Нощни вълци

1.

Старши инспекторът от МУР Станислав Аленичев се яви в хотел „Балчуг“ самостоятелно, отделно от оперативно-следствената група.

По принцип това не беше нормално. Обикновено той строго се придържаше към писаните и неписани муровски норми за поведение и не си позволяваше особени волности. Но този ден му се случи нещо, което му попречи да се яви навреме на работа. Закъсня само четири минути. Групата замина без него и най-вероятно биха му възложили друга работа, но вбесеният Грязнов, който временно изпълняваше длъжността началник на МУР, го изпрати, без да размисля, след групата, като му заповяда да се добере дотам на собствен ход, та ако ще и с такси. Пари за този вид транспорт страшният полковник Грязнов естествено не му даде.

Стас хвана такси и потегли към „Балчуг“. Настроението му беше отвратително.

Всичко започна още от най-ранно утро. Макар че всъщност сутринта се разигра развръзката на една стара, точеща се от години драма, а всичко започна доста по-рано.

Стас наемаше стая в голяма комунална квартира, където, освен него, живееха още двама съседи. Портиерът Ахмет Галямин, як тридесетгодишен бик, и старият Григорий Маков, доста популярен някога киноактьор. Стас помнеше няколко негови роли във филми, които с успех се въртяха по кината в цялата страна в годините на неговото детство и юношество. Обикновено Григорий Маков играеше положителни герои, основно мъжествени съветски офицери.

Напоследък Маков практически не се снимаше, а той не умееше да прави нищо друго. И по никакъв друг начин не успяваше да изкара пари. Пенсията му беше мизерна и старият артист влачеше жалко съществование. Стас му помагаше с каквото може, но и той самият не получаваше много. Както се казва, бихме се радвали да помогнем, ама сами гладуваме… На Стас му беше обидно за известния артист и срамно за правителството, което не можеше да осигури на старите хора нормално битие в залеза на живота им.

Но най-много се вбесяваше Стас от поведението на съседа портиер, който при всеки удобен случай дразнеше бедния артист.

— И какво ти дадоха твоите роли? — издевателски питаше той. — Хляб с масло дадоха ли ти? Шампанско дадоха ли ти? Вече ми дължиш десет пенсии. Кога ще ми ги върнеш, а?

Маков мълчеше. Стас се опитваше да обуздае Ахмет, но той резонно възразяваше:

— Че какво? Като е да просиш от Ахмет парички, Ахмет добър, нали? А като си поиска дълга, Ахмет лош?! Къде е справедливостта, а?

И Стас млъкваше. Какво да кажеш на това?

— Ето ти говориш, че неправилно го упреквам, нали? — продължаваше своето Ахмет. — Я го попитай тоя Гришка: защо дъщеря му не праща пари? Защо забравя да прати парички. Виж, писма всяка седмица му пише. И по телефона звъни често. А щом звъни чак от Сибир, значи има много пари, нали? Тогава защо не праща? Мълчиш, Стас, нали…

— Това не е наша работа, Ахмет — опитваше се да му внуши Стас.

Но той още повече се зъбеше:

— Как да не е моя! Той, разбираш ли, взема пари от мен, а кой ще ги връща? А?

— Не му давай — казваше му Стас. — Защо му даваш, след като така ще го упрекваш?

— Да не давам? — учуди се Ахмет. — Че той какво ще плюска?

Всичките му фрази бяха с въпросителен знак накрая.

— Ами ако пукне? — не мирясваше Ахмет. — Ти ли ще го погребваш?

— Ахмет…

— Какво Ахмет? — не можеше да се успокои портиерът. — Какво Ахмет? А? Трийсет години съм все Ахмет! А той кой е — вече хиляда години неясно кой. Дали е артист или просяк, а?

Григорий Маков не издържаше да слуша тези разговори и когато започваха, се криеше в стаята си.

До днешната сутрин той винаги преживяваше в своята бърлога, изчакваше да се успокои Ахмет и да може да продължи своя мизерен, но все пак живот.

