Нощни вълци

1.

Олег Вержбицки излизаше от къщи рано сутрин, когато слънцето едва се показваше над хоризонта. Така беше винаги.

За широката публика, по-точно за онези, които се интересуваха от дейността на Олег и източниците му на доходи, той работеше на много престижно място. „Фонд за подпомагане на ветераните от спорта“ — така се наричаше учреждението, където Вержбицки заемаше, поста председател и съучредител.

Шофьорът му отвори вратата и Олег седна на задната седалка на „Мерцедес-600“. Когато беше в лошо настроение, винаги сядаше отзад.

Впрочем не можеше да се каже, че Олег Вержбицки, наглед съвсем преуспял човек, имаше днес, така да се каже, настроение под средното. Просто трябваше да обмисли нещо. На задната седалка обикновено мислеше по-добре.

А наистина имаше какво да обмисля. Това лакомо късче, около което напоследък се въртяха всичките мисли на Вержбицки, започна доста да му досажда. По-точно всичко, свързано с него.

Всъщност не беше и съвсем правилно да се нарича това, за което мислеше, „лакомо късче“. По-скоро това беше късище, даже цяла баница, пред което не би могъл да устои никой, който дори косвено има представа какво са парите.

Големите пари.

Делова Москва се беше размърдала, „авторитетите“ надигнаха глави, като се стараеха да надушат откъде духа вятърът. Всеки беше нащрек, за да може в нужния момент да се намеси, да нанесе съкрушителен удар и да се възползва, да овладее това, което така мило и невинно се наричаше „лакомо късче“.

Прекалено добро беше „късчето“. Твърде големи възможности откриваше пред оня, който овладее контролния пакет акции на компанията „Руски авиолинии“.

Вержбицки се усмихна. Голяма работа — авиокомпания. Колко ще спечелиш от тези въздушни превози? И какво общо имат тук ветераните от спорта?

Ветераните да вървят на майната си. Някои от тях безусловно ще си получат пенсийката. Иначе за какво е на тоя пост Вержбицки? Главното за него обаче не е фондът, а възможностите, които открива той. При това неограничени.

Колко струва един самолет? Милион долара, два, десет? А колко струва един самолет на хартия? Тоест самолет, който съществува само на хартия? Пак толкова.

Зад стъклата на колата пробягваха новостроящите се квартали — значи отдавна са зад „Садовое колцо“. Минаха още няколко километра и лъскавата кола потъна в един от московските жилищни район-спални. След като спря до един девететажен блок, мерцедесът наду клаксона.

Няколко минути по-късно от входа излезе попрегърбен слаб мъж на около четиридесет години. Наричаха го Владимир Степанов.

Той бързо пресече алеята от входа до колата и ловко се шмугна на задната седалка до Олег. Колата веднага потегли, ловко обърна почти на място и се насочи към центъра на града.

Степанов не се решаваше да започне пръв разговора, а Вержбицки кой знае защо мълчеше. След известно време Степанов започна да проявява признаци на безпокойство. Олег забеляза това…

Той натисна копчето и в купето се вдигна преградното стъкло, което им даваше възможност да разговарят, без да се страхуват, че ще ги чуе шофьорът.

— И така — започна Олег. — Вие, естествено, разбирате, че не ми е в привичките да се отбивам за когото и да е било и да го возя като такси?

Степанов пресекливо въздъхна:

— Да, естествено. Разбирам.

Олег продължи:

— И щом сега го правя, значи ви предстои нещо от изключителна важност.

— Разбирам.

— Тогава да се договорим за някои детайли. Така съм засекретил тая работа, че дори не си водя телохранители.

— Виждам.

— Шофьорът нищо не чува зад стъклото. Следователно за операцията, която предстои да изпълните, ще знаем само вие и аз.

Степанов премълча. Това никак не му харесваше. Твърде голяма вероятност имаше веднага след изпълнението на операцията да ликвидират и него. Един човек винаги е за предпочитане пред двама, когато става дума за важни тайни.

Олег знаеше за какво мисли той.

— Искам да ви дам някои гаранции. Тук — той му подаде пакет, стегнат с ластиче — са новите ви документи и петдесет хиляди долара. Плащам ви предварително и както виждате — цялата сума. Никой не прави така, разбира се, но, първо — искам работата да бъде свършена чисто и бързо и, второ — тъй като никой, освен вас не може да го направи, искам да ви дам гаранциите, които заслужавате.

Степанов притвори очи и се облегна на седалката. Дългите разсъждения на Вержбицки го уморяваха. Той беше свикнал на по-прости и конкретни разговори, когато поръчителят ясно и разбрано и главното — лаконично му обясняваше същността на задачата. А той я изпълнява. Останалото е лирика.

Ако се съди по това какви поклони му правеше този очевидно могъщ човек, делото, което е замислил, видимо е гнусно. Освен това явно се кани да очисти и него, Степанов. Всичките тия пакети и обещания не могат да го излъжат. Виждал е достатъчно такива типове, за да им вярва… Добре, да чуем какво още ще каже. А засега се прави на глупак. Колкото по-просто се държиш с тия господа, толкова по-добре.

Вержбицки в това време продължаваше да говори:

— Какво знаете за фирма „Ню Мос“?

Степанов отвори очи:

— В хотел „Русия“, нали?

Олег кимна:

— Правилно. Какво още ви е известно?

Изведнъж на Степанов му писна от всичко това. Той си знаеше цената, смяташе се за специалист от най-висока класа. И изведнъж изгледа Вержбицки с такъв поглед, от който на оня му стана за миг, меко казано, неуютно.

— Вижте какво, драги ми господине — каза неочаквано Степанов с добре школувания си глас. — Не ми устройвайте тук изпити. Ако искате всичко да бъде тип-топ, кажете какво се иска от мен.

