Обичай ме страстно

6

Ариел скочи на седлото още при първите утринни лъчи, след като закуси с питки и черно кафе. Беше спала със заредено оръжие до главата си, но за щастие не се наложи да го използва. Може и да не умееше да стреля добре, но поне продавачът в магазина й беше показал как да зарежда и да се цели.

Тя се отправи на юг, следвайки оставените от дилижансите коловози. Внимаваше да не уморява коня си и често спираше за почивка. Учудваше се на себе си — едно градско момиче, каквото си беше, да умее така да се справя съвсем самичко в този огромен нецивилизован щат. Но тя беше дъщеря на баща си, нали? Това, че майка й мразеше Тексас и го бе напуснала малко след като бе родила дъщеря на съпруга си, не означаваше, че и Ариел трябва да го мрази. Чувстваше се изненадващо добре на коня, докато яздеше през неравния терен на Централен Тексас, сякаш се беше родила на седлото.

Може би това се дължеше на нуждата й да докаже на всички, включително и на себе си, че е напълно способна сама да се оправя. Баща й сигурно бе смятал така, иначе нямаше да й остави ранчото си. Сигурно бе съзнавал, че авантюристичният й характер ще изисква тя да опита силите си въпреки категоричните възражения на майка й и ясно изказаното неодобрение на втория й баща.

Ариел нарочно избягваше фаловете, не искаше никакви разправии. Вече се беше напатила с Джес Уайлдър. Поклати замислено глава. Защо трябваше да мисли за този противен ловец на глави точно сега, когато беше на мили от него, запита се тя. Повечето време дори не можеше да го понася. Беше положил доста усилия, за да си спечели враждебността й. Мислеше я за жена, способна на грозни постъпки. Ако госпожица Ели Лу Додж го знаеше какъв е в действителност, нямаше да го иска.

Но защо това негово красиво, ъгловато лице непрекъснато се появяваше пред очите й, за да я дразни и да я измъчва? Той беше толкова арогантен, толкова самоуверен… толкова непреодолимо мъжествен! Ариел сякаш усещаше присъствието на всяка възбуждаща частица от него. Надявайки се никога повече погледът й да не попадне на лицето на Джес Уайлдър.

Джес потегли от форт Уърт рано сутринта, малко след Ариел. Не си направи труда да купува провизии, възнамеряваше да спре в някое градче по пътя и там да купи каквото му трябва. Смяташе, че ще открие следите на Ариел, когато излезе извън града, но изобщо нямаше представа какво ще прави с нея, когато я открие. Само знаеше, че няма да изпусне от погледа си тази малка дива котка, докато се не увери, че наистина не е Тили Каулс. Но ако се беше запътила на север вместо на юг, към Уейко, той си залагаше главата, че е тръгнала да търси Барт Дилън.

Джес измина цял час път в северна посока, без да хване следите на Ариел по прашния път. Отначало у него възникна смътно подозрение, което обаче все повече се затвърждаваше. Ако Ариел — предпочиташе да мисли за нея като за Ариел, а не за Тили — наистина беше имала намерение да тръгне на север, щеше ли да каже на някого? Джес знаеше, че тази женичка е умна, прекалено умна, за да оставя насоки… освен ако не бяха нарочно подвеждащи. Каква игра играеше тя? Дали беше излъгала, за да не тръгне той след нея? Джес обърна Боец в противоположна посока и препусна към форт Уърт. Щеше да разнищи тази история със сигурност.

Шериф Хокс не можа да му помогне. Не знаеше какво да мисли, когато научи за внезапното заминаване на Ариел. Но тъй като нямаше причина да я задържа тук, не можеше и нищо да направи. Така каза на Джес, когато той нахлу в канцеларията му следобеда същия ден.

— Остави я, Джес — посъветва го Кейлъб. — Продължавай да търсиш Барт Дилън, щом трябва, но се откажи от Ариел Лийланд.

— Съжалявам, Кейлъб, не мога да го направя. Може да пропусна единствения си шанс с Барт Дилън, ако се откажа толкова лесно от Ариел.

След малко Джес излезе от канцеларията на шерифа. Ели Лу го видя от другия край на улицата и му махна. Той зачака приближаването й със зле прикривано нетърпение.

— Джес, къде беше снощи? Чаках, чаках, но ти не дойде. Уплаших се да не си напуснал града, без да ми кажеш.

Джес се изчерви виновно. Точно това беше направил, без да помисли за нея.