До днешната сутрин…

Рано сутринта Стас се събуди от силни удари. Някой разбиваше нечия врата. Стас скочи от леглото и изтича в коридора.

Ахмет рано беше почистил двора, тоест изпълнил задълженията си, и на връщане по навик погледнал в общата пощенска кутия на квартирата. Стас видя, че вестниците, кой знае защо, се търкалят на пода, а самият Ахмет яростно се опитва да влезе в заключената стая на Маков. Вратата трещеше под безмилостните му удари и всеки момент щеше да изхвърчи от пантите, а портиерът крещеше с всичка сила:

— Ей, ти! Излизай веднага! Негодник проклет! Излизай да ти разбия мутрата!

Стас известно време гледа шашнато разярения си съсед, после попита:

— Какво правиш?

Ахмет се обърна към него и зави:

— Стас! Кажи му да отвори сам, че направо ще му обърна хастара!

— Защо да ти отваря, щом заплашваш едва ли не да го убиеш? — логично отбеляза Стас. — Кой ще ти отвори, когато си в такова състояние?

— Чуй ме, Стас — каза портиерът, — така повече не може. Знаеш ли какво е забъркал тоя артист?

— Какво?

Ахмет размаха пред лицето на Стас няколко квитанции. Стас забеляза, че това бяха обикновени телефонни сметки за междуградски разговори.

— Ето! — крещеше Ахмет. — Виждаш ли? Разговарял! Един и същи код! Една минута разговор струва седем хиляди! Знаеш ли колко е наговорил? Повече от милион е наговорил! Направо ме е разорил, просяк ме направи!

— Защо теб? — учуди се Стас.

— А кой ще плаща, а? — застена Ахмет. — Той ли? Или ти? Ти имаш ли излишен милион? Имаш ли? Нямаш! А аз имам, ама не ми е излишен. А трябва да се плати. Аз не мога без телефон. Ти също не можеш. Кой ще плаща? Аз! Виж само колко е наговорил! А?

— Почакай! — Стас взе от ръката му квитанциите. — Може да е станала някаква грешка, случва се, ще се оправим.

— Каква грешка? — пак се разкрещя Ахмет. — Никаква грешка няма! Видях кода в телефонния указател. Това е Новосибирск! Той е звънял на дъщеря си. Всеки ден, че и по два пъти на ден.

Наистина на всички квитанции беше отбелязан един и същи код. Нямаше грешка.

— Е, и какво — каза Стас и му върна квитанциите. — Всичко става. Може да му се е наложило да се обади.

— Знам аз какво му се е наложило — не мирясваше Ахмет. — Той на тая кучка, дъщеря си, само едно може да каже: прати пари, да върна дълга на Ахмет, че съвсем ме измъчи. А тя ето какво му е показала! — Ахмет сви трите си пръста в кукиш и го размаха пред носа на Стас. — Разбра ли? Пука й за него! Ама аз какво да правя?

В това време вратата на стаята на Маков се отвори. На прага застана бледият артист, целият треперещ от ярост. Стас за първи път го виждаше такъв.

— Ти… — Той изгледа Ахмет с такива безумни очи, че оня се дръпна назад. — Веднага прекрати! Разбра ли? Да не си посмял да говориш за дъщеря ми! Ти на нокътя й не можеш да стъпиш!

— Тогава защо не вземеш пари от нея? Защо крънкаш от мен? А? Стас, виж го, обижда ме, а своята въртиопашка над другите слага! Аз…

Но той не можа да се доизкаже. Маков изведнъж пронизително закрещя и се хвърли обратно към стаята.

Ахмет веднага утихна и попита Стас:

— Какво му стана, а?

Стас не успя да отговори. На прага на стаята се появи с двуцевка в ръцете Маков. Той я насочи срещу Ахмет и проговори с треперещ глас:

— Ти… Веднага се извини. Веднага!

Ахмет застина със зяпнала уста.

Стас бавно се приближи до Маков.

— Григорий Романович — предпазливо каза той, — успокойте се. Ахмет нищо лошо не ви желае. Той се поразгорещи, но ще се извини, непременно ще се извини.

