Окованият нарцис

56

Отговорът, разбира се, бе никой, но накрая решихме кой да бъде първата жертва. Щях да бъда много безполезна при обсъждането, защото щях да поставя себе си първа на линия. Никога не карах друг да прави нещо, което не бих сторила сама на себе си. Но Ашър посочи, че не мога да бъда първо ядене ако има някакъв шанс да съм господар на Деймиън. Така че те решиха и Зейн остана прав до ковчега.

Всички освен мен имаха извадено оръжие с куршум в цевта. Имах нужда от ръцете си, за да предпазя от отхапване някоя част от тялото си. Като се замисля, не се справих много с описанието на тази задача също. Но не бе това да гледам бледия гръб на Зейн, докато освобождаваше ковчега, което ме притесняваше, а бе да гледам лицето на Чери, докато тя го гледаше да го прави. Толкова много страх за нечия сигурност, важността на едно друго същество означава, че за нея също бе любов. Те се обичаха и той щеше да заплаче, заплаче за помощ и освободи мършоядните птици да ядат и ядат, и ядат. Капакът на ковчега бе наполовина отворен, когато Зейн се дръпна напред и бледи ръце се появиха около него, държейки го. Кръвта опръска белия сатен на ковчега, пръскайки над раменете на Зейн и единственото, което виждахме от Деймиън бяха бледи ръце около гърба на Зейн. Нямаше място за изстрел.

Някой изкрещя. Мисля, че бе Чери. Бях извадила оръжието си, но нямаше как да стрелям без първо да убие Зейн. Мика и Мърл бяха при ковчега, опитвайки се да освободят Зейн. Зейн падна назад, гърлото му имаше голяма рана и нещо, което бе само кървави зъби и дива червена коса сграбчи Мърл и обви около него, разкъсвайки врата на големия мъж. Плъхолаците и Ашър останаха назад, очаквайки чист изстрел, но нямаше да има един, не и преди някой да умре.

Придвижих се напред, опитвайки се да избутам Мика от пътя си, докато притискам оръжието си към лицето на Деймиън, но Мика се опитваше да махне вампира от Мърл и в борбата не можех да държа оръжието си здраво. Дулото се плъзна в кръвта срещу кожата на Деймиън и изведнъж зелените очи се обърнаха към мен и вътре нямаше нищо освен глад. Деймиън вече бе мъртъв. Аз просто още не бях натиснала спусъка. Тогава бе върху мен, по-бързо отколкото можех да видя. Бях притисната към белия сатен на ковчега, бедрата и краката ми стърчаха. Не се запъти към врата ми; заби зъби в горната част на гърдите ми. Изкрещях през болката и притиснах дулото на Браулинга към темето му.

Ашър крещеше:

- Не стреляй, ще удариш Анита!

Отново извиках и трябваше да сменя ъгъла на оръжието, защото ако натиснах сега спусъка, куршумът щеше да мине през гърдите му в моите. Преместих оръжието, докато той пиеше от мен. Пръстите ми се притисна към спусъка, докато той повдигна зелените си очи към мен. Гледах очите му да се пълнят със знание, интелигентност - с личността му. Той повдигна устата си от гърдите ми. Изглеждаше уплашен.

- Анита, какво става? - изглежда виждаше окървавения ми гръден кош за първи път и очите му се разшириха. - Какво е станало с мен?

В момента, когато проговори, момента, когато в очите му имаше нещо друго освен чудовище, почувствах връзката помежду ни на място като перфектно настроена струна на арфа. Силата премина между нас като топла вода, изпълвайки го, изпълвайки мен и го придърпах надолу към себе си, кръвта ми още на устните му.

Чух Ашър да казва:

- Останете назад, всичко е наред, оставете я да довърши.

Прошепнах, докато придърпвах Деймиън към себе си:

- Кръв от кръвта, плът от плътта, дух от духа, моето сърце е твое.

И точно преди устните ни да се слеят и съдбата му да бъде предрешена, той прошепна:

- Да, о да.