Очите на любовта

14

Когато за втори път устроиха нощния си лагер в южните планини, заваля сняг, ала леко облечените цигани изобщо не се уплашиха от снежната буря. Бяха избрали да нощуват в закътана малка долина, където няколко буки и купчини сухи листа им осигуриха известна защита. Тирос, водачът на циганите, изпрати децата да съберат колкото може повече шума за спане, преди снегът да я е намокрил.

Едайн седеше, увита в кожената си наметка, докато циганката Мила мажеше ръцете й с някаква кафява паста. Вече беше установила, че боята се измива лесно, което означаваше, че трябва да внимава с миенето. Като циганите.

— Хубава наметка имате — рече момичето и продължа да размазва пастата с доста грубички движения.

Едайн дръпна ръката си. Мила не за първи път се възхищаваше на наметката й. Цялата група цигани вече я бяха опипали от горе до долу, даже най-малкото дете. Посланието в очите им беше недвусмислено. Едайн нито за миг не изпускаше от очи единствената си топла дреха.

— Готово — каза момичето. — Вече изглеждаш като мен. Поне до лактите. — Мила посочи съдчето с пастата. — Сама намажи лицето си.

Преди Едайн да е успяла да отговори, Мила стана и се запъти към колата, в която лежеше пламтящият от треска Асгард дьо ла Герш. Когато Едайн не се грижеше за ранения тамплиер, Мила използваше възможността да седи при него. Когато за първи път ги видя заедно, Едайн изпита странното чувство, че двамата се познават. Което естествено не беше възможно.

Тя потопи пръсти в кафявата паста и я размаза по бузите и челото си. Магнус, който седеше в другия край на полянката, също беше боядисал лицето си. Вместо наметка носеше овча кожа и с къдравата тъмночервена коса приличаше на циганин много повече от нея. Тя трябваше само да се погледне в огледалото, за да разбере, че тъмната кожа образуваше странен контраст с русата коса и светлите очи.

Червеното було, което й бяха дали циганите, не беше в състояние да скрие яркото зелено на очите. Ала циганките се смееха на опасенията й. Странните зелени очи под червената коприна само щели да я направят по-привлекателна за селяните като гадателка, обясниха й те.

Едайн остави съдчето и погледна към Магнус. Знаеше, че той все още й се сърдеше.

Когато тамплиерите заплашиха да я унищожат, тя го повика и той се отзова, въпреки че го бе оставила сам в гората, за да се върне при Асгард дьо ла Герш. Естествено той не беше пропуснал да я укори за тази простъпка.

Едайн с готовност призна, че онова, което беше направила, се оказа грешка. Асгард я бе отвел при тамплиерите, където беше преживяла само страх и ужас.

Въпреки предателството й Магнус се отзова на повика, доброволно рискува живота си, за да я спаси. Открадна кон, за да стигне възможно най-бързо в Единбург, измами кралските рицари и накрая рискува да нападне съвсем сам цялата тамплиерска войска тъкмо когато трябваше да я предадат на циганите, които щяха да я откарат бог знае накъде — може би във Франция, както беше предсказал Асгард.

Онова, което Магнус направи за нея, беше много смело, да, безумно смело, и тя го признаваше. Може би не съм му го показала достатъчно ясно, размишляваше Едайн, докато той седеше насреща й върху овехтялата и ужасно мръсна наметка.

Както винаги, тя изпита възхищение от силата и красотата на младото му тяло и се усмихна при вида на износените ботуши, които бе купил от Тирос. По червената коса се топяха снежинки.

Русият тамплиер е по-красивият от двамата, продължи размишленията си Едайн. Асгард притежаваше мъжка красота, която караше всички жени да се обръщат. Ала кривата усмивка на Магнус, гордата поза, силната, широкоплещеста фигура и разбърканата червена коса образуваха смесица, на която твърде малко жени бяха способни да устоят. Всички циганки бяха влюбени в него. Мъжете го уважаваха.

Обаче той е жесток, каза си с въздишка тя, и изключително труден.