— Какво? — избухна Ахмет. — Аз да се извинявам пред тоя? Че съвсем да спра да се уважавам, така ли? Ако неговата въртиопашка беше тук, щях да й покажа каква кучка е. Щях да й…

Лудият вик на Маков не му даде да довърши:

— Млъкниии! — закрещя старецът и като насочи оръжието към Ахмет, стреля.

Стас успя да хване цевта, но двата куршума продупчиха тавана. Двойният изстрел изтрещя в комуналната квартира като гръм от ясно небе. Стас веднага измъкна оръжието от ръцете на Маков.

Ахмет се вкамени.

— Ти мен?… — потресено попита той Маков. — Мен искаше да убиеш, така ли?

И се хвърли срещу стареца. Стас не успя да го удържи. На два скока Ахмет преодоля разстоянието до вратата и през рамото на Аленичев нанесе удар с юмрук в челюстта на стареца. Главата на Маков отскочи назад и се удари силно в рамката на вратата. Старецът изхлипа и се свлече на пода.

Стас веднага се хвърли на помощ, но беше късно. Старият артист Маков бе мъртъв.

— Ти… — Стас изгледа Ахмет, който още не разбираше какво е сторил. — Разбираш ли какво направи?! Ти го уби!

— Той мъртъв ли е? — промърмори Ахмет, като се дърпаше от тялото. — Съвсем мъртъв, така ли? Аз ли съм го убил?

Лицето на Маков пред очите им придобиваше восъчен оттенък. Смъртта сякаш се беше изчакала за стария артист и сега веднага встъпи в правата си.

— Какво да правя, Стас? — питаше Ахмет. — Какво да правя сега?

— Иди на телефона — отвърна Стас. — Набери 02. Самопризнанието ще облекчи съдбата ти.

— Стас, ти нали видя — той стреля в мен. Той искаше да ме убие, а не аз него.

Стас кимна.

— Знам. Ако ти провърви, това ще бъде квалифицирано като убийство, извършено в афектирано състояние, или убийство при превишаване на пределите на допустимата самозащита.

Ахмет го изгледа със съмнение.

— Наистина ли?

Стас се изправи над тялото на Маков.

— Нямаш друг изход, Ахмет — отвърна той, като се стараеше да не издава вълнението си. — Викай милицията!

— Ти нали си от милицията!

— Аз работя в МУР — уморено му обясни Аленичев. — И съм свидетел на произшествието. Този случай е за местната милиция и прокуратура. Обади се, Ахмет, иначе аз ще го направя и тогава лошо ти се пише. Никога няма да можеш да докажеш, че си се защитавал. Разбра ли ме?

— Разбрах, разбрах, Стас — уплашено отговори Ахмет. — Веднага ще звънна.

Той вдигна слушалката, набра номера и направи признание пред оперативния дежурен за стореното.

Стас с жест му поиска слушалката и се представи:

— Старши инспектор от МУР Аленичев, аз съм съсед по квартира. Всичко, което каза този човек, е вярно. Моля ви да дойдете на местопроизшествието колкото се може по-скоро.

— МУР? — повтори въпросително събеседникът. — А защо тогава ни звъните?

— Аз съм свидетел — обясни му Стас. — Случаят е ваш териториално, така че още веднъж моля да побързате.

— А вие как се озовахте там? — продължаваше да го разпитва досадният събеседник на другия край на линията.

— Вече ви казах — тук живея! — едва сдържайки се, отговори Аленичев.

Той продиктува адреса и тресна слушалката. Чак сега усети колко е превъзбуден. Направо го тресеше.

— Стас… — плахо започна Ахмет, но той безмилостно го пресече:

— Млъкни! Достатъчно ги наговори тук! Защо ти трябваше така да унижаваш стареца? Защо оскърби дъщеря му? Ти очите й не си виждал! Какво изобщо знаеш за нея?

— Стас — мърмореше Ахмет. — Почакай, Стас… Недей, моля те. Всичко разбрах.

