Окованият нарцис

18

По някое време през процеса на обличане, дойдох на себе си. Останах до рамката на леглото, робата на Ашър бе сигурно завързана над червената ми пижама, лицето ми обърнато, притиснато към дървото. Контролът бе сърцевината на това, което мислех, че съм. Можех да го направя или да не го. Трябваше да опитам и да оставя това да отмине, защото да не правя нищо... Не можех да не направя нещо.

Леглото се раздвижи и само усещането на мъжете, движещи се около леглото, бе достатъчно да стегне тялото ми, учести пулса ми. О Господи, помогни ми. Не може да е истина. Боях се да свърша като вампир. Бях близо много пъти, но никога не съм мислила, че ще стане така. Бях жива, още човек, но гладът, надигнал се вътре в мен, като някакъв могъщ звяр, опитващ се да намери пътя си извън мен и всичко, което го държеше далеч от повърхността, бяха пръстите ми, навиращи се в раната, челото ми притиснато срещу резбата. Не бях сигурна кой глас е по-плашещ. Но агдеиг ги оцветяваше всички, без значение дали задувах за плът или кръв, сексът бе във всички тях. Не можех да ги разделя и това си бе страшно само по себе си.

Почувствах някой да пълзи към мен и знаех без да поглеждам, че е Жан-Клод. Можех просто да го почувствам.

- Мa petite, всички сме готови, само теб чакаме.

Проговорих с лице все така притиснато към дървото, прътите ми вкопчени в него:

- Добре тогава, трябва да се справите без мен.

Почувствах ръката му, протягаща се над рамото ми, и казах:

- Не ме докосвай!

- Мa petite, ma petite, бих променил това ако можеш, но не мога. Трябва да се справяме с това, което имаме.

Това ме накара да го погледна. Лицето му бе толкова близо, очите, това наситено среднощно синьо, косато му като черен ореол около бледото му лице. Съзрях друго лице, също толкова бледо, толкова перфектно, с тъмна коса, но с наситено кафяви очи като тъмен абанос. Те пораснаха в полезрението ми, докато светът ми не се удави в тъмния мед на очите Й, все едно излято над очите ми, над кожата ми, над тялото, докато не ме изпълни, и когато повдигнах очи към загриженото лице на Жан-Клод, ръката му върху моята, видях нещо близко до ужас в очите му.

Той изпълзя назад от мен, и когато се обърнах и погледнах Ашър, той изпадна от леглото, започвайки да трепери. Джейсън и Натаниел останаха на леглото, защото не знаеха какво става.

- Какво има? - попита Джейсън.

Натаниел прошепна:

- Очите й.

Обърнах се и видях себе си в огледалото в ъгъла. Очите ми бяха пълни с кафяв пламък, не тъмнината на собствените ми очи, а на нейните.

- Не. - казах бавно.

Можех да я почувствам на хиляди мили от тук. Нейното удоволствие и моя ужас плъзнаха по тялото ми, надигайки моя звяр, и оставяйки ме да падна на леглото. Ръцете ми се протегнаха да се хванат нещо, някаква помощ, но нямаше нищо, с което да се боря; бе сила и бе вътре в мен.

Тя ме изследваше, призовавайки звяра ми, докато не се плъзна точно под повърхността на кожата ми. Тя докосна тази част от Ричард, която все още бе в мен и призова звяра му, докато двама се преплетоха и тялото ми започна трепери.

Чух някой да вика:

- Тя ще се промени!

Ръце ме задържаха долу към леглото.

Но Бела бе научила това, което иска и ги остави да се плъзнат обратно в тялото ми. Тя раздели силите вътре в мен, както разделяш тесте карти. Докосна връзката на Жан-Клод към мен и я озадачи, можех да го почувствам. До момента си мислеше, че съм вампир и сега знаеше, че не съм. Тя остави тази загадъчност да се върне в мен, тогава повика ardeur-а, инкубусът, и в момента, в който го помислих осъзнах, че е грешната дума. Сукубус, тя го прошепна в главата ми, сукубус. Ръцете, които ме държаха долу, се плъзнаха по тялото ми, отвръщайки на ardeur-а. Бе като да си покрит с чисто желание, да се въргаляш в него като брашно върху месо, преди да го сготвиш.

Ръце се плъзгаха по кожата ми, уста затвори устните ми и не можех да видя кой е над мен, целувайки ме. Можех да почувствам тежестта на телата им, още едни ръце, но не можех да видя нищо друго, освен кехлибарената светлина.

