Обичай ме страстно

21

Ариел слезе от дилижанса след четири дни пътуване. Беше изтощена; дрехите и кожата й бяха покрити с тънък слой мръсотия и нямаше търпение да се напъха в една разкошна гореща вана. В Уейко беше много по-студено, отколкото в Сан Антонио, и тя се уви плътно в наметката си. Със съжаление осъзна, че не може да се върне в ранчото — във всеки случай още не, затова се регистрира в хотела, използвайки парите, които Джес й беше дал, преди да я качи на дилижанса. Служителят я изгледа особено, очите му едва не изскочиха от орбитите. Сърбяха го краката чак по-скоро да изтича при шерифа и да му каже кой се е появил в града. Трябваше да й се признае, Тили Каулс проявяваше нечувано нахалство!

След като се наслади на така желаната баня, Ариел се приготви да отиде при шерифа и да му обясни какво се е случило. Джес твърдо настояваше тя да оправи бъркотията веднъж завинаги. След това трябваше да намери втория си баща и да се изправи срещу гнева му. Добре си представяше какво изпитва Том Брейди, задето е принуден да дойде чак в Тексас, за да отведе у дома непокорната си доведена дъщеря. Щеше да се разгневи още повече, когато научи, че тя няма намерение да се връща с него. Ариел тъкмо беше облякла наметката си, когато едно почукване на вратата я стресна. Тя отвори веднага. Беше шерифът.

— Не повярвах, когато служителят от хотела ми каза, че Тили Каулс се е върнала в града — каза той вместо поздрав. — Има награда за арестуването ви, затова предлагам да дойдете доброволно с мене.

Ариел въздъхна уморено. Отново се започваше. Само че този път тя щеше да разнищи цялата работа докрай.

— Аз съм Ариел Лийланд. Бях отвлечена от Барт Дилън и той ме отведе в Сан Антонио. Джес Уайлдър ме намери и ме изпрати веднага тук, за да ви обясня положението. Той ще дойде по-късно, когато Дилън и бандата му бъдат заловени. Истинската Тили е с Дилън; тя пристигна в скривалището му с моите пари и тези на Кърк Уолтърс.

— Това е невероятна история — каза шерифът, невярващо поклащайки глава. — Но ми се струва, че доста скоро ще разберем цялата истина. Вашият посетител от Сейнт Луи пристигна. Пратих му съобщение да дойде тук; той ще оправи тази работа.

— Том е тук? Слава богу. Макар да знам, че има намерение да ме отведе обратно в Сейнт Луи, много ще се радвам да го видя. Достатъчно дълго живях в този кошмар.

— Том? — повтори шерифът, като огледа Ариел с присвити очи. — Името, което ми каза мъжът, е…

— Дойдох веднага щом получих съобщението ви, шерифе. Той стоеше на вратата с вид на изискан джентълмен. И то много ядосан. Пясъчноцветните му вежди образуваха непрекъсната линия на челото, тясното му лице беше издължено в неодобрителна гримаса, когато хвърли студен поглед към Ариел. Сините му очи, обикновено много светли, бяха потъмнели неодобрително. Обичайното спокойствие го беше напуснало и тесните му рамене потреперваха от едва потискан гняв.

— Време е да се връщаш. Няма да повярваш колко неприятности преживях заради тебе. Как можа да се забъркаш в тези каши, Ариел, не мога да го проумея. Родителите ти едва не умряха заради последното ти приключение.

Ариел зяпна. Не можеше да направи нищо, освен безмълвно да гледа разгневения мъж. И за момент не й беше хрумвало, че майка й Том могат да изпратя Дентън Добс да я върне обратно.

— Дентън, къде е Том?

Прозвуча глупаво, но само това й дойде на ума.

— Той нямаше възможност да дойде. А знаеш, че майка ти не може да понася Тексас. Тя ме помоли като твой годеник да дойда в това забравено от бога място и да те отведа у дома, където ти е мястото. След като пристигнах, вече добре разбирам омразата й. Това е непоносимо място.