— Много добре, че разбираш — вече по-спокойно проговори Аленичев. — Сега те ще дойдат и ще им разкажеш всичко, както си беше.

Ахмет обречено кимна.

След това дойдоха следователите и служителите на милицията. Разпитаха и двамата. Стас търпеливо отговаряше на всички въпроси: добре знаеше, че от точността на неговите показания зависи съдбата на не съвсем лош човек. Макар и неволен убиец.

Когато най-после Аленичев се освободи и погледна часовника си, разбра, че закъснява за работа.

И хукна навън.

2.

Той пристигна в „Балчуг“ със съвсем леко закъснение — оперативно-следствената група всъщност тъкмо започваше работата си.

Не успя да преодолее бързо кордона от бодигардовете на хотела. Но в края на краищата удостоверението от МУР си свърши работата и той се присъедини към колегите си.

Убитият се казваше Леонид Аркадиевич Гримов. Някога бил руски гражданин, но от пет години имаше италиански паспорт. В Москва дошъл преди седмица заради бизнеса на своята фирма, от името на която лъхаше нещо старинно — „Гримов и син“. Най-интересното беше, че Гримов всъщност още нямаше син, но както успяха да изяснят оперативните служители, жената на Гримов, италианската гражданка Паола Мазина, караше бременност в последен месец и родителите мечтаели да се появи на бял свят именно син.

Това, разбира се, бяха маловажни детайли, но очевидци на убийството нямаше.

Създаваше се впечатлението, че в един момент жертвата е излязла от полезрението на всички, които биха могли да я видят случайно или нарочно. Нямаше съмнение, че е действал професионален убиец — нещо повече, майстор в работата си.

Аленичев и неговите колеги възстановиха след всички необходими следствени действия картината на станалото.

Леонид Гримов излязъл от стаята си в девет и двадесет сутринта. Точно в девет и тридесет е трябвало да се състои важна според думите на вицепрезидента на фирмата среща. Предстоял някакъв във висша степен конфиденциален разговор и затова Гримов не взел със себе си своя „зам“.

Старши инспекторът Аленичев, който отговаряше за разследването на това убийство, реши подробно да разпита вицепрезидента на фирма „Гримов и син“: той беше отседнал в същия хотел.

Вицето излезе дребен, пъргав брюнет, който правеше странно впечатление: очите му шареха, сякаш не можеха да се съсредоточат върху нищо.

Името на вицето беше Антонио дел Пиеро.

— Искам веднага да ви се представя — заяви Дел Пиеро на руски, — аз съм вицепрезидент, тоест търговски директор, на фирмата, в която президент е господин Гримов. Беше — поправи се той. — Казаха ми, че искате да поговорите с мен.

Стас попита:

— Откъде знаете така добре руски?

Дел Пиеро едва забележимо се усмихна.

— Аз съм роден и израснал в Русия — нещо повече, в Москва, почти в Арбат. Това е доста дълга история и няма отношение към случая, който разследвате.

— Сигурен ли сте?

— Не ви разбрах — учуди се италианецът. — Вие предполагате, че са убили господин Гримов, защото аз съм роден и израснал на Кривоколенни переулок?

Стас се подсмихна:

— При разследване на убийство всяка дреболия може да се окаже важна. Дори това, че сте израсли в Арбат.

— Историята на моето семейство няма отношение към дадения случай — продължи да упорства Дел Пиеро. — Ако имате въпроси по същество, моля. Ако ви интересува родословието ми, то извинете, но ще се заема с други, по-важни дела.

— Нашият разговор е не по-малко важен. Но можем да се върнем към въпроса за вашето родословие и по-късно. Бъдете така добър да ми отговорите, с каква цел пристигна в Москва господин Гримов?

Дел Пиеро удовлетворено кимна.

— Това е друга работа. Стори ми се, че сте кривнали от правия път. И така, защо ние с Гримов дойдохме тук? Бизнес.

— По-подробно, моля ви — каза Стас. — Както разбирате, интересуват ме всички детайли.

