Обичай ме страстно

22

Джес гореше. Адски пламък бушуваше из кръвта му и изгаряше тялото му. Той се помъчи да отвори очи, знаейки, че трябва, че има нещо, което е длъжен да направи. Един очилат възрастен мъж се беше надвесил над него, внимателният му поглед беше изпълнен със състрадание. Джес се опита да заговори, но езикът му беше толкова пресъхнал, че запълваше цялата му уста и препречваше пътя на думите.

— Ето, синко, изпий това, ще се почувстваш по-добре.

Джес едва успяваше да се съсредоточи върху гласа и фигурата, мержелееща се пред очите му, неясно осъзнавайки, че всъщност са го донесли тук да го лекуват, след като Дилън… или Тили го простреля. Вероятно така и нямаше да узнае кой от двамата беше изстрелял куршума, разкъсал рамото му.

— Познахте ли ме? Аз съм доктор Хадли — Той вдигна главата на Джес, за да му помогне да пие от чашата, която държеше в ръка. Джес отпи жадно, после се намръщи, когато горчивата течност се плъзна по езика му. Докторът се засмя. — Ще заспите отново и когато се събудите, ще бъдете по-добре.

— Не мога да спя — изрече дрезгаво Джес, навлажнявайки устни с върха на езика си. — Трябва да се връщам в Уейко.

— Не днес, синко, ще трябва да потърпиш. Беше много болен. Извадих куршума без проблеми, раната не е страшна, но нищо не можах да направя с треската.

Джес се опита да стане; светът се завъртя лудо около него и той се принуди отново да се отпусне на възглавницата.

— Къде е шериф Смит?

— Извън града е, преследва крадци на добитък. Трябва да се върне след няколко дни.

Джес изстена. Имаше нещо, което трябваше да направи, нещо извънредно важно, но умът му отказваше да освободи това жизнено важно сведение, докато той се плъзгаше неотвратимо към ръба на бездънната черна пропаст. В последния момент, преди да потъне окончателно в нея, си спомни кое беше толкова наложително. Ариел го чакаше. Някак си трябваше да й прати вест, да й обясни защо не идва. Но вече беше много късно.

Когато Джес изпадна в безсъзнание, докторът се усмихна и каза:

— Сънят е най-доброто лечение, което познавам, синко.

— Ако чантите ти са приготвени, ще ги отнеса долу, Ариел. Тя гневно стисна зъби. Изглежда, нямаше как да се измъкне от затрудненото си положение. Беше дала дума. Ако Джес не дойдеше след седем дни в Уейко, тя щеше да замине заедно с Дентън в Сейнт Луи. Нямаше представа какво е задържало Джес. Веднага след пристигането си в Уейко беше пратила телеграма до шериф Смит в Сан Антонио, но още не беше получила отговор. Джес беше казал, че ще пристигне само един или два дни след нея, но вече бяха минали седем дни, без да се получи известие от него. Тя се страхуваше да не би да му се е случило нещо ужасно и не можеше да си представи защо шерифът не отговаря на телеграмата й. С всеки изминал ден Дентън ставаше все по-непоносим. Беше толкова сигурен, че Джес е избягал нанякъде с нейните пари, че дори беше купил билети за дилижанса два дни предварително.

— Не можем ли да почакаме още няколко дни, Дентън? — запита тя, знаейки какъв ще бъде отговорът му, още преди да го беше чула.

— Сделката си е сделка, Ариел. Заминаваме днес. Нагледах се на Тексас, повече не мога да понеса. Стига ми за цял живот занапред. Не мога да си представя какво толкова му харесваш на тоя щат.

— Мисля, че би трябвало да изчакаме достатъчно, за да чуем какво ще реши съдията относно ранчото — настоя Ариел.

— Няма значение какво ще реши; ранчото ще бъде продадено на Кърк Уолтърс, ако вече не му принадлежи. Ако си мислиш, че Джес Уайлдър ще се появи, би могла да насочиш мисълта си към факта, че той вече е избягал оттатък границата с твоите пари. Вече помолих тамошния шериф да провери как стоят нещата.

