Очите на любовта

24

Никой не се съмняваше, че кралят на Англия е станал друг човек.

През юли крал Хенри изпълни заповедта на папата и се покая публично: бос, облечен само в конопено расо, измина пътя до Уестминстърската катедрала, за да обяви, че се разкайва, и да измоли опрощение на греховете си, най-вече заради ролята, която бе играл при убийството на Томас Бекет. Само след няколко седмици Уилям Лъвът бе заловен от английската армия при Айлинуърт и войната по границите на кралството приключи.

Главният майстор на тамплиерската резиденция в Единбург следеше с поглед краля, който тъкмо прекосяваше двора към Бялата кула, където беше срещата им. Всъщност, помисли си монахът, Хенри преодоля най-страшното в досегашното си управление и би трябвало да се чувства облекчен. Убийството на архиепископ Бекет и смъртта на сина му Хенри, младия крал, бяха тежки удари, но той съумя да се справи. И завърши победоносно войната срещу Уилям Шотландски.

Още първият поглед в лицето на Хенри обаче му показа, че кралят не се е освободил от товара си. Ниската, набита фигура беше приведена от мъка, лицето сбръчкано и измършавяло.

Дори хората, които не го обичат, изпитват съчувствие към Хенри Плантаженет, който трябваше да понесе толкова много удари от съдбата, мислеше си главният майстор на ордена. Кралят беше силно привързан към непокорните си синове, а арогантният Бекет беше един от най-близките му приятели. Когато някога импулсивно изрече онези думи за Бекет, той не можеше да знае, че някой ги е приел буквално. Ала целият английски народ беше убеден, че кралят сам е причинил двете големи трагедии.

По време на едно пиршество, вече доста замаян от алкохола, крал Хенри извикал така, че да го чуят всички: „Няма ли кой да сложи край на клеветите, които онзи необуздан свещеник изрича по мой адрес?“ Четирима рицари незабавно се отправили към катедралата, за да убият Бекет и да защитят господаря си. Думите, произнесени в нетрезво състояние, предизвикаха последствия, които щяха да го преследват до края на живота му.

Народът обвиняваше своя владетел и за смъртта на младия Хенри. Никой не одобряваше решението му да провъзгласи най-големия си син за втори регент, защото всички знаеха, че кралят няма да дели властта си. Кралица Елеонор, която някога имаше свое кралство в Аквитания, открито му заяви, че играе двойна игра, и бе наказана за дързостта си с вечно затворничество.

Можем само да се надяваме, размишляваше тамплиерът, когато кралят и спътникът му влязоха в кулата, че този измъчен владетел е намерил малко мир за душата си. Смъртта на първородния му син беше разтърсила краля до дън душа, Хенри Плантаженет може би щеше да преодолее болката от смъртта на приятеля си Томас Бекет, отчуждението си от кралица Елеонор и да понася стоически безкрайните нападения на бунтовните принцове. Но смъртта на младия крал беше жесток удар на съдбата, който го състари с години и ожесточи сърцето му.

Тамплиерът чу стъпки по стълбата и се приготви за предстоящата среща. Трябваше да подходи внимателно към същността на въпроса и да се надява, че кралят ще запази доброто си настроение. Бяха го предупредили, че Хенри от ден на ден става все по-избухлив и непредвидим.

Един рицар отвори вратата. Кралят, облечен в изкусно изработена роба от червено копринено кадифе с хермелин, влезе в помещението. Следваха го няколко монаси, които изпълняваха службата на писари, и елегантният Джилбърт Фолиот, епископ на Лондон и един от най-влиятелните кралски съветници.

Тамплиерът бързо подгъна коляно и сведе глава. Хенри мина покрай него, грабна една чаша и гарафата с вино и си наля. Зачервените очи и несресаната коса издаваха, че е започнал да пие от рано сутринта.

— Какво е това? — изръмжа той и се отпусна тежко в едно кресло. — Какъв е този тамплиер? Петиция ли иска да подаде?

Лондонският епископ се наведе и пошепна в ухото му:

— Това е Жерве дьо Бонриво, сир, главен майстор на тамплиерската резиденция в Единбург. Дошъл е при вас с покорна молба да го изслушате. Става въпрос за един от членовете на братството. Случаят е спешен.

Кралят се обърна към тамплиера и втренчи поглед в сведената му глава.

— Исусе, сигурно пак за момичето — промърмори той. — Не са го забравили. Видях петицията. Донесете я, моля.