— Съжалявам, Ели Лу — извини се той. — Снощи имах работа с шериф Хокс.

— Все имаш работа — нацупи се Ели Лу. — Вече се уморих така да влизаш и да излизаш от живота ми. Ако не знаех, че Ариел Лийланд има намерение да напусне града, щях да сметна, че мислиш повече за нея, отколкото за мене.

Джес наостри уши.

— Какво знаеш за Ариел?

— Знам, че сте прекарали няколко дена заедно… сами. Нещо, което удобно пропусна да ми споменеш.

— Откъде знаеш?

— Ариел ми каза.

— Видяла си я? Къде?

— Сблъскахме се пред магазина вчера. И… си поговорихме. Тя каза, че много скоро щяла да замине.

— Спомена ли къде отива?

— Не. Защо? Важно ли е?

Очите на Ели Лу го изгледаха с подозрение.

— Сега не мога да ти обясня, Ели Лу, но трябва да разбера къде е отишла Ариел и да я догоня.

— Джес Уайлдър! — изправи се застрашително Ели Лу, сложила ръце на кръста. — Ако тръгнеш да гониш тази жена, край! Омръзнаха ми твоите скитания — цели две години. Ако бях умна, щях да се омъжа за Ричард Лонг. Поне си стои у дома и не намира разни предлози, за да ме изоставя.

— Може би трябва да го направиш, Ели Лу — изрече бавно Джес. — Не съм свободен да посветя живота си на една жена, докато не видя убийците на Джъд или мъртви, или зад решетките. Съжалявам, ако съм те подвел. Ти заслужаваш нещо по-добро.

Ели Лу зяпна смаяна.

— Джес, не искаш да кажеш това!

— Съжалявам — измърмори той отново. — Трябва да вървя, Ели Лу. Ще ти бъде по-добре без мене, независимо дали ще се омъжиш за Лонг. Той е добър човек. Би могла да попаднеш и на по-лош.

Докосна периферията на шапката си, завъртя се и се отдалечи, оставяйки Ели Лу да стои, отворила уста в смаяно неверие.

Влезе с учудващо лека стъпка в магазина. По едно време мислеше, че Ели Лу е жената, която иска, че е именно жена, която ще внесе стабилност в живота му. Бъдещето му с тази девойка беше повече или по-малко сигурно, докато не срещна Ариел. За негово огромно съжаление Ариел бързо овладя мисълта му, независимо дали това му харесваше или не. Всичко в нея беше съвършено, от сладко закръглените й извивки до изкусително чувствените й устни. Животът му вече не беше същият, след като я срещна. Тя бе впръскала в него възбуда, каквато не бе усещал от години.

Джес бързо накупи провизиите, които му трябваха, и като че ли между другото запита продавача за вчерашното посещение на Ариел.

— Да, наистина, господин Уайлдър, дамата беше в магазина, вчера следобед. Странна работа — добави той замислено. — Купи момчешки дрехи и пистолет. Дори не знаеше как се стреля — завърши продавачът.

Това съвпадаше с разказа на конярчето за „момчето“, което беше взело втория кон.

— Тя каза ли нещо? Какви са плановете й, искам да кажа?

Продавачът помисли малко и каза:

— Питаше как се стига до Уейко. Не си спомням да е казала нещо друго.

— Много съм ви задължен — благодари му Джес и хвърли на тезгяха една монета, за да плати покупките.

— За какво е всичкото това, господин Уайлдър? — извика продавачът подир излизащия Джес.

— Няма нищо общо с вас. Но много ми помогнахте.

След десет минути Джес беше приготвил дисагите и потегли на юг. Уейко, мислеше си, докато яздеше мълчаливо. Да не би Дилън да е в Уейко? Или пък тази малка дива котка наистина отива да получи ранчото, завещано на Ариел Лийланд? Скоро, много скоро щеше да открие истината, каза си той замислено. Нямаше на света такава хитра жена, която да излъже Джес Уайлдър. Тили или Ариел — по един или друг начин той щеше да стигне до истината.

В края на втория ден Ариел престана да се озърта, сигурна, че Джес Уайлдър или си е измил ръцете и е престанал да се занимава с нея, или е тръгнал на север по лъжливата следа, която му беше подхвърлила. Както и да е, вече се беше отървала от упорития ловец на глави. Този противен човек не искаше да се предава, дори и когато истината просто му крещеше в лицето. Но накрая нещата тръгнаха по нейному, помисли тя зарадвана. Само ако времето беше неин съюзник и не беше толкова горещо. Тя изтри с ръкав потта, която капеше от челото й. Тексас беше изпаднал под властта на юлските горещини. Още преди пладне температурата скочи, а следобед Ариел направо се топеше под безмилостното слънце. Светкавици прорязаха вечерното небе, но дъжд така и не се изля. Дори вятърът не донасяше облекчение, а само сушеше кожата й, докато не започна да я усеща като пергамент, опънат върху костите.

