Окованият нарцис

38

Събудих се достатъчно да почувствам тежестта на някой на гърба си. Преборих се с тази топлина, обвита спящо около мен. Ръка се плъзна над раменете ми и се озовах в кръг от ръка и тяло. Не бе топлината или усещането за него, което ме събуди; леопардите ме бяха привикнали с всичко това. Би мирисът на кожата му. Само по мириса знаех, че е Ричард. Отворих очи сгушена срещу него, завъртайки се в мрака, мускулестата ръка се уви още повече около тялото ми като удобно одеало. Разбира се, едно одеала няма тежестта на Ричард или копринения блясък на кожата му срещу моята, или способността да се сгушва, да използва ръце, за да притисне тялото ми към неговото.

Той съкрати разстоянието, движейки се, докато въпреки разликата във височината, гърдите му, стомаха и краката се притискаха към мен. Едно последно движение и можех да го почувствам да се притиска към мен корав и готов, към задната част на тялото ми. Бе сутрин, той е мъж, но не бе нещо срамно което да се игнорира. Можех да му обърна много или малко внимание в зависимост от желанието си, а аз го исках. Започнах да се завъртам в тесния кръг от тялото му и открих, че съм стегната. Долната част от тялото ми бе натъртено, болеше, но по добър начин. Засмях се, докато той разтвори достатъчно ръце, за да се обърна по гръб.

-Какво е толкова смешно?- попита Ричард .

Вгледах се в него, все още смеейки се, мисля че, за да не изстена.

-Стегната съм.

Очите му се завъртяха към мен.

-Аз също.

Засрамих се и той целуна носа ми, после устата ми, все още целомъдрено, все още не сексуално. Накара ме да се засмея. Ако бе някой друг, а не аз, бих могла да кажа че е кискане.

Следващата целувка не бе целомъдрена и тази след това, която притисна гърба ми срещу леглото. Той прекара крак през моите, докато коляното му не ме докосна и аз трепнах.

Той се отдръпна назад.

-Твърде ли си отпусната за това.

-Бих му дала да опита - казах аз, - но честно, може би.

Той застана над мен, пръстите му се движеха между косата и бузата ми.

-Това което направих миналата нощ би пречупил нещо в обикновен човек.

Не ми бе нужно огледало да видя как очите ми застудяват. Наистина се опитвах да не мисля за това.

-Съжалявам - каза той. - Не исках да развалям настроението. - Изведнъж се усмихна и изглеждаше подмладен, по-отпочинал отколкото съм го виждала от много дълго време. - Просто се радвам, че съм с някой, за който няма да се тревожа, че ще нараня. Трябваше да му се усмихна.

-Не съм наранена, но може би ще трябва да опитаме нещо малко по-нежно тази сутрин. Хуморът изчезна и нещо друго изпълни очите му, докато той навеждаше лицето си за друга целувка. Проговори, докато се движеше към мен:

-Мисля, че може да измислим нещо.

Той целува устните ми, после още една целувка надолу по врата ми, раменете ми. Разсея се от гърдите ми, покривайки ги с целувки, езика му облиза бърза, мокра линия около едното зърно, поемайки колкото може повече от гърдата ми в устата си. Засмука ме в устата си, докато не пое половината от гърдата ми с мократа топлина. И с това докосване, ardeur се надигна през тялото ми от където и да се бе скрил.

Ричард се отдръпна от гърдите ми, с ръце все още на тях.

-Какво бе това.

Имаше несигурност в ръцете му.

-The ardeur.. - казах нежно.

Облиза устните си и видях истински страх в очите му.

-Жан-Клод ми каза за него, дори ми позволи да почувствам собствената му версия за него, но не го повярвах наистина. Не мисля, че исках да повярвам.

Звярът ми се бе пробудил с ardeur, сякаш единия глад хранеше другия. Почувствах го да се изправя в мен и разпростира по целия път като някаква велика котка пробуждаща се от сън. Покри ме, протягайки се към Ричард и неговия звяр се пробуди към зова. Една ми ръка бе върху твърдата топлина на гърдите му, но можех да почувствам нещо друго там, нещо движещо се наоколо все едно гърдите му бяха кухи и имаше нещо заключено там.

