Очите на любовта

15

Коледният панаир в Къркудлис беше събрал почти всички хора от областта. Овчари задръстиха улиците със стадата си. Заедно с отглеждането на жито, овцете, в момента покрити с дебела зимна вълна, бяха основният източник на доходи в тази гранична област между Шотландия и Англия.

На панаира се предлагаха за продажба не само овце, но и коне, свине и крави. Един гайдар, двама свирачи на рог и един тъпанджия свиреха през цялото време, състоя се търг за свободни работници, които си търсеха ново място, група акробати показаха изкуството си.

След изгрев — слънце пристигнаха петдесет рицари на крал Хенри и една колона войници, командвани от английския граф Тюксбъри, и се разположиха на лагер пред града. Скоро след това войниците се изсипаха по улиците на Къркудлис и се разпръснаха по пазара и кръчмите с надеждата да си намерят благосклонни момичета.

Денят беше ясен и слънчев, необикновено хубав за сезона. Циганите наредиха колите си в самия край на панаира и заградиха с въжета парче земя, където изложиха конете на Тирос — два отдавна отслужили службата си бойни коня и една красива кобила. Жените покриха колите с пъстри парцали и изпратиха децата да викат по улиците, че поправят всякакви домакински съдове. Всеки клиент чуваше дискретни намеци за гадаене на бъдещето или цигански танци.

Мила и Едайн отнесоха Асгард в задната част на каруцата, за да го скрият от любопитни погледи. Циганското момиче излезе с другите жени, за да разузнае дали могат да измъкнат пари от войниците. Магнус искаше да огледа конете, които се предлагаха за продан. Едайн, увита в дебелата си наметка и скрила лице под червеното було, седеше в колата и бдеше някой да не открие Асгард.

Не остана дълго сама.

— Виж ти какво имаме тук! Гадателка! — Двама от пешаците на Тюксбъри спряха пред колата, понесли наполовина пълен мях с вино.

— Искам да видя лицето ти, сладурче! — извика единият и посегна към булото й.

Едайн едва успя да се отдръпне. Погледна втренчено войничетата през червената коприна и прехапа устни.

Никой не й беше казал как трябва да се държи в подобни случаи. Нямаше представа дали можеше да им гледа на ръка. Казаха й да си сложи булото и да охранява тамплиера, нищо повече. Колата на Мила беше по-назад, под дърветата, където трябваше да стоят децата. Но и те бяха изчезнали. Магнус, който се надяваше да купи кон с парите на Дьо ла Герш, също я беше изоставил.

Един от войниците се опита да се покатери до нея в колата.

— Хайде, циганко — подкани я с усмивка той и пъхна в ръката й монета. — Искам да ми гледаш на ръка и да ми кажеш кое хубаво момиче ще подслади живота ми, докато съм на лагер в този забравен от бога град!

Тя го отблъсна, но той не се предаде и се опита да я прегърне. Велики боже, каза си Едайн и бързо се освободи. Още не се беше стъмнило, а двамата бяха пияни.

Отчаяна, тя се опита да прецени какво трябваше да направи. През цялото време следеше с поглед другия войник, който размахваше мяха с вино и се хилеше глупаво.

Първият отново посегна към булото й.

— Хайде де — настоя той и я потегли за ръката. — Свали това хубаво червено було и ще ти позволя да пийнеш малко вино. Виното ще умилостиви сърцето й, нали, Родни, стари приятелю?

Войникът хвана другата й ръка и още веднъж пъхна монетата в шепата й. За да му попречи да й свали булото, Едайн отговори:

— Добре, щом настоявате, ще пия от виното ви. Но първо ме пуснете. — И тя повдигна булото съвсем леко.

Очевидно това им беше достатъчно, защото по-едрият от двамата насочи отвора на мяха към устата й и в деколтето й се изля струя червено вино.

— О, небеса! — Едайн притисна напоената с вино материя към гърдите си. На какво още бяха способни двамата войници? Къде беше Магнус? Защо беше отишъл при конете, вместо да я пази?

Ами ако английските войници откриеха Асгард в задната част на колата? Защо не можеше да попита Магнус какво трябва да направи?

Мъжът отново мушна мяха под булото й. За да не го ядоса, тя отпи малка глътка и киселият вкус за момент й отне дъха.

