Окованият нарцис

60

Успях да паркирам точно пред Окования нарцис. Не само, че нямаше опашки в 8:00 сутринта, нямаше други хора пред клуба. Широката пешеходна пътека се разпростираше празна, почти златна, на ранната утринна светлина. Ако имах време за кафе, може би щях да кажа красиво, но нямах време за кафе, така че слънчевата светлина бе просто ярка. Най-накрая се предадох и си взех слънчеви очила преди няколко седмици. Криех се зад тях, желаейки да съм още в леглото. Бях уморена, главата ми се мотаеше. По принцип съм добра в прекарване на време без сън. Единственото, което можех да измисля да виня за странното чувство бе от уморага вчера от горещината. Може би ми трябваха повече от три часа да се възстановя. Накара ме да се почудя колко ли зле щях да бъда ако нямах свръхестествените си сили. Човек може да умре от топлинен удар.

Натаниел бе до мен, Боби Лий и Крис крачка назад от всяка страна. Гил и Калеб бяха най-отзад. Вратата се отвори преди да почукаме. Одисей ни вкара в затъмнения клуб. Все още носеше кожата и метални колани. Миризмата от него ме накара да се почудя дали не са същите, който бе носил, колко бе, преди пет или шест дни? Високият, тъмен и красив мъж, който срещнах, гледаше с хлътнали очи. Силните му ръце сграбчиха лактите му, притискайки тялото му. Когато раздвижи ръка да ни насочи навътре, тя трепереше. Какво по дяволите ставаше тук?

Половин дузина други мускулести мъже от различни раси и височина стояха в сенките, чакайки Одисей да им каже какво да правят. Напрежението в стаята бе толкова голяма, че можеш да се задавиш с него.

Крис направи съскащ звук зад гърба ми и не можех да го виня. Тогава реших, че ако не дадат наистина добро обяснение, ще задържим оръжията си. Имаше нещо отчайващо във въздуха около всички хиени, сякаш нещо наистина лошо се е случило.

Вратата бе затворена зад нас, но бяхме близо до нея и никой не бе между нас и нея. Исках да спася лъва Джоузеф, но не достатъчно да рискувам себе си или хората си. Ако бе до избор, знам кой щях да избера. Гадно, може би, но никога не съм срещала Джоузеф лъва. Все още не бе истински за мен, а всички с мен бяха.

Одисей сигурно бе видял или подушил нещо в нас, защото обясни:

- Господарят ни изглежда ни наказва.

- За какво? - попитах.

Той поклати глава.

- Това е лично.

- Добре, нека да говорим с Нарцис и вие момчета може да се върнете към самонаказанието си.

- Не се самонаказваме. - каза Одисей.

Свих рамене.

- Виж, не вярвам в позволяването на някой да ме размотава толкова, но не е моя работа, а ваша. Така че нека споделим информация и се махаме от тук.

Нещо премина през лицето на Одисей, емоция, която не можех да прочета.

- Без оръжия в клуба, това е правилото.

- Мисля да задържа пистолетите си. - каза Боби Лий.

Погледнах го и погледът ми бе достатъчен. Той млъкна, но ми се усмихна.

- Всъщност съм съгласна с него. Не си даваме пистолетите днес.

Одисей поклати глава:

- Не мога да споря за това с господаря си, Анита. Нямаш си идея какво ще ни стори ако те пуснем вътре с пистолети.

Вгледах се в мъжете стоящи наоколо в сенчестата стая. Страх се плъзна по тях като вълни; телата им бяха стегнати от напрежение. Никога не съм виждала толкова много мъже напълно сразени преди. Те щяха да направят точно каквото им бе казано, защото са ужасени да правят нещо друго. Беше ми казано, че добрият доминиращ е загрижен партньор. Може би Нарцис не бе добър дом, може би бе лош.

- Съжалявам, Одисей, наистина, не искам да ти причиня болка, но ако Нарцис е полудял достатъчно, че да изплаши всички ви така, ще задържим оръжията си.