Степанов разбираше, че случаят, с който се е захванал, е особен и няма смисъл повече да се прави на глупак. Стана му съвсем ясно, че вижда този Вержбицки за пръв и последен път в живота си. Ако този поръчител наистина не предприеме нищо срещу него, след като Степанов си свърши работата, то никога повече няма да си има работа с него. Покритото мляко котки не го лочат. Но най-вероятно тоя тип ще заповяда на своите хора да го ликвидират.

Ясно е, че те нямат неговата квалификация, но ако го подгонят от всички страни, ще му дойде нагорно. И тогава не би могъл да гарантира, че всичко ще се размине благополучно. Той и в много по-добри ситуации не гарантираше това.

Затова ще говори с тоя „авторитет“, както смята за нужно.

— Знам, че това, което смятате за доказателство за вашето благоразположение към мен — каза Степанов, — ей тоя пакет, е просто фикция. Не ви вярвам, но явно ще се наложи да изпълня това, което искате. Нямам друг изход. За мое съжаление, честно казано. Ако откажа, ще намерите начин да ме очистите. Ако направя каквото искате, има, макар и слаба надежда да ме оставите на мира.

— Доста по-голяма, отколкото ви се струва — забеляза Олег. — Не се каня да организирам хайка за вас.

Степанов премълча. Какво да говори? И без това каза твърде много. Сериозните хора си мълчат или поне не казват онова, което той наговори на тоя фукльо. Да, език мой — враг мой.

Майната им. И на тоя, и на другите, и на всички наред.

Писна му. Боже, как му беше омръзнало! Защо не си вкара една доза, преди да излезе? Всичко му писна. И тези скокове в настроението също. Дяволите да те вземат, копеле! Карай нататък.

— Какво знаете за Портнов? — попита го Вержбицки. — Президентът на „Ню Мос“.

— Знам го — отговори Степанов. — Адвоката.

— Той адвокат ли е? — учудено го изгледа Вержбицки. — Не знаех.

— Адвоката — усмихна се Степанов. — Образованието му е юридическо, но не се е затруднявал да спазва законите. По образование — юрист, а по призвание — бандит. Две присъди, бандата „Нощните вълци“ — чували ли сте?

— Не — призна си Олег. — Но защо и сега е адвокат?

Степанов обясни:

— Доста жалби е съчинил в лагера. Не само от свое име, но и от името на тия „авторитети“, които са имали нужда. И трябва да се признае, че добре го е правил. Успявал да им издейства намаляване на присъдите като истински адвокат. Сега ясно ли е?

— Долу-горе — кимна Олег.

— Затова и там са го коронясали.

— Коронясали?

— Станал е вор в законе. Официално признат бос.

— Ясно — каза Вержбицки. — Да, вие наистина сте голям специалист в работата си. Във всеки случай знаете за тоя Портнов повече, отколкото очаквах. Поне повече от мен.

— Накратко — каза Степанов. — Мишената е Портнов, така ли?

— Не съвсем — поклати глава Вержбицки. — Разбира се, Портнов трябва да бъде унищожен. Но ме интересуват и неговите колеги. По-точно най-близките му помощници, заместниците му. Познавате ли ги?

— С тия съм по-зле — отговори Степанов. — Разкажете ми за тях.

— Макс Кей, познат и като Максим Кисерман — веднага започна Вержбицки. — Бивш наш, руснак. Сега е американски гражданин.

— По-нататък.

— Алекс Шер, също познат като Алексей Шерман. Също от бившите наши. Има и още един. Не е заместник, а помощник. Но знае много и държи голяма власт в ръцете си.

— Това ли е всичко?

— Малко ли ви е? — подсмихна се Олег. — Трудността на задачата се състои в това, да съберете тия хора на едно място и да ги ликвидирате с един удар. Поотделно няма да успеете да ги очистите — дори вие.

— Разбрано. Значи трябва да ги събера на едно място? — язвително попита Степанов. — Мислите ли, че ще ме послушат?

— Престанете — намръщи се Вержбицки. — Не знам как ще го направите, но имате само една седмица.

— Толкова много — измърмори Степанов. — Цяла седмица!

Тонът му не се хареса на Вержбицки.

— Нещо не ми приличате много на професионалист. Прекалено се шегувате. И немотивирано при това.

— Имам си своите мотиви — отговори Степанов. — Но и сам прекрасно знаете, че освен мен никой няма да го направи. Или сте размислили?

Вержбицки мълча около минута, после се наведе и натисна копчето. Разделителното стъкло бавно се спусна.

— Обратно — заповяда Вержбицки.

Шофьорът кимна и започна да се подготвя да завие. След малко колата се носеше по обратния път.

Това ми е последната операция, мислеше си Степанов. Край. Време е да вдигам гълъбите. Рано или късно те ще ме очистят. Или сегашните ми колеги, или бившите. Време е да се омитам от бойното поле. Писна ми от войни, искам да се чувствам абсолютно спокоен. Абсолютно. Пари имам. Ще се оженя. Това също е вариант. Само че за кого? Край мен не остана никой.

Пустота.

Вержбицки също си мислеше.

Не бива да го оставя жив. Просто е обречен тоя Степанов, но, разбира се, след като си свърши работата. Но…

Странно, мислеше Олег. Нещо не ми се иска да бъде убит, би могъл пак да ми потрябва. Ако го направя мой човек, ако го накарам да работи за мен… Проблемът е, че той е вълк единак. Така поне говорят, че се определял сам. И моята служба за сигурност го потвърждава. Жалко.

Те се приближиха към блока на Степанов.

— Всичко хубаво — взе си довиждане Вержбицки. — Ще поддържаме връзка по същия начин.