— Мой годеник ли? Дентън, аз…

— Чакайте малко. Познавате ли тази жена? — запита шерифът, хвърляйки студен поглед към пришълеца.

— Разбира се. Това е моята годеница, Ариел Лийланд. А вие за коя я мислите?

— Е, добре — избъбри шерифът. — Откъде, по дяволите, можех да знам коя е Ариел Лийланд и коя е Тили Каулс? Другата жена имаше напълно редовни документи.

— Казах ви истината — простреля го Ариел с поглед, — но вие не пожелахте да ми повярвате.

— Съжалявам, госпожице Лийланд — извини се шерифът с плаха усмивка.

— Не можеш да си представиш колко се разстроих, когато пристигнах и ми казаха, че си заминала — продължи все така гневно Добс. — Никак не ми се искаше да разочаровам родителите ти, затова останах, за да разбера дали ще се върнеш. Причиних си много неприятности заради тебе, Ариел, а горките ти родители не са на себе си от тревога.

— Бях отвлечена, Дентън — обясни Ариел, започнала вече да се ядосва.

Този човек беше невъзможен. Като го видя отново, си припомни всички причини, поради които беше отхвърлила предложението му.

— Отвлечена! Колко ужасно! На… нараниха ли те? Как избяга? На майка ти това няма да й хареса, наистина.

— Много дълга история, но тук на вратата не е най-подходящото място за разговори. Искам да си отида у дома, в ранчото. Там ще та разкажа всичко.

— Но ти вече не притежаваш ранчото — напомни й Дентън.

— Никога не съм го продавала. Тили го продаде.

— Как стои тази работа, шерифе? — запита Дентън, обръщайки се към човека на закона. — Кой е собственик на ранчото „Лийланд“?

— Нямам нуждата квалификация, за да отговоря на този въпрос — каза шерифът. — Съдията ще трябва да гледа делото и да реши.

— Съдията — повтори раздразнено Ариел. — Близко е до разума, че щом като не съм продавала ранчото, то още ми принадлежи.

— Мисля, че ще е най-добре да дойдете в канцеларията ми, госпожице Лийланд, и да ми разкажете какво точно се случи. Джес Уайлдър намери ли ви? Той дойде при мене и настоя да събера хора да ви издирвам.

— Да, слава богу, Джес Уайлдър ми повярва.

— Кой е Джес Уайлдър? — запита Дентън и веждите му излетяха нагоре.

— Един… приятел — отговори Ариел. — Известно време беше мой управител. Той проследи Дилън, мъжа, който ме отвлече, до Сан Антонио и ме спаси.

— Бих казал, че е нещо повече от добър приятел, за да те намери чак в Сан Антонио.

Гласът на Дентън беше безусловно хладен, сините му очи пронизваха Ариел.

— Можете да си изясните това по-късно — намеси се шерифът. — Всичко, което искам да знам, са фактите. Да тръгваме ли? Канцеларията ми е наблизо.

Ариел нямаше избор освен да придружи двамата мъже до канцеларията на шерифа. Когато я настаниха да седне пред бюрото, шерифът я помоли да започне. Тя разказа как е била лишена от всичките си ценности, за инцидента с дилижанса, как са я взели за Тили Каулс, когато била намерена с оковани ръце. Той зададе няколко уточняващи въпроса, на които тя отговори, преди да продължи с разказа за събитията от последните няколко седмици.

— Това е смайваща история, госпожице Лийланд — изрече бавно шерифът. — И казвате, че Джес Уайлдър и шериф Смит преследват Дилън?

— Не само е смайваща, но и доста невероятна. Не че поставям под въпрос разума ти, скъпа — намеси се Дентън, — но напълно одобрявам решението на майка ти да не ти позволи да заминеш за Тексас. Колко жалко, че не послуша увещанията й. Винаги си била упорита и своеволна. Когато се оженим, се надявам да се смириш и да водиш живот за пример. В банката ме очаква голямо бъдеще и ще ми трябва съпруга, която да ме подкрепя и да ми се подчинява във всичко. Ариел едва не се изсмя на глас.