- Моля те, Анита, моля. - Трябва да е видял нещо на лицето ми, което да ми подскаже, че няма да се предам, защото падна на колене пред мен. Звукът на колената му удрящи се в пода бе силен, накара ме да подскоча. Остави ръцете си около раменете си, така че просто падна без да се задържи изобщо. - Моля те, Анита.

Поклатих глава, гледайки в тези обитавани от духове очи.

Сълзи се стичаха по бузите му:

- Моля те, Анита, моля те, не знаеш какво ще направят с нашите любовници ако се провалим.

- Любовници? - направих го на въпрос.

Отне му два опита да каже:

- Аякс е мой... любим. Заедно сме от четири години. Моля те, Анита. Нямам никакво права да моля за това, но моля те дай ни оръжията.

Поклатих глава.

- Съжалявам, Одисей, наистина е така, но колкото повече говорих, толкова повече искам да задържа оръжията си.

Той се придвижи толкова бързо, че нямах време да реагирам, а Крис и Боби Ли и извадиха оръжията си, но Одисей не се опита да ме нарани. Той обви ръце около мен, притискайки лицето си към гърдите ми и продължи да моли. Той смърдеше на страх, кръв и по-лоши неща.

- Свалете оръжията си, момчета, той не се опитва да ме нарани.

Те свалиха оръжията си, но не изглеждаха щастливи. Но тогава, никой, предполагам, не бе. Докоснах главата на Одисей, но той просто продължи да казва:

- Моля, моля, моля.

- Вие момчета може всички да дойдете с нас, просто елате с нас.

Боби Лий прошепна:

- Това не е добра идея.

- Не ме интересува. Никой не заслужава да бъде третиран така.

- Какво ще правиш, Анита, да им предложиш убежище? Не носим толкова много оръжия. - каза той.

- Ако другите хиенолаци възразят, ще ги оставим. Не съм ни довела тук да бъде убити, но ако можем, ще ги вземем с нас.

Боби Ли поклати глава:

- Правиш живота си труден, Анита, правиш живота си много труден.

- Така са ми казвали.

Одисей просто се бе закачил за мен, плачещ, умоляващ. Трябваше да хвана лицето му и накарам да ме погледне и дори тогава очите му не бях фокусирани. Отне му почти цяла минута да ме види.

- Може да дойдеш с нас, Одисей, всички вие, просто излезте.

Той поклати глава:

- Те държат любовниците ни. Не знаеш какво ще им направят, няма как да знаеш.

- Те?

Изстрел от пушка избухна някъде в стаята. Държах Браулинга наполовина изваден от кобура, когато Крис падна назад. Кръв се разпръска от гърба му върху Калеб и Гил. Гил започна да крещи. Трябваше да се обърна настрани преди Крис да падне на пода.

Боби Ли каза:

- Трима на подиума с пушки. Мамка му, момиче, влязохме вътре.

Погледнах накъдето той гледаше и едва различих сенките. Ако се предполагаше, че ще бъда коте, защото плъхът имаше по-добро нощно виждане?

Одисей шептеше отново и отново:

- Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Поставих цевта на челото му:

- Каквото и да стане, Одисей, ти умираш следващ.

Мъжки глас се появи от мрака. Говореше през звукова система, доколкото можех да кажа:

- Ако натиснеш спусъка ще убиеш другия си бодигард. Пушки със сребърни изстрели, мис Блейк и ви уверявам, че хората ми са убийствени стрелци. Сега, свалете оръжията си и ще говорим.

Задържах оръжието си и казах на Одисей:

- Махни се от мен, сега!

Той изпълзя надалеч, още плачейки.

Видях сенчеста фигура от своята страна на подума. Боби Ли се бе прицелил от другата страна, което оставяше един човек по средата без оръжие в себе си. Но от това разстояние, с тях над нас, трябваше да броим куршумите, което значеше да убием каквото можем, после да се надяваме, че можем да направим нещо с последния.