Дел Пиеро се наежи: в това време санитарите от линейката слагаха трупа на шефа му на носилката.

— До ден-днешен не можех и да си представя, че е възможно такова нещо. Бях сигурен, че всякакви бандитски разчиствания на сметки са възможни само в престъпния бизнес. А нашият бизнес, смея да ви уверя, е съвсем легален. Впрочем италианските мафиоти са дечица в сравнение с руските — неочаквано добави той.

— И все пак — меко му напомни Стас същността на въпроса си — обяснете ми по-конкретно, защо дойдохте в Москва, господин Дел Пиеро? Вие и Гримов, разбира се. По какви дела? И при кого?

— Аз само го съпровождах — отговори италианецът. — Самият Гримов пристигна, за да подпише писмо за намерения с една руско-американска фирма.

— Каква фирма? — Стас вече пишеше протокола за разпита.

— Нарича се „Ню Мос“ — отвърна Дел Пиеро. — Разшифрова се просто „Ню Йорк — Москва“. Това е всичко.

— Какъв вид договор се предвиждаше? За производство ли ставаше дума? Какво искаха конкретно една от друга вашите фирми?

— Фирмата „Ню Мос“ продава компютри на руски фирми. По своите канали ние изяснихме, че цените са съвсем приемливи и за нас. Това беше много изгодна сделка за нашата фирма. За „Ню Мос“, разбира се, също. Можехме да се договорим.

— Защо смятате, че сделката е била изгодна и за „Ню Мос“?

Италианецът изрази удивление.

— Нали продават компютри на Русия! Каква разлика има на кого ги продават — на Русия или на Италия? Проблемите с митницата щяха да са си наши.

— Ясно — каза Стас. — И днес трябваше да се състои срещата на Гримов с кого? Някой от фирмата „Ню Мос“? Този човек дойде ли на срещата?

На лицето на Дел Пиеро се изписа неподправен страх.

— Представа нямам — каза той объркано. — Май не. Точно така — не дойде. Мислите, че те са убили господин Гримов?

Стас сви рамене.

— Само питам — каза той на потресения италианец. — За да си представя максимално точно картината на случилото се.

Жалко беше да гледаш Дел Пиеро.

— Господи — промърмори той. — Ама, разбира се… но защо? Защо?

Стас се опита да го успокои.

— Още не е доказано, че виновниците за убийството на господин Гримов са именно тези хора. Ние едва започваме да набелязваме и да проверяваме различни версии, нали разбирате? Затова ви моля да не говорите за тези неща. За ваше добро, повярвайте ми! Добре ме разбрахте, нали?

Дел Пиеро объркано закима.

— Да — каза той, — аз добре разбирам руски език. Дори по-добре, отколкото италианския.

Стас обърна внимание на това неволно признание — знае руски по-добре, отколкото италиански. Понякога такива уж маловажни подробности, които запомняше, му оказваха неоценима помощ.

— А съпругата на господин Гримов също ли дойде?

Дел Пиеро чак трепна.

— Какво говорите! — възкликна той. — Не, разбира се. Тя е бременна в деветия месец.

Стас знаеше вече това от другите оперативни служители. Но тя би могла да дойде и в такова състояние.

— Италианка ли е? — попита той.

— Защо? — учуди се Дел Пиеро. — Рускиня. Те са заминали заедно за Италия.

— Ясно.

След като зададе още няколко въпроса, Аленичев оформи протокола и освободи италианеца. Той се отдалечи, леко поклащайки се. Личеше си, че станалото — убийството, разпитът — го е разтресло.

При Стас дойде съдебномедицинският експерт.

— Има ли нещо необичайно, Елена Алексеевна? — попита Аленичев младата красива жена с гъста корона от рижа коса.

— Данните сочат за изстрел отблизо — делово започна тя. — Пораженията са нанесени не само от куршума, но и от барутните газове, пламъка, саждите и остатъци от барутните зрънца. Цевта е била опряна в главата на жертвата. В главата са влезли два куршума — и двата смъртоносно. Престъпникът е действал на сигурно.

