Очите на любовта

23

По всичко изглеждаше, че цялата област северно от залива знаеше за завръщането на Едайн в манастира. Когато на следващия ден минаха през едно рибарско село, всичките му жители бяха излезли на улицата, младите момичета размахваха лаврови клонки в чест на Едайн. Рицарите на крал Хенри бяха силно впечатлени и наблюдаваха с учудване как селяните наобиколиха Едайн и я отрупаха с въпроси.

— Какво става? — извика й Дени.

— Нищо особено — отговори спокойно тя.

Онова, което й разказаха, издаваше простодушието на селското население. В градчето, където предишния ден Жискар и тамплиерът се бяха изповядали, жената на вожда беше дала живот на три близначета. Свещеникът изтълкува събитието като божи знак за благополучие и богата реколта през есента. Ала селяните го приписаха на завръщането на благословената лейди Едайн.

Момичетата придружиха Едайн до изхода на селото, откъдето започваше пътят за манастира, като през цялото време протягаха ръце да я докоснат или да я помолят да благослови лавровите клонки — след това щяха да ги сложат под възглавниците си, за да сънуват бъдещия си съпруг и децата, които щяха да му родят.

Има и други новости, разказаха й момичетата, докато се възхищаваха на разпуснатата златна коса, на кожената наметка и износената кадифена рокля.

Лошият рицар Айво дьо Брийс, който искаше да я омъжи за един от крепостните си, бил повикан на война от васалния си господар граф Честър. С петима от рицарите си той трябвало да подсили авангарда на Честър в битката срещу шотландците.

Лейди Хоргита, съпругата на Дьо Брийс, назначила в дома си нов, млад слуга от западните острови, който бил много по-красив от мразения от всички Дьо Брийс. Този млад слуга усърдно топлел леглото на лейди Хоргита, докато господарят отсъствал.

Момичетата изпратиха малкия паж, като сложиха на опърничавата му коса лавров венец. Асгард, който се взираше като замаян в ръката си, ухапана от змията, получи свежи зелени клонки.

От сутринта тамплиерът не беше разменил нито дума с Едайн. Красивото му лице беше спокойно и безизразно като на мраморна статуя. Рицарите на крал Хенри естествено не подозираха какво се бе случило предишния ден.

Скоро всичко ще свърши, каза си Едайн. Щом стигнеха в „Сен Сюлпис“, тамплиерът и кралските рицари можеха да считат задачата си за изпълнена.

Тъй като яздеше напред, тя не виждаше тамплиера, който беше в края на малката група, но го познаваше достатъчно добре, за да знае колко силно страдаше от безчестното си поведение на скалите и от ужаса, изпитан при вида на змията. Вече не се страхувам от него, каза си с усмивка тя. Лудостта, която го бе завладяла, беше изчезнала и нямаше защо да се бои от ново нападение.

Случката със змията имаше сериозни последствия. Изживяният потрес разруши нещо в душата на тамплиера. Страхът от змии се беше загнездил в душата му още от детските му години. Не се знаеше дали междувременно е сключил мир със себе си. Раменете му висяха, светлите очи бяха мрачни. Държеше юздите с пръстите на едната ръка, другата беше опряна на седлото. Животът му бе загубил смисъла си, вярата — или онова, което беше останало от нея, — беше пречупена.

Рицарите решиха да починат малко в бирарията на мелничаря в северния край на селото. Докато обядваха, момичетата и момчетата от селото лудуваха между дърветата. Задуха хладен пролетен вятър. Мъжете се сбогуваха, за да се върнат към полската си работа, но жените останаха при тях с кърмачетата и малките деца.

— Какво чакаме, принцесо? — попита малкият паж Фомор.

Едайн стана и събра трохите от масата.

— Няма да чакаме повече — отговори тя и двамата се запътиха към Жискар и Дени, които оседлаваха конете.

Може би не бяха чули зова й, затова не идваха. Или нещо ги беше забавило.

След селото започваха тресавища. По-голямата част от крайбрежието беше покрита със сив пясък. От запад идваха облаци. Калдъръменият път към манастира, построен още от римляните, се използваше само при отлив. Поведоха конете покрай брега, между блещукащите локви. Движеха се бавно, за да изчакат водата да се оттегли.

Когато настъпи отливът, Едайн препусна напред. Нещо й подсказваше, че трябва бързо да се върне в манастира. Тъй като познаваше древния път от детските си години, беше сигурна, че ще го намери и под водата.

Мъжете, които я следваха, имаха чувството, че тя препуска към открито море. Вятърът развяваше наметката й. Малкият кон местеше краката си неохотно и подскачаше нервно пред всяка вълна.

Фомор я настигна бързо. Продължиха редом, като се опитваха да поддържат бърз ход на конете, но пръскащата вода ги изнервяше и се принудиха да яздят по-бавно.

— Ето ги! — извика Едайн.

Конете видяха каменния път, който излизаше от залива, и ускориха ход. Отделиха се от брега и навлязоха сред дюните. Асгард и кралските рицари останаха далеч назад.

Манастирът „Сен Сюлпис“ беше на почтена възраст. Според легендата бил построен върху останките от римска вила. Имаше високи външни стени, вътрешен двор и покрив от червени керемиди. Виждаше се отдалеч, тъй като се издигаше на висок хълм сред борова гора. Пътят водеше право към него. Пред вратата чакаше колата на Мила. До нея стояха Тирос и две от жените му с коне и мулета.

