Нощни вълци

1.

— Следователят не е длъжен да присъства на разпита! — крещеше срещу мен Грязнов.

— Не е длъжен — съгласих се аз. — Но и законът не го забранява, нали?

— Това е идиотизъм.

— Идиотизъм е да ми говориш с такъв тон — уморено му възразих. — Слава, дори Меркулов се съгласи с аргументите ми.

— Аз командвам операцията — решително заяви Грязнов.

— Ти имаш мания за величие. Май ти се струва, че си Фирсов.

Той разбра, че се хаби напразно, и махна с ръка.

— Прави каквото искаш…

— Благодаря — казах аз. — Обичам да правя това, което смятам за необходимо.

И изведнъж той ни в клин, ни в ръкав попита:

— Как сте с Ирина?

А сега де! Трогателна загриженост. Какво си спомни изведнъж за жена ми? Нима семейните ми проблеми са написани на челото ми?

— Благодаря — казах му. — Никак.

Срещата на Портнов и Селезньов трябваше да стане по думите на последния на околовръстния път, край Каширското шосе, в малко крайпътно кафене. От два часа всичко наоколо беше отцепено.

За да не подплашат Портнов, решиха да оставят Селезньов на свобода. Нищо не трябваше да усъмни Портнов.

Всички сервитьори в кафенето бяха сменени няколко дни преди срещата. Ролята на барман изпълняваше оперативен служител от МУР, всички останали бяха кагебисти.

Няколко коли чакаха в готовност и ние с Грязнов седяхме в едната от тях. Слава си поглеждаше часовника на всеки две минути.

— Всичко ще бъде наред — опитах се да го успокоя. — Недей да нервничиш така, за бога!

Той ме изгледа сърдито и промърмори:

— Много приказваш. Заради това не исках да идваш с нас.

— Млъквам — казах и в този момент видях мъж с чанта, който се приближаваше към кафенето. — Стоп. Кой е тоя?

— Селезньов — отговори Грязнов.

— Нещо подрани — погледнах аз часовника си. — Поне с десет минути, ако не и повече.

— Нищо странно — каза Грязнов. — Той е подранил, Портнов ще закъснее.

— Дано да е така — усъмних се, като гледах как Селезньов изчезна зад вратите на кафенето. — Не знам защо, но не ми харесва тая работа.

— Не психясвай, Саша — помоли ме Грязнов. — Ще ги спипаме, не се тревожи.

— Добре, ще чакаме Портнов.

Минаха десет минути. Петнадесет. Половин час.

— Какво става?! — изведнъж възкликна Грязнов, като видя, че Селезньов излиза от кафенето, без да дочака Портнов.

Отиваше си. Тоест стоеше край канавката и чакаше с дигната ръка, за да спре някое такси.

— Давай! — заповяда Грязнов на шофьора. — Приближи се до него.

Колата, в която седяхме, потегли. Грязнов каза по радиостанцията на своите хора:

— Аз ще го задържа.

Спряхме до Селезньов. Той се наведе към прозореца на нашата кола, видя мен и Грязнов и се дръпна. Каза дословно следното:

— Не, приятели. Карайте. Аз сядам само в свободни коли.

Когато аз започнах да настоявам: „Сядайте“, той заклати глава:

— Карайте, момчета. Страх ме е от вас.

Изскочих от колата, като вадех в движение пистолета си, и го хванах за рамото.

— Сядай вътре! На кого говоря?

Той трепна и се шмугна в купето.

Грязнов някак странно изгледа нашия пътник.

— Това не е Селезньов.

— Кой си ти? — попитах мъжа, когото взехме за Селезньов.

— Аз? Аз съм Коля.

Направо да го водиш в детската градина — Коля!

— И какво правиш тук, Коля? — ласкаво го попитах. — Защо дойде в това кафене?

— Ами помолиха ме. Казаха ми: ще смениш в електричката един мъж, ще вземеш чантата му, ето тая — той вдигна чантата, която лежеше на коленето му. — Отиваш в кафето, стоиш четиридесет минути и си тръгваш. Платиха ми сто долара. А аз какво? Да ги откажа ли?

— Кой те помоли? — попита Грязнов.

— Един мъж. Не знам кой е. Не съм му искал документите.