— По дяволите, Дентън, защо винаги мислиш най-лошото?

— Внимавай как говориш, скъпа, думите ти не подобават на дама — изрече той спокойно. — Няма да е така, когато се оженим.

— Не мисли, че само защото съм принудена да се върна с тебе в Сейнт Луи, ще се омъжа за тебе — отвърна наежено Ариел. — Никой не може да ме накара да кажа „да“ и никой съдия или свещеник в Сейнт Луи няма да ни ожени без мое съгласие.

— Възможно е — допусна Дентън, — но поне ще съм изпълнил задължението си към родителите ти. Ще ги оставя да те убедят, че бракът с мене е голяма крачка напред в сравнение със сегашното ти положение.

Докато Дентън товареше багажа в каручката, Ариел намери време за няколко думи насаме с Розали.

— Ще се върна, Розали, веднага щом убедя мама и Том, че нямам намерение да се женя за Дентън и да оставам в Сейнт Луи. След два месеца ще стана на двайсет и една години и тогава никой няма да ми казва как да си живея живота. Някак, по някакъв начин ще се върна в Тексас и ще се боря за това, което е мое.

— Ами сеньор Джес?

— Само да знаех какво се е случило с него. — Гласът й премина в ридание. — Толкова се страхувам за него. Ами ако е ранен… или убит? Телеграфирах на шериф Смит и не получих никакъв отговор. Не вярвам, че Джес е взел парите и е избягал в Мексико. Ще дойде, но мене няма да ме има тук, когато пристигне.

— Какво да му кажа, когато дойде? — запита Розали, съчувствайки на Ариел, защото знаеше какви проблеми трябва да преодолее, за да се върне в Тексас и при Джес Уайлдър.

— Кажи му за Дентън и защо е трябвало да се върна в Сейнт Луи — отпусна си душата Ариел. — И му кажи, че няма да се омъжа за никого освен за него, че…

Думите й внезапно секнаха. Какво би могло да последва, ако признаеше на Джес, че носи детето му? Искаше той да я желае заради нея самата, не заради детето. Може би не искаше да има деца; никога не бяха говорили за това. Във всеки случай, това беше нещо, което тя искаше да му каже лично.

— Ариел, има ли още нещо, което искаш да ми кажеш, преди да тръгнеш? — запита натъртено Розали.

— Странно, колко добре ме познаваш — забеляза Ариел. — Не исках да ти казвам, но мисля, че вече подозираш, че нося детето на Джес.

— Да, сеньорита — изрече тържествено Розали, — знам го от известно време. Затова толкова се разтревожих, когато те отвлякоха. Но на никого не съм казала. Дори на сеньор Джес.

— Благодаря ти. Исках сама да го кажа на Джес. Бременност ми е истинска благословия. Можеше да бъда изнасилена от един или всичките разбойници, ако не бях издала, че нося дете. Кои да помисли, че ще имат попе някакъв остатък от чувство за приличие? Но странно, не се решаваха да убият или да изнасилят жена, която носи дете. Освен Ганди, но другите му попречиха.

— Искаш ли да кажа на сеньор Джес за детето, когато си дойде? — запита Розали.

— Не — беше мигновеният отговор на Ариел. — Аз… искам сама да му кажа.

— Не… не мислиш, че сеньор Добс може да е прав, като казва, че е възможно Джес да е избягал в Мексико с парите, нали?

— Разбира се, че не! — възкликна, твърдо убедена, Ариел. — Но… аз просто не му дадох достатъчно време.

Умът й отказваше да приеме факта, че нещо може да се е случило и да му е попречило да тръгне от Сан Антонио. Джес винаги бе изглеждал толкова непобедим; почти свръхестествен и неподдаващ се на поражение.

— Време е да тръгваме, Ариел. Дългите сбогувания са безсмислени, само ще се разстроиш.

