1


Юни дойде с обикновената си жега, но и капризно студен през нощта ,по радиото, в колата казаха че температурата е паднала рекордно ниско. Беше само шестнадесет,това не е студено, но след жегите изглеждаше така. Най - добрата ми приятелка, Рони Симс, седеше в джипа ми със свалени прозорци. Говорехме си за това, как тя се чувства и други момичешки разговори. Имайки предвид, че тя бе частен детектив и аз вдигам мъртвите за живот, това си беше доста обикновен разговор. Секс, момчета, вампири, върколаци. Знаете, както обикновено.

Можехме да влезнем в къщата, но нещо в интимността да си в кола след залез, те кара да не бързаш. Или може би беше сладката миризма на пролетен въздух, който идваше през прозореца, като ласка на същата полу запомняща се любов.

- Добре де, той е върколак. Никой не е перфектен - каза Рони. - Излизай с него, спи с него, омъжи се за него. Аз гласувам за Ричард.

- Знам че не харесваш Жан - Клод.

- Не го харесвам! - Ръцете й хванаха дръжката на вратата, стискаше я, докато не можех да видя, че има стегнатост в раменете й. Мисля че тя броеше до десет. - Ако убивах толкова лесно, колкото теб, щях да убия този кучи син преди две години и животът ти сега щеше да е по - малко сложен.

Последното го разбирах. Но. . .

- Аз не го искам мъртъв, Рони.

- Той е вампир, Анита. Той е мъртъв. - Тя се обърна и ме погледна в тъмнината.

Меките й сиви очи и русата й коса се бяха превърнали в златни и почти бели под студената светлина на звездите. Сенките и лъчите се разливаха по лявата страна на лицето й и бяха оставили очите й в сянка, като някоя модерна картина. Но погледа в очите й бе почти плашещ. Имаше ужасна решимост в тях.

Ако аз бях с този поглед на лицето, щях да се предупредя да не правя нищо глупаво, като да убия Жан - Клод. Но Рони не беше стрелец. Тя бе убивала два пъти и двата спасявайки живота ми. Аз й бях задължена. Но тя не беше човек, който може да нарани някого и да го убие. Не, дори и вампир, знаех това за нея, така че не трябваше да я предупреждавам.

- Бях свикнала да мисля, че знам кое е мъртво и кое не е, Рони. - Поклатих глава. -Линията не е толкова ясно очертана.

- Той те е прелъстил - каза тя.

Извърнах поглед от гнева на лицето й и погледнах към лебеда от станиол в скута ми. Деадорфс и Харт, където бяхме вечеряли, бяха си създали своя запазена марка: бонбони обвити в станиол със животински форми. Не можех да споря с Рони и се изморих да опитвам.

Накрая казах:

- Всяка любов те съблазнява, Рони, това е начина по който работи.

Тя блъсна с ръцете си толкова силно в таблото, че ме разтревожи и трябвало да я е наранило.

- По дяволите, Анита, това не е същото.

Започнах да се ядосвам, а не исках, не и на Рони. Бях я извела на вечеря, за да я накарам да се чувства по - добре, не за да спорим. Луис Файн, нейният постоянен приятел, беше извън града заради конференция и тя негодуваше за това.

Така че аз се опитвах да я накарам да се чувства по - добре, а тя изглеждаше решена да ме накара да се почувствам по - зле.

- Виж, не съм се виждана нито с Жан - Клод, нито с Ричард от шест месеца. Не се срещам с нито един от двамата, така че може да прекъснем лекцията за вампирския морал.

- Сега, това е оксиморон - каза тя.

- Кое?

- Вампирски морал.

Намръщих се.

- Това не е честно, Рони

- Ти си вампирски екзекутор, Анита. Ти си тази, която ме научи че те не са хора със зъби. Те са чудовища.

Това ми бе достатъчно. Отворих вратата на колата и се плъзнах през края на седалката. Рони хвана рамото ми.

- Анита, съжалявам. Съжалявам. Моля те не ми се сърди.

Не се обърнах. Седях там с краката ми, които висяха извън вратата, студеният въздух пропълзя в колата.

- Тогава го остави, Рони. Имам предвид, остави го.

Тя се наведе напред и бързо ме прегърна,

- Съжалявам. Не е моя работа с кого спиш.

Оставих се на прегръдката за момент.

- Всичко е наред, няма нищо.