— Хайде, вървете си — изпъшка тя. — Днес не гледам на ръка.

— Какво означава това — днес не гледаш? — Двамата застанаха от двете й страни и опряха гърди в коленете й. — Я не се превземай — изръмжа по-младият. — Знаем, че нарочно си седнала тук, за да измъкваш парите на честните хора. Хайде, пийни още една глътка.

Преди да е успяла да реагира, другият обгърна с ръка раменете й и отметна главата и назад. Приятелят му пъхна маркуча в устата й и изля доста голямо количество в гърлото и. Тя се задави и се разкашля, по-голямата част от виното отново се разля върху роклята й. Евтината напитка миришеше на кисело.

Малкото капки бяха достатъчни да я замаят. Когато войникът я пусна, тя се залови за страничната стена на колата, за да не падне. За първи път в живота си беше пила вино.

Оригна се и двамата избухнаха в смях.

— Така е много по-добре, миличка — каза младият. — Сега ще се позабавляваме. — И се опита да разголи гърдите й.

Тя го блъсна и отпи още малко вино.

— Дайте ми ръката си — помоли примирено. Те не са зли, каза си тя, само глупави и необразовани. Бяха като деца — готови да й причинят болка, ако не участва в играта.

Младият войник й подаде мръсната си, мазолеста ръка. Едайн, която преглъщаше мъчително, се вгледа в ръката му без ни най-малко понятие какво трябваше да означават линиите по нея.

Никога досега не беше опитвала да прочете бъдещето на човека по ръката му, но беше уплашена и вътрешният глас й заговори.

Света майко божия, двамата щяха да умрат съвсем скоро!

Тя видя кървавата битка между Къркудлис Ривър и пътя за Единбург с всички жестоки подробности. Двамата й „клиенти“ лежаха един до друг в дълбок ров — жертви на сблъсъка с шотландската армия.

Естествено не можеше да им каже какво ги очаква. По-добре да изживеят безгрижно малкото дни, които им остават, каза си тя. Войникът отново й подаде маркуча и тя пи, без да се колебае.

Виното я направи дръзка. Забравила предпазливостта, заговори напосоки:

— Виждам чернокоса млада жена, която обикаля пазара с надеждата да ви намери и да ви поглези. — След това му разказа толкова много подробности от живота му, че той й повярва. Момъкът беше втори син на свободен селянин, който пиеше и биеше децата си. Всички обичаха майка си, жалка, страхлива женица, която селянинът мъчеше безнаказано.

— Заложете парите си на конното надбягване, ще спечелите — увери го Едайн. — Късметът е благосклонен към вас, знаците са добри. Ще прекарате чудесно на панаира, но трябва през цялото време да останете с другаря си и да не се отдалечавате от него.

Това не беше лъжа.

— Наистина ли каза черно момиче, а не русо? — поиска да се увери той.

Едайн поклати глава.

— Потърси циганките.

Вътрешният глас й предрече, че той ще даде почти всичките си пари на една от жените на Тирос. И че циганката ще се поддаде на настояванията му и ще му позволи повече, отколкото се беше надявал.

Другият войник също остана доволен, когато узна, че жена му е отново бременна и ще го дари със син, който ще учи за месар. Досега беше продал всичките си деца на разни занаятчии, а двете му големи дъщери работеха в публичен дом. Едайн препоръча и на него да заложи на конното надбягване.

Щастливи, двамата войници тръгнаха да търсят късмета си. Надигна се вятър и след тях се понесе облак прах.

Едва сега Едайн забеляза, че около колата се е събрала малка тълпа. Любопитни посетители на панаира се бяха спрели да послушат, за да разберат какво искаха двамата войници. Очевидно нямаха намерение да се разотидат, без да погадае и на тях.

— Чух какво каза на английските войници — започна един овчар. — Искам да ми дадеш съвет на кой кон да заложа.

Едра чернокоса жена излезе напред, влачейки след себе си младо момиче.

— Моята дъщеря иска да знае кога ще срещне истинския, дето ще я вземе за жена. Нито едно от тукашните момчета не й харесва.

