Нощни вълци

1.

Постепенно към бандата на Портнов се присъединиха още двама. По-точно Феликс ги присъедини. С кадрите на своята неголяма, но мобилна група той работеше сериозно и старателно.

Първият от двамата беше Вячеслав Никандрович Ремизов, съсед от блока. По принцип това беше против правилата на Портнов — да си търси съучастници сред съседите. Но Вячеслав Никандрович беше по-особен случай.

Някога и той като бащата на Феликс работел в НКВД. Малко след смъртта на Сталин, когато била последната чистка, уволнили от органите Портнов старши и Вячеслав Ремизов. Те смятали, че им е провървяло, можело да бъде и много по-лошо.

Макар че в такива случаи никога не се знае предварително кое е по-добро и кое — по-лошо.

Може би, ако ги бяха затворили, пак е щяло да стане това, което се и случи в края на краищата.

След уволнението Портнов и Ремизов се държаха по различен начин. Ремизов се затвори в себе си и като се стараеше да не попада без нужда пред очите на познати хора, се уреди да работи като нощен пазач в едно общежитие. А Портнов старши се пропи. По тази причина скоро се превърна в проклятие за семейството си и изгоря за няколко години. Смъртта му донесе на Феликс само чувство за облекчение.

Ремизов живееше в съседния вход. След смъртта на Портнов старши той навестяваше семейството му всеки месец. Това бяха странни посещения.

Съседът кратко поздравяваше, влизаше в кухнята и мълчаливо седеше там два часа. Майката на Феликс София Соломоновна отначало се опитваше да разговори госта, разказваше му какво ли не, но Вячеслав Никандрович нито веднъж не пророни и дума. Отначало това озадачаваше София Соломоновна, после я ядосваше, след това я плашеше, а накрая просто свикна. В резултат Ремизов идваше, отваряха му вратата, мълчаливо го пускаха в кухнята, слагаха му чай с някаква кифличка и си гледаха своите работи. Знаеха, че след два часа той ще стане и ще си тръгне. Ще поседи, ще помълчи и ще си иде. И седемнадесетгодишният Феликс и София Соломоновна така свикнаха с тези ежемесечни посещения, че когато той веднъж не дойде — а Ремизов се появяваше на първо число всеки месец, — се разтревожиха и Феликс отиде при съседа, за да разбере какво му е. Оказа се, че Вячеслав Никандрович е настинал и лежи с висока температура. Но на първи следващия месец той дойде и както винаги влезе в кухнята.

Годините си минаваха и никой вече не се опитваше да разговаря с него, да се опитва да разбере защо така го тегли към кухнята. Като идва — да си седи. По-добре Ремизов два часа месечно мълчалив като скала, отколкото Портнов старши двадесет часа в денонощието пиян, мръсен и вечно крещящ.

В онзи ден Ремизов дойде на четиринадесети. Той беше идвал и на първи, но сега беше странен повече от всякога. Не пи чай, нещо у него напираше да излезе, да го изрече:

— Ч-ч-ч… — И пак: — Ч-ч-ч…

— Какво става с теб, чичо Слава? — питаше го Феликс.

Ремизов млъкна и пак се затвори в себе си, сякаш не можеше да улови някаква измъчваща го мисъл.

Накрая стана и тръгна към вратата.

Феликс тогава вече беше старши инспектор в управлението за борба с икономическите престъпления. Втората му, престъпната дейност също набираше скорост. Бандата му, която тогава се състоеше от трима души, работеше много ефективно. Сивунов и Матюхин действаха безотказно. Обирът на Левинсон беше, така да се каже, проба. Следващите обири и грабежи не бяха толкова дръзки, но и вече не водеха задушевни разговори с жертвите. Парите на масата или сбогом на живота! По това време Портнов вече беше разбрал, че не бива да взема всичко, че трябва да оставя част от парите на потърпевшите. Да си живеят и да не му кроят зло! Ако могат…

На четиринадесети Феликс се прибра вкъщи късно. София Соломоновна го посрещна на вратата и щом влезе, веднага му прошепна:

— Той пак дойде. Там. — Тя кимна към кухнята.

— Кой? — не разбра Феликс.

— Ами тоя — обясни майка му. — Нашият мълчаливец.

— Вячеслав Никандрович? — още повече се учуди Феликс и влезе в кухнята.

Когато видя Портнов младши, Ремизов се изправи.

— Здравейте — поздрави го Феликс. — Как така се сетихте днес?