Степанов излезе от мерцедеса, но при последните думи задържа вратата и каза насмешливо:

— Връзка? Каква връзка? Когато работата бъде свършена, вие ще чуете. Или трябва лично да ви докладвам?

Вержбицки мислено се наруга.

— Това е за всеки случай — обясни той. — Малко ли неща могат да се объркат.

Думите му не се харесаха на Степанов.

— Нищо няма да се обърка. И запомнете: с вас се виждаме за пръв и последен път.

Вержбицки хвърли бърз поглед към шофьора. Той седеше неподвижно и гледаше право пред себе си. Не човек, а паметник.

— Прав сте — каза Олег. — Сбогом.

Степанов хлопна вратата на колата и…

В същия миг мощна експлозия разтърси околността. Мерцедесът се взриви като бомба, като освети всичко наоколо с кърваво зарево. Стъклата по фасадата на блока се пръснаха от взривната вълна. От мерцедеса, шофьора и Вержбицки, а също и от Степанов останаха само безформени късчета, които после с огромни усилия събираха от околните дървета и от стените на сградата. По тези останки криминолозите трябваше да идентифицират загиналите.

Отначало в двора на блока цареше пълна тишина, която сякаш звънтеше в ушите на свидетелите недалеч от местопрестъплението. А после — после такъв вик на ужас огласи двора, какъвто би могъл да прозвучи само при внезапния край на света.

Имаше и други жертви. Край входа, където се взриви мерцедесът, трима пияници си деляха бутилка водка, приседнали с гръб до стената.

Това беше последната бутилка в живота им.

2.

Четирима мъже блъскаха билярдните топки по зеленото сукно.

Билярдната маса беше скъпа, поръчана специално от Англия. Изработена беше ръчно и струваше огромни пари.

Стаята, в която беше разположената билярдната маса, се намираше в служебното помещение на един от най-скъпите московски ресторанти с обикновеното име „Маяк“. Защо именно „Маяк“, вече никой не помнеше.

В билярдната не пускаха никой външен човек — това беше светая светих. Дори директорът на ресторанта не се решаваше да играе тук през свободното си време. Стопанинът би могъл да дойде всеки момент и на директора не му стискаше да наруши забраната.

Всички трепереха пред стопанина. И собственикът на ресторанта също избягваше да ползва специалната билярдна маса от страх да не го разсърди.

Днес стопанинът посрещаше гости. Беше тъкмо един от редките случаи, когато Михаил Яковлевич се канеше да изиграе една-две партии от любимия си билярд.

Гостите бяха трима. Играеха двойка срещу двойка. Михаил Яковлевич Кривоносов си избра за партньор млад, но вече много авторитетен мъж — адаша си Миша Рубинчик. Втората двойка се състоеше от Иван Твердохлебов и Константин Бели.

И четиримата бяха босове на престъпни групировки.

Михаил Кривоносов подготвя почти цял месец тази среща. Доста се наложи да се потруди, докато всички се съгласят. Твърде много спорове и кавги стояха между тях, за да отидат без размисъл и предпазни мерки на среща с явния враг и съперник, за какъвто всички го смятаха.

До съвсем скоро те не представляваха сериозна заплаха един за друг. Отдавна си бяха поделили сферите на влияние в Москва и по неписаните закони на бандитското братство никой не се месеше в делата на другите. Всичко беше строго разделено и очертано.

Търканията започнаха сравнително скоро. И макар досега да не беше загинал нито един човек от групировките, въз въздуха вече тегнеше някакво напрежение. На всички им беше ясно, че ако някой наруши нестабилното равновесие, в Москва ще започне истинска война между групировките, в резултат на която никой от присъстващите тук няма да оцелее. Прекалено примамлива беше баницата, заради която можеше да се разрази битката, а тя щеше да бъде изгодна само за ченгетата.

Защо да им облекчават живота, когато може да се споразумеят?

На хората е присъщо да се обединяват пред лицето на общата заплаха — именно това се канеше да предложи Михаил Кривоносов на своите колеги. Мир, макар и временен.

Миша Рубинчик играеше не лошо, затова Кривоносов си го избра за партньор. Не обичаше да губи — в нищо и никога.

Впрочем никой от присъстващите не обичаше да губи. И взаимното им съперничество можеше да бъде победено само от осъзнаването на опасността, която ги заплашваше. Те трябваше да предприемат ответни мерки.

Миша Рубинчик вкара с отличен удар белязаната топка в лузата и удовлетворено каза:

— Бомба…

Имаше предвид топката, която след леко колебание се заби в лузата.

Кривоносов му посочи две топки, които стояха точно пред ъгловата луза. Трябваше да ги удари челно и му бяха в кърпа вързани.

— Любопитна топка — подсказа той.

Рубинчик се намръщи. Не обичаше да му подсказват. Предпочиташе да се справя сам, за да не дължи нищо никому. „Не вярвай, не се страхувай, не моли.“ Но топката беше почти сигурна и той замахна почти без да се прицелва.

И пропусна.

Когато той се изправи, Кривоносов сякаш случайно се извърна, за да не забележи Миша разочарованието, което се изписа неволно на лицето му. Михаил Яковлевич беше разстроен и не искаше да му четат настроенията по физиономията. Какъв „авторитет“ би бил след това?

Нещо нервнича, помисли си той. Не бива да се отпускам така. Интуитивно усещаше, че нещо ще се случи.

Той отиде до бара, извади бутилка френски коняк и наля в чашите. В билярдната нямаше никакви телохранители и никой от присъстващите не носеше оръжие. Това беше едно от условията за преговорите.

Кривоносов се бе заел да организира срещата именно защото искаше да избегне, да предотврати кръвопролитието. Е, ако работата го изискваше, ако трябва, той не би се замислил да се съгласи да елиминират когото и да е. Но не понасяше безсмислените убийства. И без това в престъпния свят има достатъчно жестокост.

