Очите на любовта

5

Когато се изкачиха на хълма, Магнус спря и се огледа. Под тях беше заливът, където бяха преживели нощта и бурята. Осеяният със скали бряг се простираше, докъдето стигаше погледът.

След време някой щеше да му обясни, че тази част от шотландския бряг е известна като „теснините на Киркинър“ и че там са намерили гибелта си много кораби. Но от мястото, на което стоеше, не можа да види нито следа от мачта или парче от платно. От кораба му не беше останало нищо. Видя само скалистия бряг на коварното Ирландско море и шибаните от вятъра вълни.

Напразно се опита да скрие разочарованието си. Нямаше причини да плаши момичето, но тайно се бе надявал да открие още оцелели. Поне един моряк, който да му каже къде се намират и как да стигнат до земите на граф Честър.

Засенчил с ръка очите си, Магнус огледа бурното море. Тъй като бурята ги беше отнесла на север, той предполагаше, че се намират в Шотландия, но в коя част от крайбрежието… Всъщност това беше само предположение. Можеше само да се надява, че вятърът не ги е отнесъл чак в дивите планини или на някой остров западно от тях. Шотландия и без това беше опасна.

Магнус хвърли бърз поглед към момичето. Дрехите й бяха мокри, тя стоеше пред него с тракащи зъби и цялата трепереше. Беше вързала косата си със скъсания си шал, но отделни златни кичурчета се бяха изплъзнали и се вееха на вятъра. Със стройно тяло, висока за жена, с правилни пропорции, които личаха дори под мократа наметка. Като я видя пред себе си, безупречно красива, макар че едва не бе станала жертва на морето, той неволно си помисли, че историята на управителя за провалената й женитба е имала за цел по-скоро да скрие истината — а тя беше, че това невероятно красиво момиче е било наложница на Дьо Брийс. Сигурно съпругата му го бе принудила да се откаже от младата красавица. В този момент момичето повече от всякога напомняше на Магнус за статуя на светица със смарагдови очи. Изглеждаше му като чужденка, изобщо не приличаше на жените от Франция или Англия. Ала не можеше да обясни какво го бе навело на тази мисъл. Управителят му каза, че била сираче, отгледано от монахините в „Сен Сюлпис“, без да се знае откъде произхожда.

— Най-добре е да обиколим брега, за да видим има ли и други оцелели — изръмжа той.

Не вярваше, че някой е останал жив, но не му хрумваше нищо по-добро, освен да се предадат на първите срещнати шотландци или да се подслонят в най-близкото селище. Естествено това не беше умно решение. Шотландското крайбрежие беше известно с това, че местните хора задържаха корабокрушенците срещу откуп и убиваха всички, които не бяха в състояние да им донесат пари. Шотландският крал беше заселил по брега много нормански семейства с надеждата да цивилизова тези диви места. Семейство Брюс живееше в Анандейл, семейство Дьо Морвил — в Еършаир. В Лодърдейл пък се бяха заселили членове на рода Фицалън, за които се говореше, че Уилям Лъвът издигнал феодалните господари в наследствен ранг стюарди. Шотландските варвари скоро свикнали да ги наричат с това име.

Като се имаше предвид това, най-добре беше да се придържат към брега и да се надяват, че ще намерят оцелели. Да вървят на юг и да търсят норманско имение. Ако бяха близо до Еършаир, Магнус щеше да потърси подслон при семейство Дьо Морвил, които му бяха далечни роднини — по-точно произхождаха от същия град в Нормандия, от който беше семейството на дядо му.

Той потърка брадичката си, небръсната от два дни. Съзнаваше, че се излагат на голяма опасност. Трябваше дълго да вървят пеш през негостоприемните шотландски земи, а външността им със сигурност щеше да направи впечатление. Макар че морето беше отнесло бойния му шлем, ризницата беше на гърба му, а такава изработка не се срещаше толкова далече на север. Още първият бос шотландец щеше да хареса изработената в Испания ризница и да го убие.

По дяволите, каза си Магнус, това се отнася и за меча ми! Той беше подарък от баща му, когато го удостоиха с рицарско звание, заедно с металните шпори. Подаръкът, който графът беше направил на своя първороден син и наследник, трябваше да го придружава през целия му живот. Дори крал Хенри се възхити на оръжието и намекна, че много би искал и той да притежава такъв меч, поръчан от щедрия граф Морли. Ако не се разделя поне с ризницата, каза си решително Магнус, ще представлявам истинско предизвикателство за всеки срещнат крадец и убиец.

Ами момичето?

Тя стоеше неподвижно до него, обърната към морето, и той огледа крадешком изваяния й профил. Носеше тесен сребърен пръстен и сребърни гривни. Роклята беше втвърдена от солта, разкъсана на някои места, но беше копринена и с красива бродерия. Обувките й бяха изчезнали, но наметката беше от най-фина вълна.