Зад гърба му стоеше София Соломоновна и Ремизов, като я изгледа, каза глухо:

— Излез, жено.

Гласът на мълчаливеца така потресе домакинята, че тя безмълвно избяга в спалнята.

Изненаданият Феликс гледаше Ремизов. Ако изведнъж го беше заговорила хлебарка, от тия, дето нощем щъкаха из кухнята, едва ли щеше да бъде по-шашнат.

Онова, което стана после, беше не по-малко фантастично.

Съседът се отпусна на стола и като гледаше от упор Портнов младши, попита:

— „Нощните вълци“ твоя работа ли са?

— Какво?! — извика Феликс.

Очакваше всичко, само не и това. Неговата група беше така сигурно законспирирана, че не можеше да „изгърми“. И ако по някакво чудо някой успееше да хване следите й, то най-малко можеше да си представи в тази роля Ремизов.

Феликс измисли сам името — „Нощни вълци“. Много сполучливо му се струваше. Някога имаше „Черната котка“, но тяхното беше още по-хубаво — „Нощни вълци“. Това си беше фукня, разбира се, но нали някак си трябваше да се разтоварват. Нещо трябва да весели душата. А и защо да не оставят след себе си подобен спомен? Нека треперят тия, дето живеят скучно. На Феликс му харесваше да треперят от него. Много даже му харесваше.

— Сядай — грубо му каза Ремизов. — Още не съм свършил.

Обърканият Феликс пак седна на табуретката.

— Е? — повтори съседът. — „Нощните вълци“ твоя работа ли са?

Феликс го гледаше, без да разбира нищо.

— За какво говорите, Вячеслав Никандр…

Но той го прекъсна доста грубо:

— Виж какво! Не ми ги пробутвай тия! Не се каня да търча при ченгетата. Говори като на изповед: твоя работа ли са или не? Ако сега кажеш не, ще стана и ще си ида. Ако е твоя — ще ти кажа нещо важно.

— Бива си те! — само успя да каже Феликс. — Какво си намислил, старче?

Ремизов настояваше на своето:

— Отговаряй каквото те цитат.

— Абе какви вълци? Ти да не си мръднал, старче?

Ремизов се надигна.

— Е, добре. Тръгвам си. Няма какво повече да си губя времето. Имам си работа.

— Сядай! — кресна изведнъж Феликс.

Съседът го изгледа от горе на долу.

— Ще кажеш ли?

— Сядай! — повтори Феликс.

Ремизов се поколеба, но седна. Феликс вече се беше овладял и като го гледаше в очите, попита спокойно:

— Ти разбираш ли къде се навираш, глупак нещастен? Защо са ти „Вълците“?

— Знам къде се навирам — отвърна Ремизов. — Но ти така и не ми отговори. Ама аз и без това знам, че е твоя работа.

Известно време Феликс размисля.

— Е, добре, Вячеслав Никандрович — тръсна глава весело той. — Добре, да бъде по вашему. Да допуснем, че действително знам за някакви „вълци“. Тоест искам да кажа, че съм чувал за „Нощните вълци“. Макар че и представа си нямам откъде знаете вие за тях. И какво? Да допуснем за момент, че знам. Какво следва?

На Ремизов веселият му тон не направи никакво впечатление.

— Не ми се прави на много умен, Феликс. С мен може и по-просто да разговаряш. Ако е твоя работа, кажи си, няма нищо кой знае какво.

Феликс се предаде. По-точно, любопитно му беше какво ще стане нататък.

— Моя работа е, моя — каза той. — Е? Чакам продължението.

— Охо! — удовлетворено проговори Ремизов. — Какво да го усукваме повече? Вземи ме в своята компания.

Феликс направо зяпна.

— Какво, какво?

Ремизов го гледаше предизвикателно.

— Каквото чу… Вземи ме, няма да съжаляваш.

— Слушай, чичка — каза му Феликс, — ти май не разбираш какви ги дрънкаш.

— Не се тревожи — подсмихна се гостът. — Разбирам и още как. Сега ти си мислиш откъде знам за теб и за „Вълците“.

— Е, и откъде? — напрегна се Феликс.

— Ами ето откъде… Ти забрави ли ние с баща ти къде сме работили цял живот?

— Виж, това го помня… Но аз например си мислех, че именно ти си забравил. Какво, значи съм се излъгал?