Виното беше зачервило бузите на Едайн. Опита се да ги охлади с ръце, докато трескаво търсеше изход от ситуацията, която сама беше създала. Скоро разбра, че няма да се отърве от хората, които се тълпяха около колата и й подаваха монети.

Но не й хрумна нищо.

— Почакайте малко — помоли тя, вдигна платнището и отиде при Асгард, който спеше. Коленичи между тенджерите, дрехите и останалите вещи на циганите и се запита защо вътрешният глас, който не се беше обаждал след случилото се в кръглата зала, беше започнал да й говори отново тъкмо днес.

Съвсем ясно беше видяла младия войник с жената на Тирос и продадените деца на другаря му. Потрепери и закри очи.

Очевидно с нея ставаше нещо. Тези видения нямаха нищо общо със способностите, които винаги беше притежавала — да говори с животните и да призове някой човек, без той да го забележи.

Почувства се напълно безпомощна. Нямаше обяснение за странните събития, макар тамплиерите да бяха убедени, че именно тя е съборила стените на криптата. Във всеки случай трябваше да бъде предпазлива, защото не искаше да призове сила, която предизвиква разрушение. Не искаше да стори нищо, което ой привлякло вниманието на английските или шотландските войници и особено на командирите им.

От друга страна, не виждаше изход. Не можеше да отпрати хората, без да им гледа на ръка. Тирос и циганките вече бяха разгласили из града, че могат да предсказват бъдещето.

Едайн въздъхна, стана и излезе от колата. Усилващият се вятър издуваше платнищата и дъските скърцаха тревожно.

Любопитните не бяха много. Може би щяха да се разпръснат, след като чуят, каквото искаха.

— Дайте ми ръката си — подкани тя мъжа, който искаше да разбере на кой кон да заложи.

Пое дълбоко дъх и си представи участващите коне. Кафявата кобила, която щеше да участва на финала, беше сигурен залог и като аутсайдер обещаваше голяма печалба.

Грамадният овчар се зарадва на препоръката й и обеща да се върне с печалбата, защото в момента можел да й даде само едно сребърно пени.

Едайн погледна втренчено монетата. Вътрешният глас й каза още много неща.

Мъжът вече й бе обърнал гръб, когато тя му разказа, че жена му често вземала от парите, които бил заровил в едно гърне в градината, за да купува подаръци на любовника си. Описа му любовника — едър и рус, малко по-млад от жената, средният син на месар от Къркудлис.

Овчарят зяпна смаяно, после лицето му почервеня.

— Паричките ми! — изохка той и хукна като подгонен през ливадата.

Едайн въздъхна. Хората наоколо избухнаха в смях.

Трябва да благодаря специално на светците, каза си тя, докато оглеждаше следващите ръце, че никой от тези хора няма да умре. Една от жените щеше да си счупи крака в понеделник, а един възрастен мъж щеше да страда от силен зъбобол и да загуби повечето от зъбите си.

За нещастие навалицата намери тази новина за много весела и пусна куп груби шеги по адрес на нещастния.

Жената, чиято дъщеря търсеше мъж за женене, получи съвет да изпрати момичето при сестра си, която живееше в съседния град. Лелята щяла да представи племенницата си на хубав младеж, син на богат търговец на вълна и особено добра партия.

Майката и дъщерята се зарадваха много, но Едайн продължи:

— Дъщеря ви ще забременее от него, но той ще се ожени с неохота, защото семейството му няма да одобри тази връзка.

Жената сложи ръка на рамото на момичето и го издърпа по-далече от колата.

— Пфу! Как не ви е срам да говорите такива неща пред моето мило, невинно момиче! — изсъска тя. — Проклета циганска паплач! Няма да ви дам нито пени за това, което ни наговорихте! Кой знае какво криете под червеното си було!

Едайн вдигна рамене.

Когато жената и дъщеря й се отдалечиха, тя си помисли дали да не извика подире им, че бащата на момичето няма никаква представа, че детето не е негово, но реши да не се разправя повече.

Късметът очевидно я бе напуснал.

За някои думите й съдържаха твърде много истина, например за младата двойка, която научи, че един от двамата не може да създава деца и не им е съдено да имат наследници. Накрая един от мъжете се закани да повика свещеника и заяви, че според него не бивало да позволяват на циганите да се занимават с дяволски работи.