Едайн спря задъхана пред колата. Циганското момиче скочи на земята и застана пред нея с искрящи очи.

— Той няма да дойде — извика възбудено Мила. — Убедена съм, че няма да дойде!

— О, напротив, ще дойде. — Едайн се усмихна тъжно. Всичко свърши пред портите на манастира — на същото място, където беше започнало, когато Айво дьо Брийс я взе от добрите сестри.

— Той ви обича — добави тихо тя. — Обича ви от мига, когато ви даде последното си парче хляб на пътя към Единбургската крепост. Нима не помните?

Момичето прокара език по сухите си устни и черните му очи се устремиха към Асгард, който беше спрял на метър от тях и я гледаше втренчено.

— Откъде знаеш? Как ни повика тук? — извика с пресекващ глас Мила. — Тирос каза, че чул гласове.

Тя се втурна към Асгард и вдигна глава към него.

— Вярно ли е онова, което ни казаха тамплиерите, когато ни дадоха пари, за да я преведем покрай стражите? — попита развълнувано тя. — Вярно ли е, че тази жена е вещица?

Сините очи на рицаря изведнъж светнаха.

— Циганското момиче от Единбургската крепост. — Първоначалното неверие бе заместено от силно вълнение. — Да, помня те — отговори бавно той. — Помня също, че се грижеше за мен, когато лежах тежко ранен в колата ти.

Фомор избухна в смях, грабна широкополата шапка от главата на Тирос и я нахлупи на главата на тамплиера.

— Вече не сте тамплиер — заяви тържествено той. — От днес нататък сте крал на циганите!

Шапката, носена някога от Магнус, почти скри очите на Асгард, но той сякаш не я усети. Наведе се над седлото и показа ръката си на Мила.

— Ухапа ме змия, отровна змия — изрече загрижено той. — Няколко пъти.

Тя взе ръката му и го погледна в очите.

— Обещавам да ви излекувам — каза тихо тя и целуна с нежна отдаденост дланта и пръстите му. Той не се възпротиви. — Вие бяхте винаги мой, не неин, любими! — Окуражена, тя се опита да го свали от коня. — Елате, ще се погрижа за ръката ви и този път вещицата няма да се меси!

Жискар и Дени също се присъединиха към групата и като видяха тамплиера, наведен от седлото, и циганското момиче, увиснало на ръката му, опулиха очи от учудване.

— Сър Асгард — започна Дени, — тези цигани…

Рицарят не го чу. Слезе от коня, опря се на рамото на момичето и двамата тръгнаха към колата. Черният жребец послушно се запъти след господаря си.

— Ти си много красива — прозвуча развълнуваният му глас.

Другите цигани възседнаха конете си и ги подкараха надолу по пътя.

Жискар се обърна слисано към Едайн.

— Какво беше това, мадмоазел? Не можем да…

— Не се намесвайте. Нищо лошо няма да му се случи — увери ги Едайн. — Какво друго би могъл да стори? Нарушил е всичките си клетви.

Тя измъкна стъпалата си от стремената и слезе от коня. Колата на Мила обърна на малкия площад пред манастира. Асгард беше вързал коня си отзад и седеше до циганското момиче. Гледаше го в очите и му говореше сериозно. С мен никога не е говорил така, каза си с усмивка Едайн. Даже забрави да се сбогува.

Фомор извика ликуващо, пришпори коня си и препусна след циганите. Безмълвното му послание, отправено на минаване към Едайн, гласеше: Ще се върна скоро.

Едайн въздъхна. Естествено, че щеше да се върне, не беше нужно да й го казва.

Тя се сбогува с кралските рицари, благодари им за добрите грижи и им пожела да се върнат живи и здрави. Повери малката кобила на Жискар и го помоли да я продаде в Единбург и двамата с Дени да си поделят печалбата. За нейна изненада и двамата мъже се разплакаха.

— О, мадмоазел — заговори, хълцайки, Жискар, — вие сте толкова млада и красива! Не е редно да се погребвате в манастир. Не слушайте циганите, дето ви нарекоха вещица! Те са неблагодарен народ. Аз съм само един беден рицар, но съм готов…

— Не — прекъсна го решително тя, за да му попречи да изрече следващите думи. Не искаше добрият Жискар да й предложи брак и тя да му откаже. — Не се тревожете за мен. Аз избрах пътя си доброволно. Освен това манастирът е моят дом. Тук съм отраснала.

Дени свали шлема си. По бузите му се стичаха сълзи.

— Тогава ни позволете да останем с вас и да ви служим — изрече умолително той. — Ние ви почитаме като светица!

Велики боже, трябваше възможно най-бързо да ги отпрати! Не беше предполагала, че закалени гасконски рицари като тях могат да плачат като деца.

— Какво ще правят добрите сестри с двама силни и красиви рицари като вас? — попита с мека усмивка тя. — Сигурно ще им вдъхнете ужас, от който никога няма да се възстановят.

Докато се отдалечаваше заднешком към вратата на манастира, Едайн се усмихваше и махаше за сбогом. Когато най-сетне опря гръб на дебелото дърво, намери бързо шнура на звънеца и го дръпна. Циганите вече бяха стигнали до морския бряг. Фомор препускаше зад колата на Мила.

Отвори й портиерката, сестра Констанция.

— Известиха ни, че си идваш — каза тя, когато подаде главата си през малкото прозорче, и Едайн усети радостта в гласа й.

Резето се вдигна и тежката дървена порта се отвори. Едайн пое дълбоко въздух и мина през прага.