Очите на любовта

17

Докато крал Хенри дойде в Честър, стана февруари.

От Коледа Едайн беше затворена в кулата — в помещението, отредено за знатни затворници. Крепостта с кулата беше пред портите на града. От прозорците тя и пазачката й лейди Друзила видяха как пристигна армията на краля.

— Най-после чакането ни ще свърши — установи доволно лейди Друзила. — Радвайте се, детето ми. Кралят е тук и най-сетне ще разберем защо ни остави да чакаме толкова дълго.

Едайн се подаде навън, за да види рицарите на граф Лейчестър. Навсякъде се развяваха знамена, звучаха рогове. Погледът й потърси флага на рода Плантаженет.

— Кралят не е тук — рече разочаровано тя. — Иначе щяхме да видим знамето с леопарда на Анжу, нали?

— Сигурна съм, че кралят ще дойде — утеши я възрастната дама. — Знам го, защото съпругът ми, сър Максим, е присъствал, когато преди една седмица управителят на замъка сър Хенри е получил кралското писмо.

Лейди Друзила сгъна грижливо чаршафите, които бяха кърпили. Януари беше необичайно студен и дъждовен и двете жени бяха използвали времето, за да преправят дрехи за Едайн. След като приготвиха няколко тоалета, които да отговорят на високите изисквания на краля, те се заеха с други, ежедневни задачи, част от които беше и кърпенето на чаршафи и покривки.

— Не бива да се притеснявате, мила моя — посъветва я жената на надзирателя. — Щом пристигне кралят, ще ви дадат повече свобода и няма да стоите по цял ден затворена в кулата. Осмелявам се да твърдя, че ще ви позволят да се присъедините към дамите от двора, които ходят на лов и на танци. Така ще имате възможност да покажете хубавите дрехи, които ви ушихме. Животът отново ще започне да ви доставя радост, повярвайте ми.

Едайн се отдалечи от прозореца, хвана краищата на един чаршаф и помогна на лейди Друзила при сгъването.

Жената на надзирателя и другите служители в крепостта изказваха най-различни предположения защо младата жена е била затворена в кулата и защо очаква крал Хенри. Едайн чуваше приказките им, докато метяха стълбите и почистваха стаята й. Всички бяха на мнение, че кралят желае да се позабавлява с нея. Все пак беше млада и красива, а Хенри беше известен с любовта си към хубавите жени. Една от любимите му метреси, красивата Розамунд, беше починала наскоро, но той продължаваше да се заобикаля с хубави жени. Носеше се слух, че в двора имало няколко жени, чието единствено задължение било да обикалят лондонските улици в търсене на млади момичета, които да забавляват краля.

— Радвам се, че кралят ще дойде скоро — рече Едайн, след като сгънаха чаршафите. — Ще бъде прекрасно, когато чакането свърши и няма да е нужно да запълвам дните си с шиене и кърпене.

Лейди Друзила се намръщи неодобрително.

— Всеки от нас има съдба, определена му от господа в безкрайната му доброта. Не го забравяйте, момиче! — Ала само след миг лицето й се разведри и тя потупа Едайн по рамото. — Помнете, че това е кралят, най-важният човек в нашата страна, а може би и в света. Не е някой обикновен беден скитник, който ще ви завлече в първата купчина сено и после ще ви захвърли. Говори се…

Тя се огледа бързо на всички страни, макар че бяха сами в стаята.

— Разправят, че крал Хенри бил много щедър към момичетата, които харесвал — зашепна съзаклятнически тя. — Грижел се много добре за тях. Също като баща му, първия крал Хенри, бог да успокои душата му. Като си спомня какъв жизнен човек беше! Крал Хенри Горещия, както го наричаха, се хвалеше, че е създал повече незаконни деца от всеки друг мъж в Англия. Беше много великодушен към тях и към майките им.

Едайн направи опит да се усмихне. Вече познаваше добре жената на надзирателя, която изпълняваше ролята на нейна компаньонка — или пазачка, — и се беше привързала към нея. Друзила беше съвсем обикновена жена и често й напомняше монахините от „Сен Сюлпис“. Тя беше добра с нея още след пристигането й в Честър, когато още не се знаеше каква ще е съдбата й.

Всъщност чакането не продължи дълго, защото управителят на замъка сър Хенри почти веднага донесе заповедите на крал Хенри за хората на граф Морли. В едикта пишеше: щом някоя си Едайн, послушница от норманския манастир „Сен Сюлпис“, пристигне в Честър, да се счита за пленница на краля; всички да се отнасят добре към нея и да я подслонят в затворническата кула на Бийстън Касъл.