Лицето на Ремизов някак се промени. Чертите му се отпуснаха, станаха по-меки, дори добродушни. Сега напомняше някакъв добър чичо, макар Феликс да очакваше точно обратното. Нали си спомни за работата в органите — значи изражението му трябваше да стане решително, волево, твърдо. Такова трябва да бъде лицето на човек, който дълги години е работил в НКВД.

И той го каза на Ремизов.

— Ех, Феликс — поклати глава той, — това беше знаменито време. Работата беше целият ни живот. С нажежено желязо изгаряхме опортюнистическите циреи. А сега? Откакто умря вождът, всичко се разсипа на прах и пепел. Макар да ме уволни от службата, той бе гениална личност. А какъв стопанин беше — целият свят му падаше на колене. А после никой не забеляза как кривнахме от социализма. Съвсем малко оставаше да се дострои, съвсем мъничко. Но умря Йосиф Висарионич и мошениците на Хрушчов погубиха всичко. — Той помълча и добави след паузата: — А теб си те бива, Феликс.

Портнов не знаеше какво да мисли.

— Слушай, старче — каза той. — Някак много странен си, ей богу. И защо смяташ, че ме бива?

Ремизов гледаше в една точка и се опитваше да събере мислите си. Виждаше се, че трудно успява, не бе свикнал да води такива дълги разговори.

— Разбираш ли — започна той, сякаш опитваше всяка дума на вкус, — тогава, при социализма, не при тоя фалшивия, а при истинския, когато вождът беше жив, нямаше богаташи. Наистина нямаше, без демагогия. Нима ние щяхме да позволим на някого да дебелее на чужд гръб? Никога! А тия? Тия се наплюскаха. Така че ти правилно ги експроприираш — без запъване произнесе той сложната дума. Явно някога я беше казвал доста често.

Феликс напрегнато слушаше стареца, като се опитваше да определи как е най-добре да се държи с него.

— Не се съмнявай — каза му Ремизов. — Няма да те подведа.

— Почакай — спря го Феликс. — Кажи ми, откъде все пак знаеш за „Вълците“?

Ремизов сякаш се прозя или просто си пое дълбоко дъх:

— Дълго е за обясняване.

— Нищо — не отстъпваше Феликс. — Не бързам, изобщо къде да бързаме с теб? Разказвай, ако искаш да си имаш работа с мен.

И Ремизов започна да разказва.

Естествено, имал някои стари връзки. Когато за пръв път чул да се приказва за „Нощните вълци“, не придал особено значение, макар да се зарадвал, че някой не се страхува да отръска тия новоизлюпени баровци с дебели портфейли. Слуховете за бандата се множали, „Нощните вълци“ ставали легендарни. Бандата била неуловима, което също работело за нейната популярност. Много еснафи се възхищавали: грабят богаташите — безсрамните предприемачи и нелегални милионери!

До известно време Ремизов не се замислял за „Нощните вълци“. Е, има хора, които се занимават с това рисковано и благородно дело, много добре — нека си действат за страх на всички капиталистически акули в условията на развития социализъм. Вячеслав Никандрович отстрани одобрявал тия момчета и толкова.

Започнал да анализира ситуацията по-късно, когато веднъж видял, докато си седял през нощта на пейката в двора, как една кола докарала Феликс до входа на блока. Този, който седял зад кормилото, казал на излизащия от колата Портнов:

— Вълка краката го хранят.

На което Феликс отвърнал:

— Не само те. И глава трябва.

— Иска ли питане — добавил оня зад волана.

След няколко секунди Феликс влязъл във входа си, колата обърнала и изчезнала от двора, а Ремизов останал да си седи на пейката.

И за какво размишлявал нощният пазач, който някога работел в органите? Славата на „Нощните вълци“ вече се носела из Москва. Ремизов си спомнил какъв е бил бащата на Феликс, когато служели заедно в органите, и се запитал: би ли могъл той да организира такава банда като „Нощните вълци“? И сам си отговорил: тогава, на млади години, би могъл. Както казал оня неизвестен шофьор — иска ли питане. А Феликс? Той, разбира се, също работи в органите, не в КГБ наистина, а в УБХСС, но тъкмо това му позволява да се ориентира добре там, където обикновен бандит би се оплел. А Феликс е умен…

Той би могъл.

От този момент Вячеслав Никандрович започнал да съпоставя слуховете и наблюденията си върху поведението на Феликс. Случайно успял да научи, че „Вълците“ никога не извършват нападенията си на първи. Старецът не разбирал какво може да означава това, но за всеки случай започнал всеки първи ден от месеца да се появява в апартамента на Портнов младши. Скоро Ремизов си направил извода, че Феликс Портнов не е редови член на бандата.