Тази вечер Ариел бе приятно изненадана да открие поток, сред чиито тесни брегове още течеше вода. Не беше дълбок, но имаше достатъчно вода, за да измие задушаващия прах от тялото си. Копнееше за порядъчна баня в истинска вана, но това щеше да почака, докато стигнеше в ранчото си. Вече нямаше търпение. Ужасно й се искаше този кошмар да свърши и да може да започне живот на фермерка, да научи всичко, което трябва да знае, за да стане най-добрата фермерка в Тексас.

Тя стъкна малък огън, доволна от лекотата, с която го направи. Чудеше се защо ли майка й толкова ненавижда този огромен, див щат, защото, ако трябваше да бъде честна, на нея самата никак не й беше страшно в това враждебно обкръжение. Тук, в прерията, можеше да бъде самата себе си, да прави каквото си иска, да бъде свободна от всяко мъжко господство. Цял живот щеше да бъде благодарна на баща си, че й беше повярвал, че може да управлява наследството си без външна намеса. Малко жени на нейната възраст имаха възможността да бъдат независими.

Ако майка й и вторият й баща се бяха наложили, тя щеше да си остане в Сейнт Луи и да се омъжи за скучния Дентън Добс, за когото възбудата се състоеше в разходка с кола извън града в слънчев неделен следобед. Слава богу, че беше имала достатъчно смелост да си опакова нещата и да замине. Беше наследила от баща си доста повече, отколкото някой можеше да помисли. Баща й й беше писал безброй писма през годините, докато беше живяла в Сейнт Луи. Всяко от тях беше изпълнено с описания на ранчото и на всекидневните проблеми, възникващи при управлението на това доходно начинание. Бък Лийланд я беше посетил няколко пъти, докато тя растеше, и й беше разказвал истории за Тексас, докато Ариел не започна да се чувства част от това място. Ако беше останала в Сейнт Луи, бъдещето й щеше да бъде зачеркнато. Слава на бога, че беше взела нещата в свои ръце, преди да стане много късно, за да избяга от строгите стандарти в едно общество, където жените бяха принудени да търпят капризите на мъжете.

След като вечеря с малко консервирани праскови, Ариел се настани до огъня, мечтателно загледана пред себе си. Не можеше да повярва колко лесно беше успяла да избяга от Джес Уайлдър. За щастие късметът не й беше изневерил и не беше изпадала в трудни положения, откакто напусна Форт Уърт, а не беше срещала и други пътници. Тексас не беше толкова див и опасен, както смятаха повечето хора. Чувстваше се доста уверена, когато реши да тръгне. Но разбра колко зле е екипирана, за да оцелее сама, когато трима ездачи изведнъж се появиха като че ли изневиделица в малкия й лагер. Застанаха близо до огъня и Ариел се уплаши, защото не ги беше чула да се приближават.

— Добър вечер, синко — каза единият от мъжете, смушквайки коня си да се приближи към мястото, където Ариел беше застанала като вкопана.

Тя ахна в безмълвен ужас, когато мъжът слезе от коня. Светлината от догарящия огън падна върху лицето му и тя веднага го позна. Мъжът от дилижанса, когото Джес беше нарекъл Барт Дилън. Същият, който беше убил брата на Джес!

— Какво има, да не си глътна езика?

Ръката на Ариел напипа револвера, затъкнат в колана й.

— Н-не, стреснахте ме, това е.

Наведе глава и снижи гласа си колкото можа. Усещаше, че ще е в безопасност само ако те я помислят за момче.

Другите мъже също слязоха от седлата и застанаха зад Дилън. Ариел едва не припадна, когато той я измери любопитно с очи. Инстинктивно нахлупи още повече шапката и наведе глава

— Не си ли малко млад, за да скиташ сам, а? Майка ти знае ли, че се мотаеш в прерията посред нощ?

Подигравателните му думи предизвикаха кикота на останалите двама.

— Нямам майка — Ариел се помъчи да говори като необразовано селско момче. — Тя умря и сега отивам при баща ми в Уейко.