— Не предполагам, че у тебе има дори частица сантименталност, Дентън — каза троснато Ариел, докато прегръщаше Розали за последно.

После той я издърпа навън, настани я на седалката и зави коленете й с одеяло. Тя се обърна и се загледа назад, докато престана да вижда къщата и Розали, която стоеше на верандата и махаше за сбогом.

Трите седмици, които бяха необходими, за да се стигне до Сейнт Луи, бяха най-нещастните, които Ариел някога беше преживявала. През повечето време й беше лошо от постоянното тръскане на каретата и от несмилаемата храна, която поднасяха в станциите и в градовете, през които минаваха. Одеялата и килимчетата не помагаха много против студа, а притискащите се до нея тела в тесния дилижанс само увеличаваха дискомфорта. Тя беше в лошо настроение почти през цялото време и Дентън се оплакваше от грубото й държание и чумеренето й. И за да се влоши положението още повече, бременността й я тормозеше по възможно най-първичния начин. Гърдите й бяха постоянно болезнени и талията на роклята й беше толкова отесняла, че тя с мъка закопчаваше кукичките. За щастие беше твърде студено, за да сваля наметката си, затова незакопчаната рокля мина незабелязана.

Когато дилижансът стовари пътниците си в Сейнт Луи, Ариел с наслада стъпи на твърда земя въпреки факта, че Сейнт Луи беше последното място на света, където искаше да се намира. Искаше да бъде с Джес. Не преставаше да се тревожи, защото не беше дошъл в Уейко в срока, който му беше дала, примираше от мисълта, че може да е ранен или умиращ, или — не дай боже! — мъртъв! Нощта, която бяха прекарали заедно в Сан Антонио, беше истинско блаженство. Дентън Добс грешеше ужасно, ако си мислеше, че може да се сравнява по нещо с Джес Уайлдър. Джес беше два пъти повече мъж от Дентън и тя би заложила живота си за неговата почтеност. Не, отхвърли тя собствените си съмнения, Джес закъсняваше поради причини, които не й бяха известни. Беше убедена, че при връщането й в Уейко Джес щеше да я чака.

Мина й през ум, че може би той ще реши да дойде в Сейнт Луи, но бързо отхвърли предположението. По-разумно беше да я чака в ранчото, ако, разбира се, то още беше нейно, и да се погрижи за управлението му. Щом кажеше на майка си и на Том за бебето, нямаше начин те да й попречат да се върне в Тексас. В действителност вероятно щяха да приветстват решението й да замине, защото ако останеше в Сейнт Луи, това щеше да донесе неприятности на всички.

Дентън нае карета, за да ги отведе до претенциозната къща на семейство Брейди, разположена в най-престижната част на града.

— Знам, че ми беше сърдита през по-голямата част от пътя, Ариел, но това ще мине — каза той, потупвайки снизходително ръката й. — Скоро ще се оженим и хората ще забравят как си избягала и си си навлякла тези неприятности. До една година вероятно ще държиш в ръце първото ни дете.

Ариел се изсмя, идеята й се стори не само нелепа, но и невъзможна.

— Това е малко вероятно, Дентън.

— Не обичаш ли децата? Аз разчитам да имам няколко.

— Можеш да имаш толкова деца, колкото си пожелаеш, стига да си намериш друга жена, която да ти ги роди.

— Да ме пази господ от войнствени жени — въздъхна Дентън. — След три седмици в твоята компания започвам да оценявам предимствата да си ерген.

Ариел едва успя да потисне още едно изсмиване.

Къщата не се беше променила през шестте месеца, откакто не беше живяла тук, помисли Ариел, когато влезе в преддверието. То все още беше голямо, изискано обзаведено със скъпи мебели и боядисано в цветове, които отговаряха на вкусовете на майка й. Нищо не се беше променило.

Но тя се беше променила. И то драстично.

От мига, когато бе срещнала Джес Уайлдър, целият й живот беше поел в нова посока. Беше се влюбила, беше заченала дете, беше намерила земя, където чувстваше, че наистина й е мястото.