— Намери си някоя друга, Дентън. Не съм способна на нито едно от тези неща. Казах ти още отдавна, че не искам да се омъжвам за тебе.

— Родителите ти казват друго. Точно сега се готвят да оповестят годежа ни. Когато пристигнем в Сейнт Луи, всичко вече ще е подготвено.

Ариел ядосано изскърца със зъби. Какво беше нужно, за да накара този мъж да се откаже? Тя реши да не му обръща внимание.

— Мога ли да се прибера у дома си, шерифе? Розали в ранчото ли е?

Шерифът се почеса по главата, ужасно притеснен.

— Ами… не знам. Казвате, че Уайлдър ще донесе парите на Уолтърс, нали така? — Ариел кимна. — На Уолтърс това няма да му хареса, но докато съдът не вземе решение какво да се прави, струва ми се, че няма нищо нередно да се приберете в ранчото.

— Ариел…

— Не искам да чувам нищо повече, Дентън. Отивам си у дома.

— Идвам с тебе — изрече непоколебимо Дентън. — Страх ме е, че ако те изпусна от поглед, пак ще изчезнеш. Освен това, не мисля, че ще останем дълго в града. Ще те отведа обратно в Сейнт Луи само след няколко дни.

— Никъде не отивам.

— Надявах се това да не бъде необходимо, Ариел. Надявах се да дойдеш по своя воля с мене.

— За какво говориш?

— Имам съдебна заповед, която майка ти ми даде в Сейнт Луи, за да те върна. Още си непълнолетна и тя има правото да изисква твоето завръщане. Заповедта ми дава право и да действам като твой попечител. Мога да направя всичко, каквото е необходимо, за да те върна в Сейнт Луи.

Той подаде документа на шерифа с триумфално изражение на лицето.

— Изглежда законно и задължаващо — каза шерифът и го подаде на Ариел.

— Не мога да повярвам! Никога не ми е идвало на ум, че майка ми ще стигне чак дотам!

— Тя те обича, Ариел, и мисли само за твоето бъдеще!

— Моето бъдеще е в Тексас с… с моите приятели — завърши тя с безпомощен тон. Ако сега вкараше Джес в картината, това само щеше да усложни нещата.

— Ще те отведа обратно, дори да трябва да те вържа и да те натоваря насила на дилижанса — отвърна сухо Дентън. — Не съм бил целия този път само за да се върна с празни ръце.

— Може ли да го направи? — обърна се Ариел към шерифа.

— Май може. Документът му дава законно право да постъпи с вас както желае.

Дентън намигна, сякаш за да й каже Нали ти казвах?!

Ариел пламна в потиснат вътрешен гняв, решена да не отива никъде с Дентън Добс, освен в ранчото, където смяташе да остане до идването на Джес.

— Ако мислиш да ме придружиш до ранчото, предлагам да тръгваме. Трябва само са си събера нещата, да пратя телеграма и сме готови.

— Ще те взема след един час — каза натъртено Дентън. — Но ако си мислиш да пращаш телеграма на майка си, по-добре недей. Нищо не може да промени намерението й.

— Ще отида при Уолтърс да му обясня положението — каза шерифът. — Розали още е в ранчото, впрочем. Уолтърс я остави да живее там, докато даде къщата под наем.

— Колко великодушно от негова страна — изрече сухо Ариел.

След час Дентън пристигна в хотела с наета каручка. Ариел го чакаше на широката веранда с изглед към улицата. Единствената й чанта се присъедини към трите чанти на Дентън в задната част на каручката и след едно потегляне с доста сътресения, дължащи се на неумението му да борави с юздите, те тръгнаха да излизат от града. Дентън като че ли знаеше точно накъде да поеме.

— Откъде знаеш пътя? — полюбопитства Ариел.

— Имах много време да огледам имението, след като пристигнах — обясни той.

— Тогава знаеш какво прекрасно място е — възкликна ентусиазирана Ариел.