Епископът махна на един от писарите и той затърси в сандъчето с пергаменти. Хенри втренчи кръвясалите си очи в Бонриво и изпразни чашата си.

— Ще ми кажете ли, сър Жерве — попита провлечено той, — защо все още искате онова момиче, след като по мое нареждане бе върнато в манастира?

Епископът взе петицията от ръцете на писаря и я връчи на краля. Хенри завъртя пергамента между пръстите си, без да го прочете.

Тамплиерът прехапа устни. Писарите на Единбургския орден бяха подготвили подробно изложение, в което обясняваха защо момичето трябва да бъде предадено на тамплиерите. Сега му стана ясно, че дългите, внимателно подбрани аргументи ще подложат на тежко изпитание избухливия темперамент на краля. Затова реши, че трябва да заговори направо по същността на въпроса.

— Умоляваме Ваше кралско величество да ни върне момичето — обясни отмерено той, — защото знаем, че е омагьосала един от най-достойните ни братя, който по ваша заповед я придружи до „Сен Сюлпис“. Става въпрос за сър Асгард дьо ла Герш.

Кралят махна на рицаря да му налее вино.

— Омагьосала го е? Как по-точно? Момичето е в манастира още от пролетта.

Тамплиерът се огледа неловко, докато подготвяше отговора си. Не се бе излъгал: кралят беше в ужасно настроение.

— Имаме основания да предполагаме, че страшното е станало точно там, милорд — заговори той. — Задачата на сър Асгард е била да отведе момичето в манастира и той я е изпълнил. Оттогава обаче е занемарил задълженията си, които изпълняваше с достойно за възхищение усърдие, и се е загубил някъде по кривите пътеки на сатаната. Известно ни е, че сър Асгард се е отрекъл от клетвата си и се е присъединил към банда скитници и крадци, известни като египтяни, които върлуват в дивите шотландски планини и водят нечист живот. Казват, че младата вещица призовала тези дяволи точно когато той се сбогувал с нея пред манастира, и той трябвало да замине с тях. Надявам се, разбирате колко сме загрижени за бедния Дьо ла Герш, Ваше величество — завърши той.

Кралят беше оставил чашата с вино и го гледаше недоверчиво.

— Наистина ли ми говорите за Дьо ла Герш, безстрашния, безпогрешен рицар? Възможно ли е той да се е присъединил към банда цигани? — Когато тамплиерът кимна, кралят се обърна към Лондонския епископ: — Вярно ли е това, Джилбърт? Вярвате ли, че момичето е в състояние да омагьоса Дьо ла Герш така, че да загуби ума си?

Епископът се покашля.

— Носят се разни слухове, сир, но момичето, за което говорим, се намира зад стените на манастира и не е излизало оттам. Освен това в момента цяла Англия се вълнува от новите закони за магьосничеството.

— Какви закони? Защо не знам нищо за това? — Лицето на краля потъмня. — Какво общо имат те с нашата вещица?

Тамплиерът направи крачка напред, но епископът го изпревари.

— Твърдят, че момичето е прорицателка, сир — обясни бързо той. — И че е в състояние да парализира човешката воля с магическата си сила.

Джилбърт Фолиот знаеше отдавна за срещата на краля с момичето. Тя беше съобщила на Хенри за смъртта на сина му и беше предизвикала силно сътресение.

— Ако Ваше величество прояви добра воля и ни предостави момичето — добави тамплиерът, — ние ще я отведем в Париж, където майсторите ни ще я разпитат, както само те умеят, и веднъж завинаги ще установят колко истина има в слуховете. Във връзка с това разпратихме по цялата страна тамплиери, които да намерят Асгард дьо ла Герш и да му заповядат да се върне. Позволявам си да ви съобщя, че великият майстор на ордена е убеден в послушанието на нашия брат Дьо ла Герш, но счита за необходимо условие първо да изведем мадмоазел Едайн от манастира „Сен Сюлпис“, където пребивава незаконно, и да я откараме в Париж.

— Какво значи „пребивава незаконно“? — Кралят се намръщи заплашително. Изразът на лицето му издаде, че не позволява на тамплиерите да решават кое е законно и кое не в границите на кралството му. — Значи твърдите, че убежището, което ще й предложите вие, е законно? Правилно ли ви разбрах? Че имате право да я отведете в Париж, където ще я съдите и ще я пратите на кладата? — Когато тамплиерът се вцепени, кралят продължи безмилостно: — Сигурно ще й пратите за компания благородния Дьо ла Герш? Онова, което вършите, няма нищо общо с християнската любов към ближния и с божията милост, сър Жерве.