Отговорът като че ли задоволи Дилън.

— Може ли да пийнем малко от това кафе? Подушихме го от мили.

Приближи се към огъня и си наля кафе от каната в чашата, от която Ариел беше пила преди малко. Отпи голяма глътка и подаде чашата на двамата си спътници, които довършиха кафето.

— Много хубаво кафе правиш, синко — похвали я Дилън.

— Благодаря, сър.

— Казвам се Дилън, Барт Дилън. Този тука е Пекос Пит, а другият приятел е Ганди.

— П-приятно ми е. — Ариел преглътна нервно, уплашена, че Дилън може да познае, че е пътувала заедно с него в дилижанса. Запита се какво ли се е случило с Тили Каулс, че не се вижда никаква. — Аз съм… Арт. Арт Лий — изрече набързо, когато разбра, че Дилън чака да чуе името й.

Дилън изведнъж я изгледа озадачено.

— Ти не си ли чувал за нас?

— Н-не. Трябва ли? Живеех в малка ферма в Северен Тексас, не съм ходил често в града.

— Няма значение, май е по-добре, че нищо не знаеш. Много благодарим за кафето, синко. Може един ден да ти се отплатим. Потърси ни, като пораснеш още малко, и ще ти намерим работа, ако не знаеш с какво да се захванеш.

— Май трябва много да закъсаме, че да опрем до попълнения като такъв младок — изсумтя презрително Пекос Пит.

— Ъхъ — потвърди Ганди. — Не ни трябват патета с жълто по устата.

— Ей, оставете момчето на мира — прекъсна ги Дилън. — Харесва ми. Иска се кураж за такъв хлапак да пътува сам. Хайде, момчета, давайте да вървим. Много езда ни чака, преди да стигнем границата. Можете да си заложите задниците, че вече никакви ловци на глави не ни се влачат по петите.

— Не мога да повярвам, че ще оставиш някой проклет ловец на глави да те накара да минеш границата — обади се с предизвикателство в гласа Пекос Пит.

— Не се впрягай толкова, Пекос, ще се върнем, когато нещата се уталожат. В Мексико не можеш да разчиташ на прилична плячка, а не смятам да им уча езика.

Ариел затаи дъх, гледайки как тримата мъже се качват на конете си и се отдалечават.

— Сбогом, синко — подвикна Дилън през рамо. — Не забравяй, потърси ме, ако имаш нужда от помощ.

Дори след като ги изгуби от поглед, тя не престана да трепери. Струваше й се невероятно, че не бяха открили пола й и се беше отървала без сексуално нападение. Ако Дилън я беше заварил на дневна светлина, може би нямаше да успее толкова лесно да го заблуди. Слава богу, че беше имала предвидливостта да купи по-широки дрехи, за да скрие всички признаци на женствеността си.

Вече не можеше и дума да става да заспи. Въпреки че беше горещо, тя трепереше, клекнала до огъня, като от време на време хвърляше в пламъците съчки и клонки, които беше събрала. Провери отново пистолета си и нарочно вдигна предпазителя, точно както й беше показал продавачът в магазина.

Нямаше представа колко време е седяла така, стискайки оръжието с вцепенени пръсти. Нощта беше тиха, звездите блещукаха над главата й, самотни светкавици прорязваха небето. Може би беше седяла с часове… или само минути бяха минали, откакто Дилън и приятелите му бяха изчезнали в нощта? Седеше, вгледана в тъмното, докато дланите й овлажняха, а ръцете й започнаха да треперят. Устата й беше суха, усещаше езика си надебелял. Чуваше дъха си като дрезгаво хриптене, отекващо подобно на гръмотевица в тишината на нощта. Ушите й ловяха и най-дребните шумове: шумоленето на вятъра в листата, далечният глас на сова, изпукването на клонче…

Клонче! Ариел замръзна, пръстът на спусъка автоматично се напрегна. Изпращяването на клонче означаваше нечие присъствие. Нима Дилън и приятелчетата му са разбрали, че е жена, и са се върнали? Нямаше да я изненадат отново, закле се Ариел, прицелвайки се в тъмното. Изведнъж изневиделица изникна човешки силует, мъжки силует. Доста едър мъж… с широкопола шапка. Дилън! Той трябва да беше. Никой друг не знаеше, че тя е тук. Пистолетът в ръцете й трепна, изтощението и страхът я хвърлиха в паническа треска. Мъжът пристъпи напред, тя трепна и неволното й помръдване накара пистолета да изстреля шест куршума със светкавична бързина.