Той не смяташе нито да шантажира, нито да разобличава Феликс.

Интересът му беше друг.

А Феликс веднага разбра какъв ценен „работник“ може да получи. Ремизов с неговите връзки и богат опит от миналото би могъл да му служи доста добре.

Имаше и още нещо необяснимо вълнуващо за Феликс: бившият съратник на баща му ще стане член на неуловимата група, начело на която е той, Феликс Портнов.

Така Вячеслав Никандрович Ремизов стана член на бандата „Нощните вълци“.

Постепенно той израсна до нещо като началник-щаб на тази престъпна организация.

С неговото включване дейността на „Нощните вълци“ стана по-груба и по-стремителна. Ако преди Феликс готвеше нападенията дълго, като издирваше внимателно и предпазливо поредните жертви, то сега, с идването на опитен човек, който знаеше много за престъпна Москва, работата тръгна много по-живо. Феликс вече разработваше заедно с Ремизов операциите по изземането на ценностите от асовете на сенчестата икономика.

Малко по-късно към бандата се присъедини Олга Шиманска.

2.

Андрей Горохов беше компютърен програмист от суперкласа. Но както често става, никому непотребен. Заплатата му в рубли, която се равняваше на осемдесет долара, го унижаваше и депресираше.

Всъщност дори това не тровеше живота на Андрей Горохов. Ако я нямаше Аня, жена му, той навярно нямаше да страда така от съзнанието за собствената си безполезност. Жена му постоянно го тормозеше какъв неудачник е. И както смяташе самата Аня, с пълно право, защото получаваше два пъти повече.

Затова, когато Макс Кей направи предложение на Андрей, той го прие без особени колебания.

По това време беше стигнал до такова състояние, че би се съгласил на всичко, което поне малко да промени положението му. То си беше направо отвратително.

Докато го оглеждаше и преценяваше, Макс Кей отначало дори не вярваше, че ще получи без всякакви усилия такъв незаменим специалист. Всичко беше прекалено идеално за вербуването на ценен експерт като Андрей Горохов.

Без пари. Без абсолютно никакви перспективи за издигане в службата. Семейният му живот почти съсипан. Ако някой искаше да внедри в организацията им свой човек, едва ли би могъл да измисли по-добра „легенда“.

Минаха няколко седмици, преди Макс да се реши на пробна вербовка. За това време той събра изчерпателна информация за Горохов.

И една вечер в апартамента на Горохов телефонът иззвъня. Аня караше нощно дежурство — тя работеше като лекар в „Бърза помощ“.

Андрей вдигна слушалката.

Човекът, който се обаждаше, имаше едва забележим акцент.

— С мистър Горохов ли говоря?

Това обръщение направи на Андрей потресаващо впечатление.

— Да — стреснато каза той.

— Фамилията ми е Кей — представи се непознатият. — Кажете, мистър Горохов, как се отнасяте към добрата заплата? Към една добра и стабилна заплата?

— Това да не е социологическо проучване? — попита Андрей.

Непознатият се засмя.

— Не точно. Но вие не ми отговорихте.

— Добре се отнасям.

— Да кажем — хиляда долара?

— На месец? — не повярва Андрей.

— Разбира се — потвърди Кей.

— С кого говоря? — попита Андрей след кратка пауза.

Макс предложи:

— Хайде да се срещнем и да поговорим по-подробно. Съгласен ли сте?

— Кога?

— Ами веднага.

— Веднага?

— А защо да протакаме? Ако се споразумеем, заплатата ви започва да тече от днес.

Андрей не знаеше какво да каже.

— Не ви разбирам съвсем… Сериозно ли?

— Напълно, мистър Горохов.

— Ако съдя по обръщението ви към мен, вие не представлявате руска фирма. Правилно ли съм разбрал?

— Не съвсем… Фирмата ни е съвместна, но това няма никакво отношение към нашия въпрос. Впрочем при срещата ще изясним всички подробности. Ако сте съгласен, ще дойде да ви вземе кола.

— А защо е това бързане? — опита да се противи Андрей.

— Ами на ваше място аз самият бих бързал — забеляза Макс. — Да не мислите, че в Москва са малко програмистите?

Тук нещо у Андрей се разбунтува и той доста уверено каза:

— На моето равнище — малко.