Този ден Едайн видя за последен път свитата на граф Морли, която я бе придружила от Дъмфрийз до Честър. Циганското момиче Мила, ранения тамплиер Асгард дьо ла Герш, Тирос и другите цигани, жените, кучетата, даже блеещите овце сякаш потънаха в земята, когато от кораба я отведоха зад стените на Честър. Найджъл Фицджулиън и рицарите му останаха в Шотландия. С графа остана и синът му Магнус.

Едайн можа да го види съвсем за малко, преди да потегли на път. Облечен в тежка плетена ризница, той беше възседнал едрия жребец, купен на пазара. Беше измил боята от лицето си, червената коса беше късо подстригана и почти не се подаваше от шлема. В дългата редица ездачи с брони той изглеждаше като съвършен рицар.

Небрежно облеченият, дяволски красив негодник с крива усмивка, който се пазареше за коне по шотландските пазари и жените го зяпаха с обожание, беше изчезнал. Сега той бе отново рицарят, който я спаси от потъващия кораб, безстрашно открадна храната на овчаря, обиколи половин Шотландия, за да я намери, открадна кон и съвсем сам нападна резиденцията на тамплиерите в Единбург, за да я освободи, а след това я отведе чак до Дъмфрийз, преоблечена като циганка. Този прекрасен рицар я бе прегръщал и любил с такава страст, че слънцето, луната и звездите спряха своя път и светът престана да се движи, докато двамата плуваха в златни облаци.

Все още й беше трудно да се примири, че всичко свърши в мига, когато граф Морли случайно откри сина си сред циганите.

Никога нямаше да забрави какво се случи след това. Коленичил на пътя, където се мъчеше да укроти опърничавата овца, Магнус се взираше като ударен от гръм във внушителния рицар с шлем и броня.

Двата лица изглеждаха толкова еднакви в изражението на неверие и ужас, че повечето рицари избухнаха в смях.

След първите минути мълчание бащата и синът се разкрещяха като луди.

— Какво ви стана, мила? — извика жената на надзирателя. — Не бива така! Не ви ли е срам да проливате сълзи само защото скоро ще се запознаете с крал Хенри! Всяко друго момиче би било възхитено. — Тя захвърли коша с бельо и прегърна Едайн. — Какво ви е, момичето ми? Какво ви измъчва? Да не би да се притеснявате, че сте била послушница и ви е нужно позволение, за да носите тези красиви дрехи? — Потупа я окуражително по рамото и заяви: — Не се страхувайте, миличка, никой няма да си помисли лошо за вас. Трябва да знаете, че самият архиепископ се е заел със случая.

Едайн вдигна рамене и изтри очите си. Беше глупаво да плаче, когато мислеше за Магнус. Но не можеше да обясни на благочестивата лейди Друзила, че крал Хенри я е затворил в крепостта не защото желае да я направи своя любовница. Добрата душа никога нямаше да разбере и защо тамплиерите я бяха държали в плен — за да им предсказва бъдещето, да им служи като постоянен оракул, да осигури господството на войнствените монаси над целия свят.

Едайн пое дълбоко дъх. Магнус беше дете на успеха — всичко, с което се захванеше, му се удаваше. Открадна кон, преоблече се като циганин, обиколи цялата страна като скитник — за всяко от тези престъпления се полагаше бесилка. Два пъти й спаси живота. Всички тези спомени предизвикваха усмивка на лицето й, ала споменът за подземната зала на тамплиерите я караше да трепери от ужас. По-добре да се беше удавила в морето.

Не можеше да каже това на лейди Друзила.

Бедната дама! Тя си мислеше, че Едайн плаче, защото ще загуби невинността си в леглото на крал Хенри, и нямаше представа, че сълзите й бяха за Магнус. Той беше нейната утеха, нейната сила — нейната любов. През изминалите седмици сърцето й беше пълно с отчаяние, защото не можеше да си представи как ще живее без него. Макар че двамата никога не бяха говорили за общо бъдеще. Той беше син на знатен благородник, наследник на графска титла. Освен това беше сгоден за момиче от своето съсловие.

Беше й достатъчно да види граф Морли в блестящата му броня, на гърба на великолепния боен жребец, за да разбере, че безименното сираче, незначителната послушница нямаше никакъв шанс да влезе в това знатно семейство. През цялото време, което бяха прекарали заедно, нито веднъж не бяха произнесли думата любов.