- Кой по дяволите си ти? - попитах.

- Оставете оръжията си, мис Блейк и ще ви кажа.

- Задържаме оръжията си, момиче - каза Боби Лий. - Така или иначе ще ни убиете.

Бях съгласна.

- Не ви искаме мъртва, мис Блейк, но не ни пука за приятелите ви. Можем просто да ги довършваме, докато не промените мнението си.

Придвижих се пред всички, така че изстрела по средата да е най-труден. От горен ъгъл не можехме да ги блокираме напълно, но бе най-доброто, което можех.

- Всички долу - само Боби Лий се поколеба. - Те не ме искат мъртва, а ми трябва оръжието ти.

Той се вгледа в мен, после падна на една коляно, използвайки ме като защита от въоръжения мъж по средата. Отгатна плана ми. Всички други прегръщаха пода.

Нямаше прикритие и вратата бе близо, но не достатъчно близо, с какво, три пушки срещу нас.

- Какво правите, мис Блейк? - попита гласа.

- Просто тествам теория. - казах.

- Не бъдете глупава, мис Блейк.

- Боби Лий. - казах.

- Да, мадам.

- Колко си добър?

- Дайте ми дума, ще разберем.

Почувствах тялото си много, много спокойно, така че светът да се разпростре до края на оръжието ми и онази сянка на подума. Бе на около десет ярда. Уцелвала съм мишени и на по-голямо разстояние. Но тази мишена стреляше. Никога не съм се опитвала да сваля човек с оръжие на такова разстояние. Изпуснах и последния си дъх, така че просто стоях, само оръжие, само цевта на оръжието, само прицела на оръжието и с последния си досег на гласа ми, прошепнах.

- Дума.

Оръжията ни изгърмяха почти едновременно. Не се опитах да стрелям само веднъж, стрелях колкото мога по-бързо да натискам спусъка. Пръстът ми ме заболя, целта се появи от скривалището си, после падна бавно от подума. Обърнах пистолета си преди тялото да падне на земята и открих мъжа в средата изправен. Видях сянката на пушката му. Чух глас да прозвучава над гърмежите на оръжията:

- Да не я уцелите, да не сте посмели.

Пушката се придвижи няколко инча от мен, два изстрела, карайки ме да мръзна и да може да уцели тялото на Боби Лий, но останах на място и стрелях обратно. Боби стреляше с мен и сянката трепна, заклатушка се, после премести напред, пушката му падна на пода при другите две тела на вече мъртвите стрелци.

Гласът каза:

- Момчета, не ме разочаровайте.

Хиенолаците се забързаха към нас. Боби Лий и аз започнахме да стреляме. Разделихме шестимата хиенолаци помежду си, главно, без кръстосан огън, без да взимаме целта на другия - моята част на стаята, неговата част от стаята. Свалих двама, мисля, че той свали един и двамата бяха без куршуми. Извадих с лявата ръка Файърстартера, което бе с около две секунди по-бавно отколкото ми бе нужно, но сигурно бе по-бързо отколкото да извадя пълнителя на Браулинга и презаредя. Ако оцелея, трябва да намеря време да проверя кое е по-бързо.

Бе Одисей, който застана почти над мен като тъмна сянка на гибелта. Оръжие избухна зад мен и Одисей падна назад на пода. Обърнах се да открия Натаниел с оръжие. Очите му бяха разширени, устните трептяха, удивление бе изписано на лицето му. Той би взел изпуснатото оръжие на Крис. Момент ме обърна на битката. Метал проблесна, докато Боби Ли бе прегазен от последните два хиенолака. Битката бе твърде интензивна.

Нямах възможност за чист изстрел.