Вятърът непрекъснато се засилваше. Едайн трябваше да държи булото, за да не открие лицето й. По небето се гонеха ниско надвиснали тъмни облаци. Някои от чакащите се уплашиха от бурния вятър и облаците прах и се разотидоха.

Надигаше се буря.

Докато оглеждаше животните, доведени от търговеца, Магнус с болка си спомняше за конете, които отглеждаха в замъка Морли. Тези не бяха лоши, но си личеше, че многократно са сменяли собственика си. Всички ездитни коне въртяха очи и създаваха впечатление, че ще минат седмици, докато отново свикнат със седлото.

Опитното му око веднага позна, че са яздени твърде малко и са нощували в тясно пространство заедно с много други коне.

На пазара имаше и други цигани с коне. Селяните зяпаха любопитно тъмнокожите хора. В Северна Англия и в Шотландия още не бяха свикнали с „египтяните“, както ги наричаше простият народ. Първите цигани бяха дошли в Англия в началото на управлението на крал Хенри, повечето от тях в обоза на кръстоносците от Изтока, и Магнус ги познаваше добре. Известно време Уелс беше пълен с тях и баща му ги оставяше да правят, каквото си искат, докато една циганка не започна да прелъстява един след друг мъжете от селото.

Магнус беше установил, че циганите се оправят много добре с конете, макар да бяха склонни към измами. Недоверието, с което местното население се отнасяше към тях, съответно предизвикваше и тяхното недоверие. Ромите, както се наричаха самите те, мразеха шотландците, защото ги смятаха за глупави и любопитни, и често ги лъжеха.

Едър жребец с широки гърди, който изглеждаше така, сякаш можеше да препуска много мили, без да се умори, привлече вниманието му. Търговецът беше ирландец, който обикаляше северните брегове. Магнус се наведе и преслуша ребрата на коня за подозрителни шумове. Търговецът побърза да отиде при него и му обясни, че конят се продавал само с малката черна кобила. Когато каза цената, Магнус веднага му обърна гръб. Както беше очаквал, ирландецът се втурна след него.

— Само жребецът струва повече — извика възбудено той. — Ще ви дам кобилата, защото е луда по него, глупачката!

Магнус избухна в смях.

— Не искам влюбени гълъбчета, а коне!

Въпреки това спря и поиска да види кобилата. Направи му добро впечатление, защото препускаше с високо вдигната глава и потрепваше, сякаш усещаше, че трябва да се представи добре.

Кобилата му напомни за неговата златна Едайн и той неволно се засмя. Щеше да я купи, но трябваше няколко дни да я язди самият той, преди да я даде на неопитната ездачка. Още отсега си представяше каква великолепна гледка ще бъдат двете красавици.

Представи си как едрият жребец се качва върху нежната черна кобила и потръпна. Обикновено конете се съчетаваха почти насилствено — жребецът хапеше кобилата и я риташе с копита, за да коленичи.

В слабините му нахлу гореща вълна и той си представи последната близост с Едайн в гората. Веднага след това се запита какво правеше тя в момента и буден ли беше проклетият тамплиер. И дали в лагера имаше и други хора, освен тях двамата.

Докато броеше парите на ирландеца, оттатък при овчарите стана сбиване.

— Пак окрадоха някого — установи търговецът и посочи към кошарите. — Няма ли най-после да ги изгонят от страната! Мръсни просяци!

Естествено имаше предвид циганите. Магнус се метна на гърба на жребеца, изчака го да се успокои и взе юздите на кобилата.

Скоро след това видя Тирос и три-четири жени да тичат с невероятна бързина към лагера.

— Има ли име тази кобилка? — обърна се той към ирландеца.

— Наречете я, както ви харесва, сър — извика доволният търговец. — Като усети добър ездач, малката е кротка и послушна, уверявам ви.

Магнус смушка коня и препусна. Вече имаше предвид подходящ ездач за кобилката. В главата му се гонеха картини на съчетаващи се жребци и кобили и копнееше за няколко спокойни минути.