Стас й беше благодарен за този служебно-делови отговор.

— Да — каза той. — Умело е действал този тип. Във фоайето е било пълно с хора, а никой нищо не е видял. Странно, нали?

Елена Алексеевна сви рамене.

— Защо се чудиш? Ако всичко беше ясно от самото начало, следователите отдавна щяха да бъдат заменени с някой суперсъвременен компютър.

— Като спомена за компютри — спомни си Стас, — това наистина ли е добър бизнес?

— Аз съм лекар, а не бизнесмен — напомни му Елена Алексеевна. — Но дори аз мога да ти кажа, че компютрите са наистина добър бизнес. Всички твърдят, че в тях е бъдещето. Моя племенник с бой не можеш да го откъснеш от компютъра.

— Да — съгласи се Стас. — Е, какво пък — да се хващаме за работа.

3.

Да се намери московският офис на фирмата „Ню Мос“ не представляваше никакъв проблем. Съвместната руско-американска фирма заемаше последния етаж на хотел „Русия“. Арендуването на цял етаж в такъв хотел струваше скъпо, много повече, отколкото където и да е било другаде. Стас си помисли, че фирмата навярно е солидна, щом си позволява такива разходи.

Помощникът на генералния директор на фирма „Ню Мос“ Лео Берг внимателно разучи удостоверението на Стас и като вдигна към него печалните си очи, попита:

— С какво мога да ви услужа?

— Трябва ми вашият генерален директор — отговори му Аленичев. — Феликс Михайлович Портнов.

— По какъв въпрос?

— Това ще му кажа сам — твърдо отвърна Стас, като усети, че започва да кипва.

— Длъжен съм да съобщя на господин Портнов по какъв въпрос го безпокоят — разпери ръце Берг.

— Кажете на вашия бос, че при него е дошъл инспектор от Московската криминална милиция — посъветва го Стас. — Мисля, че той няма да ви упрекне, задето не сте успели да спрете такъв посетител.

„По-спокойно — каза си Стас, — не психясвай без нужда.“

Берг го наблюдава внимателно известно време, а после бавно се надигна от стола.

— Добре, ще докладвам на шефа. Как казахте, че ви е фамилията? Петров?

— Аленичев — спокойно го поправи Стас, усещайки, че иска да го извади от равновесие. — Майор Аленичев.

Стори му се, че Берг се подсмихна, макар да не би могъл да се закълне.

— Моля, изчакайте минута — каза Берг. — Надявам се, че господин Портнов ще ви приеме.

— Аз пък съм сигурен в това — промърмори Стас към гърба на излизащия Берг.

Не се наложи да чака много — точно минута, както и обеща Берг.

Стас влезе в кабинета.

Портнов седеше зад бюрото и преглеждаше купчина документи. До лявата му ръка имаше няколко телефона.

Като видя влезлия служител на МУР, Портнов не стана, само кимна небрежно към креслото срещу бюрото.

Стас седна.

— Майор Аленичев? — изгледа го Портнов. — Помощникът ми каза, че сте от милицията.

— По-точно от МУР.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Портнов. — Сериозно заведение. И така, слушам ви. Само, моля ви, по-кратко. Имам съвсем малко време. Направо съм заринат от работа.

— Работата, заради която съм дошъл, може да ви донесе повече вълнения от всичко останало — каза Стас.

„Стоп — спря се той сам. — Твърде рязко. Карай по-меко, Стас.“

— Виж ти — вдигна вежди Портнов. — Много интересно.

— Днес сутринта е трябвало да се срещнете в хотел „Балчуг“ с някой си господин Гримов — започна Стас. — Така ли е?

— Гримов? — учудено го изгледа Портнов. — Чакайте… Това е италианецът май. „Гримов и син“ или греша?

— Не грешите — каза Стас. — Доколкото разбирам, не сте се срещнали. Защо?

— А защо да съм длъжен да се срещам с него именно сутринта и именно в хотела?