Той сграбчи ръката ми и я отдръпна от гърдите си.

-Какво правиш?

- The ardeur,вика зверовете ни, Ричард.

Борих се от под него, ръцете ми се плъзнаха по тялото му, следвайки плоскостта на корема му, извивката на крака му. Сграбчи ръката ми точно преди да го докосна. Сега държеше и двете ми ръце, хванати в неговите по-големи. Не ме притесни, защото знаех, че мога да го докосна с нещо различно от ръцете си или дори тялото си. Спомних си усещането на неговия звяр проникващ в мен и плъзнах своя в него в топъл пулс от енергия.

Той скочи от мен, обърна се на леглото с движение, който бе почти твърде бързо да се проследи с поглед. Застана до леглото, дишайки тежка, все едно е бягал, можех да почувствам страха му като добро шампанско. Бе придружен от секса, каращ ме да коленича, пълзейки от ъгъла към края на леглото. Можех да подуша колко е топъл; мириса на кожата му идваше при мен по въздуха; леката сладост на одеколона, който си бе сложил онзи ден. Погледът ми се плъзна по красотата му. Косата му, разрошена от съня, падаше на тежки кичури от едната страна на лицето му. Той я придърпа назад от лицето си с една ръка и размърда глава; с това едно движение накара долните части на тялото ми да се стегнат. Но под секса бе мисълта за чувството на всичката тази гладка, твърда кожа под зъбите ми. Исках да го маркирам както маркирах Натаниел. Исках да забия зъбите си в плътта му и да захапя. Имах проблясък на това какво би било чувството като толкова много месо, да почувствам отговора на тялото му, не само към секса, но и към глада и знаех за първи път защо шейпшифтърите говорят за глада сякаш трябва да е изписан с главни букви. Рейна бе надигнала сладострастно глада. Агбеиг я обгърна или победи, но тя бе там, предавайки образи на нещата, който чувствах. Плъзнах се от леглото и Ричард отстъпи назад.

Можех да видя пулса на врата му, туптейки като нещо затворено. Звярът му също бе затворен, затворен от контрола му, страха му. Можех да го почувствах сякаш буквално преминаваше вътре в тялото ми като вълк в клетка в зоопарка; разхождащ се, разхождащ се, никога свободен. Може да бъде голяма, удобна клетка, но все още си е клетка. Рейна ми подаде картина, която ме просна да падна на колене. Видях Ричард под себе си, окован за леглото и когато дойде в мен, той се промени в същия момент. Това бе освобождение за шейпшифтърите; всичко останало бе задръжка.

Ричард коленичи пред мен.

-Добре ли си?