Далечните врати се отвориха и влязоха мъже. Побързах в битката около Боби Ли и стрелях почти наслука в нечии гръб. Мъжът се приви и падна, оставяйки ме лице в лице с Боби Лий. Бе го стреснало трябваше да стрелям покрай тялото му в последните биещи се. Насочих Файърстартера към хиенолаците изправени към нас. Изпразних оръжието си в тях, докато всички заотстъпвахме към вратата. Не бях толкова добра левичарка. Не мисля, че убих някой, но ранявах някой с всеки изстрел и те се забавяха, поколебавайки се.

Гил, Калеб и Натаниел бяха вече при вратата. Дневната светлина влезе и за секунда ме заслепи,защото слънчевите ми очила бяха още закачени отпред на блузата ми.

Изпуснах Файърстартера, пуснах празния пълнител от Браулинга и бях сложила втория пълнител преди да сме стигнали до пешеходната пътека. Не можех да чуя изщракването на пълнителя да влиза на място, но видях Боби Ли да прави същото движение с оръжието си, което аз направих със своето. Знаех, че е заключено и заредено.

Извиках:

- Натаниел! Джипът, запали го!

Знаех, че той знае къде са резервните ключове. Спомних си, че Нарцис каза, че е имало над петстотин хиенолаци. Трябваше да излезем от там преди да решат да вземат повече оръжия или просто да ни надвият по брой. Да ги стреляме щеше да ги забави, но който и да бе онзи глас, той ги ужасяваше. Можех да ги убия, но не можех да ги тероризирам. Дали ще изскочат от онази врата ще зависи от това дали се страхуват от смъртта или ужаса повече.

Погледнах назад и открих Натаниел в джипа с Калеб и Гил отзад. Двигателят изръмжа. Боби Лий и аз гледахме джипа, но хиенолаците излязоха навън, твърде много да се преброят, почти твърде много да бъдат стреляни. Стрелях в масата от тела и извиках:

- Бягай!

Боби Ли и аз бягахме към джипа, което значеше, че прицелят ни не бе какъвто трябваше да бъде, но мъжете бяха толкова близо един към друг, че продължихме все пак да ги удряме. Те падаха, после крещяха, звукове, остър смях, който карат космите на врата ти да настръхнат и ранените се надигнаха като хиени, мускулести, леко окосмени, на петна, с муцуни пълни с зъби и нокти като черни ножове. Не ги повалявахме, давахме им по-добри оръжия да използват срещу нас.

Натаниел извика:

- Качвайте се!

Погледнах назад да видя отпред и по средата отворени. Плъзнах се в двойната седалка, Боби Лий бе отпред. Вратите се затвориха, заключиха и Натаниел тръгна далеч от клуба, когато те се изляха отгоре ни. Те блъскаха по колата, закривайки прозорците. Натаниел натисна газта и джипа тръгна. Ръка се показа през прозореца до мен. Звукът на счупено стъкло бе навсякъде. Те се опитваха да се задържат и влязат вътре. Стрелях през прозореца си в мъжа отпред и той падна назад. Боби Ли стреляше през хиената, която се опитваше да влезе през предното стъкло.

Но имаше поне още трима счупили стъклата, опитвайки се да влязат. Стрелях с Браулинга в един от отсрещния на мен прозорец. Трябваха ми четири изстрела да падне. Браулинга бе близо до изпразване, но изгубих бройка. Последните два хиенолака бяха наполовина влезли през прозорците; един от тях влезе отзад на джипа. Той се приземи върху мен и аз изстрелях още два изстрела почти на сляпо прицелвайки се в него. Пистолетът бе празен. Мъжът падна, очевидно мъртъв в коленете ми, защото коленичих отзад на джипа, което значеше, че съм изпълзяла през седалката да го посрещна. Не помня да съм го правила.

Последният бе в получовешка форма. Имаше проблеми да проправи пътя си през прозореца. Мисля, че болезнено се бе забил в стъклото. Извадих острието, което носех на гърба си. Дясното ми коляно бе долу, крак на пода, левият повдигнат до коляното.

