Очите на любовта

19

— Маса — заповяда с властен жест кралят.

Асгард дьо ла Герш побърза да изпълни заповедта. Премести свещника и съдинките и сложи ниската масичка пред камината.

Едайн наблюдаваше тамплиера със смесица от радост и учудване. Асгард беше тук, в едно помещение с нея! От месеци можеше да го вижда само отдалече, когато минаваше през двора. Отблизо изглеждаше здрав и силен, сякаш се беше възстановил напълно. В плетената ризница и бялата туника с червен кръст изглеждаше като в началото на познанството им: величествен, красив като ангел.

Много й се искаше да поговори насаме с него, да разбере какво беше преживял през последните месеци. И защо все още беше тук. Ала в присъствието на крал Хенри не посмя да го заговори.

Освен това, каза си горчиво тя, нямам представа какво мога да очаквам от него и дали мога да говоря свободно.

— Хмм — покашля се кралят.

Когато се обърна, Едайн видя, че Хенри вече е сложил дъската на масата и е подредил фигурите. Сега стоеше и я измерваше с поглед, като се поклащаше леко с ръце, пъхнати в колана.

— Злато — промърмори той и в очите му светнаха искри. — Златна кожа, златна коса. Наистина забележително. И смарагдовозелени очи. Трябва да призная, Дьо ла Герш, че не ви повярвах. — Погледът му обходи фигурата й. — Не са ме излъгали, като ми казаха, че е необикновено красива.

Нещо в погледа му я вледени и тя се отпусна на колене. Синята рокля се разпростря по пода. Лейди Друзила беше изчеткала косата и, за да блести ослепително под светлината на свещите.

Кралят не сваляше очи от нея.

— Дьо ла Герш ми разказа, че сте от Ирландия — заговори тихо той.

— Не, милорд. — Едайн беше безкрайно изненадана. Защо Асгард бе казал това на краля? Или просто беше предал странната история на калдейския монах? — Аз съм сираче, сир. Била съм съвсем малка, когато са ме подхвърлили пред портата на манастира „Сен Сюлпис“. Добрите монахини ще потвърдят, че това е истината. Не зная нищо за родителите и семейството си.

Докато говореше, кралят обикаляше около нея и я оглеждаше от всички страни. Накрая спря пред нея, кимна и рече:

— От която и страна да идвате, момиче, тя вероятно е някое приказно място. Така предполага и Дьо ла Герш. Няма място на земята, което може да роди такава съвършена красота… Всъщност известно ли ви е, мадмоазел — попита след кратка пауза той, — че тамплиерите имат много интересни теории за вашата личност? Теории, които се опитаха да запазят в тайна от архиепископа на Англия. Бедните рицари от Свещения храм в Йерусалим са дълбоко разочаровани, че се изплъзнахте от опеката им. — Той се изсмя кратко. — Както виждам, вие помните всичко, което е станало там.

Едайн усети пронизващия поглед на тамплиера, но не вдигна глава.

— Асгард ми разказа също, че главният майстор на резиденцията в Единбург искал да ви изпрати при великия майстор на тамплиерския орден във Франция, където щели да проучат по-дълбоко изключителните ви способности със средствата на науката. В последния момент обаче Дьо ла Герш си спомнил за дадената пред мен клетва и ви помогнал да избягате.

Едайн не повярва на ушите си. Асгард бе казал на краля, че й е помогнал да избяга? Не посмя да отговори и след кратко мълчание крал Хенри отиде до масата и седна.

Придърпа шахматната дъска към себе си и пререди фигурите.

— Трябва да знаете, че съм много радостен — добави той — от решението на Дьо ла Герш да изпълни задачата, която му възложих в Лондон. Помня, че беше в деня на свети Мартин. Рано сутринта го повиках в покоите си и му казах да ви намери и да ви доведе при мен.

Едайн остана на колене, тъй като не беше получила позволение да се изправи. Мускулите на лицето й бяха толкова напрегнати, че изпитваше болка.

Мислите й се надпреварваха. Наистина ли Асгард беше разказал на крал Хенри, че той я е спасил от тамплиерите? Как беше обяснил намесата на Магнус и бягството с циганите?

Нямаше сили да погледне тамплиера. Не можеше да повярва, че той е в състояние да извърти истината и да си припише чужди заслуги. В крайна сметка я намери граф Морли, бащата на Магнус!

Сигурно има причина за поведението му, опита се да си внуши тя. В никакъв случай не можеше да го изобличи в лъжа. Седмици наред се беше грижила за личните му потребности и го чувстваше като приятел. Ако не беше тя, щяха да го захвърлят в някой крайпътен ров, за да умре от раната си! Ако кралят узнаеше, че Асгард не е участвал в спасяването й, сигурно щеше да се разгневи и да го накаже. Тя не искаше това да се случи. Крал Хенри беше известен с гневните си изблици.

От друга страна, Магнус също имаше право, когато й напомняше, че тамплиерът беше взел парите на крал Уилям, за да плати откуп на шотландския клан в Лох Етив, но след това не я отведе при Уилям, а при тамплиерите.