— Ариел! Слава богу, че най-накрая си у дома!

Дребната жена, изглеждаща като по-възрастна сестра на Ариел, изтича по стълбите и грабна дъщеря си в прегръдките си. Няколкото сиви кичура сред гарвановочерните й плитки само подчертаваха чара й, фигурата й беше все още стройна и кожата й красива, въпреки фината мрежа от бръчици, излизащи ветрилообразно от ъгълчета на очите, с един оттенък по-наситено зелени от тези на дъщеря й.

— Здравей, мамо — приветства я Ариел, радостна, че вижда майка си, въпреки всичко, което тя и Том бяха направили, за да я върнат в Сейнт Луи.

— Как можа да ни сториш това, Ариел? — изхълца Уила, изтривайки една сълза. — Не си била лишена от нищо. Том ти беше добър баща през всичките тези години, а ти как му се отплащаш? Като заминаваш, без да оставиш и една дума обяснение. Не разбираш ли каква тревога ни причини?

— Съжалявам, мамо — изрече виновно Ариел. Никога не беше искала да нарани когото и да било.

— Безотговорна си като баща си. Не знам какво го е прихванало да ти завещава това ранчо. Не мога да повярвам колко неприятности си причини заради това безполезно имение.

— Не е безполезно — настоя упорито Ариел.

— Том тук ли е? — запита Дентън, прекъсвайки сърдитата тирада на Уила. — Може би трябва да седнем всички заедно и да обсъдим спокойно това, което се случи, докато бях в Тексас.

— Тук съм, Дентън.

Вторият баща на Ариел слезе по стълбите с лека и пружинираща стъпка, въпреки годините си. Едър, здрав ирландец, стигнал до върха благодарение на куража и решимостта си, Том Брейди беше петнадесет години по-възрастен от четиридесетгодишната Уила. Беше жизнен, все още красив мъж, който обичаше живота. Обичаше и Ариел като родна дъщеря, защото двамата с Уила не можаха да си родят собствено дете след развода й с Бък Лийланд. Беше стриктен родител, който би възпитавал Ариел много по-строго, ако Бък Лийланд не се беше намесвал.

Том Брейди веднага се приближи към Ариел, първо я прегърна, а после леко я разтърси.

— Ако имах думата по въпроса за възпитанието ти, нямаше да бъдеш такава разглезена или егоистична. Майка ти едва не получи апоплексия от притеснение за тебе, особено след последната телеграма от Уейко. Влез в дневната, млада госпожице. Имаш да даваш много обяснения.

— Съжалявам, Том, наистина — каза Ариел, — но трябваше да живея живота си така, както аз смятам за добре, не както вие с мама мислите, че трябва.

— И виж докъде стигна — отвърна малко троснато Том. — Добре, нека сега да чуем всички подробности.

Седнаха в гостната. Том остана прав, поглеждайки неодобрително към Ариел, докато Уила нервно кършеше ръце. Тя много се страхуваше, че обяснението на дъщеря й ще включва нещо, което не би искала да чуе.

— Това е дълга история — предупреди ги Ариел.

— Имаме предостатъчно време.

Една от прислужничките влезе с поднос с кафе и Ариел си сипа, изпивайки почти две пълни чаши от богатата топла напитка, преди да започне разказа си. Разказа почти за всичко, пропусна само тази част, където тя и Джес се любиха в прерията и по-късно в ранчото.

По едно време Том я спря, за да я попита:

— Ти си била сама с онзи ловец на глави през всичките тези дни и нощи, така ли?

Когато Ариел кимна, лицето му стана мрачно.

Тя продължи, запъвайки се при момента, когато Джес се беше появил в ранчото и беше приел работата на управител по време на болестта на Пайк.

— Каква причина е имал Джес Уайлдър да се върне в ранчото? — запита остро Уила.

Не беше толкова наивна, че да повярва, че той просто се е отбил, за да види как е Ариел.