Откакто бе открил ранения тамплиер в колата на Мила, непрекъснато настояваше колкото може по-скоро да се отърват от него. Отказваше да почиват по пътя, за да стигнат по-скоро до някоя селска къща или до някой манастир, където да оставят Асгард. Най-добре да го хвърлим в рова край пътя, мястото е достатъчно добро за него, ръмжеше той. На всичкото отгоре взе парите на тамплиера, и то пред очите на Едайн. Точно в този момент броеше монетите.

Торбичката, която Магнус бе отрязал от колана на ранения, съдържаше част от откупа. Едайн случайно беше разбрала, че вождът на клана Санах не е получил цялата обещана сума. Естествено тя знаеше, че циганите останаха с тях само благодарение на среброто. Повечето се бяха отделили още първата вечер, след като излязоха от града, за да се насочат към места, които им обещаваха повече печалба — коледните панаири в източната част на страната. Магнус искаше да вървят на юг. Бяха останали само четири коли с жени и деца, придружавани от Тирос и още един мъж. Мъжете не пипаха почти нищо, но всеки ден искаха пари.

Магнус непрестанно подканяше циганите да бързат. Междувременно войната между Уилям Лъва и английския крал Хенри беше обявена и шансовете им да избягат се бяха увеличили. Южно от селцето Пенкулик Магнус даде заповед да напуснат пътя и да продължат през полята, защото за малко щяха да попаднат в битка между английски рицари и част от шотландската армия.

Едайн не откъсваше очи от сведената му глава. Скрил ръце под наметката, той броеше сребърните и медните монети от торбичката на Асгард. Разбира се, имаха нужда от пари. Не само циганите искаха да им плащат. Дори в южната част на Шотландия имаше съвсем малко крайпътни ханове, затова трябваше да купуват храна от селяни и овчари. Малко преди Коледа в тази бедна област беше трудно да се намери нещо за ядене дори срещу чисто сребро.

Веднага щом взе парите на тамплиера, Магнус заповяда на циганите да свалят ранения и да го хвърлят в рова.

— Той ще умре! — извика Едайн и се хвърли върху трескавия Асгард, за да го защити с тялото си.

— По дяволите, тогава го оставете да умре! — Магнус все още носеше кървава превръзка на главата си като спомен от удара на тамплиера. — Забрави ли, че тамплиерите платиха на циганите, за да те преведат незабелязано през Единбург и да заблудят кралската стража? — изсъска той, обърнат към Едайн. — После Дьо ла Герш щеше да продължи сам с теб и да те предаде кой знае на кого. Точно както те откупи от Санах Дху и те отведе в Единбург. Не видя ли, че беше на кон, готов да придружи циганските коли?

Даже циганите се съгласиха с него. Умиращият тамплиер носеше нещастие. Какво да правят с него, ако ги спрат и ги претърсят? Кой щеше да повярва, че не са виновни за раната му?

Въпреки всички възражения Едайн остана непреклонна и не позволи на мъжете да се освободят от ранения. Ако наистина му беше съдено да умре, трябваше да получи поне християнско погребение!

Магнус побесня от упоритостта й. Докато крещеше и я заплашваше, циганите се опитаха да свалят тамплиера от колата въпреки съпротивата й. Ала когато раненият започна да вика от болка и Едайн го защитаваше със зъби и нокти, те се отказаха.

Оттогава тя седеше до него, държеше трескавите му ръце, когато беше неспокоен, помагаше на циганското момиче да превързва раните му със сравнително чисти кърпи и да ги маже с мехлем.

Нищо повече не можеха да направят. Когато колите бяха в движение и подскачаха по камъни и коренища, Мила и Едайн увиваха ранения в овчи кожи и одеяла, но не можеха да облекчат страданията му. Раната, причинена от меча на Магнус, не преставаше да кърви и Едайн започна да се опасява, че Асгард може да умре от загуба на кръв. Освен това в тялото му бушуваше силна треска. Мила и жената на Тирос го прегледаха и установиха, че има счупено ребро, което за щастие не е наранило белия дроб, иначе щеше да плюе кръв.