Дори да я бях казала, нищо нямаше да се промени, помисли си тъжно Едайн и затвори очи, за да прогони болката.

В спокойни моменти тя призоваваше пламенно вътрешния си глас, за да разбере нещо за човека, на когото дължеше живота си, който изпълваше сърцето й. Къде беше Магнус? Дали беше останал в отряда на баща си, за да се сражава срещу Шотландския лъв? Заплашваше ли го опасност?

Мислите на Едайн постоянно кръжаха около Магнус, макар че трудно можеше да си представи как любимият й убива хора само защото английският крал искаше да излезе като победител от тази война.

Понякога се стряскаше насън, ставаше и се молеше на вътрешния глас да й заговори. Ала той не се обаждаше. Никакъв шепот, никакви образи, дори неясни предчувствия. Не чуваше нищо, нищичко.

— Облечете това, мила. — Лейди Друзила бе извадила от гардероба един от новите тоалети: тъмнозелена вълнена рокля с копринен корсаж и разрязани ръкави, под които се подаваше оранжева коприна. Роклята беше ушита по най-новата мода и беше предвидена за празненства и танци. — Облечете я — настоя тя, когато Едайн се поколеба. — Трябва да сте красива за краля. Когато пристигне, трябва да очаквате посещението му във всеки час на деня и нощта, поне така ми казаха. Въпреки възрастта си Хенри е жизнен мъж, често необуздан. — Тя се изчерви леко. — Ами да, това е вярно, няма защо да се заблуждаваме. Той е нашият благословен от бога владетел и може да идва и да си отива, когато иска, нали?

Едайн съблече вехтата всекидневна рокля и застана гола пред лейди Друзила. Дамата донесе долна риза от лен, за да подхожда на елегантната роба. Стегна талията й с копринен колан с цветна шарка и го закрепи със златна тока. Уви раменете й с мек зелен шал и го прихвана със златна брошка. Накрая прибра косите й под фината материя.

Очевидно жената на надзирателя не само приемаше сериозно задачата си, но и й се наслаждаваше. Отне й доста време, докато нагласи бонето така, че да не скрие изцяло блестящите руси коси. Със сръчни пръсти, издала език между тънките си устни, тя подреди всеки отделен кичур по тила и раменете на Едайн. Най-после отстъпи крачка назад, за да се възхити на творението си.

— О, само да можехте да се видите! — Очите й святкаха гордо. — Не е чудно, че кралят е заповядал да ви доведат от онзи незначителен манастир. Истина е, че красотата не цъфти дълго на скрито. Славата ви е стигнала чак до кралския двор.

Едайн сведе глава. Манастирът „Сен Сюлпис“ съвсем не беше незначителен. Абатисата сигурно нямаше да се зарадва на тази оценка, но лейди Друзила не го беше казала от лошо сърце.

Двете събраха дрехите и ги подредиха в раклата, после разчистиха стаята. Когато лейди Друзила си тръгна, Едайн я изпрати до вратата, за да подиша малко чист въздух и да види кои пазачи дежуреха днес. В крепостта бяха разположени рота гасконци. Когато управителят или лейди Друзила не бяха наблизо, младежите идваха да си поговорят с нея.

Този ден беше различен. Гасконците бяха по местата си и се усмихнаха зарадвано, като я видяха, но лейди Друзила бързо ги постави на място. Остана да чака, докато зарезиха вратата, и строго им напомни, че ако досаждат на пленницата, ги очакват строги наказания. Особено когато става дума за новата фаворитка на краля.

Едайн изчака укорният глас да заглъхне и отиде до прозореца. Там прекарваше почти цялото си време, макар че през процепите в рамката проникваше студен въздух. След пристигането на кралската войска имаше интересни неща за гледане, не само дъжд и топящи се купчини сняг.

Добре позната фигура в бяла наметка с червен кръст на гърба се появи в зрителното й поле. Тя му махна, но той не я забеляза.

Вече ходи много по-сигурно, установи зарадвано Едайн. Не знаеше къде е подслонен, но очевидно се грижеха добре за него. Ако се подадеше още малко навън, щеше да види лицето му. Днес беше много блед. Използваше патерица, за да облекчи ранената си страна.