Тогава се дръпнах и излязох от колата. Високите ми токчета щракаха по чакъла на алеята ми. Рони искаше да се преоблечем, така че го направихме. Беше нейният рожден ден. Докато не свърши вечерята не бях разбрала сатанинския й план. Накара ме да нося високи токчета и секси черна пола. Горнището, всъщност бе повече връзки, които прикриваха гърдите. И това било вечерно облекло без гръб? Колкото и скъпо да бе, все пак беше много къса пола и много изрязан потник. Рони ми бе помогнала да си избера това облекло преди седмица. Трябваше да се досетя, че нейното невинно „О, нека и двете да се преоблечем” е уловка. Имаше други дрехи, които покриваха повече кожа и са с по - голяма дължина, но никоя не покриваше кобура за пистолет, който бе в най - ниската част на талията ми. Всъщност бях взела колана с нас на шопинг обиколката, просто за да съм сигурна. Рони мислеше че ставам параноична, но аз не ходех никъде без оръжие,след като се стъмни. Такива бяха времената. Полата беше достатъчно широка и достатъчно черна за да скрие факта, че носех кобур за пистолет със 9 милиметров Файстар в него. Потникът бе от достатъчно тежък материал, така че наистина не можеш да видиш дали под него има скрит пистолет. Всичко което трябваше да направя, е да сложа долнище с потника и пистолета си бе точно там, готов за изваждане. Това бе най - приятелското шик облекло, което някога съм притежавала. Прииска ми се да го има в различни цветове, така че да имам поне две от тях.

Плана на Рони бе да отидем на клуб за рождения й ден. Клуб за танци. Никога не ходех на клубове. Не танцувам. Но отидох с нея. Да, тя ме изведе на дансинга, главно защото танцувайки сама привличаше прекалено голямо нежелано мъжко внимание. Накрая двете да танцуваме заедно, накара Казановите да стоят на разстояние. Въпреки, че да кажа че танцувах би било неточно. Стоях там и се клатушках. Рони танцуваше. Тя танцуваше, сякаш това й бе последната нощ на земята и използваше всеки свой мускул. Беше изумително и малко плашещо. Имаше нещо, почти отчаяно в това, сякаш Рони чувстваше студени ръце да се плъзгат по нея по - бързо и по - бързо. Или това беше просто проекцията ми към собствената ми несигурност. Станах на двадесет и шест по - рано тази година и честно казано, ако продължавах така, вероятно нямаше да трябва да се притеснявам за тридесетата си година. Смъртта изцелява всички болести. Добре де, повечето от тях.

Имаше един мъж, който се бе прикрепил към мен, вместо към Рони. Не разбирах защо. Тя беше висока, дългокрака блондинка, танцуваше сякаш правеше секс с музиката, но той ми предложи питие. Аз не пия. Той се опита на бавен танц. Аз отказах. Накрая трябваше да бъда груба. Рони ми каза да танцувам с него, най - малко, той бе човек.

Бях й казала, че греховете през рождения ден се забравят и тя се възползваше. Последното нещо, от което се нуждаех, бе друг мъж в живота ми. Нямах и представа какво да правя с двамата, които имам вече. Фактът че те бяха, съответно, господар вампир и кралят на вълците, беше само част от проблема. Този факт само ви позволява да видите, просто, колко дълбока е дупката, която си копая.

Бях на сухо от шест месеца. Това, което знаех бе, че и те са на сухо. Чакаха мен да реша. Чакаха ме да избера или реша, нещо, всичко.

Аз бях камък от половин година, защото стоях далеч от тях. Не ги виждах. Не отвръщах на телефонните им обаждания. Бягах в хълмовете при първия намек че са наоколо. Защо такива драстични мерки? Честно казано, защото почти всеки път, в който ги видех усещах целомърието да се залюлява. И двамата имаха моята похот, но се опитвах да разбера кой притежава сърцето ми. Все още не знам. Единственото нещо, което бях решила е, че е време да спра да се крия. Трябваше да ги видя и да решим какво ще правим. От две седмици съм решила, че трябва да ги видя. Беше денят, в който се заредих с хапчета против забременяване и започнах да ги взимам отново. Последното нещо, от което се нуждаех, е изненадваща бременност. Първото нещо, за което си помислях, когато мислех за Ричард и Жан - Клод, беше да си върна контрола казвайки им какъв ефект имаха върху мен.

Нуждаете се от, най - малко месец, безопасност. От повече седмици, пет за всеки случай, тогава ще се обадя. Може би.

Чух токчетата на Рони да тичат по чакъла.

- Анита, чакай, чакай, не се ядосвай.

Нещото бе, че не бях ядосана на нея, а на себе си. Ядосана, че след всичките тези месеци аз все още не можех да реша между двама мъже. Спрях да вървя и я изчаках, пригладих задната част на полата си, малкият лебед бе в ръцете ми. Нощта бе станала достатъчно студена, че да ме накара, да искам да нося яке. Когато Рони ме настигна, започнах да ходя отново.

- Не съм сърдите Рони, просто уморена. Уморена от теб, Долф, Зербовски всички, които раздавате тези присъди. - Токчетата ми удряха по тротоара с остър звук. Жан -Клод ми бе казал веднъж, че може да каже дали съм ядосана, само по звука който издават токчетата ми.

- Гледай къде стъпваш. Носиш по високи токчета от мен. - Рони бе метър и седемдесет, което означаваше че с токчетата е почти метър и осемдесет. Телефонът звъна, докато аз жонглирах с ключа и бонбона. Рони пое бонбона, и аз бутнах вратата отваряйки я с рамо. Бягах с токчетата преди да се спомня, че бях в отпуска. Което означаваше, че за какъвто и спешен случай се обаждаха в 2:05 сутринта, не бе мой проблем, не и за следващите две седмици най - малко. Но старите навици умират трудно и аз бях на телефона преди да си спомня всичко това. Всъщност оставих секретаря да се включи, докато седях там, чух изщракването и планирах да го игнорирам, но. все още бях готова да грабна слушалката просто за всеки случай. Силна, оживена музика и мъжки глас. Не разпознах музиката, но познах гласа.