Най-сетне Едайн вдигна глава. Асгард дьо ла Герш стоеше мирно пред господаря си в ризница и с меч, но без шлем и непокритата му коса блестеше. При вида на тези благородни черти й беше много трудно да си представи, че тамплиерът не е олицетворение на рицарската чест и достойнство.

Кралят я погледна изненадано.

— Какво правите, момиче? Станете. — Той заповяда на Асгард да й донесе столче. Лейди Друзила поднесе вино. Кралят й пошепна нещо, тя направи дълбок поклон и се оттегли. Чуха я да обяснява нещо на пазачите, преди стъпките й да заглъхнат надолу по стълбата.

Едайн седна на столчето. Между нея и краля беше само шахматната дъска. Хенри вдигна чашата си, украсена със злато и сребро, и отпи голяма глътка. Ръката му беше несигурна. От ъгъла на устата му потече вино и той го изтри с ръкав. После посочи фигурите, изработени от слонова кост и абанос. Бавността, с която премести няколко, показа, че беше пил доста.

Обърна фигурите от слонова кост към Едайн и запази за себе си черните.

Тя се взираше смаяно в шахматната дъска. Беше късна нощ, почти утро. С изключение на лакеите и кухненските прислужници, които тичаха насам-натам, всички спяха. Благородниците, войниците и гостите си почиваха от напрегнатия ден.

Едайн очакваше кралят да й зададе същите въпроси като тамплиерите — да поиска да му предскаже бъдещето или да направи магия. Вместо това той й предлагаше да поиграят шах.

Велики боже, може би наистина не искаше нищо друго! Кралете можеха да правят, каквото си искат. Можеха да си позволяват всевъзможни капризи, да се поддават на настроенията си.

Широката, силна ръка, покрита с лунички и червеникави косъмчета, взе един топ и го премести. Кралят се извърна настрана и заговори на Асгард:

— Знаете ли, Дьо ла Герш, някога в Линдфарн живееше отшелник, който предсказваше ходовете на шахматната игра. Много интересно, нали? Наредих да ми го доведат и му казах, че се интересувам от тайнствените връзки между природните закони, сътворени от господа, и желая да ги изследвам. Много вечери играхме шах. Естествено не казах на духовните си наставници, защото се боях от гнева им, ако узнаеха, че техният богопомазан владетел си губи времето с някакъв жалък отшелник. Човекът игра с мен няколко месеца, но духът му залиня и не беше в състояние да ми се противопоставя. Наложи се да го отпратя.

Той взе кралицата от слонова кост, погледа я известно време и й я подаде.

— Наистина ли знаеше кой ще е следващият ви ход? — осведоми се тамплиерът.

— О, да — отговори кралят, без да го погледне. — Разбирате ли, тази способност на отшелника беше доста забавна, но беше единствената. Пажът ми, младият Дьо ла Клер, веднага заяви, че бил измамник. Твърдеше, че го видял да сменя фигурите.

Асгард смръщи чело.

— Какво беше вашето мнение, сир?

— Вече ви казах. — Кралят вдигна чашата си и тамплиерът побърза да я напълни. — Аристотел, гърците и египтяните, но най-вече привържениците на Заратустра са изследвали всички възможни природни явления, обаче келтите тук, в Англия, никога не са чували за тях. Според нас те са били изключително изостанал народ, който не е имал никаква представа от алхимията, астрологията или така наречената магия. Келтите приписвали способностите, които притежавали, на някакъв приказен народ от древни времена, наричан от тях „малките хора“, и на „сидхе“ — съществата, които живеят в каменните кръгове и в старите гробници и се смятат за наследници на ирландските магьосници. За съжаление няма нито един жив човек, който да потвърди мнението им. Това е много обезкуражаващо. Аз прочетох Хермес Трисмегист, надявайки се да открия доказателства за херменевтичната традиция, поне в най-простата й форма. Но не намерих нищо при тези диви племена.

Крал Хенри опря лакти на масата и огледа Едайн с високо вдигнати вежди.

— Според Дьо ла Герш вие не сте обикновена прорицателка, скъпа.

Едайн премести поглед от краля към тамплиера и обратно. Значи Асгард му беше казал и това?

В стаята се възцари тишина. Отвън се чу трополене на кола по калдъръма. Едайн сведе поглед към шахматната дъска.

— Простете, сир — изрече с ясен глас тя, — но аз не знам как се играе шах.

Кралят сякаш не я чу. Погледът му остана устремен към черно-бялата дъска.

— Направих ход с топа — каза най-после той и посочи черната фигура. — Правилата на играта предписват да преместите своя фигура на друго поле.

Едайн все още държеше в ръка царицата от слонова кост. Когато кралят замълча, тя усети някъде в главата си странно вибриране, тихо като бръмчене на пчела.

Погледна объркано фигурата. Кралят се приведе към нея с бдително изражение.

Едайн колебливо постави царицата в задното поле с фигури, близо до краля.

Внезапно изпита безкрайна умора. Умът й се парализира от изтощение. Разумът й отказваше да се концентрира върху играта на шах, отклоняваше се, изпълваше се с картини от празничната зала, с образите на вдовиците, със спомена за одеждите, които бяха ушили с лейди Друзила, за да има Едайн елегантни дрехи за краля.