— Не е съвсем зле — съгласи се неохотно той. — Но едва ли е това, което бих нарекъл процъфтяващо начинание.

— Татко се справяше много добре с фермерството. Има пари в банката, които го доказват.

— Имаше пари в банката — поправи я той. — Явно си твърде млада и неопитна, за да се справяш сама с тези неща, защото ти откраднаха хиляди долари. Говорих няколко пъти с Джейсън Бърнс и той е съгласен с мене.

— Как можеш така да ме осъждаш, когато нищо от случилото се не беше моя грешка? — избухна тя яростно.

— Грешиш, Ариел, всичко, което се случи, беше именно твоя грешка. Да напуснеш Сейнт Луи без позволението на родителите си — това го направи твоя грешка. Баща ти безотговорно ти остави ранчото си. А в завещанието си трябваше да напише собствеността да бъде продадена и парите да бъдат внесени във фонд за твоя бъдещ съпруг, който да се разпорежда с тях както намери за добре. Или майка ти да действа вместо тебе и да се разпореди както тя сметне за най-подходящо. Жалко, че се наложи да се стигне до съдебна заповед, за да се направи това, което баща ти пропусна да направи.

— Не смей да подценяваш разума на баща ми! — обърна се Ариел гневно към него. — Той знаеше какво прави. Ранчото е мое и смятам да си го задържа.

— Ще видим.

Тя замълча, отказвайки да продължи този неприятен разговор. Когато влязоха в двора, той й се стори запуснат. Тя се огледа наоколо, надявайки се да види поне някого от работниците, но мястото изглеждаше запустяло, сякаш тук вече не живееше никой. Запита се дали Розали е решила да си тръгне и как ще може да я открие. Но тревогите й се оказаха напразни, защото Розали изхвръкна от предната врата.

— Ариел! Слава на Бога, че си жива и здрава! Всеки ден се молех на Дева Мария да се върнеш цяла и невредима! — Погледна за миг към Дентън и веднага отмести очи. — Къде е сеньор Джес?

Ариел се изчерви, а Дентън издаде странен звук някъде издълбоко от гърлото си.

— Джес ще се върне след един-два дена — отвърна Ариел.

— Влизайте, влизайте. Ще ви донеса нещо топло за пиене.

Денят беше захладнял и Ариел трябваше да признае, че е измръзнала до кости.

Когато Дентън влезе заедно с Ариел, Розали се намръщи, но не каза нищо. Вече се беше запознала с този човек и нямаше особено високо мнение за него. Предполагаше, че е почтен, но решително не беше мъжът за Ариел. Беше шокирана, когато научи, че не е нейният втори баща, а мъж, който претендираше да е предполагаемият й бъдещ съпруг. Розали сметна това за твърде малко вероятно, защото знаеше за любовната история между Ариел и Джес и очакваше те да се оженят един ден и да се установят да живеят в ранчото.

— Сам ще се погрижа.

— Има ли някой да внесе багажите ни вътре? — запита Дентън с високомерен тон, от който зъбите на Ариел едва не изскърцаха.

— Никой, сеньор, работниците напуснаха скоро след като сеньор Уолтърс взе ранчото.

В мига, когато излезе от стаята, Розали запита:

— Вярно ли е, Ариел? Този мъж твоят бъдещ съпруг ли е?

Ариел въздъхна уморено.

— Не, Розали, не смятам да се омъжвам за Дентън, независимо че майка ми и Том планират точно това. Знаеш какви са чувствата ми към Джес.

— Да — усмихна се Розали. — Сеньор Джес е истински мъж. Знаех, че ще те намери.

Точно тогава Дентън се върна.

— Ще ти разкажа всичко, когато останем сами — прошепна Ариел.

Розали излезе, за да направи кафето, което беше обещала, хвърляйки заговорнически поглед към Ариел от прага на вратата. Дентън остави чантите на пода и отиде в дневната при Ариел.