Много й се искаше да поговори с Асгард. По време на пътуването се беше грижила за него и го смяташе почти за приятел. Въпреки напомнянията на Магнус, че тамплиерът я е завел не при крал Уилям, а в резиденцията на ордена в Единбург, където станаха толкова страшни неща.

Тя го проследи с поглед, докато прекоси двора на крепостта и влезе в старата кула.

Асгард, Мила и циганите й липсваха болезнено. Но най-силно й липсваше Магнус.

Обезсърчена, Едайн напусна мястото си до прозореца, придърпа си стол до огъня и седна. Протегна крака към топлите пламъци и зачака крал Хенри да благоволи да я посети.

Асгард бе забелязал с ъгълчето на окото си бялата ръка зад прозореца, но не посмя да отговори на поздрава.

Беше свикнал да държи главата си сведена, когато минаваше покрай затворническата кула, но тайно я наблюдаваше.

Всеки ден прибягваше до всевъзможни трикове, за да я зърне поне за миг. Да види приказно красивата жена, която всяка нощ спохождаше сънищата му.

Днес бе успял да види и нежното й лице, преди да се отдалечи от прозореца. Решетките и без това привличаха много чужди погледи. Ратаите от оборите, готвачите, надзирателите, рицарите — никой не минаваше край кулата, без да вдигне глава към прозореца, където замайващо красивото момиче очакваше краля. Чакането й скоро щеше да свърши. Армията на Хенри беше вече пред Рексхям.

Кралят на Англия се включи със закъснение във войната на шотландската граница. Миналата година беше много тежка за него. Новият бунт на синовете му Хенри и Джефри във Франция съвпадна с въстание в самата Англия. Уилям Шотландски се възползва от затрудненията му и потегли на юг, за да си възвърне отнетите гранични земи.

Грижите на крал Хенри се удесеториха, когато убийството на стария му приятел Томас Бекет, Кентърбърийския архиепископ, предизвика скандал в целия християнски свят и му навлече тежките укори на църквата. Папата поиска от краля да се покае публично, като извърши поклонническо пътуване бос, облечен в конопено расо, посипал главата си с пепел. Всички смятаха, че лично Хенри е отговорен за смъртта на архиепископа. Да не забравяме кралицата, известната Елеонор Аквитанска, която от години беше затворена в непристъпна крепост — тя мразеше съпруга си и жадуваше за отмъщение.

Щом успя да потуши бунта на синовете си във Франция, Хенри събра армия, прехвърли се в Англия и успешно щурмува крепостите на своите барони. Сега беше на път на север, за да се сражава с Уилям Шотландски.

Всъщност момичето не играеше особена роля в плановете на Хенри Плантаженет — поне така се надяваше Асгард. Ала беше прекарал достатъчно време в английския двор и знаеше, че кралят е жаден за знания. Освен това Хенри беше безскрупулен и при възможност най-спокойно щеше да използва способностите на Едайн в своя изгода.

Бог му беше свидетел, че тамплиерите не бяха злоупотребили с нея. Те искаха само да узнаят тайните й и да се научат да разбират още едно от божиите чудеса.

За нещастие преди известно време бяха възникнали трудности — един прорицател, възрастен човек, беше открит на далечен остров в Шотландия. Кралските наемници успяха да го отвлекат, но след няколко месеца затворничество старецът почина, без да е издал нищо при разпитите.

Асгард нямаше да допусне и с мадмоазел Едайн да се случи нещо подобно.

Тя беше негова.

Принадлежеше му от момента, когато я откупи от онзи вонящ дивак в каменната крепост и я отведе в резиденцията в Единбург. От този момент нататък се бяха отприщили могъщи сили и всички събрани в подземната зала тамплиери ги бяха изпитали на гърба си.

Асгард прекоси вътрешния двор и излезе във външния. Трепереше с цялото си тяло, макар че зимното слънце топлеше приятно. С това момиче, повтаряше си той, орденът на бедните рицари на Свещения храм може да сътвори чудо. Не беше преувеличено да се твърди, че братята бяха на път да открият чудото на вселената. Значението на всичко божествено. Значението на живота.

Асгард не можеше да спре треперенето си.

От друга страна, тя беше само едно похотливо, несъвършено същество, обикновена жена с плътски желания. Нали се беше любила с червенокосия рицар. А може би и с Тирос и с другите цигани.

Въпреки това не можеше просто да я остави на съдбата й. Способностите й бяха твърде ценни, за да я остави в ръцете на покварения английски крал Хенри.

Ще го предотвратя с всички средства, закле се решително Асгард.