Очите на любовта

12

Вдовицата на селянина стоеше на прага на къщата си и наблюдаваше Магнус, който цепеше дърва.

Преди малко заваля — слаб, ситен дъждец, който сякаш беше част от пейзажа. Вдовицата стоеше под навеса и гледаше как той поставя пъновете върху дръвника и ги разсича с брадвата. Почти зелените дърва се разпадаха лениво и двете части оставаха да лежат в размекнатата земя около дръвника.

Без да вдигне глава, той знаеше, че вдовицата не бе особено впечатлена.

— Как ще поддържам огъня — извика му тя, — като пускате сухите дърва в калта? По-добре направо да ги натопя в езерото.

Магнус изръмжа нещо неразбрано.

Беше гол до кръста. Съблече се, преди да се заеме с дървата, и гледката запали светлинки в очите на вдовицата. Засилващият се дъжд охлаждаше приятно запотения му гръб. Чакаха го още много дърва. Липсва ми сръчност, каза си горчиво той, но ще я компенсирам с физическа сила.

За да го нахрани, вдовицата беше поискала от него и да издои кравата, но много скоро установи, че непознатият никога не беше виждал отблизо обор и крави. Затова възложи тази задача на ленивия си син и изпрати Магнус да събере нарязаните дърва и да ги нареди под навеса. Работа, която беше по-подходяща за магаре, но той я прие, без да мърмори, и заслужи одобрението и с усърдието си. Сега трябваше да нацепи дърва за огъня.

Вдовицата е приятна жена, мислеше той, докато я оглеждаше скритом. Все още млада, с големи гърди, тънка талия и блещукащи черни очи, които го измериха от глава до пети веднага щом влезе в имота й. Още преди да е казал дума, тя знаеше какво щеше да й поиска.

Не беше ял нищо от миналата вечер, когато помогна на един пастир да намери загубена крава и теленцето й в гъсталаците край реката. Възнаграждението му беше половината от хагиса на пастира.

При спомена за последното ядене Магнус с горчива усмивка се запита дали пък не беше по-смело да умре от глад, вместо още веднъж да се нахрани с гранясалата овесена каша, сварена в овче шкембе. За щастие, докато вървеше безцелно под дъжда, се натъкна на къщата на вдовицата, която след щателен оглед му обеща хляб, бира и дори парче сирене.

Той се наведе за поредното дърво и го сложи на дръвника. Вече беше натрупал голяма купчина тънко нацепени дърва, но перспективата да получи сирене го накара да напрегне сили, за да си го заслужи.

Надеждата му да стигне без почивка до Единбург бързо гаснеше. Ако не се хранеше редовно, нямаше да издържи дълго. Беше дяволски трудно да пътува съвсем без пари, а той не притежаваше нито една дребна монета. Нямаше и нито една ценност, която би могъл да замени, освен меча си.

През изминалите дни отношението му към крадците, просяците, циганите и всички гладни хора, които ходеха пеш и към които доскоро се беше отнасял с презрителна надменност, беше претърпяло коренна промяна. Колко различен беше светът, когато го гледаше от гърба на величествения боен кон!

А сега? — запита се той, вземайки следващото дърво. — Какво съм аз сега?

Сър Магнус Фицджулиън, галантният поет, завладяващият, несравним трубадур, очаровал всички красиви английски дами в двора на граф Честър, се надяваше да нацепи достатъчно дърва, за да получи от вдовицата на един дребен селянин единственото си ядене за деня и да й благодари смирено.

Изведнъж си представи парче агнешко печено и за момент отклони вниманието си. Естествено не улучи дървото точно в средата и то отлетя настрани. Чу се силно пращене и една дебела треска полетя във висока дъга право към вдовицата, която едва успя да се наведе и нададе възмутен вик.

Магнус вдигна рамене и взе следващата цепеница.

Ето го сър Магнус Фицджулиън, каза си горчиво той, непобедим воин от турнирите в цяла Северна Англия, прославен ездач и фехтовач, победител в повече от двайсет двубоя само в двора на Честър. Мъжете не смееха да се бият с него, освен ако не искаха да заслужат особено отличие. А Магнус се гордееше, че е успял да удовлетвори честолюбивия си баща. Това не беше лесна задача, защото самият граф Морли беше славен рицар, победител в много турнири.