— Хайде по едно малко — добродушно подкани гостите си Кривоносов. — За успеха на нашето безнадеждно дело!

Той, естествено, се шегуваше и Миша Рубинчик влезе в тона му.

— Да не е отровен? — кимна той към бутилката.

— Обиждаш ме, адаш — усмихна се Кривоносов. — Впрочем…

И той гаврътна на екс коняка си.

— Така ли се пие коняк? — възмути се Костя Бели. — А и хубав при това.

— Истински — потвърди Кривоносов. — Франция. Миналият век.

— Богато — забеляза Рубинчик. — Значи пилеете съкровищата си, Михаил Яковлевич? Ще вземете да се разорите.

— Какво ли не правиш за добри хора. И с дума, и с рамо, и с личен пример!

— Налей по още едно — махна с ръка Рубинчик. — Да опитаме тая Франция от деветнайсети век.

Кривоносов напълни пак чашите на Рубинчик и Бели. Иван Твердохлебов се канеше да удари топката и не им обръщаше внимание.

— Иване — извика го Рубинчик. — Няма ли да пийнеш с нас? Обиждаш ни…

Иван удари с щеката по топката, която описа сложна траектория и влезе в лузата, без да вкара нито една от другите топки.

— Майстор! — похвали го Кривоносов. — Аз не бих могъл така, ако ще да пукна.

Това беше подигравка. Иван изгледа домакина злобно и сърдито попита:

— Ние за какво дойдохме — да пием ли?

— Във всеки случай не за да вкарваме топките по тоя начин — захили се Рубинчик.

— Да беше млъкнал, Миша — предупреди го Иван, като се подпря на щеката.

По скулите на Миша заиграха зли топчета, но засега предпочете да замълчи. Козовете му ги нямаше. Всъщност ръцете на всички бяха празни, но Иван в момента държеше щеката. Което си беше коз, и то какъв.

Иван Твердохлебов се обърна към Кривоносов:

— Защо ни извика, авер? Искаше да ни кажеш нещо или какво?

Той го предизвикваше, но Кривоносов не обърна внимание на това.

— Да, време е — каза той и остави чашката си на масичката. После се пошегува: — Поканих ви тук, благородни господа, за да ви съобщя една пренеприятна новина.

Костя Бели се усмихна — разбра шегата. Рубинчик се напрегна: всяка шега в такава компания би могла да се обърне в скандал. Така и стана.

Твердохлебов с неуловимо движение се освободи от щеката и в ръката му изведнъж се появи малък пистолет. Цевта му сочеше право към гръдта на Кривоносов.

— Няма да успееш — хрипливо каза той на пребледнелия Михаил Яковлевич.

Гоголевият „Ревизор“ в училище явно беше минал покрай ушите на Твердохлебов. Явно тогава не е бил в час.

— Какво ти става, Иване? — проговори Кривоносов. — Нали се разбрахме.

Рубинчик побърза да се намеси. Не се смяташе длъжен да защити Кривоносов, но пистолетът в ръката на Иван беше коз срещу всички.

— Ваня — помирително каза той, — недей да нервничиш. Михаил Яковлевич се пошегува. Кой знае защо иска да ни шашне с ерудицията си. Това е просто цитат, фраза от една пиеска на Гогол…

Иван местеше поглед от единия към другия, но не сваляше пистолета.

Миша Рубинчик вдигна длани.

— Ти добре ме знаеш, Ваня — малко по-твърдо продължи той. — Знаеш, че ако от негова страна — той посочи Кривоносов — имаше и най-малка заплаха, веднага щях да надуша. Не е ли така?

— Е? — настръхнало го изгледа Иван.

— Съгласен ли си с мен?

— Е, и?

— А аз не усетих нищо, Ваня. И можеш да се убедиш, че не съм си взел топа.

Иван се усмихна криво:

— Отде да знам, може пък да не ти е на сгодно място да го извадиш.

Миша отпусна длани и въздъхна: оправяйте се сами.

— Иване — каза Кривоносов. — Какво да направя, за да ми повярваш?

Твердохлебов изведнъж скри пистолета.

— Стига с тия глупости! — заяви той. — Ту така, ту иначе. Ако нямате друга работа, аз си имам. Изчезвам.

Кривонос реши засега да не обръща внимание на предизвикателствата на Твердохлебов. В края на краищата Иван разбира, че ако започне да стреля, жив оттук няма да излезе. А ако разговорът протече, както го беше замислил, то Твердохлебов сам ще се опомни. И всичко ще свърши с взаимна договореност.

— Приятели — започна решително той. — Моля да ме извините за тъпата шега. И така, имаме проблем. Всеки от нас изведнъж се сдоби с враг, който не признава правата ни. Той е дързък, смел и решителен. Позволи си вече много и не смята да спира дотук. За съжаление поотделно не можем да се справим с него. Той има не само пари и сила — с това някак си можем да се справим. Но има и нещо, което му позволява да изпреварва събитията и винаги да е с един-два хода напред. Не знам какво е това, приятели. Тоест още не съм изяснил докрай какво е то конкретно. Но сега времето ни притиска отвсякъде и повече не може да се чака. Моля да ми простите, но ще използвам още един цитат — бавенето е равно на смърт. Това не са просто красиви думи. Това е грубата реалност. Над нас е надвиснала смъртна заплаха.

Кривоносов направи пауза и отпи глътка минерална вода. Доволен беше от себе си. Речта излезе добра и ако не шашна гостите му, поне ги заинтригува. А това вече беше нещо.