Едайн видя, че циганите се връщат. Те тичаха по ливадата към колите, следвани от Магнус, възседнал едър кафяв жребец без седло. Освен това водеше за юздите грациозна черна кобила. Спря точно пред колата й, огледа малката група хора и се обърна към нея. Едайн веднага разбра, че нещо не беше наред.

— Приготви се за тръгване — изкрещя той, за да надвика бушуващия вятър.

Мила също беше пристигнала и бързо отвързваше мулетата, за да ги впрегне. В далечината се виждаше възбудено човешко множество, което се носеше към тях.

Хората около колата изразиха шумно недоволството си. Няколко пъти бе изречена думата „вещица“.

— Взехте ми парите — извика някой. — Веднага ми ги върнете!

Магнус пусна конете да се поразтъпчат, докато чакаше колите да потеглят.

Тирос пръв изведе колата си на пътя. Една циганка дотича да помогне на Мила при впрягането. Едайн хвърли на недоволните шепа медни монети и отклони вниманието им.

— Побързайте! — извика Магнус.

Колата потегли с внезапен тласък и Едайн едва не падна. Хората се разбягаха. Някой хвърли камък и улучи дъските отзад. Последва го втори.

Едайн се държеше с две ръце, за да не падне. Мрачен като облак, Магнус изравни коня си с нея.

— Какво пак си направила? — извика ядосано той. — Защо хората са толкова сърдити и те наричат вещица?

Едайн изобщо не направи опит да му обясни. Бурният вятър щеше да погълне всяка дума. Само го погледна втренчено.

Колата мина през едно коренище и Едайн подскочи на седалката. Циганите избягаха от пазара в Къркудлис, сякаш ги гонеше самият дявол. Няколко овчари продължиха да тичат след колите и да хвърлят камъни. Ала когато Магнус обърна жребеца си срещу тях, те се разбягаха и спряха преследването. Той се върна в галоп при колите с развяна от вятъра червена коса.

— Из пазара се понесе слух, че циганите откраднали овце — извика той. — Затова трябваше да избягаме.

Едайн махна булото от лицето си.

— Купил ли си тези коне?

Магнус рязко обърна коня си. Малката кобила с готовност следваше заповедите му.

— Да, платих ги. — Той се ухили подигравателно. — Бъди спокойна, по мен никой не хвърля камъни.

Асгард лежеше със затворени очи, макар че отдавна вече не спеше. От доста време слушаше мадмоазел Едайн, която гледаше на ръка. Уменията й го възхищаваха, макар че се страхуваше за нея.

Дарбата й да предсказва бъдещето беше забележителна, но тя беше ужасно неопитна и изобщо не мислеше какво говори. Несръчният начин, по който учудваше и плашеше простите хора с предсказанията си, щеше рано или късно да й донесе неприятности. Предположението му се сбъдна: той чу гневните викове и ударите на камъни по колата, преживя и прибързаното им тръгване.

След малко Едайн свали платнището, което се развяваше от вятъра. В колата нахлу студен въздух.

Въпреки че колата ужасно се друсаше, тя отиде при него в задната част и изпитателно сложи ръка на челото му.

— Добре ли си починахте? — попита тя.

Асгард кимна. Все още не беше достатъчно силен да й отговори, като надвика вятъра и трополенето на колелата. Тя коленичи до него и го зави с овчата кожа.

Беше свалила червеното було и той видя разкошните руси коси, сплетени на плитки и увити около главата. Тъмната боя на лицето подчертаваше светлите очи и те искряха като скъпоценни камъни.

Докато я гледаше, Асгард се питаше дали е възможно тя да не знае нищо за способностите си. Това би било най-лошото. Никога нямаше да забрави думите на калдейския монах, който им беше разказал за древния народ, известен с магическото си изкуство.

Тамплиерът се прекръсти под завивката. Момичето беше извънредно красиво, а църквата учеше, че злото често се вселява в красива и невинна фигура. Особено в жена.

Едайн седна до него и се уви в наметката си. Мила постоянно подканяше конете да бързат. Бурята донесе леден вятър, който превиваше дърветата и вдигаше облаци прах, но не и дъжд.

Асгард затвори очи. Никой не изпитваше страх, може би само момичето, което седеше тихо до него. Той обаче знаеше, че бурята беше демонична сила, която ги тласкаше напред.

На юг. Към Дъмфрийз.