— Това е въпрос, на който и аз бих искал да си отговоря — вметна Дентън. — Ти като че ли си вманиачила с този човек. Според тебе той е единственият, който ти е повярвал, че си истинската Ариел Лийланд. Той е единственият, който те е спасил.

— Спасил от кого? — запита Том. — Явно има неща, които още не знам.

Дентън изложи историята на отвличането на Ариел и бъркотията, в която беше затънал след пристигането си в Уейко.

— Господи, Ариел, можеше да те убият или… — Том я изгледа строго — да те малтретират.

— Не бях малтретирана, Том. Слава на бога, Джес ме намери навреме, иначе щяха да ме продадат за проститутка.

Уила ахна, готова да изпадне в безсъзнание.

— За бога, Уила не припадай точно сега — смъмри я Том. После се обърна към Ариел. — Този Джес Уайлдър умее да се появява в живота ти в ключови моменти. Благодарен съм за всичко, което е направил за тебе, но не ми харесва начинът, по който непрекъснато се намесва в живота ти.

— Вече няма защо да се тревожиш за този човек — изрече самодоволно Дентън. — Убеден съм, че е взел парите на Ариел и е избягал оттатък границата. Дадохме му предостатъчно време да се върне в Уейко и след като не се върна, Ариел най-накрая разбра, че това е един негодник и се съгласи да се върне у дома.

— Не беше точно така — възрази намусено Ариел. — Джес е бивш щатски шериф и не би направил нищо непочтено.

— Помислих, че каза, че е ловец на глави. — Това дойде от Уила, която се беше съвзела достатъчно, за да полюбопитства относно връзката между Джес Уайлдър и дъщеря й.

Ариел разказа за брата на Джес и защо той иска да хване Барт Дилън.

— Цялата тази история ми звучи като интрига от второразреден роман — каза Том с нотка на отвращение. — Надявам се това да са всичките приключения, за които толкова копнееше, и вече да заживееш като почтена омъжена жена. Съмнявам се дали Сейнт Луи някога ще забрави тази твоя луда авантюра, но щом се омъжиш за Дентън, това ще ти придаде нужната доза почтеност.

— Точно това и аз й казвах — изрече със солиден тон Дентън. — Склонен съм да забравя неразумното й поведение, ако и тя стори същото.

— Колко мило от твоя страна — възкликна ликуващо Уила. — Плановете за сватбата са почти готови и церемонията ще се състои след четири седмици. Щях да я насроча за по-ранна дата, но не бях сигурна дали ще си дойдете у дома навреме.

— Четири седмици е напълно достатъчно — засия Дентън. Погледна към Ариел, за да види дали ще протестира.

И тя не закъсня да го направи.

— Нямам намерение да се омъжвам за Дентън. Единствената причина, поради която си дойдох у дома, беше неговата заплаха, че ще ме накара насила да се омъжа за него, преди да тръгнем от Уейко, с помощта на тази проклета съдебна заповед, която притежаваше. Мамо, наистина ли беше необходимо?

— Сметнахме, че е — отговори Том вместо жена си.

— Беше за твое добро — допълни Уила.

— Бракът с Дентън ще бъде най-доброто, което можеш да направиш в тези обстоятелства. Това ще накара злите езици да замлъкнат и ще прекрати спекулациите относно това, какво може да се е случило в Уейко.

— Съжалявам, но категорично отказвам да чуя пак да ми се говори за брак с Дентън. Той е добър човек, но не е за мене.

— Предполагам, че Джес Уайлдър повече ти харесва? — изтърси Уила.

Ариел помисли за предсказуемия, скучен живот, който Дентън й предлагаше, и потръпна. После се усмихна при мисълта за ранчото в Тексас и за Джес Уайлдър. Това бяха двете неща, необходими, за да направят живота й цялостен. Не би се съгласила на нищо по-малко.

— Всъщност — изрече бавно Ариел — Джес Уайлдър ми допада много повече.