Тамплиерът хвърли бърз поглед към епископа, но веднага разбра, че не можеше да очаква помощ от него.

— Ваше величество, аз… беше ми казано, че магьосничеството идва от дявола и може да бъде простено само от бога — заекна той. — Естествено разпитването и осъждането на момичето ще се осъществят под най-строга тайна, както е обичайно в нашия орден.

Острите, пронизващи очи на Хенри се впиха в лицето му и тамплиерът се почувства още по-зле. Цяла Европа знаеше, че английският крал не обича могъщите водачи на тамплиерите, които протягаха пипалата си навсякъде и нито църквата, нито монарсите се осмеляваха да им попречат.

От друга страна, кралят съзнаваше, че ако не предаде момичето и Дьо ла Герш на тамплиерите, ги излага на опасност да паднат в ръцете на Джилбърт Фолиот и другите английски епископи, които вероятно им готвеха същата съдба. Тамплиерите бяха подсигурили позициите си в Англия с щедри дарения на държавната хазна. Да отхвърли молбата на най-големите кредитори на кралството си — това беше смела стъпка. Въпреки трудното си положение обаче, той се наслаждаваше на дилемата на тамплиерите, които очевидно бяха много засегнати от отстъпничеството на един от най-видните си братя. Такива неща не се случваха често. Ситуацията беше безкрайно неприятна за ордена.

Очевидно братята не разполагаха със средства да върнат заблудената овца в стадото, ако не получеха вещицата, която го беше омагьосала. Сигурно си мислеха, че дяволската сила на момичето ще принуди Дьо ла Герш да я последва в Париж.

Кралят беше наясно, че тамплиерите се чувстват унизени, защото е трябвало да го молят за услуга — това беше ясно изписано по лицето на майстора. Но момичето беше негова поданица и бяха длъжни да поискат разрешение от него.

Докато кралят размишляваше, Джилбърт Фолиот му обясни шепнешком, че английските епископи били изпълнени със съмнения — слуховете за момичето с магически сили вече се носели из цялата страна. Църковните отци били силно обезпокоени, защото народът вярвал, че тя е и магьосница, и светица. Тази представа била много опасна. Не било достатъчно момичето да стои затворено в манастира „Сен Сюлпис“; все повече хора предприемали поклонническо пътуване до онова далечно, усамотено място, за да я видят.

— Млъкнете! — изкрещя невъздържано Хенри и блъсна съветника си.

Джилбърт вдигна рамене и се изправи. Рицарят отново напълни чашата на монарха.

Хенри се взря мрачно в тъмната течност и си представи момичето със златните коси. Исусе, каква нощ беше!

Спомни си недосегаемата й унесеност, блестящите зелени очи. Не беше очаквал, че е толкова красива, с толкова съвършено лице и фигура. Първата му реакция беше да я покани в леглото си веднага след като му предскаже бъдещето. Но тя по необясним начин беше успяла да прогони от главата му похотливите мисли.

От цялото й същество струеше поразителна чистота и невинност — кралят никога нямаше да забрави това. Беше готов да повярва, че тя не познаваше способностите си и не можеше да ги обясни.

Със сигурност не беше направила опит да го омагьоса, както твърдяха тамплиерите. Съмняваше се дали войнствените монаси, които бяха известни с интереса си към окултните науки, изобщо знаеха какво означава тази дума.

Кралят отново преживя ужасяващия миг, когато от шахматната фигура в ръката на момичето покапа кръв.

Хенри! Велики боже, сърцето му продължаваше да кърви от болка по изгубения син. Смъртта на момчето беше оставила огромна празнота в душата му.

Без да съзнава какво прави, кралят закри лицето си с ръка и простена. Боже на небето, как да повярва, че това прекрасно златно дете е предизвикало дори една от безбройните му тревоги? Нали седеше на масата срещу нея и я гледаше — неговите въпроси я притесняваха, поставяха я в неловко положение. Той видя всичко, разбра всичко.

Нали това искаше.

Тя каза, че Шотландският лъв ще легне в краката му. Крал Уилям бе победен и в момента се намираше в английски затвор. Спорът с папата бе разрешен по мирен начин — кралят се покая публично и вече можеше да се надява, че душата на проклетия Бекет е доволна и няма да продължи да го мъчи.