— Та този наш враг ограбва банките, които са под наша защита и които си мислехме досега, че контролираме. Той сключва договори с фирми от страната и ги източва. Тези фирми биха могли да са наши клиенти. Този някой се появи сравнително скоро, но вече стори толкова, колкото ние заедно не сме направили за три години. Създава се усещането, че неговите хора са навсякъде. И ако напоследък не ни върви, то за повече неща е виновен той.

— Кой е тоя тип, да го вземат дяволите? — не издържа Иван. — Откъде се пръкна?

— Добър въпрос — каза Кривоносов. — Някой си Феликс Портнов. Бил е от нашите преди години с прякор Адвоката. В началото на осемдесетте емигрирал в Щатите. Помогнали му там да си стъпи на краката, защото трябвало да свърши нещо за нас. Но после някак се откъснал и си създал собствена империя.

— Империя? — повтори Рубинчик.

— Другояче как да го наречеш — отвърна му Кривоносов. — Ако се съди по делата, които върти, има здрава и обучена армия от мобилни и решителни момчета, идеално организирана информационна мрежа и така нататък.

— Накратко, Юлий Цезар — вметна Костя Бели.

— Е, добре — каза Рубинчик. — Разбрах какво искате да ни кажете, Михаил Яковлевич. Какво предлагате? Как да смачкаме тоя изрод?

— Работата е сериозна, Миша — предупреди го Кривоносов. — Прекалено сериозна, за да се майтапим.

— Стига бе — не се удържа Рубинчик.

Кривоносов реши да не му обръща внимание и огледа другите.

— Надявам се, че разбрахте основното. Дойде време да се обединим, извинявайте за патоса.

— Няма нищо — промърмори Костя Бели, като разглеждаше чашката си с коняк.

Хич не му се искаше да се обединява с когото и да било. Но май това беше единственият шанс да оцелее в оформилата се ситуация.

— Та какво предлагате, Михаил Яковлевич? — попита той.

— Главното сега е да се договорим по принцип — отговори Кривоносов. — Ако го направим, без да губим време, започваме да обсъждаме детайлите на съвместните операции.

Костя Бели го подкрепи:

— Май че нямаме друг изход. И аз мислих за тоя Портнов. Според мен той прекрачи чертата.

— Точно така — потвърди Кривоносов. — Повече не можем да го търпим.

Кривоносов се обърна към Рубинчик:

— Миша?

Знаеше, че ако Рубинчик се съгласи, Иван автоматично ще го последва.

— Съгласен — кратко каза Миша.

Кривоносов облекчено въздъхна. Всичко вървеше по плана му. Засега нямаше издънки.

И тримата се обърнаха към Иван, очаквайки и последното потвърждение за новообразувания съюз.

Твердохлебов изпитателно гледаше Кривоносов. Устните му бяха свити в тънка линия.

— А авиокомпанията? — попита той. — Кой ще лапне „Руски авиолинии“?

Дойдохме си на думата, помисли Кривоносов, сега всичко ще иде по дяволите.

— Не му е сега времето, Иване — спокойно отговори той. — Главното сега е да се отървем от Адвоката. А за авиокомпанията ще се разберем после.

Твердохлебов се надигна с пъшкане.

— Всичко, дето ни го пя тук, по принцип е правилно. Обаче то си е нормална борба. Някой някого избутва, някой се противи. Да си обединим силите също е правилно. Естествено, да се съберем в юмрук и да смачкаме гадината, без да чакаме да ни смачка той един по един. Не споря, правилно поставяте въпроса, може и да се присъединя. Но сега друго ме интересува. След като се разправим с него, как ще делим? Ти си ми като стъкло, виждам те какво мислиш. — Той пак изгледа Кривоносов. — Ако не ти се беше отворила тая възможност да лапнеш компанията, а на теб ти се струва, че се е отворила, ти за нищо на света не би започнал тая война. Така и щеше да я търпиш тая гнида. Но щом ти замириса на милиони, дори милиарди, веднага реши да унищожиш Адвоката. При това предимно с наши ръце. А после лапаш баницата и дим да те няма, а?

Последното беше глупост, но убеденият тон на Твердохлебов дотолкова не се връзваше с онова, което знаеха за него, че никой не обърна внимание на това. Направо бяха като замръзнали и го зяпаха, без да мигнат.

Сякаш някаква маймуна изведнъж беше започнала да им декламира стихове.

Но в думите на Твердохлебов имаше известна доза здрав разум. Затова Рубинчик се обърна към Кривоносов.

— Е, Михаил Яковлевич? Народът — той посочи към Иван — чака отговор.

Какво пък, помисли си Кривоносов, налага се да се кълна. Засега. А после всеки ще си плати.

— Всичко е много просто — помирително заяви Кривоносов. — Щяхме да се договорим за това, след като се разберем за останалите, по-важни детайли. Канех се да ви предложа по двадесет и пет процента от всички печалби. На всеки по равно. Смятах да ви го предложа накрая — повтори той. — И щяхме да го полеем.

— Нищо — мрачно каза Иван. — Винаги ще се намери повод да пийнем. Главното е да се договорим.

Кривоносов разпери ръце.

— Вече ви казах всичко.

— Окей! — възкликна Рубинчик. — Значи така и решаваме. Аз, разбира се, не бих се отказал и от стоте процента, но нищо, както се казва, не съм стигнал до просяшка тояга — и с това ще мина.

— Окей — повтори и Костя Бели. — Да минем към работата. Цитирайки Миша, бих ви запитал, Михаил Яковлевич, как все пак ще смачкаме тоя изверг?

Кривоносов мълчеше и гледаше към Иван.

— Какво? — спокойно издържа той погледа му. — Какво си ме зяпнал?

— Не чух отговора ти. С нас ли си или не.

— Ваня! — възкликна Миша.