„Добре се държи, кучият му син — помисли си Стас. — Ако лъже, е направо голям артист.“

— Имаме информация, че е трябвало да се видите с господин Гримов сутринта в този хотел. Уговорили сте си среща. Можете ли да потвърдите?

— Една минута — помоли Портнов и натисна копчето на разговорната уредба.

Почти веднага на вратата се появи Берг.

— Слушам ви, шефе.

— Кога трябваше да се срещна с Гримов според графика? — го попита Портнов. — Оня, италианеца от „Гримов и син“.

— Току-що забелязах… — развълнувано каза Берг. — Моля да ми простите, шефе… По някакъв странен начин съм объркал датите. След като господинът от милицията влезе при вас, се канех да ви напомня, че утре имате среща с господин Гримов в хотел „Балчуг“, както той настоя. Но като си погледнах записките, изведнъж видях, че срещата е трябвало да се състои не утре, а днес. И аз самият не разбирам как е станало това объркване. Моля да ме извините, шефе.

— Срещата е трябвало да се състои днес?

— Да, шефе.

— И по ваша вина не се е състояла?

— Да, шефе — с нещастен вид отговори Берг.

Портнов късо кимна и с безстрастен глас, като нещо подразбиращо се от само себе си, каза:

— Уволнен сте. От тази минута повече не се числите сред моя персонал, Берг.

И с жест му показа вратата.

„Силен е дяволът — с възхищение си помисли Стас. — Май започва да ми харесва. Сериозен противник.“

Внезапно Портнов едва чуто застена. Стас внимателно го погледна. Портнов се държеше за сърцето.

— Зле ли ви е? — попита Аленичев.

— Нищо, нищо — хрипкаво отвърна Портнов. — Сега ще ми мине. — Той се изправи зад бюрото и впери въпросителен поглед в Стас. — Обяснете ми нещо. — Гласът му продължаваше да си остава все така хриплив. — Откога МУР е започнал да се интересува от бизнесмени, които по една или друга причина не са се явили на делова среща?

Стас отговори не по-малко обстоятелствено на този въпрос.

— Причините, поради които се наложи да ви посетя, са достатъчно сериозни. Тази сутрин Гримов е слязъл от апартамента си в хотела във фоайето, за да се срещне с вас, и е бил убит.

— Какво?! — възкликна Портнов, веднага се хвана за сърцето и пак застена. — Аааах!

— Убит — повтори Аленичев, като гледаше спокойно Портнов, макар че новината видимо разтърси стопанина на кабинета. По челото му дори се появиха ситни капчици пот.

Портнов дълбоко въздъхна, като събираше въздух в дробовете си, и изведнъж рязко издиша. Силите му видимо започнаха да се възвръщат.

— Как е бил убит? — делово попита той.

— Застреляли са го — отвърна Стас.

— Кой? Хванахте ли убиеца?

— Още не. Но се надяваме да го направим с ваша помощ.

Портнов разпери ръце:

— С какво мога да ви помогна аз? Вие знаете, че изобщо не съм бил там.

— Да — съгласи се Стас. — Мисля, че лесно ще докажете алибито си. Не смятам, че вие сте убили Гримов. Но сега ме интересува друго.

— Слушам ви.

И Стас пак се учуди от тоя странен Портнов. Току-що едва ли не умираше, но нещо стана, или пък обратното — не стана — и ето той вече е спокоен, уверен и съвсем здрав. Дори бузите му сякаш се зачервиха.

— Какви делови отношения ви свързват с Гримов?

Портнов сбърчи вежди, сякаш си припомняше.

— Всъщност никакви делови отношения нямахме. Знам само, че Гримов се канеше да купи от нас доста голяма партида стока. Сега наистина се сещам, че той настояваше за суперконфиденциална среща. Тогава това ме учуди и дори леко ме развесели. Но не му придадох особено значение. Бизнесът ми е съвсем легален и няма от какво да се страхувам.

— И нищо не ви се стори странно?

— Не, защо — замислено проговори Гримов, като се втренчи някъде настрани. — Стори ми се, разбира се. Но как по-деликатно да ви го кажа…

— Ами както си е било.

