Очите на любовта

11

— Изчезнала е? — изрева Уилям. — Кога? Ами парите?

Фицгамлин беше подготвен за избухването на краля и беше приготвил отговорите си. Искаше му се само да е измислил нещо по-добро.

— Откупът беше платен, сър — обясни правният съветник. — Както го бяхме замислили първоначално, тамплиерът отиде при Санах Дху и откупи момичето, макар че се наложи да даде малко повече, отколкото беше уговорено. След това момичето премина в ръцете на тамплиера.

Крал Уилям се отпусна в креслото си и протегна ръце към огъня в камината.

— Малко повече? Какво значи това? Колко повече?

Когато правният съветник назова сумата, Уилям нададе наистина лъвски рев.

Кралят скочи толкова внезапно, че писарите бенедиктинци се разпръснаха като пилци, стиснали мастилниците си. Фицалън нареди на слугите да изнесат чашите с вино и таблите за сервиране. Поне те да не им пречат.

Фицгамлин не можеше да избяга. Беше длъжен да даде отчет за случилото се.

— Бог ми е свидетел — изгърмя кралят, — че ако онова, което казвате, е вярно, ние сме дали на онзи бос крадец на овце достатъчно пари да си създаде собствено кралство. И то по-хубаво от моето!

— Дьо ла Герш не носеше със себе си толкова шотландско злато, сър — опита се да го успокои съветникът. — Част от откупа, платен на Санах Дху, вероятно е била тамплиерско злато.

— Тамплиерско злато? — Кралят отново падна тежко в креслото си. — Исусе, какво искат тамплиерите от момичето? Те никога не се разделят със златото си, освен, за да го дават с безбожни лихви.

Фицгамлин вдигна рамене.

— Ние не знаем почти нищо за тамплиерите, сър, макар че си направиха резиденция в Единбург. Само онова, което те ни позволяват да знаем.

След колеблив поглед към краля съветникът каза на писарите да съберат нещата си и също ги отпрати. Колкото по-малко хора в помещението, толкова по-добре, защото имаше още лоши новини. Той имаше доста точна представа къде се намира момичето, въпреки че крал Уилям бе платил откуп за нея.

— Кълна се във вътрешностите на Свети Давид — изфуча кралят, — да попречим на тамплиерите да се бъркат в шотландските държавни дела е толкова трудно, колкото да почистим леглата от бълхи. Проклет да съм, ако набожните рицари не са даже по-упорити от бълхите! Много добре си спомням как пристигнаха първите им пратеници и помолиха да построят църква с подслон, за да помагат на пътници и поклонници. Макар че тук, в нашата студена и далечна земя, не идват кой знае колко пътници и поклонници. После, тъкмо бяха започнали строителството, ми представиха писма от Нюрнберг и Рим, в които Светият отец дава разрешението си на рицарите на Свещения храм да проверяват финансите на няколко шотландски църкви заедно с епископите им. Преди да разберем какво става, в страната вече имаше две или три добре организирани тамплиерски резиденции и рицарите на храма, които едновременно пеят псалми и размахват меча, обикаляха по улиците на градовете, проповядваха на бедните и събираха подаяния в името на краля… Те са трън в плътта на кралството, който се вижда само наполовина и не може да се отстрани!

Фицгамлин не възрази. Първоначалното намерение на Уилям Шотландски беше да засели в страната си само няколко нормански семейства и никой не очакваше, че тамплиерите ще ги последват така бързо.

Правният съветник често се беше питал дали тамплиерите вече бяха предложили финансова подкрепа на държавната хазна. И дали Уилям бе приел предложението. Това беше неизбежно: Шотландия беше бедна страна.

— Може би — позволи си да възрази той — тамплиерите смятат да задържат момичето само няколко дни, за да проверят така наречените й необикновени дарби. Техният интерес към необяснимите неща е направо ненаситен. Сигурно смятат да я… разпитат.

Уилям Лъвът съвсем не изглеждаше умиротворен.