— Не исках да говоря за лични неща повече, отколкото беше необходимо, в присъствието на шерифа, Ариел, но има някои неща, за които трябва да поговорим.

— Казах ти всичко, което имах да ти казвам, Дентън.

Напрежението в погледа му я накара да почувства някакво стягане в стомаха.

— Тогава защо имам чувството, че оставяш нещо недоизказано?

— Въобразяваш си, Дентън — настоя Ариел, отказвайки да срещне погледа му.

— Аз съм твой приятел, както и на родителите ти, скъпа, и искам да помогна по всякакъв начин. Няма значение какво са ти направили онези разбойници, аз ще те разбера и никога няма да те изоставя. Винаги има достатъчно клюки по твой адрес сред приятелите на семейството ти. Младите жени не напускат ей така домовете си, за да правят каквото им скимне, както ти постъпи. Наслушали сме се на какво ли не за Тексас. Представи си как се почувствахме, когато разбрахме, че си се замесила с някакви разбойници и са те взели за престъпничка.

— Сега това е вече минало. Добре съм, нищо ми няма. Не чу ли, Дентън? Дилън не ме е докоснал, нито пък някой от хората му.

— Щом казваш така, скъпа — изрече Дентън, без изобщо да е убеден. — Ами този Джес Уайлдър? Защо ще смята, че е длъжен да те спасява? Има ли нещо между вас двамата, за което трябва да знам?

— Господи, Дентън, престани да ме дразниш! Джес Уайлдър е приятел. Един от малкото, които имам тук. Джес Уайлдър тръгна да ме търси, защото се чувстваше виновен, че ме е объркал с Тили Каулс. Когато се запознаеш с него, ще видиш.

— Съмнявам се — отвърна намусено Дентън. — Кърк Уоилис каза, че бил груб и опасен, и нямал пукната пара. Дори намекна, че Уайлдър е стрелец, който печели парите си, като събира награди за престъпници, търсени от закона.

— Джес е ловец на глави, но има основателна причина да прави това. Той е бивш щатски шериф и е станал ловец на глави, за да залови мъжа, който е убил брат му в един банков обир. Може би е вярно, че не е богат, но затова пък е почтен.

— Сигурно ти му вярваш достатъчно и смяташ, че ще ти върне парите, но аз не. Сега е на път за Мексико с парите от твоята банкова сметка. Да не говорим за значителната сума, която Уолтърс плати за ранчото.

— Нямаше да кажеш това, ако познаваше Джес — отвърна гневно Ариел. — Всеки би искал да има приятел като него.

— Виждам, че не искам да послушаш гласа на разума — въздъхна отегчено Дентън.

Внезапно Ариел се изправи.

— Изморена съм, Дентън. Отивам си в стаята да си почина. Казах всичко, каквото имах да казвам по този въпрос. Розали ще ти покаже твоята стая. Съжалявам, но тази вечер няма да сляза за вечеря. Чувствам, че всеки момент ще ме заболи глава.

Дентън Добс, винаги джентълмен, се изправи, когато Ариел излезе от стаята. Учтивостта бе набивана в главата му още от детска възраст, но всъщност не беше глупак. Може би някои го смятаха за безличен и дори тъп, но той разбираше кога някой казва истината. А Ариел със сигурност не му беше разказала всичко докрай. Не че имаше кой знае какво значение. Той беше готов да се ожени за нея, независимо какво се е случило. Не само беше искрено привързан към нея, но и вторият й баща беше сериозен фактор в местното общество в Сейнт Луи. Познаваше когото трябва и беше обещал на Дентън, че жертвата, която прави, оженвайки се за опетнената му от скандала дъщеря, няма да остане невъзнаградена. Том Брейди притежаваше банката, в която работеше Дентън Добс. Какво друго можеше да се каже?