Докато пътуваха в студената мъгла към южните брегове на Шотландия, Едайн и циганското момиче му даваха вода с лъжичка, но само когато беше буден, за да не го задавят. Понякога приемаше по няколко лъжички мляко или супа. Раненият почти не отваряше очи и очевидно не познаваше Едайн. Нощем, преследвана от ревнивите погледи на Магнус, тя лягаше до него в колата и го покриваше с дебелата си наметка, която държеше топло и на двамата. Подаръкът на тамплиерския майстор я обезщети за част от страданията, преживени в резиденцията на ордена.

Магнус бе казал на циганите, че целта им е Дъмфрийз, южното пристанище, от което можеха да вземат кораб за Честър.

Магнус и Едайн още не бяха разговаряли насаме. Тя се опасяваше от непредвидимия му темперамент и се боеше да му каже, че няма намерение да отиде с него нито в Дъмфрийз, нито в Честър, за да свидетелства пред господаря му в негова полза. По време на дългото пътуване през шотландските планини имаше достатъчно време да размисли и отново стигна до извода, че е най-добре да се върне в манастира „Сен Сюлпис“ и да продължи спокойния си живот сред монахините.

Откакто бяха намерили малкото момиченце пред портата на манастира, сестрите се грижеха за нея с много обич. Приеха я като своя и я отгледаха, дадоха й възможност да се чувства сигурна и щастлива. Освен това отдавна бяха престанали да се вълнуват от странните й способности и да питат за произхода й. Приемаха я без предразсъдъци, с всичките й качества и недостатъци.

Светът, в който я отвлече Айво дьо Брийс, беше в ярко противоречие с онова, което беше преживяла в манастира. Този свят й донесе жестоки разочарования и болки. Не само нарани чувствата й, но й даде да разбере, че хората се биеха помежду си, за да я притежават и използват. За да постигнат своите цели, те безмилостно излагаха живота й на опасност.

И като че всичко това не беше достатъчно, Едайн трябваше да установи, че с нея ставаха странни неща.

Не можеше да говори с Магнус, не и докато беше толкова раздразнен. А толкова й се искаше да му се довери. Непрестанно мислеше за подземната зала, за бездънния си страх и за паниката, която избухна сред тамплиерите при рухването на могъщия каменен свод.

Очевидно те бяха изтълкували катастрофата като доказателство за способностите й. Ако са прави, повтаряше си, треперейки, Едайн, значи аз притежавам сила, която изобщо не желая да притежавам.

Най-трудното обаче бяха чувствата й към Магнус.

Понякога лежеше в мрака до Асгард и си повтаряше, че Магнус е привлекателен, смел мъж, че без него вече нямаше да е между живите. Никога нямаше да забрави и прекрасните часове, които бяха прекарали заедно, сливането на телата им.

Въпреки това не можеше да се отърве от подозрението, че усилията му да я спаси и безумното бягство през тези диви земи, където се водеше война, служат единствено на собствените му цели.

Нали сам беше признал, че иска да я отведе при васалния си господар, за да свидетелства в негова полза за загубата на корабите? Отново и отново си повтаряше, че той е имал достатъчно користни причини да спаси живота й.

Започна да я гризе опасението, че чувствата й към него са я направили сляпа за истината. Че Магнус не е по-добър от другите. Безсърдечен насилник — никога нямаше да забрави жестокия двубой с Асгард дьо ла Герш пред тамплиерската резиденция. После пък поиска да изхвърлят тежко ранения като ненужен товар.

Тя не се съмняваше нито за миг, че Магнус я желаеше. Всяка вечер заставаше пред колата й и я изчакваше да се прибере. Погледите му я пронизваха като горящи стрели. Очевидно представата, че тя ляга до друг мъж, макар и тежко ранен, беше непоносима за него. Веднъж изфуча разярено:

— В името на Христовия кръст, не искам да спиш там! Ела, ще легнем в друга кола!

Всички цигани го чуха, това беше и намерението му. Едайн обаче не реагира, а както обикновено легна до Асгард и уви двамата с наметката си.

Тази вечер тя не можа да заспи. През главата й минаваха картини от ужасните събития през последните дни. Не я напускаше ужасът пред упоритостта на тамплиерите, които търсеха прорицателка, способна да им разкрие бъдещето и божиите тайни.