Бела остави ardeur на повърхността, защото я забавляваше. Не можех да видя чии ръце къде са, или кой какво правеше, всичко, което можех да почувствам, беше тях; плъзгането на коприна, натиска на кожата, нечия коса, мирисът на ванилия, но не можех да виждам. Бела Морт използваше очите ми за други неща. Тя докосна онази част от мен, която ми позволяваше да вдигам мъртвите. Тя милваше моята некромантика, опитвайки се да я извади на повърхността, както другите две неща; зверовете и ardeur, но всичко друго, което бе изследвало, бе нейно да го призове, всичко бе отчасти от нейното потекло, нейната кръв. Но некромантиката бе изцяло моя.

Магията ми премина през мен, избутвайки я, но не можех да я прогоня, не само с груба сила. Бе сякаш тя плуваше близо до повърхността на тъмно езеро, а аз седях на дъното опитвайки се да я избутам навън. Не можех да я прогоня, но можех отново да виждам, да мисля.

Бях гола от талията нагоре. Устните на Натаниел се затвориха над едното ми зърно. Изплаках и Джейсън наведе глава към другата ми гърда. Имаше момент, където се взирах надолу към двамата притиснати към тялото ми, кафявата глава, кестенявата, устните им работещи върху гърдите ми, линията на тялото ми притиснати отстрани на моето, белезите от зъби все още видими върху плътта на Натаниел, когато ardeur, когато Бела Морт отново застана над мен. Ръката на Джейсън се плъзна надолу по предницата на червената коприна, пръстите му откриващи ме, сякаш винаги е знаел, къде да ме докосне. Привих се под докосването ми, техните докосвания.

Сграбчих китката на Джейсън, опитвайки се да махна ръката му, но той ме откри и бе деликатно място, заради което да се бия.

Извиках:

- Жан-Клод! Ашър!

- Мa petite?

Жан-Клод направи името на въпрос, сякаш не бе сигурен дали съм наистина аз. Открих вампирите стоящи до леглото, без да помагат, без да пречат, просто гледащи. Но разбрах; ardeur бе извикал и тях. Бяха уплашени да ни докоснат.

- Храни се. - казах.

- Не, ma petite.

- Не мога да се боря с нея и глада. Храни се и остави и мен да се храня.

- Не можеш да се освободиш от нея, ma petite!

- Помогни ми.

Погледнах през леглото към Ашър и видях как нещо мина между тях, нещо на основа на съжаление и стари грешки.

- Тя е правя mon ami не може да се бори с Бела и ardeur.

- Тя не разбира какво иска. - каза Жан-Клод.

- Не, но тя моля, и ако не го направим, винаги ще се чудим. Предпочитам да опитам и да се проваля, отколкото да съжалявам, че никога не съм опитал.

Те се гледаха взаимно за секунда или две, тогава Ашър се плъзна на леглото и Жан-Клод го последва. Ашър се плъзна към Натаниел и Жан-Клод го копира с Джейсън. Радостта на Бела Морт се плъзна през мен, изпълвайки очите ми с пламък в цвета на мен и загубих хватката си на китката на Джейсън. Ръката му се плъзна обратно над моята, но когато се обърнах да видя, можех да видя Жан-Клод без тъмните стъкла на очите Й и Ашър от другата страна. Знаех, че когато докосват, който и да е от роttе de sang, ще бъдат хванати в желанието, и няма да се освободят. Това бе капан. Отворих уста да кажа, не успях, но три неща станаха едновременно. Всеки от тях се впи в шията на мъжа от тяхната страна, сякаш точно знаеха какво прави другия и Джейсън ме докара до онзи блестящ миг на оргазъм. Изкрещях, тялото ми се отдръпна от леглото и само тяхната тежест ме спря да стана, да дера въздуха, защото не изпитвах единствено своето удоволствие. Почувствах зъбите на Ашър в шията на Натаниел, почувствах тялото на Натаниел да събира, събира в себе си и най-накрая го хвърли в удоволствие, което го накара да захапе гърдата ми, карайки ме да съдера не неговия гръб, а този на Ашър с ноктите си. Джейсън отдръпна устни от мен и извика. Вампирите бяха над телата им и знаех с яснотата на Бела Морт, че единствената причина да нямаха оргазъм с нас е, че кръвното налягане не бе достатъчно високо. Но удоволствието бе. Петимата бяхме затворена в приидващи вълни удоволствие. Като горещината на ardeur минаваше над и през нас отново и отново. Бе ката нещо плуващо, без тяло, без форма, точно над леглото и можех да почувствам сърцебиенията им вътре в тялото си. Най-накрая можех да усетя Жан-Клод и Ашър, почувствам сърцата им с мощен удар и да почувствам живота, минаващ през телата им, и разделящ се в дълга, гореща линия от удоволствие, което изглежда, сякаш е взето от долната част на краката им, до връхчетата на ръцете им, все едно всяка частица от телата им, всеки атом, изведнъж избухна в удоволствие. Натаниел, Джейсън и аз крещяхме за тях, защото устите им бяха пълни с кръв, все още пиейки, все още хранейки се. Тогава свърши и петимата легнахме, неспособни да помръднем, с изключение на честото повдигане и падане на гърдите ни, опитвайки се да дишаме, опитвайки се да си спомним какво е да сме в собствените си кожи със само едно сърце в нас, вместо пет. Разтопихме се в собствените си кожи, само потта и паническите удари на пулсовете ни, биещи срещу телата на другите.