Портнов изведнъж се засмя:

— Разбирате ли, и аз, и Гримов някога сме били съветски граждани. Защо сме се махнали някога, вече не вълнува никого. Той си има своите причини, аз — моите. Но ето че се срещнахме и ми се стори, че Гримов прави всичко по съветски в най-лошия смисъл. Някакви загадки, тайни. Започнах да подозирам дали пък не е някой мошеник. Но, повтарям, аз нямам от какво да се страхувам. Съгласих се да се срещна с него от чисто човешко любопитство. И знаете ли, не съм никак учуден, че са го убили. Стори ми се, че бизнесът му има някакъв криминален оттенък. — Портнов млъкна за малко. — Ето, споделих с вас сега съмненията си и осъзнах, че няма да уволня помощника си. Той вероятно е забравил за този човек, защото Гримов не е бил нищо особено. Въздух под налягане. Берг интуитивно го е разбрал и го е забравил. На кого не се случва? Може и да е станало по-добре, че не отидох на срещата. А от Берг съм доволен, затова няма защо да му съсипвам живота — той е добър служител.

На Аленичев му отне не повече от двадесет минути да напише показанията на Портнов.

— Е, какво пък — надигна се той. — Благодаря за разговора.

— Всичко хубаво — кимна му Портнов, пак без да става от мястото си.

Стас разбра, че Портнов преднамерено се опитва да го унижи, но това не предизвика никаква досада у него. Голяма работа — следствието едва сега започваше.

Докладът за огледа на местопроизшествието и оперативно-следствените мероприятия продължи повече от час. В.и.д. длъжността началник на МУР Вячеслав Грязнов не обичаше халтурата и не търпеше шмекери край себе си.

Аленичев успя да се върне вкъщи едва късно вечерта. В кухнята светеше. Стас веднага влезе там.

Ахмет си пържеше яйца.

— Нима те пуснаха? — попита Стас.

Ахмет се извърна към него и Стас видя, че съседът му е пиян като талпа.

— Стас! — гръмко го поздрави Ахмет. — Здрасти, Стас! Както виждаш, пуснаха ме.

— Напразно се напиваш, Ахмет. Сега трябва да си трезвен като морковче.

Ахмет вдигна показалеца си и започна да го размахва.

— Не, Стас. Не. Да не мислиш, че е леко? Аз убих човек…

— Иди да се наспиш. И не пий повече.

— Те ме пуснаха — поклати глава някъде встрани Ахмет, но Стас разбра кого има предвид. — Те ме разбраха. Но да не мислиш, че от това ми става по-леко? Не, Стас. Не ми е по-леко. Знаеш ли какво направих? Не, Стас, не знаеш какво направих аз…

— Какво?

Ахмет се наведе през масата и като дъхаше пияно срещу Стас, произнесе завалено:

— Извиках дъщеря му. Разбираш ли? Аз извиках дъщеря му! Намерих телефонния й номер в бележника му, обадих се и я извиках.

— Правилно. Тя трябва да погребе баща си.

Ахмет застена.

— А как ще я гледам в очите? Какво ще й кажа? Че за милион убих татко й! Че той я е обичал и й се е обаждал всеки ден, а аз го пратих на оня свят за това!

— Не си ти виновен, Ахмет — опита се да го успокои Стас. — Това беше нещастен случай. Ти беше в афектирано състояние.

— А! — махна с ръка Ахмет. — Сега ми е все едно. До края на живота ми хората ще викат: Ахмет е убиец.

— Върви да спиш — кандърдисваше го Стас. — Върви си лягай, трябва да се успокоиш.

Ахмет тежко се надигна иззад масата.

— Да се успокоя… — повтори той. — Какво разбираш ти… Да се успокоя…

И се затътри към стаята си. Стас го изпрати с поглед и включи газта под тигана.

След петнадесет минути старши инспекторът от МУР Станислав Аленичев дълбоко спеше.

Той никога не сънуваше нищо.