Точно както беше предсказала Едайн, когато я принуди да отвори окървавената си ръка, Хенри, любимият му първороден син, наистина беше умрял. Сега привържениците на младия крал, които никак не бяха малко, го мразеха.

Всичко, което момичето каза, беше истина. Но дори в мига, когато получи страшната вест, кралят беше убеден, че тя е само медиум, чрез който му е говорил вестителят на смъртта.

Хенри сведе глава към гърдите си и въздъхна тежко. Света майко божия, кой можеше да го обвини, че бе заповядал да я затворят в манастира? Надяваше се никога да не я види отново. Той не беше злопаметен човек, но духът му беше мрачен.

— Кажете нещо, сир — умоляваше го Джилбърт Фолиот. Рицарят вдигна гарафата да му налее още вино. — Какво ви е?

Тамплиерът искаше момичето, защото вярваше, че е виновно за отстъпничеството на Дьо ла Герш. А пък английските епископи, които не искаха да отстъпят на европейските си братя в изобличаването на злото — особено когато се въплъщаваше в красиви млади жени, — с удоволствие щяха да я изправят пред съда за магьосничество.

Изведнъж кралят разтърси глава и се изправи.

— Ще ви я дам — оповести решително той.

Сподирен от изумените погледи на Фолиот и тамплиера, той предаде петицията в ръцете на един писар.

— Един от верните ми рицари ще я доведе в резиденцията ви в Единбург — продължи Хенри. — Аз гарантирам, че неговата чест и знатният му произход няма да му позволят да се поддаде на магията на вещицата. Джилбърт — обърна се той към епископа, — къде сте го подслонили? Веднага ми изпратете главния надзирател и ключаря. Искам незабавно да доведат нашия единствен кандидат и да го уведомят за задачата му.

Магнус беше задрямал. Когато чу как ключът се превъртя в ключалката, с мъка се изправи на крака.

В сумрачната светлина на подземието той не можа да разпознае фигурата, която стоеше на прага, разбра само, че човекът беше не особено едър, но широкоплещест и излъчваше самочувствие. Освен това забеляза оредяла червеникаво кестенява коса.

Присвил очи, Магнус откри зад фигурата ключаря, до него главния надзирател и двама войници.

Исусе, разбра внезапно той, това беше кралят!

— Сир! — Това беше всичко, което можа да каже. Незабавно се отпусна на колене и сведе глава.

Крал Хенри спря пред него и сложи ръце на хълбоците си.

— Значи тук ви е настанил достойният ви баща — установи той и се огледа. — Сам? Без вериги? Ако бяхте мой син, нямаше да бъда толкова снизходителен, момко.

— Да, сир — отвърна Магнус, все още не можейки да повярва, че кралят бе дошъл да го посети.

— Ако съм разбрал правилно — продължи Хенри, — вие упорито отказвате да се сгодите за момичето на Уинчестър? — Той обиколи малката стая, огледа сламеника в ъгъла, дървената маса и стола. — Бедното дете, защо е трябвало да го изложите така?

Магнус знаеше, че това не е вярно.

— Тя… тя обича брат ми Робърт, милорд — обясни дрезгаво той. — И той отговаря на чувствата й.

Хенри го погледна втренчено с кръвясалите си очи.

— Баща ви не ми каза това.

Магнус се осмели да вдигне глава.

— Волята на баща ми е желязна, сир. Не ви е казал, защото иска да му се подчиня.

— Хммм. — Кралят скръсти ръце на гърба си. — Значи предпочитате да седите седмици наред в моя затвор, вместо да се подчините на неговото и моето желание. — Преди Магнус да е успял да отговори, Хенри продължи: — Познавахте сина ми Хенри, когото наричаха младия крал, нали?

Магнус се поколеба. Погледна войниците и ключаря, които стояха на вратата, но лицата им бяха безизразни. Никой не беше сигурен какво ще се случи, когато се споменаваше името на младия крал. Хората говореха, че кралят все още бил склонен към гневни изблици и пристъпи на плач.

— Познавам го от детството си, милорд — отговори предпазливо той. — След като ни провъзгласихте за рицари, участвахме заедно в турнири в Нормандия, при Фалаз и Кутенс.

Кралят спря до масата, потънал в мислите си. Ръката му несъзнателно се плъзгаше по грубата повърхност.

— Но вие не се присъединихте към сина ми?

Магнус се уплаши още повече. Трябваше да внимава много какво говори.