Той наистина приличаше малко на Селезньов. Здравата ни прекараха.

И вероятно Селезньов не беше света вода ненапита в тая измама.

Може би дори свиреше първа цигулка. Или поне втора.

На първата безусловно скрибуцаше Портнов.

Гадове…

2.

Грязнов се обади по радиостанцията на Фирсов.

— Не е той.

— Разбрах — отговори Фирсов. — Ще бъда при вас след три минути.

Гласът му беше безстрастен както винаги. Сякаш нищо не можеше да го извади от равновесие.

Той спря при нас и се премести в нашата кола. Така Коля се оказа между Фирсов и мен.

И кръстосаният разпит започна. Фирсов и аз задавахме поред въпросите си.

— Кой е човекът, с когото се договори?

— Не знам.

— Къде се запознахте?

— Не помня.

— Амнезия ли имаш?

— Наистина не помня.

— Фамилия?

— Гогол.

— Казах: фамилията ти!

— Наистина е Гогол.

— Лично и бащино име?

— Николай Василиевич. Наистина. — Той се прекръсти. — Гръм да ме тресне, ако лъжа!

— Ще те тресне — обещах му аз. — Месторабота, адрес?

— Безработен съм. Живея на Сушчевски вал…

— Къде се запозна с човека, който те прати в кафенето?

— Не помня, ей богу — пак се прекръсти Коля.

— За какво конкретно те помоли? И по-подробно. Бързо, говори!

В този момент в джоба на Фирсов записука телефонът.

— Ало! — веднага откликна той. Внезапно почервеня.

— Кой?

За пръв път го виждах в това състояние. Все ми се струпаше, че нищо не може да наруши спокойствието му.

— Какво?! — крещеше в слушалката Фирсов. — Повтори! После пъхна телефона в джоба си и потупа шофьора по рамото:

— На летището! Домодедово! Карай по-бързо!

Колата се понесе по шосето. Домодедово за щастие беше най-близкото летище до мястото, където се намирахме.

А Фирсов вече заповядваше с овладян тон:

— Внимание! Всички спешно да се отправят към летище Домодедово! На резервната писта. Там се подготвя за полет самолет на компанията „Руски авиолинии“. Свържете се с диспечера. Да се задържи самолетът на всяка цена! Ситуацията е много сериозна. При необходимост разрешавам всичко, включително вариант номер едно.

Обърнах се и погледнах назад. След нас се носеха няколко коли, следвайки указанията на Фирсов.

— Какво става? — попита Грязнов.

— Николай Николаевич — побутнах по рамото Фирсов, — с кого разговаряхте, преди да тръгнем?

Той кратко отвърна:

— Хамелеона.

Виж ти! Направо онемяхме с Грязнов.

— Хамелеона — повтори Фирсов. — Володин. Надсмиваше ми се. Докато вие търсите черна котка в тъмна стая, вика, на запасната писта в Домодедово се подготвя за излитане самолет на „Руски авиолинии“. Портнов ще ви се изплъзне след броени минути. При това заедно с учения.

— Дотам има половин час път — каза Грязнов.

— По-малко — намеси се шофьорът. — Това е най-доброто шосе в Москва. След двадесет минути сме там.

Коля Гогол ни гледаше като подгонено зверче.

— С теб ще се оправим после — обещах му аз.

Шофьорът включи сирената. Колите, които караха след нас, последваха примера му.

С оглушителен рев и святкане на лампи колоната ни се носеше към Домодедово.

3.

— Трябваше да го предвидя — говореше Фирсов по пътя към летището. — Знаех, че той ще извърти някакъв номер. През цялото време ходеше по ръба. Рискуваше постоянно, но това беше пресметнат риск. Ето и сега. Каква операция проведе, гадилата, за да се измъкне! Знаеше, че го следим, че контролираме всяка негова стъпка, всяка негова среща с оня мръсник Селезньов, и на — прати ни го! Знаеше, че ще се лепнем за него. А това си беше само отвличаща маневра…

Той се обърна към Коля:

— Къде ти наредиха да седнеш в електричката? На коя спирка?

— Три спирки преди Москва — промърмори той така тихо, че едва го чух. — Казаха ми: ще седнеш в кафенето вместо един мъж, искаме да извъртим номер на жена му. И ми дадоха сто долара.