Спомни си, че някой в двора беше написал песен за него, в която го възхваляваше като рицар без недостатъци и грешки и го наричаше „безстрашния дявол с турнирно копие“. Някога този епитет му изглеждаше преувеличен и високопарен, макар да беше близо до истината.

В момента обаче беше готов да продаде душата си за купа гореща ечемичена каша с говеждо месо.

След като събра разпръснатите дърва, вдовицата отиде при него. Главата й беше увита с шал, за да се пази от дъжда. Магнус сложи следващото дърво върху дръвника и този път улучи точно в средата.

Вдовицата спря до него и натрупа тънки трески в кошницата. През цялото време гледаше голия му гръб с изпъкнали от напрежение мускули. Неволно въздъхна и прокара върха на езика по горната си устна.

— Да не изстинете на това лошо време? — попита тя. — Не е редно да работите полугол навън, когато вали студен дъжд. Няма да ми е приятно, ако кажат, че аз съм виновна за болестта ви.

Магнус разцепи още две парчета дърво, без да бърза.

— Няма да се разболея. Не и ако ми дават достатъчно за ядене, за да поддържам силите си.

Вдовицата помисли малко.

— Прав сте — промълви след малко тя. — За красив млад мъж като вас е много важно да поддържа силите си. — Докосна рамото му с върха на пръстите си и лицето й изрази уплаха. — Ох, ама вие сте съвсем мокър и студен! — Огледа се бързо, за да се увери, че синът й беше в обора при кравите. — Най-добре оставете дървата и влезте вкъщи — покани го тя. — Ще видя какво мога да намеря, за да… имате сили.

Магнус бавно остави брадвата и я погледна в лицето. Тази игра се играеше от двама.

— Искам супа — каза направо той. — Много ми се яде супа. Гореща ечемичена супа с парченце агнешко или говеждо.

Момчето се появи с кофа мляко, когато Магнус дояждаше последната лъжица от агнешкия бульон, приготвен учудващо бързо от вдовицата. То остави кофата, отпусна се в стола пред огъня и се зазяпа към масата. Вдовицата очевидно не се зарадва на идването му.

— Доколкото си спомням — продължи невъзмутимо Магнус, докато попиваше последните капчици супа с парче хляб, — вие ми обещахте още бира и парче сирене, нали така?

Вдовицата въздъхна и отвори кухненския шкаф.

Когато се нахрани, Магнус трябваше да чуе, че му предстои още доста работа. Вдовицата му приготви мека постеля при кравите в обора и го осведоми, че утре сутринта трябва да свърши някои неотложни работи на полето. Първо да почисти вадата към езерото и ако се справи задоволително, можел да яде колкото си иска овесена каша.

Вдовицата остана в обора дълго след като нареди постелята и през цялото време му хвърляше замечтани погледи. Отиде си едва когато момчето дойде да хвърли сено на животните за през нощта. Когато свърши, хлапакът грубо повика майка си да го последва.

Магнус се изтегна на сламата. Супата, бирата, хлябът и парчето солено месо, с което вдовицата се бе разделила с голямо нежелание, тежаха приятно в стомаха му. Можеше веднага да заспи. Дъждът трополеше по покрива, кравите пристъпваха напред-назад и дъвчеха шумно, но скоро щяха да си легнат. След много крякане и шумолене кокошките се качиха на гредите и утихнаха.

Магнус слушаше шумовете, които издаваха животните, и равномерния дъжд. Чиста лудост е да бързаш за Единбург, за да намериш Едайн, повтаряше вътрешният му глас.

Той се зарови по-дълбоко в сламата, сложи ръце зад тила си и се загледа в тъмните греди на покрива.