— Добре де — недоволно промърмори Костя Бели. — Това си е направо бюрократизъм: чух, не чух…

— Е? — не отстъпваше Кривоносов.

— То се знае — сви рамене Твердохлебов.

— Ура — спокойно произнесе Костя Бели. — А сега можем ли да преминем към работата?

— Добре — съгласи се Кривоносов. — Първото, което трябва да направим…

Но той не успя да продължи. Отвън, откъм вратата, се чуха изведнъж викове и тропот от бягащи крака.

— Какво става? — настръхна Кривоносов.

Сякаш в отговор прозвуча изстрел. И веднага втори, трети…

В ръката на Твердохлебов мигом се появи пистолетът, който той насочи срещу Кривоносов.

— Ах ти, гадино! — процеди той. — Продаде ни, боклук…

— Не! — кресна с всичка сила Кривоносов. — Представа нямам какво става…

В билярдната глухо изплющя изстрелът, сякаш някой плесна с ръце. На челото на Михаил Яковлевич се появи елегантна дупчица и той падна по гръб.

Иван изгледа Рубинчик и Бели.

— Имате ли патлаци?

Те кимнаха утвърдително. И веднага в ръцете им се появиха пистолети. Иван се ухили:

— Е, вълци…

Рубинчик притича до вратата и се ослуша. Шум, викове, стонове на ранени… Той кимна към простряното тяло на домакина и каза на Иван:

— Напразно го очисти. Не е негова работа това. Той не би посмял…

— Все пак си е виновен — отряза Иван. — Щом не можа да осигури…

— Млъкнете, за бога — помоли ги Костя Бели. — Намерихте кога да говорите за бандитската чест. Това май е работа на Портнов. Само че кога е успял?

— Той има хора навсякъде. Мамка му и гад! — изпсува Рубинчик.

— Спокойно! — каза Бели. — Трябва да драпаме оттук.

— Как? — попита Рубинчик. — Там май никой не остана от нашите хора.

— Много просто — отговори Костя. — Като в американските екшъни. На три изскачаме през вратата и гърмим на всички страни по всичко, що мърда. Свой, чужд — да върви на майната си! Ще се измъкнем!

— Ако се отървем — обади се Иван, — събираме се утре при мен. За безопасността си залагам главата.

— Става — съгласи се Костя. — Ние ти даваме живота си, ти — главата. Коя? А без майтап — съгласен съм.

— И аз — каза Рубинчик. — Само да се измъкнем оттук. Накратко, готови! Три-четири!

Тримата едновременно се хвърлиха срещу вратата с насочени пистолети, но…

Тя не помръдна.

— Още веднъж! — изкомандва Костя Бели.

И този опит не сполучи. Вратата не поддаваше.

— Що за дявол! — кресна Рубинчик.

— Спокойно! — сряза го Иван. — Ще се измъкнем.

— Мамка му! — закрещя Костя Бели. — Дим!

Той с все сила се хвърли срещу вратата и я зарита.

Димът навлизаше през всички процепи — гъст, черен, задушлив.

— Гадове! — крещеше Рубинчик. — Отворете, гадини!

Иван мълчаливо блъскаше с тяло вратата, но тя не помръдваше.

Димът вече беше толкова гъст, че и тримата кашляха и се давеха.

— Отворете! — крещяха те в един глас.

Иван се пречупи пръв. Най-здравият, най-якият, той пръв реши, че всичко е напразно.

— Край — каза той. — Залостили са ни. Няма да излезем оттук…

— Не — хриптеше Рубинчик. — Кривонос, гадино, защо ни повика, като си се обкръжил с предатели?…

— Край — повтори Иван. — Няма да се измъкнем…

— Какво предлагаш? — попита Костя Бели, като се задъхваше. — Да се гръмнем?

— Аз мога — каза Иван.

— Ами гръмни се тогава! — закрещя му Рубинчик. — Гръмни се, глупако! А аз ще го спипам тоя гад, ще му прегриза гръкляна, ще го… — Той се задави от дима и се разкашля.

— Котарак! — Димът лютеше на очите му, те сълзяха и Иван се давеше. — Котарак — изхриптя той към Костя Бели. — Хайде на три-четири да се гръмнем един друг. Самоубийството е грях. А убийството е нещо друго…

— Не мога — отговори му Костя.

— Котарак — повтори Иван. — Тия няма да ни пуснат. Ще стоят и ще чакат, докато изгорим. Ей сега всичко ще пламне. Моля те.

И пламъкът изведнъж лумна. Струваше им се, че ги огради отвсякъде.

— Котарак! — закрещя Иван.

— Давай! — закрещя и Бели. — Хайде, Ванка, мамка ти! Давай!

Те застанаха един срещу друг, отвориха уста и всеки навря дулото на пистолета в устата на другия.

— Идиоти! — крещеше срещу тях Миша Рубинчик. — Идиоти!

— Три!

В следващия миг двата изстрела се сляха в един и Бели и Твердохлебов рухнаха на пода с раздробени черепи.

Рубинчик продължи да блъска вратата. Огънят вече го обграждаше отвсякъде.

— Ще те пипна! — хриптеше той. — Адвокате, гадино, ще те спипам! Къде си, Адвокате, гнидо недна!

Когато за пореден път той се хвърли срещу вратата, тя изведнъж лумна. Огънят плъзна по дрехите и косата му. Страшна болка прониза цялото тяло на Рубинчик. Вече нямаше сили да блъска по вратата. Той се превърна в жива факла. Мяташе се из билярдната и крещеше от непоносимата болка, докато не падна на пода.

И повече не се вдигна.

Още четирима противници на Феликс Портнов предадоха богу дух.

Войната продължаваше.

3.

Към два часа в ресторанта в Дома на журналистите нямаше много хора.