Тя знаеше, че е безсмислено да се извинява с умора, да обяснява, че в този късен час не може да играе шах. Под внимателния поглед на краля взе белия топ и го премести едно поле напред. Той не каза нищо. Ръката му остана за малко над дъската, после взе другия топ и направи ход с него. Тъй като не й хрумна нищо друго, Едайн направи същото. Кралят взе пешка и удари фигурата й.

Едайн се взря стъписано в дъската. Ушите й забучаха. При най-добро желание не можеше да си представи какво очакваше кралят от играта с момиче, което никога в живота си не беше виждало шах. Не разбираше ли, че тя местеше фигурите произволно?

Хенри се обърна отново към Асгард, който се бе привел над рамото му. Едайн затвори за миг очи и с мъка потисна прозявката си.

— Има и други начини за начало на партията — обясни кралят и вкара в игра коня.

Свещите догоряха и угаснаха. Асгард не направи опит да ги замени. Кралят стана, разбърка огъня с машата и добави дърва. Пламъците лумнаха по-силно. След като седна и огледа дъската, Хенри се намръщи учудено.

— Какво сте направили? — попита той.

Едайн не го чу. Когато той премести пешка, ръката й се раздвижи сама, направи ход и го удари.

Тя въздъхна и опря глава върху ръката си. Челото й тежеше непоносимо. Фигурите на шахматната дъска пред нея се движеха сами.

Прилича на бойно поле, каза си тя — две армии, които се сражаваха. Пешките бяха простите войници, които умираха със стотици или попадаха в плен. Малкото други фигури бяха рицарите, които пазеха царя и царицата.

Изведнъж й стана ясно, че главната фигура в играта не беше царят, а царицата — тя обединяваше в себе си цялата мощ.

Защото въпреки избухливия си темперамент и въпреки гордостта си кралят беше готов да отстъпи и да носи кръста, който църквата му беше наложила като наказание за убийството на някогашния му приятел Томас Бекет, когото беше направил епископ на Кентърбъри.

Някъде много далеч се появи дребната фигура на крал Хенри — бос, с конопено расо, посипал главата си с пепел, — който вървеше през белите и черните полета на шахматната дъска, точно както бяха поискали свещениците. Когато стигна до края на дъската, пред него внезапно изникна причината за сегашните му ядове — шотландският лъв, който заплашително размаха опашка. В последния момент обаче се укроти и легна в краката на Хенри.

— Виждате ли как играе? — попита тих глас. Той също идваше много отдалеч.

— Мадмоазел… — проговори тамплиерът, но другият глас го прекъсна.

— За бога, вижте лицето й! — изсъска кралят. — Ако искате да й кажете нещо, помолете я да ни разкрие какво вижда.

Пред очите на Едайн се водеха сражения. Кралицата излезе от кулата си и лицето й изразяваше гордост и ожесточение. Тя размаха ръце и рицарите й, двама черни и двама бели, се спуснаха да я защитят.

Бученето в ушите й се усили.

О, небеса, крал Хенри никога нямаше да живее в мир! Младият крал, провъзгласен от самия него, беше заминал за Франция, за да се опълчи срещу баща си. Същото се отнасяше и за втория му син Джефри, съюзник на брат си. Следващият син, Ричард Лъвското сърце, беше предан на майка си, тя беше единствената жена, намерила място в сърцето му. В крайна сметка на трона щеше да се възкачи вечно мрачният принц Джон, най-младият син.

Кралят, който я наблюдаваше внимателно, попита тихо:

— Какво виждате, мадмоазел?

Тя се опита да подреди мислите си.

— Младите ще вземат златната корона от стареца, макар че той не им я дава. Кралят ще победи гордостта си. Папата ще му даде опрощение. Опрощение ще дойде и от онзи, който е мъртъв.

Хенри спря да диша. Лицето му почервеня, побиха го тръпки.

— О, Томас — простена той, — никога ли няма да престане да ме преследва духът ти, никога ли няма да се отърва от неблагодарните си синове? Това е най-голямото ми желание!

Той посегна през масата и улови ръката на Едайн. Обърна я и извика.

В шепата й беше офицерът от слонова кост. Кралят отвори пръстите й със сила. Фигурата беше изцапана с кръв.

Пред ужасените им очи по златната кожа на Едайн потече кръв и се събра в червена локвичка на дъската.

Хенри Плантаженет я погледна втренчено. Светлосивите му очи бяха напълно ясни.

— Хайде, мадмоазел — настоя той с пресипнал глас. — Стигнахте дотам да ми кажете неща, които никой не се осмелява да произнесе пред мен: Искам да чуя истината!

Думите му не прогониха страха й. Нямаше сили да го погледне. Армиите на шахматната дъска продължаваха да се сражават, но много скоро щяха да спрат. Офицерът от слонова кост лежеше самотен в шепата и, от тялото му се стичаше кръв.

— Младият крал, принц Хенри, е мъртъв — прошепна Едайн.