Неговият събеседник сякаш онемя от подобно нахалство. Десетина секунди той мълча, Андрей също мълчеше. И изведнъж непознатият се разсмя от сърце.

— Знаете ли — каза той, — добре е, че си знаете цената. Значи работата ще стане.

— Надявам се, че става дума за работа по специалността ми?

— Съвсем точно. И така, чакам отговора ви.

И Андрей кратко и ясно произнесе:

— Да.

— Отлично! — зарадва се Макс. — Колата тръгва към вас. Доскоро, мистър Горохов.

— Чакайте! — викна Андрей. — Ами адреса? Сега ще ви го продиктувам.

— Няма нужда — отговори Макс и затвори.

Андрей озадачено зяпна телефона. Значи все пак дочака…

През последните години над него сякаш висеше проклятие. В пазарните условия, към които стремително се носеше страната, не всички специалисти от неговия калибър можеха да си намерят работа. Е, той не седеше със скръстени ръце, но каква работа беше това… А и осемдесет долара месечно не са пари.

Всички негови познати програмисти заемаха високи постове в престижни банки и учреждения, а на него му се налагаше да влачи в буквалния смисъл жалко съществуване в един научноизследователски институт и не виждаше никаква светлинка в тунела. Гордостта не му позволяваше да се обърне за помощ към бившите приятели, за което и го ругаеше жена му Аня. Той беше сигурен, че все някога ще му обърнат внимание, непременно ще го забележат и ще му направят предложението, което не можеш да откажеш.

Е, да откаже не може, но е длъжен да помисли. И тогава тия господа-другари, които му предложат работа, не само ще трябва да признаят очевидно високия му професионализъм, но и да се изпотят доста, докато той се съгласи да работи за тях.

Това бяха тайните му мисли и мечти, предимно нощни, когато Аня спеше, а той се терзаеше дали да проси утре пари за цигари от жена си, или някак да си го спести — примерно да върне празни бутилки някъде.

Нощем решаваше — няма да прося. А на сутринта й се молеше. И тръгваше на опротивялата му работа с наведена глава.

Макс Кей го покани в ресторант „Пекин“ и го почерпи със страхотна вечеря. Десет минути след започването на вечерята Андрей Горохов беше готов на всичко.

Край, той повече няма да търпи.

В края на краищата за какво е всичко това? За какво рискува кожата си, при това без всякаква застраховка? По времето, когато работеше като каскадьор в киностудията, край него винаги имаше хора, които можеха да го подсигурят във всяка минута. Разбира се, работата на каскадьора предполага старателна подготовка на всеки трик, репетиране и така нататък. Това го имаше и сега, но онова, с което основно се различаваше сегашната му работа от предишната, беше пълното отсъствие от площадката на единомишленици, готови да се притекат на помощ.

„Площадка“! Сергей Козлов се усмихна вътрешно. Сега площадката му не е там, където снимат филми, а място, където се извършва престъпление.

Преди той успокояваше съвестта си с това, че не е само той такъв — наоколо са все престъпници. Имаше и още едно оправдание — нямаше изход, обстоятелствата го принудиха да поеме този път. В някакъв момент всичко отиде по дяволите. Работата му изчезна, приятелите се отдръпнаха, жена му го напусна, като взе и сина им със себе си. Полекичка пред него зейна бездна и той някак свикна с нея. А веднъж по телевизията казаха: ако дълго гледаш в бездната, и тя започва да те гледа. И това го разтърси — съвсем правилно.

Но повече той не може да търпи. За какво всъщност се реши на това? За пари? Да, така е, но защо са му тези пари? Той никога не се е нуждаел от кой знае колко. И ако се е стараел да спечели колкото се може повече, то беше, защото имаше семейство.

Имаше.

И когато осъзна всичко това, разбра: повече не може да живее в самота, трябва, нужно е да си върне най-скъпите хора.

Светлана и Альошка.

Пари беше натрупал достатъчно, за да преживеят няколко години без проблеми. Разбира се, той няма да седи през това време със скръстени ръце. За тия няколко години може да си намери прилична работа. Трябва му само нещо, заради което си струва да живее нататък. Той ще си върне Светлана и Альошка. В края на краищата ще се извини и на Инсаров. Няма да тъне повече в собствената си горделивост.

Но главното сега е Светлана. Тя трябва да го разбере. За нищо на света няма да повярва, че жена му го е разлюбила. Тя си тръгна не защото й беше омръзнал, а защото не можеше да го гледа повече как се мъчи. И за да не вижда повече Альошка как неговият баща постепенно деградира пред очите му.