— А кой им е дал разрешение? Аз съм кралят тук! Нима тамплиерите са станали толкова дръзки, че да ми я измъкнат под носа? След като лично заповядах на един от тях, на онзи Дьо ла Герш, да ми я доведе? Той замина преди празника на свети Андрей, за да я откупи, а сега е почти Коледа. Къде я е скрил, по дяволите?

Някъде в Единбург — Фицгамлин беше почти сигурен в това. Правният съветник съвсем не се радваше, че момичето не се появи в двора на Уилям в уговорения срок. Те бяха платили на Дьо ла Герш да отиде при Санах Дху и да я откупи. Според слуховете тамплиерът довел момичето в града, но се подчинил на заповедта на главния майстор на тамплиерите в Единбург и пренебрегнал волята на шотландския крал.

Мърморейки уверения, че веднага ще се погрижи да намери момичето, норманският правен съветник излезе от кралските покои. По каменните стъпала се тълпяха членове на различни шотландски кланове, очакващи аудиенция при монарха. Докато си пробиваше път между навалицата, Фицгамлин установи, че Уилям беше събрал водачите на клановете дълго преди Коледа. Очевидно това имаше нещо общо с войната, която кралят възнамеряваше да започне през пролетта, за да си върне отнетите гранични земи.

Точно заради тази война, предположи Фицгамлин, Уилям има спешна нужда от момичето. Ако беше разбрал правилно, тя трябваше да докаже способността си да предсказва бъдещето, за да може Уилям да организира подобаващо военната си стратегия.

Фицгамлин слезе в двора на замъка, където откри още въоръжени племенни вождове и воини. Не знаеше кое му създава най-големи грижи в момента, но очевидно кралят много държеше да намери това момиче и той не биваше да отлага търсенето.

Какво да прави, ако тя наистина беше в тамплиерската резиденция в Единбург? Въпросът занимаваше мислите му, докато слугата доведе коня му. Усърдието на тамплиерите да опознаят всичко неизвестно и тайнствено — привичка, която беше дала повод за множество страшни слухове в Светите земи, — нерядко ги караше да измъчват жертвите си, за да узнаят онова, което искаха. Господ му беше свидетел, че Уилям Шотландски нямаше да търпи такива своеволия. Кралят държеше лично да изпита способностите на момичето, все едно с мъчения или не.

Правният съветник се метна на седлото и подкара коня към голямата порта. Трябваше бързо да слезе в града.

Когато камбаната призова за следобедните молитви, слугите и няколкото рицари, които работеха на полето, оставиха мотиките и греблата и се запътиха към църквата.

Едайн ги наблюдаваше през прозорчето, което изглеждаше много красиво с месинговата си решетка, но беше също така здраво като обикновената затворническа решетка. Звънът на камбаната означаваше край на полската работа за този ден. Тя притисна лице към решетката и проследи как тамплиерите изкачиха малкото възвишение.

След вечерната молитва рицарите отново щяха да се съберат в кръглата зала, за да я разпитват. Така беше от няколко дни и никой не й казваше кога ще дойде краят.

Никой не знае, че съм тук, помисли си горчиво Едайн. Велики боже, сигурно никой не беше узнал и за пристигането й в Единбург.

Мислите й отново и отново се връщаха към Магнус. Къде ли беше сега? Дали мислеше за нея, дали копнееше да я види, отново да я люби? Или имаше нужда от нея само като свидетелка в Честър?

Той не остави нито сянка от съмнение, че не изпитва нищо към мен, повтори си за стотен път тя. Нищо друго, освен нормалното плътско желание на един млад рицар към невинно момиче. Това беше стара история и монахините достатъчно често бяха предупреждавали сирачетата да се пазят. Сигурно никой от онези, които я познаваха, не би повярвал, че тъкмо тя се е поддала така лековерно на красивата външност и завладяващата страст на един измамник.

В дългите нощи тя лежеше будна и се измъчваше със спомени за ужасната си грешка. Защо беше толкова наивна да му повярва? Опасяваше се, че ще я държат до края на живота й в оскъдно обзаведените, хладни и неуютни помещения в резиденцията на тамплиерите, докато остарее и побелее. И непрекъснато ще я разпитват.