На масичката в ъгъла край малката естрада седяха трима елегантно облечени мъже. Това, че бяха в костюми, биеше на очи, защото по останалите маси седяха истински журналисти и си бяха облечени по съответния начин — с пуловери и джинси.

Костюмите на тия тримата явно не бяха купувани от разпродажба. Никаква евтиния. Виждаше се, че това са заможни хора, а фактът, че са се събрали в евтиния ресторант на Дома на журналистите, говореше, че поне един от тях принадлежи към писателските среди. Впрочем това не беше сто процента сигурно.

Разговорът не вървеше.

Сръчният келнер ги обслужваше доста бързичко. Подобни гости въобще бяха редки в този ресторант: келнерът веднага определи, че май те са за пръв път тук. На него, разбира се, му беше все тая защо са дошли именно тук. Малко ли странности имат богатите хора. Може да им се е приискало да позяпат някоя телевизионна звезда, такива често идваха тук.

Макар че за телевизионните водещи беше раничко. Ако се появяха, то това беше късно вечер. Впрочем от къде на къде такива господа ще гонят телевизионните звезди… Сякаш си нямат друга работа!

Тия тримата наистина си имаха друга работа.

Те бяха членове на една от най-големите и силни московски групировки. Криминални, естествено.

Разговорът не вървеше, защото бяха потиснати. В Москва ставаше дявол знае какво. Пълна анархия.

В последните месеци престъпността в столицата осезаемо замря. И то не защото милицията, РУОП3 или останалите правоохранителни служби бяха започнали да работят по-добре. Съвсем не.

Просто дойде време — и „авторитетите“ го разбраха, — когато стана по-добре да се живее в някакъв ред и порядък, отколкото в условията на престъпна вакханалия. Този ред, естествено, го установяваха те самите.

А неотдавна изведнъж всичко отиде по дяволите. Нещата излизаха от контрол. И това ги тревожеше, плашеше ги, лишаваше ги от увереност.

Те мълчаха доста дълго. Накрая единият си погледна часовника и като се прокашля, се обърна към този, който седеше срещу него:

— Все пак не разбирам: защо тук? Малко ли други места има в Москва?

Другият отговори:

— Определих място, за което самият аз сутринта още не мислех. Изведнъж ми дойде наум. Поне съм сигурен, че никой не знае за него.

— Толкова ли са зле нещата?

— Толкова. Направо хаос. Всичко отива по дяволите. Нещо става, но не мога да разбера какво. По-точно, разбирам, че са ни вкарали в някакъв капан, но не са ченгетата. Те са ми в кърпа вързани — ей тук са ми. — И той се потупа по джоба. — Кой тогава?

Третият беше мъж с посивяла коса. Той се намеси в разговора с една кратка дума:

— Адвоката.

— Адвоката, а? — избухна тоя, който ги беше поканил на срещата. — До гуша ми е дошло от тоя Адвокат!

— Не само на теб — забеляза Сивия. — И други се жалват. За билярдната чу ли?

Организаторът на срещата беше Сергей Арбатов, млад, но много авторитетен в съответните среди човек. Той се оказа начело на групировката си сравнително скоро, след като лично застреля бившия главатар Семьон Зотов, по прякор Зъба. След убийството съдбата на Арбатов известно време вися на косъм, още малко, и щяха да го удушат собствените му хора, но тогава Сивия му дойде на помощ. Той пръв призна Арбатов и на останалите не им оставаше нищо друго, освен да последват примера му.

Сивия беше прекарал половината си живот по лагерите. Той стана бос доста отдавна, в средата на седемдесетте години, и добре знаеше бандитските закони. Това, което вършеше Портнов-Адвоката, излизаше от всякакви граници. Не бандит, а някаква озверяла капиталистическа акула, плаваща в океана на първоначалното натрупване на капитала.

А и какво общо имат капиталистите, мислеше Сивия. Те си я карат по писаните и неписаните закони на бизнеса. А този? На тоя парите винаги ще му се виждат малко, ако ще и цялото злато на света да му дадеш. Черна дупка, а не човек.

Независимо че беше прекарал по-голямата част от живота си по лагери, Сивия бе получил прилично образование. Пак там. Не си беше губил времето. Многото знание ражда много тъга само при глупаците. А той никога не се беше смятал за глупак.

Когато настъпи промяната, той бързо се ориентира в проблемите на новото време. Веднага разбра, че кодексът на бандитската чест, който изглеждаше вечен, си отива, и прие новите правила на играта.

Скоро той стана незаменим човек за Зотов. Никога не се беше целил в мястото му, защото прекрасно си даваше сметка, че не би могъл да държи в подчинение такава организация. Новото време се оказа прекалено енергично. Той можеше да се приспособи към него, но, виж, да го бута напред — това беше работа на младите.

Сивия виждаше, че Зотов излишно рискува в много неща и рано или късно това няма да свърши добре. Дори веднъж се опита да поговори с него за това, но Зотов рязко го прекъсна и Сивия се отказа. Дяволите да те вземат, мислеше той, мир на праха ти.

И не сбърка. Когато Сергей Арбатов „детронира“ боса си, Сивия използва целия си авторитет, всичкото си влияние, за да успокои разбушувалите се страсти, та да може властта в групировката плавно и спокойно да премине в ръцете на Арбатов. Арбата, както го наричаха.

Сега той беше дясната ръка на Арбатов и това го устройваше. Стар беше вече за фракционна борба в една отделно взета банда. Да се оправят младите. На него вече не му трябваше много. Някой друг милион и малко уважение. Толкова.

Третият участник в разговора — Юрий — беше роден брат на Сергей Арбатов. Независимо от това той се появи в бандата сравнително скоро. Бизнесмен ново поколение, подсмихваше се вътрешно Сивия. Юрий беше учил в Англия, в Кеймбридж или Оксфорд май, върна се после в родината и — веднага в бандата! Макар че какви бандити вече са те? Те се смятаха за бизнесмени…

Докато слушаше по-старшите, Юрий забележимо нервничеше.