Магнус беше убеден, че крал Уилям продължава да я търси, затова се стараеше да избягва вражеските армии и колоните от рицари, които бяха заели областта южно от Единбург.

Когато накрая все пак заспа, я измъчиха коварни сънища, в които Магнус я преследваше от една циганска кола в друга и изискваше двамата да спят заедно всяка нощ. Насън тя го отблъсна и намери покой в прегръдката на Асгард дьо ла Герш. Вътрешният й глас обаче остана безмълвен и това не беше само насън.

На минаване през следващото село циганите узнаха, че в Къркудлис, малкия град край реката, ще има коледен панаир, и моментално решиха, че трябва да го посетят, за да спечелят пари за времето, когато Магнус и Едайн вече нямаше да пътуват с тях.

Колите бяха спрели в ливадата на един селянин кари реката и жените се наслаждаваха на лукса да имат вода в непосредствена близост. Лукс, за който Магнус трябваше да плати много скъпо.

Магнус и циганите отидоха в града, за да огледат пазарния площад и да платят такса за място, където можеха да продават тигани и тенджери и при възможност да заменят кон или муле. Освен това искаха да се осведомят дали на циганите ще бъде разрешено да дадат представление с жонглиране и други номера.

Селският свещеник им напомни, че на циганите е забранено да предсказват бъдещето. Но пък кръчмарят извика Магнус настрана и му пошепна, че едно сребърно пени ще умилостиви свещеника и той ще отмени забраната. Тогава циганските жени можели да изпълнят и някои от прочутите си танци, стига да не било на публично място. И даже да поканят свещеника.

Магнус и циганите останаха още известно време в кръчмата и когато се върнаха, бяха доста замаяни. Кучетата и най-малкото дете на Тирос се събудиха и вдигнаха такъв шум, че събудиха всички в колите. Даже Асгард отвори очи и се огледа в мрака. После потърси с поглед Едайн.

Тя разбра потребността му без думи, но първо сложи ръка на челото му. Не се беше излъгала. Кожата беше хладна, очите ясни. Температурата беше спаднала.

Слезе бързо от колата и му донесе нощното гърне, за да се облекчи. Когато след малко отиде в гората да го изпразни, Магнус я чакаше в сянката на дърветата.

— Исусе Христе, сега пък разнасяш и мръсотиите му! — изръмжа вбесено той.

Изтръгна гърнето от ръката й и го метна в тревата. Сложи ръце на раменете й и я притисна с такава сила до гърдите си, че тя изохка.

— Лежа сам в мрака и си мисля за всичко, което направих за теб през изминалите дни — заговори задъхано той. — Спасих те от потъващия кораб и те опазих от гладна смърт. Нападнах цяла крепост с тамплиери, за да не станеш жертва на лудостите им. А сега съм тук и ден след ден гледам как спиш при друг мъж и даже му бършеш задника! Как се осмеляваш да тъпчеш честта ми пред тази банда мръсни цигани!

Едайн стисна ръце в юмруци и успя да го отблъсне. Лицето й изразяваше отвращение. Очевидно беше пил повече, отколкото можеше да носи.

— Значи тъпча честта ти пред циганите! Защо по-добре не ми кажеш къде смяташ да ме отведеш? Досега не си ми казал нито дума. Изобщо не ме попита искам ли да застана пред непознатия лорд Честър и да свидетелствам в твоя полза! Не искам, разбра ли! Уважаеми господин рицарю, моето желание е да се върна при сестрите в „Сен Сюлпис“. Те ще ме приемат с обич и ще ме пазят от жестокия живот отвън.

— Искаш да се върнеш в манастира? — Магнус я гледаше като ударен от гръм. — Как можеш да искаш такова нещо, след като ти и аз… Как можеш да ми говориш така, след като аз…

Той понижи глас и се озърна.