Господи, какви въпроси!

Още първия път й бе станало ясно, че събранието от тамплиерски рицари с късо отрязани коси и бели наметки с червени кръстове изпитваше нездрав интерес към всичко, свързано с магия, тъмно изкуство и предсказване на бъдещето. Особено ги интересуваха старинните келтски обичаи в Шотландия. От разпитите беше разбрала, че рицарите очакваха да изпълнява същите номера като магьосниците от Ориента, от Светите земи. Бяха повече от разочаровани, когато тя не отговори на очакванията им. Главният майстор обаче беше убеден, че Едайн рано или късно ще изпълни, каквото се искаше от нея. Трябваше само да я притисне до стената.

Можете ли да се вдигнете във въздуха? — попитаха я при един разпит.

Тя не разбра какво искаха и когато й обясниха, учудването й нямаше граници. Дори магьосниците нямаха нужда от подобни номера.

Тамплиерът, който беше втори по ранг, наричан от братята игумен, поиска да знае дали пленницата разбира езика на птиците и на други животни.

Едайн дълго беше мислила за това. Все пак отговори с не. Не разбираше езика на птиците. Или поне не така, както се очакваше от нея.

Докато стоеше до прозореца, я обзе мрачно предчувствие. „Покажете ни открито способностите си и не се страхувайте“ — окуражаваше я игуменът.

Ала скритата светлина в очите му намекна, че любопитството беше по-силно от търпението и лесно можеше да избие в насилствени действия.

Едайн обърна гръб на прозореца.

Отначало всички бяха много любезни с нея и тя сметна, че няма от какво да се страхува. Поне тамплиерите не я унижаваха и никой не беше поискал да я насили, както беше сторил Магнус. След дългото пътуване с Асгард дьо ла Герш от Лох Етив тя изпита облекчение, когато пристигнаха в това чисто, сигурно място. Отначало монашеското ежедневие на толкова много въоръжени рицари й се стори странно, но междувременно песнопенията на братята придружаваха деня й като успокояваща сребърна нишка. Животът в резиденцията беше прост, набожен, да, дори приятен, както беше свикнала в манастира. След всички лишения и страхове, които беше преживяла в шотландските планини, тя изпитваше успокояващото чувство, че нивите и градините наоколо дават достатъчно месо, зеленчуци, мляко и зърно. Всеки ден очакваше с нетърпение ястията, които й сервираха мълчаливи слуги.

Бяха й обяснили, че са я довели тук, за да си почине от пътуването. Но не й казаха какво я очаква след това.

Първата вечер след пристигането й я заведоха в голямо каменно помещение, където димеше вана. Дадоха й калъпче жълт сапун и тя се изми от глава до пети. Донесоха й чисти дрехи от бяла вълна, които й напомняха за монашеската одежда. Имаше също ленено бельо и кожени обувки — бяха й малко големи, но удобни. За косата беше приготвена кафява кърпа.

Оттогава носеше тези дрехи. Сваляше кърпата от главата си само в кръглата зала. Някой, доколкото си спомняше, самият главен майстор, беше заявил, че прорицателките са известни с красивите си коси. Затова при всеки разпит трябваше да разпуска косата си. Освен това и даваха трикрако столче, за да седне пред рицарите. Вероятно то също беше част от принадлежностите на прорицателките.

В началото Едайн се надяваше, че ще успее да ги убеди в неспособността си да прави магии. Тя не беше надарена със свръхестествени сили. Беше убедена, че всичко, което други хора твърдяха, че са виждали, е било само зрителна измама. Че са се получили недоразумения. Досега тези обяснения винаги бяха постигали успех.

Тя търсеше лицето на Асгард дьо ла Герш сред дългата редица тамплиери и всеки път откриваше в очите му съчувствен блясък.