Той ще й разкаже всичко, тя ще го изслуша и ще разбере, че най-лошото в живота им е отминало, че отсега нататък и вовеки той е друг човек. А той много неща разбра. И главното — че жена му и неговият син са единственото, заради което си струва да живее и работи.

Сергей се обади на майката на Светлана, молейки се Светлана да вдигне слушалката.

И Бог чу молитвата му.

— Ало — каза Светлана.

А той изведнъж онемя. Мълчеше, без да има сили да продума.

— Ало! — повтори жена му.

Сергей се изплаши, че тя ще затвори, но нищо не можеше да стори със себе си.

И тогава тя каза:

— Серьожа?…

Сергей заплака.

— Плачеш ли? — попита тя и веднага добави: — Недей…

— Света…

— Ще дойда — каза Светлана. — Стой си вкъщи, става ли?

Като че ли той можеше сега да отиде някъде. Къде да ходи?

— Да, да — припряно каза Сергей. — Разбира се, че ще си стоя вкъщи. Ще те чакам.

— Идвам — каза тя…

Той й разказа всичко. До най-последната дреболия. Разказа й за Кравцов, за всички обири, в които взе участие, за парите, които спечели.

Светлана беше ни жива, ни мъртва. Не, тя не мислеше за това, че той може да понесе сурово наказание за стореното. Тези тревоги дойдоха по-късно. Тогава тя мислеше за друго: през какво се е наложило да мине човекът, когото тя обичаше, колко е преживял, в какво е затънал през времето, докато тя мислеше само за себе си и за своите грешки. Тя си отиде, а той не беше успял да се справи със себе си, със свободата си — и бе пропаднал.

Когато той млъкна, Светлана дълго не можеше да проговори. Сергей седеше срещу нея, без да вдига очи, готов на всичко.

Накрая тя каза:

— Прости ми, Серьожа.

Той не я разбра:

— За какво?

— Прости ми. Сега сме заедно и това е главното. Утре ще доведа Альошка и ще започнем всичко отначало. Не знам какво ще излезе, но сега винаги и навсякъде ще бъда с теб.

— Света — предпазливо попита Сергей, — значи ми прощаваш?

— Няма какво да ти прощавам — отговори тя. — Сама съм виновна за всичко. Напуснах те, когато ти беше трудно. Не трябваше да го правя. Така че не обвинявай за всичко станало само себе си.

Той я гледаше и не можеше да повярва на думите й.

— Светка!

— Почакай! — прекъсна го тя. — Трябва да се обадиш на тоя Кравцов и да му кажеш, че повече нямаш нищо общо с тях.

Сергей помръкна.

— Не му знам номера. Винаги те ми се обаждат и определят среща.

— Е, какво пък. Значи ще му кажеш, когато ти се обадят пак.

— Ще му кажа — обеща Сергей.

Всичко стана именно както той си мечтаеше. Светлана го прие и дори повече — за нищо не го обвиняваше. Затова сега при тях всичко ще се нареди добре.

Кравцов се обади след седмица. За това време Сергей се успокои и повярва, че Светлана и Альошка ще му помогнат да забрави мрачната бездна, в която погледна.

— Сергей Вениаминович? — чу той познатия глас, който искаше да забрави завинаги. — Кравцов се обажда. Здравейте.

— Здравейте, Семьон Сергеевич.

— Ще се срещнем на същото място в осемнадесет нула нула.

Обикновено те се срещаха на различни места, но всеки път договаряха мястото на следващата среща.

— Семьон Сергеевич! — Сергей се опитваше да не издаде вълнението си. — Аз няма да дойда.

— Какво казахте? — не повярва на ушите си Кравцов.

Сергей се спогледа със Светлана, която цялата се скова, щом чу името на Кравцов, и твърдо повтори:

— Няма да дойда.

Сега млъкна Кравцов. След продължителна пауза той попита:

— Какво значи това?

— Значи — отвърна Сергей, — че едностранно прекратявам договора за нашето сътрудничество. Моля да ме разберете правилно.

— Ако съм ви разбрал правилно — бавно проговори Кравцов, — вие отказвате да имате работа с нас не само сега, но и въобще?

— Съвсем правилно. Жена ми поддържа моето решение.

За миг Сергей си помисли, че напразно каза за Светлана, но тя с поглед го ободри: браво, Серьожа, точно така!

Той се почувства по-уверено.