— Нима не помниш, че загуби невинността си? — продължи шепнешком той. — Не помниш ли, че споделяхме часове, изпълнени с нежност и страст? Това нищо ли не означава за теб? Аз от своя страна съм готов да се закълна, че никога не съм преживявал подобно нещо. В името на всемогъщия бог, сигурно щеше да проявиш повече разбиране, ако знаеше какво трябваше да понеса с други… — Той замлъкна смутено.

Едайн погледна в лицето му и разбра, че по време на раздялата им той беше спал с други жени. Веднага обаче й стана ясно, че не бе желал нито една от тях. През цялото време бе мислил само за нея. Това прозрение беше за нея много повече, отколкото той.

— О, любима моя — простена той и отново я притисна до себе си. Целуна я пламенно и я поведа към тъмната гора.

Разпростря наметката й върху малка полянка, покрита с меки, сухи листа. Въпреки студа искаше да почувства голата й кожа и съблече дрехите и.

— Няма да мръзнеш, мила, аз ще те топля с тялото си.

Тя трепереше, но не от студения въздух. Имаше чувството, че сребърните лъчи на звездите от небето се забиваха дълбоко в плътта й, а кожата на наметката в гърба й беше от остри ледени бодли.

Когато отново я разтърсиха силни тръпки, Магнус бързо свали жакета и ризата си и изу ботушите. При това жадно поглъщаше с очи всяка подробност от голото й тяло. Не можеше да се насити на гледката — дори в сиянието на зимните звезди кожата й блестеше златна. Наведе се и я целуна с безкрайна нежност.

— Моята златна Едайн — прошепна той. — Когато съм с теб, се възнасям в небесата. Нито една от другите жени не може да се сравни с теб… Господи, как да ти докажа, че искам само теб!

Устата му остави гореща следа по лицето й и слезе към шията. Ръцете му се плъзнаха под дупето й и тя се надигна жадно насреща му. Устните й потърсиха неговите с тиха въздишка.

И двамата знаеха, че всяко ново сливане е поразяващо преживяване, различно от предишното. Почти недействително в екстаза си. Всяка милувка, всяко докосване бяха изпълнени с отчаяна страст. Едайн имаше чувството, че всяка частица от кожата и е наситена с чувственост и всяко негово докосване запалва пламъци. Когато усети устните му върху гърдите си, желанието й стана неудържимо.

Ръцете на Магнус трепереха от страст, но реши да не бърза.

Въпреки студа, който хапеше голата й кожа, той покри с нежни целувки гърдите, корема и слабините й. Едайн хапеше устни, за да не изкрещи, докато устните и езикът му изследваха най-интимното й място.

Тялото й се опъна като тетива на лък и тя застена, безпомощна пред неговото и пред собственото си могъщо желание. Той й показа как да му достави същото удоволствие и когато тя изпълни желанието му с готовност, очите му засвяткаха като звезди.

— Златна Едайн — изрече дрезгаво той, — любов моя, позволи ми да ти покажа тайните на любовта.

Легна по гръб и я вдигна върху себе си. Едайн простена и за момент остана неподвижна върху него. Златната коса обви раменете й като скъпоценна наметка. После се раздвижи.

Той обхвана гърдите й и ги зацелува. Когато ръката му се плъзна между телата им, тя се разтрепери. Страстта пламна още по-силно, чувственото желание стана почти непоносимо. Пред очите им танцуваха ярки искри и под заслепяващата им светлина двамата стигнаха заедно до върха, за да се оставят на миговете на висшето удовлетворение, в които отново ги обгърнаха златни облаци.

Едайн падна тежко върху широките му гърди. Пръстите й все още бяха сплетени с неговите. Той я увери за пореден път, че нищо, което е преживял досега, не може да се сравни с онова, което правеха заедно, че сливането им е нещо абсолютно необикновено, недействително и не от този свят.

Едайн се усмихваше.

За нея близостта им беше винаги еднаква. Тя забравяше всичко около себе си и усещаше само страстта, която я отделяше от всичко земно.

Магнус зарови пръсти в косата й и въздъхна дълбоко.

— Усещаш ли и ти, любима? Мирише на цветя! Или само сънувам?