Постепенно тези събрания започнаха да я безпокоят. Безкрайните въпроси бяха мъчителни. Чувстваше се принудена да се защитава. Смяташе, че най-добрата защита е да подчертава невинността си и да отрича всичко.

За съжаление не можеше да се отърве от усещането, че между тамплиерите имаше немалко, които търпеливо чакаха момента да прибегнат до принуда, за да й изтръгнат признания.

Едайн прехапа устни и тръгна да обикаля стаята.

Исусе и Мария, каква всъщност беше истината? Как можеше да обясни онзи тайнствен глас, който винаги я беше придружавал? Самата тя не знаеше откъде идваше и кога се появяваше.

Каква ти сила! Най-лошото беше, че тя нямаше власт над своя вътрешен глас.

В ключалката се завъртя ключ и тя се обърна рязко, ала въздъхна облекчено при появата на Асгард дьо ла Герш, който като всяка вечер щеше да я заведе на събранието.

Веднага й стана ясно, че нещо го измъчваше. Подобно на другите братя и той носеше меки кожени ботуши и туниката с червения кръст. Поради хладното, влажно време, което проникваше през каменните стени на резиденцията, беше покрил главата си с кожена шапка. Както винаги русата коса беше грижливо сресана, одеждите му бяха безупречно чисти. Нищо не нарушаваше красивата гледка, но Едайн вече го познаваше добре и умееше да тълкува всяка тънка бръчица около очите му. Нещо не беше наред.

Когато той падна на колене пред нея, взе ръката й и целуна хладните пръсти, тя се разтрепери. Понечи да отдръпне ръката си, но той не я пусна. Коленете й омекнаха. Жестът беше нежен, почти интимен и напълно неочакван. Поличба ли беше това? Знак, че ще се случи нещо лошо?

— Позволете, мадмоазел — произнесе рицарят дрезгаво.

Преди Едайн да е успяла да отговори, той я привлече към себе си и развърза връзките на корсажа й. Наведе се и притисна лице и устни до топлата кожа на гърдите й. Пое дълбоко дъх и замря.

— Желая ви — простена той. — Искам ви. Не мога другояче.

Минаха само секунди, но те бяха цяла вечност за Едайн.

Той остана на колене, ръцете му вкопчени в тънката й талия, устните върху меката кожа на гърдите, за да се насладят на топлината им.

Едайн беше вцепенена от страх. Не знаеше как да реагира. Тамплиерите и братята им от ордена на хоспиталиерите бяха известни с добродетелността си. Тук, в резиденцията в Единбург, тя винаги се хранеше отделно и се молеше сама. Само някои тамплиери говореха с нея. Когато се срещаха, повечето свеждаха глави. Атмосферата беше като в мъжки манастир. Едайн знаеше, че ако у някого се събудеше плътска страст, щяха да обвинят нея, макар да беше невинна. Особено у съвършен рицар, какъвто беше Дьо ла Герш.

Стисна здраво зъби и остана неподвижна.

След малко рицарят се отпусна. Разтърси глава, за да прогони непозволените мисли, и бавно се изправи. Тя очакваше да каже нещо за изблика си, но той само тихо я помоли да оправи дрехите си и да разпусне косата си.

Очевидно от нея се очакваше да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. Мина доста време, преди да си възвърне дар слово.

— Трябва ли… пак ли отиваме в залата?

Той кимна.

С изключение на неочаквания изблик на страст, така нетипичен за Дьо ла Герш, всичко вървеше в обичайните релси. Едайн свали кафявата кърпа и разплете плитките си. Мислите й бяха в хаос, беше напълно объркана. Един ден разпитите щяха да свършат и какво я очакваше тогава? Може би тамплиерите щяха да я предадат на крал Уилям — все пак той беше платил откуп за нея.

Нещо трябва да се случи, каза си тя, докато връзваше корсажа си. Все още усещаше устните на Асгард дьо ла Герш върху кожата си. Пръстите й трепереха така силно, че едва се справи с шнуровете.