Бе поза използвана от фектовачи, когато не можеш да стоиш - баланс. Ударът ми бе замъглен от скоростта, чувствайки силата в тялото си като нищо друго, което съм чувствала преди. Той погледна нагоре в последната секунда, точно преди острието да премине през лицето му и главата му се разтвори. Кръв изпръска ръцете ми, през лицето ми. Тялото се плъзна напред, по-голямата част от задната му част още висеше от прозореца. Горната част от лицето му, точно над челюстта я нямаше, потичаща по седалката, попивайки по дължината на дънките ми. Трябваше ми един удар на сърцето, мамка му, когато чух звук от покрива.

Боби Лий каза:

- Упорити копелета.

Не отговорих, просто се облегнах добре между телата. Едуард, наемен убиец за немъртви и единственият човек, който познавах с по-голям брой убити чудовища от мен, ме бе завел при приятел да оправи джипа ми. Воланът имаше тайно отделение. Вътре имаше допълнителен Браулинг, два допълнителни пълнителя, мини Узи с гъбен пълнители. Пълнителят едва се побираше с отделението, но изпълваше нужния капацитет, така че си заслужаваше да се набута.

Нокти се провряха през тавана на джипа и започнаха да го дърпат назад като да отвориш консервена кутия. Легнах по гръб и стрелях нагоре по покрива. Животински вой, едно тяло падна покрай прозореца, но другия остана на покрива, полуживотинска ръка се показа през метала. Застанах на колена стреляйки точно отзад на ръката. Хиенолакът се превъртя отзад на джипа и падна на пътя. Ръката остана в дупката на тавана, заклещена в метала.

Когато кънтенето в ушите ми намаля достатъчно, за да мога да чуя нещо различно от ударите на собствената си кръв, можех да чуя Калеб да казва:

- Мамка му, мамка му, мамка му. - отново и отново.

Гил бе се навел до него на пода, крещейки, висок писклив звук, ръцете му на ушите му, очи затворени. Облегнах се на седалката, но той не се опита да се качи обратно. Гърбът ми бе покрит с кръв и по-лоши неща се намираха на пода.

Извиках:

- Гил, Гил!

Той просто продължи да крещи. Почуках по главата му с края на оръжието си. Това го накара да отвори очи. Насочих оръжието към тавана, докато той ме гледаше.

- Спри да крещиш.

Той кимна, ръце бавно се снижиха. Той продължи да кима отново и отново. Калеб бе спрял да проклина под нос. Той дишаше толкова тежко, че си помислих, че не ще може да диша, но имах други неща да се тревожа.

- Какви патрони имаш за това Узи? - попита Боби Лий.

- Нарича се гъбов патрон. Три пъти по-голям огневи капацитет.

Той погледна ръката си.

- Мамка му, момиче, къде си живяла, че да имаш нужда от подобна огнева мощ?

- Добре дошъл в живота ми - казах. Погледнах към Гил. - Следващият път, когато ти кажа да останеш у дома, остани у дома.

- Да, мадам. - прошепна той.

- Намали момче - каза Боби Ли, - не искаме да бъдем хванати от ченгетата с тела в колата.

-Вредата може да бъде преживяна. - казах.

Ръката висяща от тавана се бе променила в човешка форма. Тя подскочи като че ли няма кокали, когато Натаниел зави зад ъгъла. Погледнах настрани от нея и открих не-човек с пръсната глава. Мозъкът му изтичаше на парчета. Изведнъж ми стана лошо, прилоша ми. Не можех да си спомня какво съм правила с това голямо острие. Трябва да съм го изпуснала, но не помня да съм го правила. Притиснах себе си към ъгъла, Узи вдигнато към тавана, тялото ми бе държано от метал от три страни и седалка отзад. Бях толкова задържана колкото можех да бъда. Затворих очи, така че да не виждам какво съм направила. Но миризмата бе още там; свежа кръв, печено месо и тази външна миризма, която те оставя да разбереш, че някой черва са разпилени. Започнах да се давя и джипа отби от пътя. Това ме накара да погледна нагоре, давайки ми нещо друго на което да се концентрирам.