Пълно мълчание.

Думите й накараха всички да занемеят.

Но не за дълго.

— Какво! Предпочиташ един недодялан каубой пред мене?

Лицето на Дентън се наля с яростна червенина.

— Ариел не искаше да каже това — избъбри Том, изпращайки унищожителен поглед към доведената си дъщеря

— О, Ариел, как можа? — изхлипа Уила, посягайки към ароматните си соли.

— Можехте още от самото начало да разберете — изрече предизвикателно Ариел, — че обичам Джес Уайлдър и той ме обича.

— Този мъж е негодник и никога повече няма да го видиш — избухна Дентън. — Скоро ще го забравиш и ще разбереш, че аз съм най-добрият ти избор.

— Мисля, че е много великодушно от страна на Дентън да продължава да те иска въпреки цялата бъркотия, в която ни въвлече — каза навъсено Том, който вече започваше да се ядосва. — Все още съм твой настойник и мога да те накарам да направиш това, което е най-доброто за тебе.

— Не мисля, че ще го направиш, Том — каза меко Ариел. — Много обичах баща си, но обичам и тебе. Не ме карай да правя нещо, от което ще бъда нещастна.

— Карам те точно защото те обичам — изрече твърдо Том. — Много ще ме боли да видя името ти окаляно. Клюките веднага ще плъзнат. Ако Джес Уайлдър те обичаше, щеше сега да е тук, за да се запознае със семейството ти. Страхувам, се че Дентън е прав, парите са били твърде голямо изкушение и никога повече няма да го видиш. Няма да отменя сватбата. Дентън доказа, че е достоен да ти бъде съпруг, като отиде в Тексас вместо мене. Малцина мъже от онези, които познавам, биха искали за съпруга една толкова упорита и безотговорна жена, каквато ти се показа. Имаш един месец да премислиш всичко. Наистина вярвам, че ще вземеш правилното решение.

— Том, съжалявам — каза почти разплакала Ариел. — Но няма да променя намерението си. Искам да се върна в Тексас. Дойдох в Сейнт Луи само за да обясня лично позицията си.

— Нямаш причина да се връщаш.

— Ранчото…

— …ще бъде продадено. Знам, че си уморена, мога да те извиня. Искам да говоря с Дентън насаме. Уила, погрижи се Ариел да се настани удобно, ще поговорим пак по-късно.

— Какво мислиш за Джес Уайлдър? — запита Том, когато двамата с Дентън останаха сами.

— От това, което научих, той е опасен човек. Груб и недодялан, вероятно иска Ариел заради парите й. Сега, когато са в ръцете му, най-вероятно повече няма да го видим.

— Ами ранчото? Още ли е нейно?

— Обещах на Кърк Уолтърс, че ти ще уредиш нещата, ако съдията реши в полза на Ариел. Той много иска това ранчо. Става дума за река Брасос и за това, че имението на Уолтърс няма друг достъп до водата освен през земите на Лийланд. Джейсън Бърнс ще се погрижи за това.

— Добре се справи, Дентън. Не бих могъл да си пожелая по-добър зет.

Дентън почервеня от удоволствие.

— С удоволствие ще го направя, Том. Надявам се Ариел да се осъзнае.

Поговориха още няколко минути, после Дентън си тръгна, самодоволно уверен, че скоро ще се види младоженец и зет на влиятелния Том Брейди.

Треперещ и отслабнал, с изпито и пребледняло лице, Джес оседла Боец, приготвяйки се да напусне Сан Антонио. Беше закъснял с две седмици, но не беше предвидил раната и предизвиканата от нея треска, които последваха престрелката в скривалището на Дилън. Докато раната го държеше прикован на легло, шериф Смит беше отишъл да гони крадци на добитък. Върна се точно навреме, за да се сбогува с Джес. Дори не беше успял да прочете купчината телеграми и писма, които се бяха събрали в канцеларията му, докато беше отсъствал. Те така си и стояха неотворени на бюрото му.