Облечена като невеста, каза си мрачно Магнус. Част от историята за правото на сеньора върху първата брачна нощ. Все още вярваше, че е била наложница на Дьо Брийс, и смяташе, че дързостта й да погледне — в панталона му потвърждава това предположение.

Магнус потърка отново небръснатата си брадичка и безпомощно се запита какво трябваше да направи с нея. Щеше да му бъде безкрайно трудно да опази и двамата живи. Момичето беше като червен флаг, който щеше да привлече негодници от всякакъв вид. Ако не искаше постоянно да води битки, за да я защитава, трябваше да се раздели с нея.

Изкушението да я остави на брега беше голямо. Трябваше да постъпи така още когато я видя за първи път. Но, без да може да обясни защо, междувременно беше стигнал до заключението, че господ му е възложил да се грижи за това момиче. Като наказание.

Отново го заболя глава. Споменът за безумното пиянство беше свеж в паметта му. Трябваше да признае жестоката истина: господ искаше да го накаже за разпътния му живот. За пиенето, хазарта и самохвалството, довело до това злощастно пътуване. Откакто живееше в двора на граф Честър, беше извършил много недостойни неща.

В известна степен можеше да разбере, че всемогъщият се гневи — той бе загубил кораба, бе изхвърлил товара през борда и по негова вина бяха загинали много хора.

Магнус въздъхна мъчително. Разумът му подсказваше как трябва да постъпи. Трябваше да отведе момичето при Честър — тя беше единствената оцеляла от корабокрушението, единствената му свидетелка. Само тя можеше да потвърди, че е дал всичко от себе си, че е рискувал живота си, за да предотврати катастрофата.

Рицарят беше наясно, че го очакват трудности. Не можеше да предвиди какво им готвеше бъдещето. Но беше длъжен да опита. Искаше да се изправи пред граф Честър и да му разкаже откровено какво се беше случило. Затова трябваше да отведе момичето при Честър и графът да изслуша свидетелските й показания.

Той пое дълбоко въздух и попита:

— Как ви е името?

Младата жена се стресна и го изгледа недоверчиво. Не беше забравила как й изкрещя, когато я улови на местопрестъплението.

— Едайн — пошепна тя.

— Едайн? — Името май беше ирландско. — Това ли е всичко? — Когато тя не отговори, попита нетърпеливо: — Нямате ли и друго име, освен Едайн?

Тя поклати глава.

Магнус нетърпеливо цъкна с език.

— Вижте, момиче, доколкото виждам, с вас сме попаднали някъде зад шотландската граница. Ясно ви е, че нямаме нищо за ядене и пиене, че можем да се нахраним само ако намерим или откраднем нещо. Кой знае колко време ще мине, докато стигнем до някое норманско имение. Трябва да се разделим с някои от притежанията си, защото може да срещнем разбойници и тогава лошо ни се пише.

Тя вдигна глава. Магнус видя големите зелени очи и запази по-нататъшните опасения за себе си. Ако шотландците откриеха, че синът и наследникът на граф Морли беше в ръцете им, неутолимата им жажда за откуп щеше да се удесетори.

— Да слезем при скалите — предложи той. — Ей там, при мъртвото дърво.

Тръгна по тясната пътека към морето и тя го последва. Стъпалата й сигурно бяха леденостудени, но стъпваше леко по скалата. За съжаление не беше в състояние да й помогне. Възможно най-скоро трябваше да открадне или да купи някакви обувки. Или да нагласи нещо от парчета плат и слама, както правеха саксонците.

Първо обаче трябваше да свалят всичко, което можеше да привлече крадците.

Щом стигнаха при мъртвото дърво, Магнус бързо свали плетената ризница. След това махна яката и я скри в подплатения жакет — много скоро със сигурност щеше да му се наложи да се бие. Беше му много трудно да пожертва скъпоценната си ризница.

Изкопа с камата си дълбока дупка и сложи ризницата вътре. След това шпорите и нагръдника.

Зарови бързо символите на своето рицарство и затъпка земята с ботушите си. След това сложи на мястото голям камък.

Момичето следеше движенията му с широко отворени очи.

— Никой няма да ги намери.

Той я погледна неразбиращо. Докато копаеше и слънцето топлеше гърба му, в паметта му оживяха спомени от родния дом. Замъкът Морли, майка му, братята и сестрите му, благородните жребци, които отглеждаше баща му, безкрайните поля, където растеше златно жито, меките възвишения. Живот, съвсем различен от този, който беше водил в двора на Честър, след като бе напуснал родината си.

Магнус си пожела с цялото си сърце господ да не го накаже за това, че е живял като глупак и е пропилял младостта и силата си. Достатъчно наказание беше, че стигнал до ръба: стоеше тук, корабокрушенец, останал само с дрехите на гърба си, с меча си и с една сребърна монета, непохарчена след проклетата игра на зарове. Монетата щеше да им стигне, колкото да си купят самун хляб и стомничка пиво.