Проклет да съм, ако мина южната граница без нея, каза си решително той. Щеше да преодолее препятствията, да я намери и да я вземе със себе си. За съжаление в момента беше само жалък просяк. Нямаше кон, нито оръжия, нито пари — все притежания, които удостоверяваха изключителните права на рицаря. След съдбоносния ден, когато корабът на графа се разби в крайбрежните скали и данъците се озоваха на морското дъно, той беше само един беден, безименен, вечно гладен мъж. Естествено можеше да потърси подслон в някоя норманска къща и да поиска пари назаем, но трябваше да се представи като син и наследник на прославения граф Морли, а в момента това не беше особено умно.

Що се отнася до Едайн, беше му все едно какво мислеше тя за него. За нейно собствено добро трябваше възможно най-бързо да я измъкне от лапите на Уилям Лъва и могъщите тамплиери. Сигурно още му се сърдеше за онова, което й беше казал в гората. А той просто се бе постарал да й обясни разумно защо иска да я отведе в Англия — за да свидетелства, че рицарят Магнус Фицджулиън няма вина за загубата на корабите. Това беше поне логичното обяснение.

Нямаше време да й каже, че това не беше всичко. Че в действителност я иска само за себе си. Беше жестоко и безчувствено от нейна страна да го обвини в егоизъм и низост. Ако можеше да го види сега, в къщата на вдовицата, бързо щеше да проумее колко много я искаше и как силно се нуждаеше от нея. Колко унижения беше понесъл заради нея!

Единствено Божията майка знаеше, че не искаше никоя друга жена, само нея. За невероятно кратко време, за малкото дни, които бяха минали от корабокрушението, тя бе завладяла сърцето му без остатък.

Магнус знаеше, че ако го чуеше да произнася тези думи, Едайн щеше да поклати невярващо глава. Но той беше убеден, че това е истината, и беше готов да се закълне, в каквото му поискат. Не можеше да понася дивите шотландки, които невъзмутимо го възсядаха и злоупотребяваха с него за собствените си цели. Вдовицата също щеше да го посети, в това нямаше съмнение.

Преди два дни, когато Едайн го напусна и се върна при Дьо ла Герш, той помоли една селянка за парче хляб. Стомахът му се сви, като си спомни как трябваше да я ласкае. На всичкото отгоре тя разбра криво намеренията му, наруга го и го изгони.

Магнус простена мъчително. Едайн… неговата красива, нежна, доверчива Едайн… толкова му липсваше! От момента, в който беше лежала гола в обятията му, той беше обсебен от нея. Мекото, гъвкаво, златно тяло, малките милващи ръце, тихият глас, който произнасяше името му със замайваща страст…

Никога не беше преживявал такъв екстаз с жена. Сливането им, близостта им беше като завладяваща музика — възвисяващи, почти недействителни звуци. Да не говорим за стрелите, които се впиваха в тялото му. Помнеше дори аромата на диви летни цветя и златните прашинки, които танцуваха из въздуха.

— А, ето къде сте били — прекъсна мислите му пронизителен женски глас. — Още не спите, нали, млади момко?

Магнус изруга безмълвно. После видя, че вдовицата му бе донесла нещо.

— Реших, че ще ви харесат — прошепна нежно тя и коленичи до него. Очите й жадно поглъщаха красивото мъжко тяло. — Ако краката ви са толкова големи, колкото на скъпия ми починал съпруг, ще ми благодарите като на майка.

— Вие не можете да ми бъдете майка — отвърна той, без да сваля поглед от ботушите, които се люлееха пред лицето му, — защото сте… ами, твърде млада сте за моя майка. — Тя отново размаха ботушите пред носа му. — И естествено твърде красива — добави бързо той.

Посегна към ботушите и ги прегледа грижливо. Щом трябваше да захапе киселата ябълка, искаше поне да се увери, че наградата си заслужава усилията.

Тежките ботуши струваха цяло състояние и Магнус остана доволен. Не ботуши за езда, а здрави селски ботуши от грижливо обработена овча кожа с козината навътре. Изглеждаха почти нови, а твърдата подметка беше от говежда кожа. Солидна изработка, очевидно от добър обущар.

Още преди да ги нахлузи на краката си, Магнус беше наясно на какво ще прилича оттук нататък: от коленете надолу тромав шотландски селянин.

За бога, каква гледка! Изискана рицарска наметка, скъпоценен меч и селски ботуши! Вече чуваше смеховете и подигравките на придворните, когато се появеше в новия си вид — до коленете рицар, надолу шотландски овчар — в двора на граф Честър.