Едайн се сгуши в него и поклати глава. В короните на дърветата над тях висяха златни облачета, които бавно се разсейваха. И тя усещаше миризма на цветя. Изненада се, че и той я беше усетил.

В момента нищо не помрачаваше щастието им. Не беше нужно да говорят какво ще стане с тях. Не беше нужно да му казва, че вътрешният й глас се бе върнал, за да я предупреди, че не бива да продължават на юг.

След като Едайн излезе от колата, Асгард не можа да заспи. Температурата му беше спаднала. За първи път от много дни насам можеше да мисли ясно, непритесняван от треската и пулсиращата болка, която мъчеше тялото му след битката пред резиденцията. Помнеше само смътно кошмарното пътуване, друсането на примитивната каруца, постоянните болки и двете жени, които се грижеха за него.

Чернокосата и русата, както ги бе нарекъл.

В ясните си моменти Асгард знаеше, че русата красавица е Едайн. Хладните, меки ръце му даваха опора и той усещаше, че тя го пази от всички, които искаха да му навредят, че докато беше с него, можеше да е сигурен за живота си.

Само на нея трябваше да благодари, че беше оцелял при това мъчително пътуване. Въпреки това думите на ирландския монах не му излизаха от главата. Ирландските легенди за отдавна изчезналия народ Туата де Данаан, оттеглил се да живее край старите гробници и каменни кръгове. Често, когато изгаряше от температура, той виждаше Едайн да ходи по брега на морето, загърната в синя наметка, с развята руса коса. Бялата котка със скъпоценен пръстен в ухото постоянно присъстваше в сънищата му.

Днес, когато отново беше способен да мисли ясно, той знаеше, че се намира в циганска каруца, спряла за нощувка край река в близост до непознат град. Нощта беше много студена. За първи път виждаше ясно огромното звездно небе. От близката гора се чуваха гласове, отначало резки и гневни. После всичко утихна.

Асгард потъна в сън, не особено дълбок, и се събуди при връщането на Едайн. Тя свали наметката си и го покри с едната половина. Той понечи да я помоли за малко вода, но нещо го спря.

Тя легна до него, както правеше всяка вечер.

Притворил очи, той я наблюдаваше изпитателно. Чертите на лицето й бяха променени. Устните бяха подути, великолепната коса разрошена и цялата в шума. След минута усети предателската, тежка и сладка миризма на любовта.

Прониза го внезапна остра болка — все едно мечът, който бе натрошил ребрата му, отново се заби в тялото му.

По дяволите всички жени! Жената, която се беше грижила за него, докато лежеше тежко ранен и безпомощен, не беше ангел с невинни очи, а съвсем нормална жена, притежаваща най-низкия от всички инстинкти.

Шокът и разочарованието бяха твърде силни за изтощеното му тяло. Асгард се разтрепери неудържимо, стана му зле, на челото му изби студена пот.

Едайн беше отишла с някого в близката гора, за да се любят. Затова беше чул гласове, преди да заспи.

По време на трескавия си делириум той се вкопчваше в една мечта, която му помагаше да не загуби ума си. След като бе получил заповед да я отведе при великия майстор на тамплиерите във Франция, трябваше да води дълга борба със съвестта и принципите си, за да реши какво да прави с прекрасния, невинен ангел. Дали да изпълни заповедта и да я отведе в Париж, където тамплиерите рано или късно щяха да я унищожат, или да я скрие на сигурно място, където никой нямаше да я намери. В името на небесния отец, той беше готов дори да престъпи клетвата си и да се ожени за нея!

Сега му стана ясно, че тази идея не е била нищо друго, освен плод на силната треска. Тази жена го бе омагьосала. Замая главата му с похотта си и го заблуди относно истинската си същност. За малко да повярва в приказките на калдейския монах, който вярваше в ирландската магия!

Монехът трябваше да го предупреди да се пази от силата на тази магия.

Едайн скоро заспа. Насън помръдна крака си и докосна неговия под топлата завивка. Внимателно, за да не я събуди, Асгард се отдръпна.

Не знаеше какво трябваше да направи оттук нататък, но вече изпитваше силни съмнения, че някой ден щяха да стигнат до Париж.