— Жена ви ли? — попита Кравцов. — Е, какво пък, Сергей Вениаминович. Не можем да ви принудим. Но на срещата все пак ще дойдете.

— Не.

— Да, Сергей — възрази Кравцов. — Това е във ваш интерес, повярвайте ми.

— Ние по-добре знаем кое е в наш интерес.

— Понякога хората имат склонността да грешат — забеляза Кравцов. — Какво е семейното щастие? Илюзия. Всичко се променя с такава бързина, че по неволя съжаляваш после за много неща. Не е ли така?

— Какво имате предвид?

— Всичко в тоя свят е мимолетно, Сергей. Съвсем доскоро вие бяхте без семейството си и нещастен. Сега имате семейство и сте щастлив. Но кой може да гарантира за бъдещето? Всичко може пак да се обърне.

Намекът беше повече от прозрачен. Недвусмислено го заплашваха.

— Добре — реши Сергей. — Ще дойда. Но ви уверявам, че е безполезно. Както се казва, скъсах с това.

— Ще продължим темата — отвърна Кравцов. — Доскоро.

— Какво? — изплашено попита Светлана, когато той остави слушалката.

Сергей я успокои:

— Всичко е наред, любима. Последна среща, с нищо обвързваща. Прощален поклон. И край.

Тя потрепери:

— Страхувам се, Серьожа.

— Недей — усмихна й се той. — Всичко ще се оправи, ще видиш.

Но той самият не беше много сигурен в това.

— Нас не ни напускат, Сергей Вениаминович. — Кравцов го гледаше твърдо и в очите му имаше нескрита заплаха. — Поканих ви тук само за да ви обясня някои елементарни истини. По телефона беше малко трудно да стане.

Те седяха в малкото кафене на Ординка. Салончето беше уютно, нямаше хора, ако не се брои някаква случайно влязла двойка.

Сергей беше настроен решително. Цялата нощ си говориха със Светлана и въобще изработиха линията му на поведение.

— Вече ви изложих всичко — каза той, като избягваше погледа на Кравцов. — Сами казвате, че всичко на тоя свят си има край. Смятайте, че съм приключил.

Кравцов отпи от кафето си.

— Разбира се — съгласи се той, — прав сте, че всичко на тоя свят си има край. Все някога ще настъпи краят и на нашето сътрудничество. Но позволете да отбележа…

— Той вече настъпи — прекъсна го Сергей. — Решението ми е твърдо.

— Не бива да ме прекъсвате — каза Кравцов. — Вие забравяте нещо съвсем просто.

— Какво?

Кравцов се наведе през масичката и като гледаше от упор Сергей, каза:

— Вие не можете да вземате решения, Сергей Вениаминович. — Той пак се облегна на стола си, отпи от кафето и каза: — Просто не можете нищо да решавате. Решенията вземат тези, които ви плащат. А те се нуждаят от услугите ви. Разбрахте ли ме?

— Грешите — упорито държеше на своето Сергей. — Всичко, за което сега говорим, е моят живот. Моят и на семейството ми. А това значи, че решенията вземам аз. И нямате нищо, което би ме принудило да се откажа от решението си.

— Така ли мислите?

— Да — потвърди Сергей. — Така мисля.

— И жена ви ли смята така?

— Да. Ние взехме заедно това решение.

— Похвално — кимна Кравцов. — Много хубаво, че семейството ви е толкова задружно. Вие май имате и син? Альоша ли се казваше?

Сергей почувства как у него се надига вълна от ненавист.

— Ти какво? — каза той и се надигна от мястото си. — Заплашваш ли ме? Какво можеш да направиш на сина ми, скапаняк такъв?

Гневът му беше страшен. Но това не направи никакво впечатление на Кравцов.

— Сядай, глупако! — изведнъж заповяда той рязко. — Сядай, казах!

Сергей дишаше тежко.

Кравцов, вампирът му с вампир, пак заговори изключително вежливо:

— Седнете, Сергей, моля ви.

Сергей седна на стола си.

— Какво имаше предвид, когато говореше за сина ми?

Кравцов небрежно запали една цигара от кутията „Марлборо“ и издиша дима към тавана.

— Господ здраве да му дава на сина ви — отвърна накрая той. — Нима ни мислите за такива зверове? Я стига. Успокойте се преди всичко, Сергей. Синът ви ще бъде следващият.

— Какво значи „следващият“? — Сергей трепереше целият. Този гад го заплашваше, седеше си най-спокойно насреща му и го заплашваше!