— Изглеждаш така, сякаш един по-силен вятър може да те отвее, Джес. Може би трябва да останеш в града за още няколко дни — посъветва го шериф Смит с явна загриженост в гласа. — С всичките тези пари, които носиш, трябва да си в добра форма, ако се случи да срещнеш разбойници. Сигурен ли си, че не искаш да ти дам придружители?

— Придружителите само ще привлекат вниманието към факта, че нося нещо ценно — изтъкна Джес. — Всичко е наред, Тед. Ариел сигурно вече много се притеснява за мене. Трябва да се връщам в Уейко с парите, преди Уолтърс да е взел отново ранчото и Ариел да бъде принудена да напусне града заедно с настойника си.

— Ти си знаеш кое е най-доброто за тебе — каза Смит, поклащайки скептично глава. — Късмет. Ако някога се отбиеш пак в Сан Антонио, намини към мене. Двамата сме добър екип. Жалко, че Дилън не доживя да увисне на бесилката и Пекос беше убит, докато се опитваше да избяга. Но поне Тили и Ганди ще бъдат съдени за престъпленията им.

Стиснаха си ръцете, Джес се качи на седлото и махна за последен път, преди да се отдалечи.

Тъй като силите му бяха отслабнали, той нарочно пътуваше бавно, но без да спира излишно, насилвайки се да поддържа равномерна скорост. Парите, които носеше, щяха да имат голямо значение за живота на Ариел. Те щяха да решат дали ранчото сега принадлежи на нея или на Кърк Уолтърс. Той си пожела да можеше по някакъв начин да накара Уолтърс да се откаже от интересите си в ранчото „Лийланд“, но този мъж беше изключително безскрупулен в желанието си да притежава земята, която бащата на Ариел й беше оставил.

Ариел. Ужасно му липсваше нейната неукротимост и това беше почти болезнено. Никога вече, помисли си той, нямаше да я остави самичка. Искаше да я обича и закриля винаги. Спомни си как беше изглеждала тя последния път, когато бяха заедно, зачервена и задоволена, с очи, замъглени от страст. Горещи вълни на предусещане се разливаха в корема му, докато си представяше как се съединява с нея. Исусе! Всеки път, когато се любеше с Ариел, се кълнеше, че не може да бъде по-върховно, но беше. Да се люби с нея — това означаваше да го погълне огън и дива страст, да изгаря в пламъците на безумна наслада.

Джес се опита да си представи красивите деца, които щяха да създадат. Щяха да попият нейния неустрашим дух и жажда за независимост, а от него щяха да наследят силата и целеустремеността. Надяваше се Ариел да е успяла да убеди майка си и втория си баща да благословят брака между тях, но ако не пожелаеха да дадат одобрението си, това нямаше да му попречи да се ожени за жената, която обичаше. И той знаеше, че Ариел изпитва същите чувства към него. Уморил се беше да скита, да преследва разбойници заради наградата; копнееше да се установи, да създаде семейство. Ако Ариел пожелаеше да задържи ранчото, заради нея щеше да стане най-добрият фермер в цял Тексас.

Джес пресече река Брасос там, където минаваше край ранчото „Лийланд“, и се отправи по най-късия път към къщата. Когато стигна в двора, слезе от коня и тъкмо стигна до вратата, когато тя се отвори. Той се усмихна, очаквайки Ариел да влети в прегръдките му. Но се изненада, когато видя Труди Уолтърс, която се насочваше насреща му.

— Джес Уайлдър, никой не очакваше пак да те види.

Джес се намръщи и погледна покрай нея навътре към къщата.

— Ако търсиш Ариел, няма я.

— Няма я? Къде е отишла? Къде е Розали?

— Ариел замина с годеника си, разбира се, а Розали реши да се премести в града.

— Какво, по дяволите, ми приказваш, Труди? Тя няма годеник.