И Уила, и Том Брейди бяха изискани хора, които обичаха Ариел и искаха да осигурят бъдещето й. Особено като се вземе предвид последното й фиаско. Тя винаги се беше държала своеволно, но никога не беше предизвиквана толкова много клюки, както когато напусна дома си сама и без никаква закрила. Всички знаеха какво представлява Тексас. Дентън разбра, че поема риск, женейки се за Ариел, но твърдо вярваше, че бракът и децата ще я накарат да се смири и да започне да води живот на почтена домакиня. Когато няколко деца се хванеха за полите й, щеше да забрави за ранчото „Лийланд“. Освен това, Том Брейди беше намекнал, че парите от продажбата на ранчото ще увеличат и без това вече внушителната зестра на доведената му дъщеря.

Дентън се беше съгласил да замине за Тексас заради Ариел още преди семейство Брейди да бяха получили телеграмата за пристигането на самозванката. Беше научил за объркващата ситуация още със слизането си от дилижанса в Уейко и се беше свързал с Джейсън Бърнс, за да съобщи, че е пристигнал и да уреди продажбата на ранчото. Не можа да повярва, че Ариел отново е изчезнала, и ужасно много се ядоса. Много се чудеше какво да прави и накрая реши да остане още малко, в случай, че тя размисли и се върне. Това беше уместна постъпка. Но смайващата история, която чу от устата й, звучеше по-скоро като измислица, отколкото като действителност — нещо, което би могъл да прочете в някой евтин булеварден роман. Сега, когато тя се беше върнала, възнамеряваше да изпълни желанието на семейство Брейди относно блудната им дъщеря. Съдебната заповед, с която разполагаше, осигуряваше нейното подчинение.

Когато Розали й донесе да хапне нещо в усамотението на стаята й, Ариел й разказа всичко, което се беше случило.

— Моля се Джес и хората на шерифа да са заловили Дилън, Тили и останалите, и да се върнат живи и здрави. — Една сълза се търкулна по бузата й и тя я изтри с опакото на дланта си. — Толкова се страхувам за него. Ами ако е ранен или…

— Нищо няма да се случи със сеньор Джес — каза успокояващо Розали. — Той може да се грижи за себе си.

— Точно това каза и той. — Ариел се усмихна едва-едва, представяйки си скорошната им среща. — Толкова го обичам. Ще се оженим, когато се върне.

— Тогава по-добре да побърза — каза троснато Розали. — иначе сеньор Добс ще те отведе у дома при майка ти. Трудно ми е да повярвам, че ще се съгласиш да се омъжиш за мъж като сеньор Добс.

— Дентън не е чак толкова лош, Розали, но никога не съм давала съгласието си да се омъжа за него. Мама и Том искаха това. Мислят, че ми е необходимо стабилизиращото влияние на един съпруг. Ако татко беше жив, нямаше да позволи да ме карат насила да се омъжвам за човек, когото не обичам. Но когато той умря, загубих единствената си опора в това отношение. Знам, че мама и Том ме обичат, но те не знаят кое е най-доброто за мене. Само аз знам кое ще ме направи щастлива.

На Дентън му се наложи тази вечер да се храни сам, недоволствайки от всичко — от пикантността на ястията до липсата на удобства в къщата. Почука на вратата на Ариел, преди да се оттегли, за да й пожелае лека нощ, но не получи отговор. Надяваше се тя да не се цупи по този начин през целия път до Сейнт Луи. Щеше да бъде ужасно неприятна компания.

На следващия ден Ариел имаше посетител. Пристигна Кърк Уолтърс, по-сърдит, отколкото някога го беше виждала. Труди беше с него, без съмнение, за да го подкрепя.

— Няма да се отървеш така, Ариел — заяви той. Гласът му трепереше от разочарование и отвращение заради начина, по който се бяха обърнали нещата. — Шерифът дойде вчера и ми разказа всичко. Наистина умееш да объркваш всичко.

— Защо просто не можа да изчезнеш? Защо трябваше да излезеш истинската Ариел Лийланд? — Това дойде от Труди, която не беше простила на Ариел, задето беше обсебила вниманието на Джес Уайлдър, докато нищо, което тя правеше, не беше в състояние да омае красивия каубой. — Намирам цялата тази бъркотия за странна и смущаваща.