Ала когато протегна крака във въздуха, за да огледа проклетите рицарски ботуши за езда, които всеки миг заплашваха да се разпаднат, с учудване установи, че тази перспектива го остави напълно равнодушен. Солидните ботуши щяха да го отнесат леко в Единбург, а след това да прекосят и половин Фландрия.

Обърна се към вдовицата, която не сваляше очи от лицето му. Жената имаше право да очаква благодарност.

Въпреки това се почувства неловко, когато тя без повече увъртания развърза връзките на ризата му и произнесе с дрезгав глас:

— Хайде, млади момко, разкажете ми нещо за вашето момиче.

Магнус загуби ума и дума. Откъде можеше простата шотландска селянка да знае нещо за неговата тайнствена златна Едайн?

Вероятно такива неща се разпространяваха бързо по селата и махалите. Историята на Едайн, отвлечена от водач на планински клан, след това откупена от тамплиерите и отведена в далечно място като Единбург, със сигурност беше доставил във всяка селска къща материал за приказки за месеци напред.

Вдовицата изхлузи ризата през главата му. Когато погледна в широкото лице с чип нос и тънки устни, той стигна до заключението, че тя не знаеше нищичко.

— Кой ви каза за моето момиче? — попита тихо той.

— Говорите за любимата си, нали? — Тя примигна кокетно. — О, такова голямо и хубаво момче като вас със сигурност има безброй мили и сладки момичета. — Пръстите й задърпаха шнура на панталона. — Сигурна съм, че харесвате крехки момиченца с черни къдрици и пищни гърди, издути като октомврийските тикви, и с кръгли черни очи.

— О, не — промърмори отвратено Магнус. Очевидно вдовицата имаше предвид себе си, но той можеше да мисли само за своята грациозна руса Едайн. Образът й беше постоянно пред очите му, представяше си живо всеки детайл. Когато вдовицата свали ботушите и панталона му, той усети как в слабините му се надигна желание, дошло от спомена за страстните мигове с Едайн. Жената го прегърна собственически и започна да го милва.

— Затворете очи и мислете за нея — пошепна в ухото му тя. — Искам да сте готов за мен, моето момче, затова трябва да мислите за скъпото си агънце, което в момента е далече от вас.

Магнус трябваше да признае, че това улесняваше нещата. Помисли да й благодари за предложението, но се отказа. Ала когато тя свали роклята си, за да го възседне, бързо я хвана за кръста и я положи по гръб.

Вече не понасяше жени, които го възсядаха и се обслужваха с него! Трябва само да затворя очи и да мисля за Едайн, повтаряше си той, докато се занимаваше с вдовицата.

Едайн, Едайн…

Беше му много трудно да изпълни задълженията си и да запази образа й пред очите си. За да изключи всеки риск, с едната си ръка през цялото време стискаше ботушите.

Едайн се спъна по стъпалата към подземната зала и едва не падна.

Игуменът и ирландският монах я пуснаха, макар и само за миг. Объркана и упоена, каквато беше, тя се обнадежди, че може да им избяга, но те я настигнаха само след няколко стъпки.

— Не сложихте ли опиум в яденето й? — попита игуменът и я раздруса, за да престане да се съпротивлява.

— Разбира се, че сложихме, милорд — отговори глас на млад тамплиер някъде в далечината. — Днес сме й дали вече две дози, но тя продължава да се брани от действието му.

— Веднага ми донесете чашата!

Малката група спря в преддверието на залата за събрания. Едрият игумен даде знак на ирландския монах и на младия тамплиер да държат Едайн, отметна главата й назад, отвори устата й и поднесе към устните й сребърна чаша. Тя обаче отказа да гълта, задави се и се закашля, по-голямата част от горчивата течност потече от ъглите на устата й по брадичката и шията.

— Не толкова бързо — проговори предупредително калдеят и взе чашата от ръцете на игумена. — Не разбирате ли, че може да се задуши? Освен това можете да си спестите опиума. Сигурен съм, че тя и така ще изпадне в транс.