Това му напомни, че от снощи не бяха хапнали нищо. Беше вече почти обед, но никъде не се виждаше нещо, годно за ядене. Коремът му къркореше застрашително.

— Не мърдайте — заповяда той на момичето и свали сребърните гривни, тясната сребърна диадема на челото, украсена с малки рубини, и финото златно синджирче. Всичките й накити се събраха в голямата му шепа. Колкото и да се мразеше за действията си, трябваше да изкопае още една дупка и да зарови ценностите й дълбоко в земята. Момичето изглеждаше толкова нещастно, че той се почувства задължен да му каже нещо утешително.

— Някой ден ще се върнем да ги вземем — изрече той, навел глава. — Белязах мястото под мъртвото дърво.

Когато тръгнаха по брега, Магнус забеляза, че Едайн няколко пъти се обърна към мястото, където бяха заровени ценните им вещи. Сигурно тъгуваше за сребърните си украшения.

Господ беше безмилостен в гнева си.

„Няма да се върнем.“ Едайн беше абсолютно сигурна в това, когато се обърна към дървото. При тази мисъл се почувства странно празна, но знаеше, че не можеше да направи нищо, за да си върне украшенията. Пътят й водеше далече оттук, на юг и на изток.

Вътрешният глас се обади точно когато Магнус заравяше шпорите си. Показа й фигурата на едър мъж със същата тъмночервена коса, силен, необуздан, но с добро сърце. Шпорите на младия рицар бяха подарък от него, вероятно за посвещението му. Сигурно беше баща му.

„Точно така, баща му“ — потвърди вътрешният глас.

Докато младият рицар отъпкваше земята с бойците си, Едайн видя още много хора — млади момичета, вероятно сестрите му, брат му, майката и бащата, господарски дом, обвит в мъгла, коне, граждани, крепост. Навсякъде царуваше духът на любовта. Имаше много млади хора, всички имаха достатъчно за ядене и живееха в хармония. Докато четеше мислите му, престана да го смята за разглезен самохвалко, за какъвто го бе помислила в началото.

Запази меча си, помисли си Едайн, докато го следваше по каменната пътека.

В този момент нямаше нищо по-важно от меча му.

След известно време преминаха планинското било и попаднаха в долина, където пасеше стадо овце. Овчарят не се виждаше никъде, ала чуха гласа му. Излая куче. Магнус даде меча си на Едайн и се промъкна безшумно, за да вземе кожената торба, в която — ако се съдеше по миризмата, — беше яденето на овчаря.

Грабна я, обърна се и хукна като подгонен. Гневният лай на овчарското куче, което очевидно беше подушило непознатия, се приближаваше застрашително. На това място гората беше рядка и не предлагаше защита.

Двамата хукнаха по планинската пътека на север, далече от брега. Тичаха и тичаха, а когато вече не можеха да дишат, паднаха без дъх в една падина, където растяха ясени и дъбове и течеше плитко поточе.

— Оставихте ли му сребро? — изпъшка Едайн, представяйки си как щеше да се ядоса гладният овчар.

Магнус й хвърли бърз поглед.

— Да, дори го произведох в рицар. Велики боже, наистина ли мислите, че трябваше да платя? С какво?

Възцари се тишина. Той е прав, каза си Едайн. Трябваше да се крият както от обикновените хора, така и от разбойниците, и да търсят единственото място, където норманинът можеше да намери подслон — дома на друг норманин. Магнус беше сигурен, че в граничните области има немалко васални имения, които шотландският крал е раздал на нормани.

Едайн коленичи, опря длани в земята и пи жадно от потока, докато й се зави свят и трябваше да поеме въздух. Водата беше прекрасна, по-хубава дори от яденето. Откакто се събуди със соления вкус на морето в устата си, изпитваше такава жажда, че беше готова да умре.

Тя седна на пети и изтри уста с опакото на ръката. Младият рицар отвори овчарската торба и погледна ужасено бялата буца, която извади.

Ако не беше толкова гладна, Едайн щеше да се изсмее на лицето му.

— Какво е това? — Той очевидно не вярваше на очите си. Още повече на носа си. — В името на свети Георги, това не може да се яде!

В този миг й стана ясно, че този красив млад рицар никога в живота си не беше гладувал. Или поне не толкова, че да посегне към простото селско ядене.

— Сигурно и друг път ви се е случвало да ядете студена пача — обясни тя. — Това е горе-долу същото: месо, смесено с ечемик и овес и сварено в овче шкембе.