— Добре — каза Фирсов. — Ще се оправим.

Но не можеше да се успокои. Дори си помислих — пропука се мълчаливият чекист, намълчал се е…

— Ама го е измислил! Пробутва ни Селезньов, а сам в това време прибира учения и секретната документация. С това ще причини вреди за милиарди на страната ни. Учен иска политическо убежище! Бива си го… Като едно време! Ех, Портнов, ех, Адвокате… Кучи син! През цялото време рискува и постига своето…

Не се намесвах в монолога му, давах му възможност да се изговори.

— И знаете ли кое е най-долното? — продължи той. — Че като нищо може да се измъкне. Да излезе сух от водата. Представете си, че сега го арестуваме. А Селезньов не е с него. И какво? В какво ще го обвиним? Планирахме да го пипнем с уликите. А сега? Всеки съд ще го оправдае, особено ако адвокатът му е печен. Всъщност нямаме нито едно неопровержимо доказателство. Само версии и предположения.

Фирсов завърши монолога си доста заплашително:

— Е, ще видим кой кого!

Още няколко минути, и щяхме да закъснеем. Самолетът вече рулираше, за да потегли по пистата за излитане. И в този момент на бетонната писта изскочиха четири коли.

Това беше безумие. Движехме се челно срещу многотонния самолет, без да отбиваме. И лайнерът не издържа. Включи спирачките.

И спря.

От нашите коли наскачаха въоръжени хора, готови да го атакуват.

Фирсов взе микрофона от таблото.

— Граждани Портнов и Селезньов! — Гласът му се носеше като ехо от високоговорителите на покривите на колите. — Излезте от самолета с вдигнати ръце! Съпротивата е безсмислена. Упълномощен съм да ви заявя, че в случай на съпротива, предвид особената дързост и заплаха от вашето престъпление, аз, началникът на отдел във ФСС Фирсов, получих заповед да предприема всякакви мерки, включително и вашето физическо унищожение. Заповядвам ви да се предадете!

През отворената врата на самолета се подаде Селезньов.

— Стълба! Дайте стълбата! — закрещя той.

След няколко минути докараха стълбата. През цялото време чувах как бие сърцето ми. Погледнах Грязнов и усетих, че и той не би отказал сега валидола.

Селезньов започна да слиза по стълбата с вдигнати ръце. Едва успя да стъпи на пистата, и веднага го обкръжиха и го вкараха в една от колите. Доколкото видях, здравата го намачкаха — за всеки случай, та да не се дърпа.

Фирсов отново извика през микрофона:

— Къде е Портнов? Чакаме!

Струваше ми се, че вече съм виждал това някъде.

— Казах: Портнов! — повиши глас, доколкото това бе възможно, Фирсов.

Спомних си къде съм го виждал. Имаше такъв филм — „Мястото на срещата не се променя“. Там Висоцки крещеше също като Фирсов сега: „А сега Гърбавия! Казах: Гърбавия!“

На вратата на самолета отначало се подаде едно момиче и аз машинално отбелязах, че има красиви нозе. Веднага след нея пристъпи един мъж. С пистолет в ръката.

Пистолетът беше допрян до слепоочието на момичето.

Портнов, помисли аз. Ето че се видяхме.

— Пилот! — кресна Портнов. — Искам да смените пилота! Или ще й прострелям тиквата!

Момичето скимтеше от страх.

— Е? — закрещя Портнов. — Сега ще я убия!

Изведнъж главата му отскочи напред и той се свлече върху момичето. И двамата се търколиха по стълбата, а момичето не спираше да пищи. Аз, Грязнов, Аленичев и още няколко души се хвърлихме към тях. Някой изблъска ловко момичето настрани, за да не пречи. И вдигнахме Портнов.

Късно.

Феликс Портнов беше мъртъв.

Раната на тила му не оставяше никакво съмнение.

Дори не успях да помисля как можа да се случи, а Фирсов вече тичаше нагоре по стълбата.

— Миша! — крещеше той. — Не стреляй!

Вдигнах очи и го видях на най-горното стъпало. Човекът с празните очи. Стискаше пистолет в ръката си и дулото му сочеше право срещу Фирсов.