Игуменът нямаше търпение.

— Може би сте прав, но аз съм убеден, че дългите разпити бяха напразни. Само я погледнете! Как може да устои на такова количество беладона, което обикновено укротява и прави покорни поне десет жени?

Монахът се наведе над Едайн, която беше в ръцете на двама рицари, и се вгледа изпитателно в отчаяните й очи.

— Не се бойте, момиче — заговори успокоително той. — Рицарите не разбират защо не искате да изпълните желанието им. Те нямат лоши намерения спрямо вас. Молят ви само за едно просто нещо. Искат да им предскажете бъдещето. Вложили са големи надежди във вас и се надяват, че най-сетне са намерили своя личен оракул.

Тамплиерите, които ги заобикаляха, вече бяха нахлупили бели качулки с цепки за устата и очите, каквато Едайн вече беше видяла на главата на майстора.

Калдеят забеляза питащия й поглед.

— Тайният орден на тамплиерите в Париж отдавна полага усилия да постигне онова, към което се стремят и тукашните братя. За съжаление момичето, с което работеха в парижката резиденция, ги разочарова. Не отговори на надеждите им.

— Тя беше уличница — обясни безизразно игуменът и посегна към ръката на Едайн. — Резултатите бяха повече от разочароващи. Но нека не говорим повече за нея. Надявам се днес да постигнем забележителен резултат.

С Едайн в средата рицарите минаха през широко отворената двукрила врата и влязоха в подземната зала.

Всички събрани тамплиери бяха сложили качулките. Когато се обърнаха към тях, петдесет чифта очи засвяткаха през тесните цепки.

Едайн се разтрепери.

Последната глътка от напитката, която игуменът бе налял в устата й, започна да действа. Тялото й олекна и краката леко я понесоха над пода. Тя престана да се съпротивлява и с готовност се запъти към средата на помещението, накъдето я поведоха игуменът и ирландският монах.

Вдигна глава и видя, че зад трикракото столче я чакаше майсторът на ордена.

Оракул. Жрица.

— Не разбирам. — Едва произнесла тези думи, главата й увисна безсилно.

— Вече ви обясних какво се очаква от вас, нали? — изсъска ирландският монах. — Нима не си спомняте? След като са овладели някои способи в Светите земи, тамплиерите се опитват да вникнат в божиите тайни, в божия промисъл и в многоликата натура на човека. Във ваше лице те се надяват да възкресят прославената жрица на древните гърци.

При последните думи Едайн се олюля. Игуменът я подкрепи и я принуди да гледа майстора в очите.

— Прорицателката, която седяла в пещерата на Делфи, обгърната от облак ароматен дим — заговори тържествено високата, маскирана фигура, — била заобиколена от множество жрици. Името и било Пития, великата прорицателка на Аполон. Тя получавала видения, които й били внушени от божеството.

Едайн се опита да се откъсне.

— Това е богохулство! — Тамплиерите, които ги бяха наобиколили, изохкаха уплашено. — Аз не мога и няма да…

— Напротив, можете — прекъсна я строгият глас на майстора.

Той протегна ръка и я сложи върху трикракото столче. Наблизо имаше мангал с тлеещи въглища, поръсени със зелени листа и билки, от които струеше хапеща миризма.

— Знам, че можете — повтори майсторът. — Вие сте предсказали нападението срещу кораба на граф Честър и нарочно сте го насочили към пясъчна плитчина, за да го опазите. Децата на Константин от клана Санах Дху се заклеха, че сте накарали пръстите им да светят със син пламък и сте ги забавлявали с различни магии, когато са идвали при вас. Освен това Брикриу от Бенбекула, калдейският монах, който дойде специално да ни помогне, е абсолютно сигурен, че притежавате всички дарби на великия ирландски народ от свещените легенди — народа Туата де Данаан, известен с магическите си сили.

Докато говореше, двама тамплиери пристъпиха към Едайн, развързаха колана на вълнената й рокля и я съблякоха. Отдолу беше съвсем гола. Както винаги, когато я водеха в подземната зала, косите й бяха разпуснати и сега нападаха свободно по разголените рамене и гърди.

