен характер. Ще ти кажа името на тоя чичко, но не веднага. И няма нужда да ме заплашваш. Не се боя чак толкова от смъртта. Това, което ме плаши, е да не загубя ценен човек като теб. Надявам се, че ме разбираш.

Той, естествено, блъфираше, но Володин не го схвана. Кравцов умееше да убеждава, а смъртната опасност, която лъхаше от килъра, само подсилваше тази му способност. Той се бореше да оцелее, а в това изкуство почти нямаше равни на Кравцов.

— Не се страхувам от теб, Миша — повтори Кравцов. — Но все пак бих те посъветвал да си смениш тактиката. Ние не сме врагове. Просто свършваме последната задача и аз ти казвам името.

Володин отрицателно поклати глава:

— Няма да стане. Добре ви познавам. Ще ме излъжете.

— Да не мръдна от мястото си! — искрено възкликна Кравцов.

— Не.

Кравцов се замисли. Той смяташе да ликвидира Володин, след като му помогне да изпълни задачата, но събитията така се обърнаха, че сега вече нямаше нужда да убива килъра. Ако го остави жив, то Володин ще подгони Портнов. И може и да успее. Точно това трябваше на Кравцов, той си имаше лични причини да желае смъртта на Феликс Портнов.

Кравцов замислено изгледа Володин и изведнъж, сякаш беше взел решение, тръсна глава:

— Добре. Ще ти кажа името. Дори ще ти кажа къде живее, колко още ще стои в Москва, кои са хората му и как да го спипаш по-лесно.

— И защо изведнъж такава щедрост? — вдигна вежди Володин.

— Искам честната ти дума. Обещай ми, Миша, че след като ти кажа името, ще дойдеш с мен да изпълним тази последна задача.

— Съгласен съм — каза след известна пауза Володин.

— Даваш ли дума?

— Да. Давам думата си, че ако ми разкажете за този човек, ще изпълня с вас задачата.

— Брей, че се разприказва днес! — подсмихна се Кравцов. — Сега ще ти кажа името му…

— Вече нямате друг изход — хладно произнесе Володин.

5.

Офисът на компанията „Ново Внуково“ се намираше в централната част на Ленинградски проспект.

Кравцов спря тойотата си на десетина метра от входа на офиса и двамата с Володин мълчаливо тръгнаха към вратата. Кравцов вървеше отпред, а Володин — крачка зад него. Отстрани изглеждаха като бос и неговият телохранител.

Когато влязоха във фоайето, млад мъж с внушителни размери прегради пътя им.

— Вие при кого?

Кравцов сякаш гледаше през него. После се усмихна и каза с тона, с който важните господа обясняват на по-нисшестоящите:

— При Радзиевски. Леонид Аркадиевич ни очаква.

— За кого да докладвам? — попита охранителят.

Отговорът беше предварително обмислен. Кравцов се държеше едновременно нагло и вежливо.

— Предайте на Леонид Аркадиевич, че идваме по поръчение на ръководството на компанията „Руски авиолинии“ и искаме да му поднесем нашите извинения. Предайте му също, че имаме някои конкретни предложения.

Охранителят известно време гледа тъпо Кравцов, после каза:

— Почакайте минута.

И излезе.

Кравцов сметна това за добър знак. Патакламата можеше да започне още тук, но охранителят реши да докладва за тях, значи звучаха убедително.

Мъжът се върна.

— Господин Радзиевски ви очаква.

Кравцов тръгна напред, Володин го последва като сянка.

Озоваха се в доста обширна приемна, където работеха две секретарки. Едната врата водеше към кабинета на Радзиевски, другата — към кабинета на заместника му.

Володин въпросително погледна Кравцов, който едва забележимо му кимна.

Кравцов влезе в кабинета на Радзиевски, а Володин остана в приемната. Двете секретарки му се усмихваха, но той не реагираше и момичетата, след като се спогледаха, пак се заеха с работата си.

Едната все пак попита:

— Чашка кафе?

Той мълчеше мрачно.

И в това време от кабинета на Радзиевски се чу плясък, сякаш някой удари с длан по бюро.

Момичетата се спогледаха разтревожено.

— Какво става там?

— Ей сега ще видя — каза едната и тръгна към кабинета.

Володин я спря:

— Не мърдай!

В ръката му се появи пистолет със заглушител.

Секретарката подплашено отстъпваше от вратата на кабинета, като гледаше с разширени от ужас очи пистолета.

В това време от кабинета на Радзиевски излезе Кравцов и мълчаливо се насочи към вратата насреща — в кабинета на заместника. Държеше в ръка същия пистолет със заглушител. Той не обърна никакво внимание на секретарките. И напразно.

Като го видяха да излиза от кабинета на шефа им с оръжие в ръка, двете момичета пронизително запищяха и това ги погуби.

Двата изстрела прозвучаха почти едновременно. Кравцов застреля по-близката до себе си, а Володин — другата. Впрочем изстрели можеше да ги нарече човек само условно просто две изплющявания.

Без да се задържа повече, Кравцов влезе в кабинета на заместника с насочен пистолет. Володин застана до вратата на приемната, за да блокира достъпа на някой, който евентуално бе чул писъците.

Володин чу пак два изстрела — Кравцов приключи задачата си в кабинета на заместника.

Когато Кравцов излезе от кабинета, вратата на приемната се отвори и нахълта охранителят. Като видя Кравцов с пистолет в ръката, той стреля, без да се замисля, и го улучи в гърдите. Следващия изстрел даде Володин — в тила на охранителя. Той падна по лице на мокета.

Кравцов беше още жив, но раната бе сериозна.

— Трябва да се махаме — едва изговори той. — Помогни ми, Миша.

Володин мълчаливо го гледаше.

— Вземи ме, Миша — хриптеше Кравцов. — За бога, помогни ми…

Като го гледаше все така невъзмутимо, Володин каза тихо:

— Виждаш ли, Семьон Сергеевич, че бях прав. Добре, че ми каза предварително името.

Той насочи пистолета си срещу него. Дулото му гледаше като черно око, което изведнъж се взриви и в главата на Кравцов избухна мълния.

Володин невъзмутимо напусна приемната.

Докато той излизаше от офиса, го забеляза само старата чистачка, която се беше свила от страх в един ъгъл на коридора.

Володин не я забеляза, обаче бабичката го изпрати с изплашен, но внимателен поглед.