— Не стреляй! — викаше той.

Михаил Володин стреля.

Но куршумът не улучи Фирсов. За хилядна част от секундата, преди Хамелеона да натисне спусъка, Фирсов успя да направи някакво недоловимо движение и куршумът просвистя край него. При разузнавачите това се нарича „клатене на махало“. Много навреме го направи!

Куршумът на Хамелеона проби шапката ми.

Мен никой не ме е учил да клатя махало, но нещо сякаш ми подсказа: наведи се! Наведох се. Майната й на шапката…

Избухна грохот от изстрели. Всички, които бяха долу, започнаха да стрелят по Володин. Освен мен. Аз се вцепених. Струваше ми се, че виждам как куршумите летят край мен, край Фирсов и се забиват в Хамелеона — в гърдите му, в корема, в главата. Виждах как се гърчи той, но кой знае защо не пада.

Но ето че се заклати някак по-силно, свлече се по лице на стълбата и се плъзна към краката ни.

Фирсов наруши тишината. Каза само една дума:

— Край.

4

Привечер се събрахме в кабинета на Меркулов.

Бяхме петима: стопанинът на кабинета, вашият покорен слуга, Фирсов, Грязнов и Аленичев.

— Коняк? — предложи Костя.

— Не би било зле — съгласих се аз.

Останалите премълчаха, но по лицата им всеки би се досетил, че в тази минута конякът беше пределът на желанията им.

Костя извади бутилката и чашки. Лицата на всички забележимо се оживиха. Е, моите колеги не са пияници, просто оживлението им означаваше, че най-после ще бъде сложена точката на това трудно дело.

Костя наля коняка и се обърна към Фирсов:

— Вие сте пръв.

Той вдигна чашката си и взе да я топли между дланите си. И като гледаше пред себе си, произнесе нещо, което съвсем не приличаше на тост:

— Володин се е промъкнал в самолета. Вмъкнал се е, за да се разправи сам с Портнов, ако ние не успеем. Той не би го изпуснал в никакъв случай, решен е бил да го ликвидира. Само Селезньов пожалил. Кой знае защо му се сторило, че този негодник още може да послужи на родината.

— Е, какво пък… — Меркулов вдигна чашата си и доста делнично провъзгласи: — За успешно завършеното дело.

Чукнахме се и пихме.

Внезапно Стас каза:

— А аз май ще се женя.

И се изчерви.

— Това никого не е отминало — забеляза Грязнов. — Да не забравиш да ни поканиш на сватбата си.

Взехме да поздравяваме Стас и да се шегуваме с него.

Когато телефонът зазвъня, изведнъж си помислих, а може би и за мен има някоя хубава вест.

Меркулов вдигна слушалката:

— Ало? Кой? Ирина… Да, той е тук.

И ми подаде слушалката.

— Жена ти. Тревожи се за теб.

— Здравей, Ирина — казах аз.

— Още колко ще стоиш там? — попита тя.

— Защо? — Притеснявах се, че всички ме гледат. — Домъчня ли ти за мен?

Тя не можеше да каже „да“, характерчето й си го биваше. Затова каза друго:

— Имам чувството, че нещо те заплашва. По-точно, преди малко имах такова чувство…

Спомних си простреляната си шапка.

— Занапред гони надалеч такива предчувствия. И въобще в нашето семейство Господ е дарил с интуиция само един човек.

Изведнъж ми се прииска да я видя. Че то през цялото време само колеги пред очите — Грязнов, Меркулов, Фирсов… Нямам ли и аз право да видя жена си?

— Вече си тръгвам — казах. — След четиридесет минути ще си бъда вкъщи.

— Наистина ли? — попита тя.

— Съвсем.

Затворих слушалката и погледнах колегите си. Те, разбира се, се правеха, че не слушат и въобще нищо не знаят за домашните ми кавги.

— Господа — казах им. — Занимавайте се със своите работи без мен, става ли?

— Разбира се, Саша — каза Меркулов. — Тръгвай си.

— Предай поздрави на Ирина.

Огледах ги пак.

— Довиждане, приятели мои.

Казват, че щастието е, когато след работа ти се иска вкъщи, а на сутринта — пак на работа.