— Слушай — каза той на брат си. — Какво става? Защо да не можем да си поговорим у дома? При теб или при мен? Какво става, а?

— Днес сутринта открих „бръмбар“ в кабинета си — с добре изиграно спокойствие му отвърна Сергей. — Офисът ми е моята крепост. Никой външен не влиза там. Откъде според теб се е взел?

— Дявол да го вземе! — ядоса се Юрий. — Значи и мен могат да подслушват, така ли?

— Така излиза.

— Дявол да го вземе — повтори Юрий. — Сив, това работа на ченгетата ли е според теб?

Сивия се подсмихна.

— Те нямат пари за такова нещо. Не, това е работа на Адвоката.

— И какво иска?

— Да бъде пръв — отговори Сивия. — Във всичко.

— Какво чакаме тогава — разгорещи се Юрий. — Да му източим кръвчицата и край!

— Пфу! — каза Арбата. — Ама че думички! „Да му източим кръвчицата“… Теб в коя английска кръчма са те учили на маниери?

— Стига — озъби се Юрий. — Само дрънкаме. Не е той първият, нито последният. Какво, килъри ли нямаме?

Сивия поклати глава: ех, младо, зелено…

— Трудно можем да се доберем до Адвоката — замислено каза той. — Някои вече си счупиха зъбите с него. При това не бяха хора без значение. Трябва добре да го обмислим.

— Затова и съм ви събрал — каза Арбата. — Навсякъде ми се привиждат „бръмбари“.

— Мисля, че знам какво трябва да направим — каза Сивия.

— И какво е то?

Сивия млъкна, за да събере мислите си. Наля си водка в чашата и я изпи на един дъх, после набоде един лист салата и бавно го задъвка. Братята внимателно наблюдаваха действията му.

— Е — не издържа Юрий, — ти да не си дошъл да плюскаш?

— Че защо да пропада благинката — мирно откликна Сивия. — Вие, както виждам, съвсем сте загубили апетит.

— Сив — каза Арбата, — говори, не се отвличай.

Сивия дояде мезето си, изтри уста със салфетката и започна:

— Ние в известен смисъл сме познати с тоя Адвокат. Аз бях един от тия, дето го коронясаха в лагера. След това ни прехвърлиха на различни места, а след пет години научих, че е драснал зад граница. И го изгубих от очи. А сега се появи. Като някакъв Чингиз хан.

— И какво от тона? — нетърпеливо попита Юрий.

— Той трябва да ме помни — отвърна Сивия. — Ще ида при него и ще го помоля да ме вземе на работа. Ще ме вземе. И ще намеря начин да ликвидирам тая гнида. Много се заигра — на Льонка Пантелеев ще ми се прави.

— Кой? — поинтересува се Сергей.

— През двайсетте се вихреше един Льонка Пантелеев. Знатен бандит беше и здраво тормозеше болшевиките. Знаменита личност.

— Знаем, знаем, чели сме — каза Юрий. — Карай по същество. Как ще идеш при него? Да не мислиш, че той не знае за кого работиш. А и ако не знае — винаги може да провери. Просиш си куршума, Сив.

— Юрка е прав — съгласи се Сергей. — Опасно е.

— Трябва да съм идиот, за да крия за кого работя — успокои ги Сивия. — Веднага ще му кажа, че работя за теб, Арбат.

— И ще получиш куршум — каза Сергей.

Сивия изведнъж се разсмя.

— Какво смешно има?

— Вие, момчета, просто имате мания за величие — отвърна Сивия, като се смееше. — Казвам му аз, че работя за Арбата, а той, разбираш ли, от страх веднага ме гръмва, така ли?

Арбата леко пребледня, както винаги, когато му се стореше, че го унижават. Сивия забеляза това.

— Е, братлета — каза той. — Ще ида при Адвоката и ще му река, че работя за един дребен глупав мошеник, който се смята за голям бос. А всъщност е пълна цаца. Та значи писнало ми е да слугувам на тоя Арбат, искам истинска работа, мащабна. Оня ме помни и знае, че никога няма да го подведа, трябва да помни това — така ще му говоря. И ще ми повярва. Знаете ли защо?

— Защо? — като скърцаше зъби вътрешно от унижение, попита Арбата.

— Защото и той има мания за величие. А главният недостатък на тази мания е слепотата. Ще повярва на всяка моя дума. И ще ме вземе при себе си. А нататък вече е просто. Въпрос на техника, така да се каже.

— Да — като се насили да се овладее, каза Арбата. — Може и да стане. Макар че прекали за моята мания за величие.

— Значи ще стане — заключи Сивия.

На масата настъпи тишина. Братята видимо обмисляха чутото и си крояха наум възможните перспективи.

Не забелязаха как в това време в залата влязоха двама младежи. Съвсем незабележими на вид.

Те спокойно се приближиха до тяхната маса и без да бързат, извадиха пистолети от джобовете на якетата си. Сивия скочи на крака.

Затова първия куршум получи той. Единият прониза челото му, а вторият му отнесе половината лице. Сивия събори стола и рухна на пода. Смъртта му беше мигновена.

Вторият младеж разстреля братя Арбатови. Първо стреля в гърба на Сергей и когато той започна да се свлича настрани, гръмна Юрий в главата. Всички изстрели бяха точни. Контролен изстрел се падна само на Сергей.

Всичко стана за броени секунди. Младежите си свършиха работата и изчезнаха от ресторанта за по малко от минута.

Портнов-Адвоката не обявяваше война на никого. Той просто я водеше.

И печелеше.