Тя потръпна от студените ръце на тамплиерите, които я вдигнаха върху обгърнатия в димни облаци триножник.

Лицата, скрити зад бели маски, се вдигнаха към нея и в залата се понесе шепот. След това прозвуча камбана.

Отново се възцари мъртвешка тишина.

Едайн се залови за дръжките на триножника и се постара да успокои дишането си. Димът влизаше в носа и очите й и дразнеше лигавиците.

Тамплиерите бяха обезумели. Защо й причиняваха това? В момента не можеше да мисли за нищо друго. Дългът им изискваше да я отведат при крал Уилям Шотландски, който беше платил откупа. Това, което вършеха днес, наистина беше богохулство, макар да не искаха да я чуят — дори нещо по-лошо от богохулство. И, макар и не по своя воля, тя беше част от него!

Миризмата на листата и билките върху въглените в мангала я упои много по-силно от напитката, която я бяха принудили да изпие. Главата й се изпразни. Опита се да слезе от столчето, защото се страхуваше, че ще й се завие свят и ще падне.

Ала когато отвори уста да каже нещо, езикът й беше надебелял и не се движеше. Между устните й не излезе нито дума.

Магнус, искаше да изкрещи тя. Той беше толкова далеч. Посегна към него през гъстия дим, но не го намери.

Магнус! Той трябваше да дойде и да й помогне!

Още преди да събере мислите си и да се съсредоточи, за да го повика, столчето се залюля като лодка в морските вълни. Трябваше да се вкопчи в дръжките с всички сили, за да не полети в пропастта.

В името на бога, какво е това? — запита се внезапно Едайн, като видя през голямата врата да влизат цели легиони тамплиери.

Трябваше да присвие очи, за да различи нещо сред дима. Тълпите тамплиери, които се носеха насреща й, се състояха от смъртнобледи, окървавени мъже, в чиито тъмни погледи се четеше отчаяние. Туниките им бяха мръсни и разкъсани. Носеха изпокъсани знамена. Пред ужасените очи на Едайн се издигнаха стотици колове, на които бяха вързани други измъчени тамплиери. Пламнаха огньове и мъжете изгоряха с мъчителни викове. Овъглените трупове бяха свалени и заменени с нови, обезобразени от мъчения тела. Всичко се вършеше в пълна тишина. Следващите също станаха жертва на пламъците. Нови и нови тамплиери влизаха в безкрайни редици през голямата порта.

Димът, който се издигаше от мангала, дразнеше непоносимо гърлото й. Очите й пареха, косата й се развяваше като обезумял облак. Чуваше се да произнася с дрезгав глас странни неща — но не можеше да престане, макар че гърлото й пресъхна и изпитваше силни болки.

Предната редица на тамплиерите стигна до мястото, където стояха игуменът, главният майстор и ирландският монах, обкръжени от млади рицари. Игуменът падна на колене и протегна ръце в унизителна молба. Калдеят скри лице в ръцете си и се извърна.

Над главите на мъртвите и умиращи тамплиери Едайн изведнъж видя огромен лъв, който се носеше право към нея. Изглеждаше ранен, защото се олюля, изрева и се строполи на земята в краката й — само на метър от столчето, където стоеше треперещата и давеща се прорицателка.

Така внезапно, както беше започнало, видението свърши. Страшната армия на тамплиерите се разтвори в нищото.

Сякаш някой беше отворил шлюз, в залата избухна оглушителен шум. Груби ръце свалиха Едайн от столчето.

— Предателство! Убийте я! — крещяха обезумелите рицари.

Калдеят побърза да й се притече на помощ. Смъкна въжето, което игуменът вече беше метнал на шията й, и го хвърли надалеч.

— Спрете! — извика заповеднически той. — Защо искате да я накажете за онова, което сами поискахте от нея? Нали затова я доведохте тук?

Едайн се разтърсваше от силна кашлица. Мислите й постепенно се проясняваха, но парещият дим не излизаше от дробовете й. Сред навалицата разпозна Асгард дьо ла Герш, който с мъка си пробиваше път между възбудените тамплиери. Калдейският монах до нея бе вдигнал масивното трикрако столче и го размахваше предупредително, за да държи далече десетките ръце, които се протягаха към нея. Макар да беше съвсем гола и безпомощна, бушуващото множество беше готово да я разкъса на парченца.