— В овче шкембе? — повтори той и лицето му се разкриви от отвращение. — Обичам свинско и говеждо шкембе, мама често поръчваше специално за мен. Но това тук… — Той помириса буцата и се потърси. — Господи! Откъде знаете, че е това, което казвате?

Едайн вдигна рамене.

— Хората от крайбрежието много обичат „хагис“ — месен пудинг. Овчарите го правят, когато заколят овца. Казват, че се запазва за дълго. Овчарите се хранят месеци наред с хагис, когато няма друго.

— Добре, добре — промърмори той. — Чух достатъчно. — Разряза външната обвивка и си взе малко парченце. Сдъвка го внимателно, преди да го глътне. Вдигна вежди и й подаде голямо парче.

Едайн го взе и се нахрани спокойно. Беше гладна, освен това беше свикнала с храната на овчарите. Хората от планините често споделяха своя „хагис“ със сирачетата от. „Сен Сюлпис“, когато през есента докарваха стадата си в долината.

Може би трябва да му опиша и коравия салам, който шотландците правят от овчи черва, натъпкани с отпадъци от месо, див чесън и брашно от жълъди, каза си развеселено Едайн. Независимо от времето този салам се запазваше няколко месеца. Овчарите, които го носеха в торбите си, се усещаха от няколко мили разстояние — толкова силна беше миризмата му.

След като се нахраниха и отново пиха вода, рицарят свали наметката си и я окачи на едно дърво.

— Трябва да махнем солта от дрехите и кожата си — заяви той. — Ако не го направим, ще се появят рани. Моряците ме предупредиха да се пазя.

Той отиде до потока, седна на брега и събу ботушите си. Влезе във водата и свали подплатения жакет, но остана с меча си. След малко изчезна от погледа й.

Зарадвана от възможността да измие ръцете й лицето си, Едайн последва рицаря. Свали наметката си и я окачи на съседното дърво.

Беше доста хладно и никак не й се искаше да изложи голата си кожа на доста силния вятър. Водата в потока беше ледена. Ала влажната, пропита със сол рокля и вълнената долна дреха бяха залепнали за тялото й. Тя развърза връзките и пусна роклята в бистрите води.

Докато се събличаше, тя се опитваше да измисли начин да се стопли, докато дрехите й изсъхнат. Слънчевите лъчи не бяха достатъчни. Още отсега трепереше от студ. Стисна здраво зъби, изхлузи долната риза през главата и също я хвърли в потока. Щом изсъхнат, дрехите ми ще са чисти и меки, опита се да се утеши тя.

Загреба с две ръце вода и я плисна върху краката си. Трябваше да впрегне цялата сила на волята си, за да не изпищи. Изми ръцете си, накрая наплиска гърдите и корема си, надавайки тихи викове.

О, господи, въпреки усилията й солта лепнеше по цялото й тяло! Даже, след като се изтърка с пясък, имаше чувството, че коричката от сол не се е махнала. Грабна долната си риза и се изтърка ожесточено. Кожата й стана тъмночервена. Най-сетне солта се разтвори.

Треперейки с цялото си тяло, Едайн нагази във водата, стъпка роклята си, изплакна я хубаво, изстиска я и я хвърли на брега. Остана само по дълги ленени гащи, но решително развърза връзките и пусна и тях във водата.

Трябваше да стъпче много добре дрехите си, за да изчисти солта. Но това беше само едната причина за безумните й подскоци. Междувременно й беше толкова студено, че буквално затанцува във водата, за да не се вледени. Отдавна не усещаше ходилата си.

Следобедното слънце се местеше бързо и голяма част от потока потъна в сянка. Вятърът шумеше в клоните на дърветата и Едайн усети как ръцете и краката й настръхнаха.

Заподскача още по-силно, тъпчейки лененото бельо, и неволно си спомни танците на овчарите. Запляска ритмично, вдигна ръце над главата и се завъртя. Много скоро сърцето й заби като безумно и изпрати топла кръв към крайниците. В кожата й сякаш се впиха хиляди иглички, животът се върна в ходилата й.

Долните й дрехи бяха чисти, но Едайн не можеше да спре. Нещо й подсказваше, че трябва да продължава все така, за да се стопли. Въртеше се все по-бързо и по-бързо, скачаше и плискаше вода.

Едва когато се подхлъзна на камъните и загуби опора, тя забави темпото и накрая спря, като пъшкаше тежко. Вече не й беше студено, както в началото. Надяваше се само дивият танц да не е изпокъсал ленените й гащи.

Когато най-сетне се успокои, изведнъж изпита чувството, че вече не е сама.

Видя го да стои на брега, само на няколко метра от нея, бос, набързо навлякъл панталона си, с гол меч в ръка.

Мократа коса падаше на тъмночервени къдрици по раменете. Взираше се в нея като замаян. Сякаш имаше пред себе си дух или горска нимфа.

— Чух ви да крещите — обясни дрезгаво той.