Жан-Клод и Ашър се отдръпнаха от Натаниел и Джейсън, точно както и когато ги захапаха - заедно, в синхрон толкова перфектен, както преди два века. Бела Морт изпълни ума ми с картини - картини на тях двамата, правейки любов с нея, преди Ашър да бъде белязан, когато те бяха перфектната й двойка. Имах объркваща картина в същото време на тях, правейки любов с нея едновременно. Чувството да бъдат в нея, с перфектното съзнание както и сега, къде точно се намира тялото на другия и какво точно ще направи. Липсваха й и отчасти бе любовта ми към Ашър, това, че го виждам красив, което я накара да съжалява. Споделянето не бе едностранно, тя също получаваше моите чувства. Но аз отново бях себе си. Желанието бе добре нахранено, така че можех да направя това, в което най-ме биваше.

Повиках магията си, дърпайки я около себе си като дъх студен вятър срещу изпотената ми кожа. Натаниел и Джейсън се отдръпнаха от мен, очите им бяха все още разфокусирани

Жан-Клод и Ашър се надигнаха от по-малките мъже, очите бяха извън фокус както при ликантропите, но Жан-Клод каза:

- Мa petite, какво...

Протегнах се към него.

- Хвани ръката ми.

- Мa petite...

- Сега!

Сила на Бела ме преряза като камшик в опитна ръка. Използваше го да гъделичка кожата ми, сега искаше да ме нарани. Повдигнах се от леглото, само тежестта на Джейсън и Натаниел ме спираше да се извърна. Зрението ми бе погълнато от кафявите пламъци.

Ръка в моята, студена плът, в мига, в който Жан-Клод ме докосна, можех отново да виждам. Бях неговият човешки слуга, той бе моя господар, бяхме част от триумвират на сила. Ако Ричард бе тук бихме могли да я изпратим обратно от ада, от който бе изпълзяла. Изпратих вик в главата си, викайки психически за Ричард, но отговорът дойде срещу кожата ми. Джейсън се взираше объркано в мен. Той каза:

- Анита...

Почувствах силата на Ричард в Джейсън, връзката на глутницата. Силата на триумвиратът преминаваше между ръката на Жан-Клод, моята ръка и тялото на Джейсън. Щеше да проработи, трябваше да проработи, защото можех да почувствам Бела Морт да се надига отново в мен и не бях сигурна, че ще мога да я изпъдя.

Извиках некромантиката си като огромен черен облак, буря готова да започне, изпълвайки стаята с напрежението на магията. Натаниел се отдръпна, шепнейки:

- Нимир-Ра.

Силата бе като светкавица в бутилка, но тази бутилка бе тялото ми, и нямаше да я освободя без още едно нещо... кръв. Последният път, когато правихме магия с триумвирата, поисках момчетата да ми дадат кръв, гледах докато Жан-Клод заби зъби в Ричард за първи път, но не и днес. Днес /нуждаех се от кръв/, исках кръвта. Нямаше да споделя.

Използвах свободната си ръка да приближа лицето на Джейсън към себе си, но не го целунах. Устата ми се придвижи надолу към шията му и прошепнах:

- Нужна ми е кръв, Джейсън. Кажи да.

С ръце се бе държал от мен, но прошепна:

- Да.

И припадна, горната част от тялото му бе срещу гърдите ми, ръцете му се плъзнаха по стомаха ми все едно имаше намерение да прави други неща. Можех да почувствам кръвта точно под повърхността на шията му, можех да вкуся пулса му като бонбон на езика си и го ухапах. Не бях вампир. Нямаше умствени игрички да го направя приятно. Вече не правехме секс, нямаше нищо разсейващо, само зъбите ми разкъсващи плътта му, кръвта му шурна в устата ми и в мига, когато кръвта бе върху мен, некромантиката се активира и я изпратих срещу това медено докосване. Тя ми се изсмя, на нас, тогава смехът спря, защото почувства натиска на силата ми. Бях некромант и тя бе просто друг вид вампир. Магията ми не правеше разлика между нея и останалите трупове. Изхвърлих я, изпъдих я обратно, затваряйки я извън нас. Тази година тренирах вещество, затова я ограничих от нас, ограничих я да ни нарани по какъвто и да е начин, ограничих я да се свърже с нас чрез силата си. Последната ми мисъл към нея бе: „Ако, по дявалите искаш да разбереш какво става, вдигни телефона.” И нея я нямаше.