— Господи Исусе! Едва не ми откъсна топ… ушите, Ариел!

— Джес! Дяволите да те вземат, Джес Уайлдър! Как смееш да се промъкваш така?

Джес влезе в малкия кръг, образуван от светлината на огъня.

— Какво, да му се не види, правиш тук в тъмното със зареден пистолет?

— Какво изобщо, да му се не види, правиш ти тук? — върна му въпроса Ариел.

— Господи, трепериш като лист! Какво се е случило? — Джес клекна до нея, полека взе пистолета от ръцете й и го остави на безопасно разстояние.

— Помислих… помислих, че са се върнали.

— Да са се върнали? Кои? Какво е ставало тук, Ариел?

— Дилън.

Джес я изгледа като ударен от гръм.

— Дилън е бил тук? Мамка му и късмет! — Кипна от яд, че е бил толкова близо до разбойника, но го е изпуснал. — Сам ли беше?

— Не. С него имаше двама мъже. Пекос и един друг, Ганди.

— Ганди Рийз. И двамата са обявени за издирване. — Той се вгледа внимателно в Ариел. — Защо Дилън не те взе със себе си?

Яростта и разочарованието накараха Ариел да избухне.

— Твърдоглаво копеле такова! Кога дебелата ти глава ще проумее най-после, че не съм Тили Каулс? Защо според тебе седя тук с пистолет в ръката и ме е страх, че Дилън може да разбере, че не съм момче, и да се върне? Ако бях Тили Каулс, щях ли нарочно да крия от Дилън коя съм? Използвай мозъка, който господ ти е дал, Джес Уайлдър!

Джес никога не беше я виждал така разярена. Изглеждаше толкова смешно, седнала тук в тези размъкнати панталони, навлякла огромно за ръста й палто, с широкопола шапка, нахлупена върху блестящата й черна коса. Досмеша го. Беше толкова омагьосан от Ариел, от начина, по който гневът караше зелените й очи да искрят, а дребното й тяло да трепери в прекалено широките дрехи, че тя го хвана неподготвен и се хвърли върху него в пристъп на неконтролируема ярост.

Неподготвен и неподозиращ, Джес падна на земята, съборен от внезапната атака на Ариел. Тя се стовари върху него и той изкрещя от болка, когато ноктите й се забиха в лицето му.

— Ах, ти, дива котка такава! Какво, по дяволите, правиш? Искаш да ме одереш ли?

— Ако това трябва, за да вкарам малко акъл в главата ти — изпъшка тя, удряйки гърдите му с юмруци.

Освестил се след внезапната атака, Джес хвана ръцете на Ариел, дръпна ги над главата й и я търкулна под себе си. Тялото му, горещо, твърдо и жадно, притисна нейното към коравата, изгорена от слънцето земя. Тя се задърпа, овладяна от паника, когато усети тялото на Джес да реагира на нейното по начин, който едновременно я възбуждаше и плашеше. Неоспоримо сексуалната му реакция излизаше далеч извън границите на скромните й познания за случващото се между мъже и жени, и я караше да жадува да научи още.

Изведнъж Джес се наведе и плени устата й. Мъжествеността му реагира инстинктивно и бързо, разпъвайки тесните му панталони, и дръзко опря в корема и. Странно треперене избухна ниско долу в корема на Ариел и тя отново започна да се бори, за да избяга от неумолимата пламенност на Джес. Но усилията й бяха напразни.

Отначало в целувката му нямаше нищо нежно. Наистина чувството, което го подтикваше, беше гняв. Устните му се прилепиха безмилостно към нейните, търсейки отговор с почти отчаяна страст. Борейки се да овладее положението, Ариел беше решена да не позволи този възбуждащ я мъж да я пречупи или да я накара да спре да му се противопоставя. Твърдата земя под тях се превърна в бойно поле, двамата се търкаляха насам-натам, като всеки се бореше да овладее положението и никой не искаше да отстъпи дори инч в борбата си за надмощие.

Ариел усети разликата, когато целувките на Джес станаха по-нежни. Усети ги изведнъж изпълнени с такава страст и мекота, че почувства как гневът й се оттича от тялото, усети вкуса на настоятелната жажда, която запълваше празнината, оставена от гнева му. Той беше като нашественическа армия, изискваща пълно подчинение, каквото Ариел се закле, че няма да допусне. Ако и когато допуснеше мъж да я има, щеше да бъде защото тя го желае, а не защото мъжът го изисква.