Докосна ръката ми и това бе зле. Звярът ми се плъзна по кожата ни, удари го като удар, който почувствах физически в стомаха и ребрата си, като удар. Стресна Ричард, карайки го да падне напред към мен и прилепнахме за секунда, ръце около другия, телата ни притиснати едно заедно. ТЬе ardeur се плъзна над нас като невидим пламък и ние коленичехме в сърцето на този пламък като пламъка на свещ. Сърцето му биеше в ръцете ми, където лежаха притиснати към гърдите му, сякаш кожата ми се бе превърнала в барабан и той бие вътре в мен, изпълвайки ме с ритъма на тялото си. Собственото ми сърцебиене откри дом в тялото на Ричард. Бяхме изпълнение с изпълване и падане, пулсът и ударите един на друг, докато не можех да кажа чие сърце бе в гърдите ми, чия кръв минаваше през мен. За кратък момент бяхме притиснати един към друг, все едно кожата ни ще поддаде и най-накрая ще сме това, което обещават белезите - едно същество, едно тяло, една душа. Силата се разпадна, докато Ричард се бореше срещу нея, като удавник, разкъсвайки силата като ръце разплискващи водата; можеш да я помръднеш, разделиш, но отново запълва пространството около теб, разпиля се над теб, поглъщайки те. Ричард изкрещя и почувствах как се отдръпва. Отворих очите си докато ръцете му се отдръпнаха и моите ръце се опитаха да го задържат. Ръката му бе почти свободна, само пръстите му докосваха моите, когато ardeur се притисна около нас и знаех, че контрола му е достатъчно слаб, че мога да се храня. Почувствах объркването му, почувствах борбата му за това какво да задържи и какво да пусне. Осъзнах че защитите му отдавна са свалени, защото не можеше да задържи белезите затворени, задържайки се в човешка форма и да ме задържи от хранене, всичко по едно и също време. Той отново изкрещя и почувствах Ричард да решава, почувствах избора за по-малкото зло. Той укроти звяра си, дълбоко в себе си и затвори белезите между нас като да треснеш врата. Бе така изведнъж, че го почувствах както света се разтресе. Имах момент на замайване, почти ми прилоша, после ardeur премина през нас, като ни разтрепери чак до стъпалата, докато не бяхме само плът, кости, кръв, само месо, само нужда. Видях гърба на Ричард да трепва, метна главата назад и през ardeur усетих нарастващото напрежение, стегността на тялото му, секунди преди топлината да го залее и държах ръката му, докато тялото му се тресеше от силата му и удоволствие от това ме свали на земята, почти сякаш силата вътре ме надигна за секунда, задържа ме, залюля ме и аз се храних, храних и храних, и храних, докато паднахме лежейки на пода, целите в пот, трудно дишайки, с ръце все още заключени заедно.

Ричард пръв се отдръпна. Лежа там, с нефокусирани очи, дишайки затруднено, сърцето му биеше така силна, изпълвайки гърлото му. Той трудно преглътна, достатъчно, че да прозвучи сякаш го е заболяло. Почувствах се натежала, тежка от храненето, почти сякаш мога да заспя отново като змия след голямо хранене.

Ричард пръв откри гласа си:

-Нямаш право да се храниш от мен.

-Мислих, че това е идеята ти да останеш до сутринта. - казах.

Бавно се изправи, сякаш сега ще се промени.

-Така бе.

-Никога не каза не.

Обърнах се на една страна, но все още не се опитах да се изправя.

Той кимна.

-Знам това. Не те обвинявам.

Обвиняваше ме, но поне се опитваше да не го прави.

-Можеше да ме спреш, Ричард. Всичко, което трябваше да направиш бе или да оставиш белезите отворени между нас или да освободиш звяра си. Можеше да задържиш ardeur. Направи избора си за това какво да контролираш.

-И това го знам.

Но не можеше да ме погледне.

Изправих се на ръце, почти седнала.

-Тогава какво има?

Той поклати глава и се изправи на крака. Бе малко несигурен, но отиде към вратата. -Тръгвам си, Анита.

-Караш го да звучи ужасно постоянно, Ричард.

Той се обърна към мен.

-Никой не се храни от мен, никой.

Той се бе затворил толкова силно, че не можех да кажа какво чувства, но лицето му бе празно. Болка. Очите му съдържаха в себе си дълбока болка и той се бе отдръпнах толкова далеч в ума си, сърцето си, че не можех да кажа каква е, само, че го боли. -Тогава, няма да си тук утре сутринта, когато ardeur се надигне отново?

Гласът ми бе почти неутрален, когато го попитах.

Той поклати глава, всичката тази тежка кога се плъзна по раменете му. Ръката му бе на дръжката, тялото му се обърна достатъчно, че да се скрие от мен, доколкото бе възможно.

-Не мога да го направя отново, Анита. Господи, ти имаш същото правило. Никой не се храни от теб.

Седнах, ръце обвити около колената, притиснати към гърдите ми. Предполагам, че също така прикривах голотата си.

-Ти нахрани ardeur сега, Ричард. Ако не мога да се храня от теб, тогава от кого? С кого искаш да го споделиш?

-Жан-Клод...

Но гласът му отпадна преди да довърши.

-Малко след обяд е и той е все още мъртъв за света. Той няма да се събуди навреме да сподели ardeur с мен.

Ръката му се стегна около дръжката достатъчно силно да видя как мускулите на ръката му се стегнаха.