Защо беше избухнал така? Каза, че я желае. Не, това беше невъзможно. Тя трябваше да го предотврати. И да положи всички усилия, за да се измъкне от този затвор. Защото това си беше затвор, макар че приличаше на манастир.

Тамплиерът отвори вратата. Бялата котка, на която също беше омръзнало да стои в тясното помещение, изскочи в коридора. Когато заслизаха по стълбата, вече беше изчезнала.

Залата за събрания се намираше под кръглата тамплиерска църква. Кръглите църкви с олтар в средата, където капеланът четеше месата, заобиколен от молещите се братя, бяха характерни за тамплиерите по целия свят.

Стълбите бяха осветени от димящи свещи, поставени в метални свещници по стените. Зад залата за събрания се виждаха тъмните сенки на криптата.

Котката вече знаеше пътя. Едайн забърза след нея, стараейки се да не се допира до Асгард дьо ла Герш. Когато той отвори вратата, бялото коте мина важно през прага и влезе първо в препълненото помещение.

Без да се огледа, сякаш знаеше кой е търсеният човек, котката скочи в скута на монах в кафяво расо. Той я улови, огледа внимателно пръстена на ухото й и помилва главата й, сякаш бяха стари познати.

В залата имаше петдесетина тамплиери. Всички устремиха погледи към Едайн, която влезе с Дьо ла Герш. Главният майстор, застанал до монаха в кафявото расо, носеше островърха шапка, която покриваше лицето му и имаше тесни отвори за очите и устата.

Едайн и преди беше виждала майстора в тази маска. Никой не считаше за нужно да й обясни защо най-важният човек в ордена се появяваше с маска в подземната зала. Предполагаше, че е част от ритуал, започнал, преди да я повикат.

— Много е красива — проговори с дълбок глас непознатият монах и се поклони пред нея, без да изпуска котката от ръцете си.

Едайн мина бързо покрай редиците на тамплиерите. Когато наближи, забеляза на гърдите му златен кръст с колелото на слънцето. В сърцето и покълна плаха надежда.

Монахините й бяха разказвали, че в Шотландия са останали съвсем малко калдейски монаси. През годините, които беше прекарала в манастира, беше видяла само двама — възрастни мъже от Ирландия, които пренощуваха в дома за гости и продължиха пътя си още на другата сутрин.

След това сестрите говориха дни наред за калдеите и за участта, която сполетяла някога могъщия клон на майката църква.

Папата в Рим не подкрепял няколкото останали манастири, защото не одобрявал необичайните правила на ордена. Братята празнували Великден и други църковни празници според стария ирландски обичай и дните им изобщо не съвпадали с римския календар.

Това беше само едно от отклоненията. Навсякъде се говореше, че ирландските монаси имали жени и наложници. Един епископ дори отслужвал месата само с помощта на петимата си големи синове!

Преди стотици години, разказваха сестрите, когато Рим бил нападнат от варвари и светият отец бил заловен, ирландските монаси, които живеели в мирните си манастири на далечните острови, станали много важни личности. Скоро ирландската църква станала силна и могъща и тъй като римската била почти унищожена от варварите, ирландските манастири започнали да изпращат мисионери и учени в двора на франкските крале и в Саксония, за да покръстят германите.

В процъфтяващите ирландски манастири преподавали гръцки и латински, Виргилий и Аристотел, монасите издавали прекрасни ръчно нарисувани, оцветени и позлатени свещени книги. Ирландската църква се изравнила по значение с римската.

Но, както се случва често, блясъкът не траял дълго. Римската църква възвърнала могъществото си с помощта точно на онези крале, на които ирландските монаси били помогнали най-много. На събора в Уитби калдейските свещеници се съгласили да се откажат от стародавните си обичаи и да следват римската литургия, но през следващите десетилетия постепенно се откъснали от папската институция.

Едайн се взираше изненадано в забележителните кехлибарени очи на ирландския свещеник. Той не беше старец като двамата калдейци, които бяха нощували в манастира, а на средна възраст, имаше дълъг нос, леко сплеснат отпред, и широка, иронична уста. Едър мъж, добре хранен, силен и широкоплещест.