Натаниел бе отбил по някакъв път насред нищото. Имаше дървета, пътеки, зеленя трева и отвън това блясъка на река. Бе спокойно място. Той кара, докато не бяхме лесно забележими от пътя, после спря.

-Какво става? - попитах.

Боби Лий отговори:

-Мисля, че ако караме наоколо в трафика с крака висящи навън, някой ще се обади на полицията.

Кимнах. Имаше право.

-Трябваше да помисля за това. - казах.

-Не, ти свърши достатъчно работа за днес. Нека аз мисля, докато не ти се избистри главата.

-Главата ми е бистра. - казах.

Той излезе от колата и ми говори през един от счупените прозорци, докато се движеше към краката.

-Разпознавам проблем със съвестта, когато го видя, момиче.

-Престани да ме наричаш ”момиче”

Той ми се усмихна.

-Да, мадам.

Той сграбчи краката и издърпа тялото от стъклото. Падна с лек звук върху първото тяло. Звукът дойде от тялото отдолу. Можеше да бъде само излизащ въздух - случва се понякога - но въпреки това...

Бях на колене, Узито насочено към телата.

Боби Лий каза:

-Не улучвайте резервоара, мадам, не искаме да се взривим.

Бе насочил оръжието назад.

Промених ъгъла, така че да стрелям към тъмната глава, която лежеше отдолу на купа. Дали две тела правеха кух? Имаше ли значение? Неща блъсна косата ми и аз вдигнах оръжието само да открия, че съм блъснала пръстите на ръката висяща от покрива. Падаше, плъзгайки се надолу сама. Страхотно.

Притиснах дулото на Узито срещу челото на главата.

-Ако си жив, не мърдай, ако си мъртъв, не се тревожи за това.

Боби Лий отвори багажника на джипа, пистолетът му бе насочен надолу за изстрел към “тялото”.

-Ако стрелям в челото му, изстрела може да откъсне крака ти от под теб.

Той мръдна на една страна, още насочил оръжието.

-Най-дълбоките ми извинения, мадам, знам, по-добре от това.

Притиснах дулото по-сериозно в челото на главата и започнах бавно да отивам към врата, който бе едва видим под много мъртвото тяло отгоре.

-Жив съм.

Гласът ме накара да подскоча и почти да натисна спусъка.

-Мамка му. - казах.

-Защо не ме довърши? - попита мъжът.

Гласът му бе болезнен, но не тънък. Пропуснала съм сърцето и дробове. Невнимателно от моя страна.

-Защото не бе гласа на Нарцис на високоговорителя и Одисеи каза, че са хванали любимите ви. Че не знаем какво ще направят на любимите ви ако ги провалите. Кой бе човекът на високоговорителя? Кой са “те”? Къде по дяволите е Нарцис? Защо хиените ще позволят на някой да ги завладее така?

-Няма да ме убиеш?

Направи го на въпрос.

-Отговориш ли на въпросите ми, ще ти дам думата си, че няма да те убия.

-Може ли да мръдна?

-Ако можеш.

Той се придвижи бавно, болезнено на една страна. Косата му бе къдрава, отрязана много ниско, бледа кожа. Обърна се, докато можеше да срещне очите ми и усилието го остави треперещ, устните му бяха сини, което ме накара да мисля, че може да не му остава много да задам въпросите си, че може би вече сме го убили, просто не достатъчно бързо.

Очите му имах странен златен нюанс.

-Аз съм Бахтус. - каза той с изпълнен с болка глас.

-Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Анита, това е Боби Лий, сега започни да говориш.

-Попитай ме всичко.

Започнах да питам. Бахтус започна да отговаря. Той не умря. До момента, когато прекосихме моста на Мисури, устните му бяха розови и здрави и замаяният облик бе напуснал очите му. Наистина трябваше да започна да зареждам с по-добри амуниции.