— Какво се е случило? — извика ужасено Едайн, когато Дьо ла Герш се изкачи на подиума, монахът я скри зад гърба си.

— Вие им дадохте онова, което искаха, Пития — отговори шепнешком ирландецът. — Очевидно не помните какво сте казали, докато бяхте в транс, затова ще ви обясня. Вие предсказахте страшната гибел на тамплиерския орден. Предрекохте, че бедните рицари на Йерусалимския храм ще загинат от мъчителна смърт. А накрая видяхте шотландския лъв да рухва в краката ви.

Дьо ла Герш посегна към Едайн. Лицето му беше смъртно бледо и й напомни мъртвите рицари във видението й, но очите му блестяха.

— Виждате ли тези луди? — изкрещя той на калдея. — Погледнете ги! — И посочи възбуденото множество. — Твърдят, че искат да разгадаят божиите тайни, но аз и друг път съм преживявал такива сцени. Нямате представа какво се случи в Париж… и при Акр!

— Не искам да знам — изръмжа калдеят и продължи да размахва столчето, докато си пробиваха път навън. — В момента единствената ми грижа е да я изведа оттук жива!

Дьо ла Герш свали бялата си туника и загърна раменете на Едайн.

— Не се страхувайте! — извика русият рицар. — Аз ще ви защитавам!

Едайн вдигна глава и го погледна втренчено. Не се страхуваше от Асгард дьо ла Герш, страхуваше се от собствения си страх. Стискаше до болка преплетените си пръсти, зъбите й тракаха неудържимо, коленете й трепереха. Трябваше да победи собствения си страх.

Вече беше разбрала, че когато страхът я надвиваше, започваха да стават неща, които не можеше да контролира. Заби нокти в дланите си и затвори очи.

Магнус! — извика безмълвно.

Никога не беше призовавала някого така настойчиво.

Сводестият таван на голямата зала над главите им изтрещя застрашително. Появи се голяма пукнатина. Никой не чу трясъка. Никой не видя пукнатината.

Но всички видяха и чуха втория удар.

Магнус се събуди изведнъж. Мина само миг, докато осъзнае къде се намираше. Вдовицата лежеше по гръб до него и тихо похъркваше. Дясната й ръка почиваше върху слабините му и той я бутна недоволно.

Магнус!

Ето пак!

Той седна и се огледа замаяно. Ако не беше сигурен, че се намираше в обора на селска къща в Шотландия, можеше да се закълне, че Едайн е била до него, до дясното му рамо, и сладката й малка ръка го е помилвала като летен вятър.

Не, тя не беше тук. Нямаше нищо, освен гласа, който нашепваше в дясното му ухо.

Магнус се разтрепери и се огледа бързо. Може би Едайн все пак беше тук? Вдовицата се събуди и също се надигна. Като видя лицето му, протегна ръка да го помилва.

— Какво ти е, момчето ми? — попита нежно тя.

Магнус й обърна гръб и нахлузи панталона си. После легна по гръб и обу ботушите, подарени от нея. Стана и трескаво затърси ризата си.

Жената му я подаде мълчаливо. Докато се обличаше, той попита с треперещ глас:

— Светло ли е вече? Трябва да бързам. Ще открадна кон.

Все още беше разтърсен от преживяното. Единбург, каза си той. Нещо се е случило в Единбург. Вкусът на дим и огън, на смърт и срутени стени горчеше в устата му, сякаш преди минута се бе върнал оттам.

Велики боже, тя нямаше да го повика, ако не се нуждаеше от него. Едайн беше в смъртна опасност!

— Не бива — рече тихо вдовицата. — В Шотландия не се крадат коне. Ако ви хванат, ще ви кастрират, ще извадят вътрешностите ви и накрая ще ви обесят.

— Трябва ми добър кон. — Магнус навлече ватирания жакет и грабна наметката си. — Трябва да открадна кон — повтори спокойно той, — който да може да се мери с проклетия чер дявол на Асгард дьо ла Герш.