Вниманието й бе привлечено от тонзурата му: гладко избръсната ивица от едното ухо до другото напряко през челото в стила на старите друиди. За разлика от него римокатолическият духовник имаше кръгло петно в задната част на главата.

Откъде ли са го намерили тамплиерите? — запита се тя. И защо, защо?

Големите пръсти със странно дебели възглавнички на ноктите милваха пръстена на ухото на бялата котка.

— Е, Фомор — попита тихо той, — ще ми кажеш ли как успя да намериш последния от старите си приятели?

Тишината в подземната зала бе нарушена от шепот, който се понесе като вълна по редиците на тамплиерите. Едайн усети, че Асгард дьо ла Герш направи крачка към нея. Котката скочи на пода и мушна главичка в расото на монаха.

Ирландецът огледа залата с пронизващ поглед и рицарите престанаха да си шепнат.

— Писано е — заговори отмерено той, — че децата на Фир Болг дошли в Ирландия от страната на древните гърци и заживели в Ейре в мир и благополучие. Те били селяни и градинари и събирали пръст в кожени торбички, за да правят големи тераси и да садят прекрасно зърно. Земята била райска градина. Ирландия била зелена и осеяна с каменните къщи на старите богове. Освен това Фоморите издигнали големи кръгове от изправени камъни, които стоят и до днес.

Когато млъкна за малко, мълчанието надвисна заплашително от каменния свод. Котката мъркаше доволно и се галеше в крака му.

— Тогава дошли племената на богинята Дану — продължи ирландецът. — Наричали ги „Туата де Данаан“, били високи хора, справедливи, надарени с красота. Никой не бил виждал такава човешка раса. Пристигнали в Ирландия с облаците и Фоморите ги видели едва когато красивите Туата де Данаан вече били заели цялата страна и предявили претенции за властта.

Главният майстор му пошепна няколко думи иззад маската си, но Едайн не ги разбра. Ирландският монах не я изпускаше от очи нито за миг. След малко бавно изрече нещо на изразителен език, който й се стори странно познат.

Накрая издекламира на пеещ нормански френски:

— Косата й беше с цвета на чисто злато… Ръцете й бяха бели като снегът на нощта, бузите й бяха меки и гладки, червени като върха на планината. Веждите й бяха черни като катран, зъбите равни като наниз перли, очите сини като зюмбюли… Хълбоците й бяха бели като морска пяна, дълги, стройни, меки като вълна, краката топли и кадифени, коленете малки и твърди… Казаха, че всички жени, смятани преди това за красиви, избледнели пред Едайн; най-хубавите жени в целия свят не можели да се мерят с нея.

Младата жена се взираше като омагьосана в устните му. Той говореше за нея! В подземната зала отново се понесе шепот, който ставаше все по-шумен и накрая отекна в главата й като гръм. Тя протегна ръка, но улови празното пространство.

Едайн, принцесата на Ълстър от старите песни, изпълнявани от „Филидите“.

Едайн, богинята, отвлечена от богохулника Мидир.

Тя не можеше да обясни откъде знаеше всичко това, но го знаеше.

Шепотът на тамплиерите се удари в каменния свод. Залата се завъртя около нея. Котката измяука жално.

Пред очите й причерня. Нещо ужасно беше в ход. Стомахът й се разбунтува и тя усети солен вкус в устата си.

Много отдалеч дойде гласът на главния майстор, който каза:

— Значи тя принадлежи към Туата да Данаан? Сигурен ли сте?

Гласът на монаха заглуши мяукането на котката.

— Да, тя принадлежи към една превъзходна раса, към народа на богинята Дану. Името й подхожда. Когато дошло моето племе и победило Туата де Данаан, те се оттеглили в планините при каменните гробници и кръгове. Защото били големи магьосници.

Магьосници!

Това беше последната дума, която Едайн чу. Асгард дьо ла Герш се втурна към нея през навалицата, за да я подкрепи.

Но тя вече бе загубила съзнание.