-Нимир-Радж, тогава. Разбрах, че вече си се хранила поне веднъж от него.

-Не познава Мика толкова добре, Ричард - поех си дълбоко въздух. - Не го обичам, Ричард. Обичам теб. Искам теб.

-Ти искаш да се храниш от мен? Искаш да съм ти крава?

-Не - казах, - не.

-Не съм храна, Анита, нито за теб, нито за някой друг. Аз съм Улфрик от клана Тронус Роки и не съм добитък. Аз съм това, което яде добитъка.

-Ако се промениш, тогава може да блокираш ardeur, да ме предпазиш да не се храня, защо не го направи?

Той докосна челото си на вратата.

-Не знам.

-Честно, Ричард, поне със себе си.

Той се обърнах и гнева му премина през кожата ми като трепет.

-Те искаш честност, добре тогава, може да имаме честност. Мразя каквото съм. Искам живот, Анита. Искам истински живот. Искам свобода от всичко това. Не искам да съм Улфрик. Не искам да съм върколак. Искам живот.

-Ти имаш живот, Ричард, просто не е живота, който си очаквал да бъде.

-Не искам да обичам някой, който е по у дома си с чудовищата, отколкото аз.

Просто по погледна, прегърнах коленете си към голите си гърди, гърбът ми бе притиснат към леглото. Погледнах го, защото не можех да измисля какво да кажа. -Съжалявам Анита, но не мога... няма да направя това.

Тогава отвори вратата. Той отвори вратата и излезе през нея, затваряйки я след себе си. Вратата се затвори с нежен, тих клик. Седях там няколко секунди без да помръдна. Не мисля, че дори съм дишала, тогава бавно сълзите се появиха и първият ми дъх бе груб хрип, който раздразни гърлото ми. Завъртях се бавно на земята, лежейки в стегната, стегната топка. Лежах на пода и плачех, докато ми бе студено и треперех.

Така ме откри Натаниел. Той дръпна одеалото от леглото и ме уви с него, вдигна ме и се покатери на леглото с мен в ръцете си. Държеше ме по дължината на тялото си, опънат до мен и не можех да го почувствам през тънкото одеало. Той ме държеше и галеше косата ми. Почувствах леглото да се размърдва и отворих очи да видя Чери и Зейн да пълзят около мен. Те докоснаха лицето ми, взеха сълзите ми с връхчетата на пръстите си и се увиха около мен от другата ми страна, докато не бях обвита от топлината им.

Грегори и Вивиан дойдоха след това и се покатериха на леглото, докато всички не лежахме в топло, тънко гнездо от тела и завивки. И ми бе горещо и трябваше да отдръпна одеялото и ръцете им се плъзнаха по мен, докосвайки, държейки. Осъзнах, че съм все още гола, а същи и те. Никой никога не слагаше дрехи освен ако не ги накарам. Но докосването не бе сексуално, бе удобно, топла купчина кученца и всичко в този куп ме обичаха по своему. Може би не бе начина, по който исках да съм обичана, но любовта си е любов и понякога си мисля, че отхвърлям повече любов отколкото повечето хора някога получават шанс да имат. Ще се опитам да бъда по-внимателна в бъдеще.

Те ме държаха, докато заспях, уморена от плач, с топла кожа. Но дълбоко в мен имаше студ, ледено място, което не можеха да докоснат. Бе място, където аз обичах Ричард, винаги съм обичала Ричард, почти от първия път, когато го видях. Но той бе прав за едно. Не можехме да продължаваме така. Не можех да продължа да правя това. Свърши се. Трябваше да свърши. Той мразеше какво е и сега мразеше какво съм. Той каза, че иска някой, който да не се бои че ще нарани, и това искаше, но той също искаше някой човек, обикновен. Не можеше да има и двете, но това не му пречеше да иска и двете. Не можех да съм обикновена и не бях сигурна, че съм дори човек. Не можех да бъда това, което Ричард искаше да съм, а той не можеше да спре да го желае. Ричард бе загадка без отговор, а аз се опитвах да играя игра, която не мога да спечеля.