Кравцов обясни, като го гледаше право в очите:

— Синът винаги следва своите родители.

В следващия миг юмрукът на Сергей се заби в челюстта му. Главата на Кравцов рязко отскочи назад. Когато способността на Кравцов да говори се върна, той попита:

— Това ли е последната ви дума?

— Не съм сигурен — каза Сергей, като дишаше тежко. Едва се сдържаше да го удари пак. — Не съм сигурен. Ако още веднъж ми се мернеш пред очите, ще ти изтръгна топките и ще те накарам да ги изядеш, ясно ли е?

— Напълно — кимна Кравцов. — Аз по принцип добре разбирам руски език.

Той плъзна поглед по лицето на Сергей и добави с едва прикрита злоба:

— Виж, ти зле разбираш руския.

— Нищо. — Сергей приближи лицето си до неговото. — Запомни главното: стой по-далеч от мен. Предупредих те. Изхвърли от главата си телефонния ми номер. Да не съм чул повече за теб! Ни-ко-га!

Той хвърли на масичката пари за кафето и бързо излезе.

Кравцов отпи още една глътка от изстиналото си кафе, остави чашката на масата, извади от джоба си мобилен телефон, набра номера и когато на другия край вдигнаха, произнесе само една дума:

— Действайте.

Сергей се носеше към къщи. Смелостта просто преливаше от него. Най-накрая всичко свърши. Той направи всичко, каквото можеше. Наистина двамата със Светлана се разбраха той да се държи вежливо, коректно. Но кой да знае, че тоя изрод ще започне да заплашва сина му? Че въобще ще започне да го заплашва? Майната му, поне да заплашваше само него, тия типове друго не знаят. Не разбират друг език. Затова и Сергей разговаря с тоя гад на неговия си език. Да не си мисли, че си има работа с някой безсловесен роб. Той може да се защити.

Той се връщаше към къщи и победоносната усмивка не слизаше от лицето му. В метрото някакво симпатично момиче видя мъжественото му, щастливо лице и то й хареса. Тя му се усмихна и попита:

— Щастлив ли сте?

— Да — отвърна той, — много. Имам най-забележителната жена на света.

— Поздравявам ви — сериозно каза момичето.

— Благодаря — отговори също така сериозно Сергей.

Альошка беше на двора. Когато Сергей се приближаваше към входа, синът му притича край него.

— Татенце, привет! — извика момчето. — Отивам при Олежка, неговият татко му е купил компютър.

— Не се застоявай много — извика след него Сергей. Ще трябва и аз да му купя компютър, помисли той. Пари имам. По компютри си пада момчето, виж го ти! Кога успя да порасне?

Той се връщаше вкъщи уморен, като след тежка, сполучливо свършена работа. Отвори вратата на апартамента. От кухнята се носеше аромат на домашен борш. Струваше му се, че няма да доживее да изчака да му сипят тоя борш — толкова гладен беше.

Това е то щастието, помисли Сергей. Повече нищо не ми трябва. Да върви всичко друго на майната си. Не могат да ни попречат ония. Няма да могат.

— Светлана! — извика той. — Дойдох си.

От хола долиташе музика — Светлана сигурно не го чуваше — и той влезе там.

Масата беше сервирана.

По средата стоеше бутилка шампанско. Студени мезета, специалната салата на Светлана. Всичко беше готово за празничния обед. Липсваше само боршът, ароматът, който така развълнува душата му.

Светлана седеше на масата, отпусната на облегалката на стола. Гледаше право към мъжа си и в очите й беше застинало безкрайно удивление. В средата на челото й Сергей видя малкото кръгче, което остава след пистолетен изстрел.

Жена му беше застреляна преди няколко минути, не повече.

Телефонът зазвъня пронизително. Сергей не му обърна внимание. Той гледаше Светлана, без да сваля очи от лицето й, като се опитваше да си обясни какво е станало. В главата му не се побираше, че нея вече я няма. Това просто не можеше да бъде!

Телефонът звънеше ли, звънеше, а Сергей не можеше да мръдне от мястото си. Сякаш беше пуснал корени. Света, повтаряше си той, Света, Света, Света. Какво стана, Света?

Телефонът звънеше. Десет пъти, двадесет, двадесет и пет, петдесет. Кой ли е тоя толкова търпелив и настойчив, помисли Сергей. Звъни ли, звъни. Той вдигна слушалката с безчувствени пръсти.

— Нали не си забравил? — попита Кравцов. — Следващият ще е синът ти.