— Както и аз, госпожице Уолтърс — подкрепи я Дентън. — Но повярвайте ми, когато ви казвам, че това е истинската Ариел Лийланд… моята годеница.

Очите на Труди се окръглиха.

— Вие и Ариел ще се жените?

— Не! — отрече яростно Ариел, изпращайки унищожителен поглед към Дентън.

— Да — обори я Дентън. Гласът му прозвуча твърдо.

— Мислех, че Уайлдър е тръгнал да търси Ариел, когато шерифът отказа да събере група — каза Уолтърс, спомняйки си колко близки бяха Ариел и Джес.

— Да, но, както виждате, Уайлдър не е тук. Аз съм тук и ще решавам кое е най-доброто за бъдещата ми съпруга.

Ариел изскърца със зъби в безсилен гняв. Дентън говореше така, сякаш тя нямаше разум да отсъжда сама за себе си.

— Способна съм да вземам собствените си решения, Дентън.

— Събитията от последните няколко месеца показват, че не си способна да управляваш собствените си работи. Мисля за твоето благополучие, скъпа.

Труди се усмихна възторжено.

— Ами Джес Уайлдър? Къде е сега?

— Имаше работа в Уейко — разкри Ариел пред триумфиращата жена. — Очаквам го да се върне след един-два дни. С парите на Кърк, бих могла да добавя. И с парите, които Тили Каулс открадна от моята банкова сметка.

— Ако вярваш в това, значи си по-наивна, отколкото те мислех — навъси се презрително Кърк. — Мъж като Джес Уайлдър вероятно никога през живота си не е виждал толкова много пари. Страхувам се, че повече няма да го видим. Купих това ранчо напълно добросъвестно и нямам намерение да се откажа от него заради тебе или заради когото и да било.

— Може би няма да има нужда — намеси се Дентън. — Ариел и аз ще заминем от Уейко след един-два дни. Независимо какво ще реши съдията за ранчото, тя вече не се интересува от него.

— Чакай малко…

— Ако този Уайлдър се появи с парите, Бърнс може да ни ги прати и ранчото автоматично е ваше — продължи Дентън, пренебрегвайки възмутеното ахване на Ариел.

— Какво ще стане, ако не се появи? — запита Уолтърс, не можейки да повярва на страхотния си късмет.

— Ще уредим нещо. Ще оставя подробностите на Джейсън Бърнс, когато съдът се произнесе по въпроса. Със сигурност нещата ще потръгнат, ако Уайлдър се върне с парите, така че сделката да може да стане законно този път, но ако не се появи, което смятам, че е по-вероятното, законният настойник на Ариел без съмнение ще постъпи почтено с вас.

— Прекрасно, прекрасно — каза въодушевено Уолтърс. — Цялата тази работа се проточи твърде много. Да предполагам ли, че говорите от името на настойника на Ариел?

— Те ще потвърдят всички мои думи — увери ги Дентън.

— Тогава ви пожелавам приятно пътуване до Сейнт Луи — каза Уолтърс, изпращайки триумфиращ поглед към Ариел. — Сигурен съм, че няма да е скучно.

Ариел изчака вратата да се затвори зад Кърк и Труди, преди да се нахвърли върху Дентън с цялата ярост на разбесняла се дива котка.

— Как смееш! Нямаш право да говориш вместо мене. Не съм твоя собственост. Ничия собственост не съм. Имам свой ум и воля и ще правя точно каквото ми се прииска!

— Законът е на моя страна, Ариел — Очите му се присвиха във внезапно вдъхновение. — Може би трябва да се оженя за тебе, преди да напуснем Уейко. Знам, че майка ти планираше голяма сватба, но съм сигурен, че ще разбере необходимостта да избързаме. По-късно можем да организираме голяма церемония след скромната сватба.

— Никога няма да ме накараш да се съглася на това.