— Кажи го на Ариел и Дентън Добс. Майка й пратила Дентън в Тексас да оправи бъркотията с Ариел и да я заведе обратно у дома, за да стигнат навреме за сватбата им. Трябва да призная, бях доста изненадана, когато Дентън я идентифицира като истинската Ариел Лийланд. И всички в града се изненадаха. Историята, която тя разказа, след като се върна, беше доста налудничава.

— Ариел няма да тръгне по своя воля — заяви Джес с непоклатима увереност.

— Как ще си обясниш факта, че отпътува с дилижанса преди една седмица заедно с Дентън Добс?

Ужасна ругатня се изтръгна от устата на Джес. Труди закри уши.

— Ами ранчото? И парите, които Тили Каулс й открадна?

— Джейсън Бърнс ще уреди всичко. Според всички практически правила ранчото принадлежи на Кърк. Съдията само трябва да издаде присъда, за да узакони това. Във всеки случай, дори да отсъди, че ранчото принадлежи на Ариел, Дентън увери Кърк, че ще има нова сделка в негова полза. Освен това, никой не очакваше да се върнеш с парите.

— Говориш глупости още откакто си отвори устата — каза кисело Джес. — Защо, по дяволите, нямало да се върна с парите на Ариел?

Труди сви рамене с неподражаемо елегантен жест.

— И Дентън, и Кърк мислеха, че ще вземеш парите и ще отпратиш към Мексико. Господин Бърнс и шерифът не бяха убедени, но когато ти не дойде и никой не отговори на телеграмите им, трябваше да признаят, че май точно това е станало — ти си взел парите и си се изпарил.

— Ариел мисли ли, че съм откраднал парите й?

— Е, не съм сигурна, но тя напусна Уейко с годеника си, нали? — намекна лукаво Труди.

Джес стисна устни и сребристите му очи заприличаха на късчета студена стомана.

— Ако Ариел е напуснала ранчото, не е станало по нейна воля — заяви той твърдо.

— Изглеждаш толкова безскрупулен, когато си сърдит — деликатно сви рамене Труди.

Очите и заблестяха трескаво и плътта й започна да тупти по такъв начин, че я накара да осъзнае безбройните причини, поради които Джес Уайлдър я привличаше. Тя облиза устни и розовият връх на езика й се подаде навън като малка гладна птичка. А тя беше гладна. Гладна за Джес Уайлдър.

Пристъпи близо, още по-близо, докато втвърдените връхчета на гърдите й докоснаха широката му гръд.

— Джес…

Малката й ръка политна към гърдите му в ласка, чието значение не му убягна.

— Ти си много по-мускулест от Кърк, знаеш ли това? И по-красив. В действителност, Кърк не може да ти обърне и подметките. Обзалагам се, че си по-добър и в…

Тя млъкна, прехапвайки долната си устна, като погледна към Джес, за да разбере дали е схванал това, което едва не беше изрекла на глас.

Тъмните му вежди се събраха в озадачена гримаса. Защо Труди ще го сравнява с брат си, сякаш… сякаш… не, това беше прекалено, чудовищно. Освен това, той имаше да се справя с далеч по-важни неща, отколкото да седи тук и да слуша как Труди разисква качествата на Кърк Уолтърс или липсата им. Рязко се обърна и се накани да си тръгне.

— Джес, почакай… къде отиваш? Няма ли да влезеш? Ще бъда тук още няколко часа. Мога… да те забавлявам, докато Кърк дойде да ме вземе. Той иска да реша къде ще живея.

— Трябва веднага да ида в града и да предам парите на Ариел на Джейсън Бърнс, после да говоря с шерифа и с Розали, ако още е тук. Нямам представа защо хората мислят, че ще открадна парите на Ариел, но възнамерявам да им изясня как стоят нещата.

Труди загледа как Джес се отдалечава и си пожела тя да беше жената, която той искаше. Жената, която той обичаше. Животът й беше всичко друго, само не и порядъчен, и ако нямаше Кърк, нямаше да има никого… но на драго сърце би заменила всичко и всекиго заради мъж като Джес Уайлдър.