— Не, сър, баща ми и аз подкрепихме своя крал като всички лоялни англичани.

Кралят въздъхна.

— Той щеше да бъде добър крал — произнесе тихо. — Ала съдбата отреди друго, както знаете. Само при мисълта, че моето красиво момче трябваше да умре от болест на червата в разцвета на годините си, съм готов да…

Кралят се извърна, без да довърши изречението си.

— Е, млади Фицджулиън — продължи с променен глас той, — имам задача за вас. Щом искате да ви освободя от годежа, ще ви дам възможност да заслужите милостта ми. Тамплиерите дойдоха при мен с твърдението, че мадмоазел Едайн е омагьосала образцовия рицар Дьо ла Герш и той е загубил ума си. В момента водел орда цигани, които върлували в Шотландия. Те го почитали като свой крал.

След кратко мълчание Магнус избухна в смях. Кралят зяпна смаяно.

— Защо се развеселихте толкова от постъпката на Дьо ла Герш?

— Простете, сир. — Магнус се опита да потисне смеха си. — Очевидно гордият Дьо ла Герш е изпаднал в доста жалко положение.

Кралят го наблюдаваше със смръщено чело.

— В петицията си тамплиерите искат да им пратя момичето в Единбург, за да го отведат при своя велик майстор в Париж. Те са убедени, че мадмоазел Едайн има силна власт над Дьо ла Герш и той ще я последва във Франция.

Хенри се отпусна на стола и уморено потърка челото си.

— Тъй като вие сте живо доказателство за устойчивост срещу силата на магията, сър Магнус — обясни той, — реших да ви изпратя да вземете момичето от манастира и да го предадете на тамплиерите в Единбург. Естествено ще ви дам подходяща свита.

Магнус се олюля. Подът под краката му внезапно пропадна. Когато кралят свърши, той опря гръб на стената, защото се боеше, че няма да издържи.

— Простете, че ще ви засегна с думите си, сир — изпъшка той, — но аз в никакъв случай не съм доказателство за неподвластност на магията й. Аз познавам това момиче и…

— Чух за това — отвърна сухо кралят.

— Мадмоазел Едайн не е вещица, нито магьосница! — По челото на Магнус избиха ситни капчици пот. Кралят беше намерил най-ефикасния начин да го накаже. — Сир, тя е напълно невинна в онова, в което я обвиняват простите хора! — избухна той. — Кълна ви се! Що се отнася до тамплиера, той не е омагьосан от нея, той мисли само за себе си. Сир, умолявам ви…

— Достатъчно! — Кралят скочи. Мъжете на вратата отстъпиха крачка назад. — Казах на тамплиерския майстор, че ще избера рицар, чиято чест и почтеност го предпазват от изкуството на вещицата. Че само рицар от собствения ми двор е в състояние да свърши онова, в което Дьо ла Герш претърпя провал. Не разбирате ли, най-сетне имам случай да докажа на онези лицемерни монаси колко струват в действителност! Вървете и вземете онова, което ви принадлежи. Свободен сте.

Свободен? Той беше в капан!

— Не мога! — От гърлото на Магнус излезе само дрезгав шепот. — Простете, сир — продължи той, когато всички се обърнаха към него, — но не искайте от мен да направя това. Не мога да предам момичето на тамплиерите, защото това означава сигурна смърт!

Лицето на краля се разкриви от гняв.

— Мислете за честта си — изсъска вбесено той. — Говоря не само за вашата чест, Фицджулиън, но и за честта на баща ви, на семейството ви. Говоря за свещената чест. Помислете върху думите ми. Освен това Уинчестър няма да се успокои толкова лесно. Той и баща ви трябваше да слушат седмици наред хленченето на брат ви за невъзможната му любов и заплахите на момичето, че ще се самоубие, ако не го дадат на Робърт. През това време вие си седяхте удобно в моя затвор! — Хенри Плантаженет закрачи енергично към вратата. — Само от вас зависи да поправите стореното зло.

Когато стигна до очакващите го войници, кралят се обърна още веднъж и посочи с пръст към пода.

— На колене, сър Магнус, и ми благодарете. — Хенри изчака, докато Магнус падна на колене, и продължи, без да обръща внимание на пламтящото му лице и отчаяно святкащите очи: — Едва когато отведете момичето в Единбург и нито секунда по-рано, ще ви простя, че се противопоставихте на желанието ми и отказахте годежа!