— Съдебната заповед, с която разполагам, е доста убедителна. Сигурен съм, че мога да убедя мировия съдия да заобиколи обичайната процедура и да ни ожени без твоето съгласие, след като му обясня ситуацията. Така че, скъпа моя, кое предпочиташ? Сватба, за която винаги си мечтала, или кратка церемония пред мировия съдия с непознати като свидетели?

Ариел се почувства хваната като в капан. Не беше сигурна дали Дентън може да направи това, с което я заплашваше, но знаеше, че той е упорит и решителен и рядко се отказва да направи това, което си е наумил. Явно майка й и Том му вярваха безусловно и биха подкрепили всякакво насилие над волята й, упражнено от него, за да я доведе обратно в Сейнт Луи. Законът в Тексас беше строг и мировият съдия сигурно щеше много да се изплаши от Дентън и ужасната му съдебна заповед. Какво щеше да направи Джес, когато се върнеше и откриеше, че тя е заминала?

Мисълта за Джес внесе известно спокойствие в растящата паника в ума й. Джес нямаше да остави Дентън да я отведе; беше много просто. Само трябваше да изчака, докато той дойде и постави Дентън на мястото му.

Когато Ариел не издаде и звук, за да каже какво предпочита, Дентън взе решението вместо нея.

— Ще отида в града днес по-късно и ще говоря с шерифа, Джейсън Бърнс и мировия съдия. Ще се оженим утре и ще заминем в Сейнт Луи със следващия дилижанс.

Смятайки, че е уредил нещата и ги е вързал в кърпа, той със самодоволен вид се накани да излезе.

— Дентън, почакай!

Той спря и се намръщи. Не обичаше решенията му да се подлагат на съмнение.

— Не можеш да го направиш.

— Разбира се, че мога. Това е най-доброто за всички. Ще се разбираме прекрасно, когато се научиш, че не можеш да постъпваш както ти хрумне.

Умът на Ариел заработи трескаво. Не можеше да се омъжи за Дентън Добс. Обичаше Джес Уайлдър. Носеше неговото дете. Но не искаше да разкрива такива лични неща пред този човек. Ако кажеше на някого, това щеше да е само майка й. Щом Уила Брейди разбереше, Ариел усещаше, че майка й вече нямаше да настоява тя да се омъжи за човек, когото не обича Но преди да прибегне до такива крайни мерки, трябваше да даде време на Джес да стигне до Уейко. Според пресмятанията й той трябваше да пристигне всеки момент. Можеше да язди много по-бързо от дилижанса, с който беше пътувала тя, и нямаше да се забави много. По някакъв начин трябваше да забави Дентън с още няколко дни.

— Не… не искам да се женя пред мировия съдия — каза хитро Ариел. — Мама ще бъде много разочарована, ако не организира голямата венчавка, която планираше. Ще се съглася да се върна с тебе в Сейнт Луи, ако ти се съгласиш да изчакаш една седмица, преди да заминем.

Тя отправи безмълвна молитва планът й да успее. Една седмица щеше да бъде предостатъчно време за Джес да стигне до Уейко.

— Поне започваш да разбираш от дума — каза Дентън, мислейки, че най-накрая е успял да накара Ариел да проумее положението. — Но откъде да съм сигурен, че ще си удържиш на думата?

— Имаш тържественото ми обещание, ако и ти удържиш своето. Една седмица, седем дни, само това искам.

Бавна усмивка раздвижи тънките устни на Дентън. Със сигурност седем дни не бяха кой знае колко в замяна на нейното послушание, нали? Можеше да си позволи да бъде великодушен. Щом щеше да бъде женен за Ариел отсега нататък и за цял живот, не искаше да си спечели неприязънта й. Изведнъж усмивката му се преобрази в гримаса.

— Ако разчиташ Джес Уайлдър да се появи с парите ти, това просто няма да се случи. Дори по някакво чудо да стане така, от това няма да има никаква полза. Аз съм твой временен настойник и законът ще подкрепи всяко решение, което взема по отношение на тебе.

Ариел се усмихна незабележимо. Дентън нямаше да говори така смело, ако познаваше Джес Уайлдър.