- Анита, Грегъри е. Натаниел е в беда.

Грегъри бе един от леопардите, които наследих, когато убих техният алфа. Като човек, не мога наистина да поема да съм алфата им, но докато не намерех някого, който да ме замести, дори и аз бях по - добра от нищо. Превръщачи, без доминиращ, който да ги защитава бяха само месо, ако някой дойдеше и ги изколеше, някак вината щеше да е моя. Така че аз постъпих като техен защитник, но работата бе по сложна от колкото някога съм сънувала. Натаниел беше проблемът. Всички останали възстановиха живота си откакто техният стар лидер бе убит, но не и Натаниел. Той имаше тежък живот: прелъстяван, наказван, предаван по сводник и превъзхождан. Превъзхождан означаваше да си нечии роб, в секса и болката. Той беше един от няколкото истински мазохисти, които някога съм срещала, макар че, разбира се, моят кръг за запознанства бе ограничено.

Проклех леко и вдигнах слушалката.

- Тук съм, Грегъри, какво се е случило сега? - дори и на мен, гласът ми ми изглеждаше уморен и наполовина ядосан.

- Ако имаше някого другиго, на когото да се обадя, Анита, щях да му се обадя, но си ти.

- Той също звучеше уморен и ядосан. Страхотно.

- Къде е Елизабет? Тя трябваше да е с Натаниел тази нощ. - Най - накрая се съгласих, че Натаниел може да ходи по клубове за подчинени и доминиращи, ако е придружен от Елизабет и най - малко още един леопард. Тази вечер задачата се бе паднала на Грегъри, но без Елизабет, той не е достатъчно доминиращ, за да запази Натаниел невредим. Един подчинен би бил в безопасност в такъв клуб, с някого който ще каже: ”Не благодаря, ще пропуснем”. Но Натаниел е един от тези редки подчинени, които са почти неспособни да кажат не и имаше признаци за това, че неговата идея за секс и болка е доста крайна. Което означава, че може да каже да на нещо, което е много, много лошо за него. Превръщачите могат да понесат много поражения и да не бъдат увредени завинаги, но си има лимит. Копчето за лекуване ще каже: ”Стоп”, когато получи прекалено много или той ще почувства, че нещо лошо се случва, но Натаниел не бе толкова здрав. Така че имаше пазители със себе си, които да се уверят, че няма да му се случи нещо наистина лошо. Но бе и повече от това. Един добър доминиращ се доверява на подчинения да каже кога нараняването е прекалено голямо. Доминиращият вярва, че подчиненият познава собственото си тяло и има достатъчно инстинкт за самосъхранение, за да каже кога тялото му не може да поеме повече. Натаниел няма усет за безопасност, което означава, че и доминиращ с най - добри намерения може да го нарани много лошо, преди да разбере, че Натаниел не може да си помогне.

Всъщност, бях придружила Натаниел няколко пъти. Като негова Нимир Ра беше част от моята работа да прегледам бъдещите... пазители. Бях се приготвила клуба да е като един от най - вътрешните кръгова на ада и бях приятно шокирана. Имах повече проблеми със сексуални предложения в нормален бар в Събота вечер. Във клуба всички бяха много внимателни да не ти се налага или да не бъде видян като нахалник. Това беше малка страна, където ако си направиш репутация за неприятен ще се намериш в черния списък и никои няма да си играе с теб. Открих че хората там бяха мили и веднъж щом изясниш, че не си там, за да играеш, никой не те притеснява, освен туристите. Туристите бяха позьори, хора не наистина в сцената, които обичат посещават клубове. Не знаят правилата и не се притесняват да питат. Вероятно си мислят, че жена, която би дошла на такова място, ще направи всичко. С тях се оправях различно. Но трябваше да спра да ходя с Натаниел. Другите леопарди казаха, че излъчвам толкова доминиращи вибрации, че никой доминиращ не би закачил Натаниел, докато съм там. Въпреки че бяхме получили оферти за тройки от всякакъв вид. Чувствах се сякаш се нуждая от бутон който казва: ”Не, не искам да имам секс с трима, с теб, все пак благодаря, че попита.”

Елизабет се предполагаше да бъде доминираща, но не прекалено много, за да извежда Натаниел и да се опитва да му избира. . . среща.

- Елизабет си тръгна - каза Грегъри.

- Без Натаниел? - направих го на въпрос.

- Да.

- Е, това просто ми подпали бекона - казах.

- Какво? - попита той.

- Ядосана съм на Елизабет.

- Така е по - добре - каза той.

- Колко по - добре може да бъде, Грегъри? Всички ми казахте, че тези клубове са безопасни. Малко робство, малко шамари и гъдел. Всички ме убедихте да не държа Натаниел далеч от това. Вие казахте, че те имат начини за наставници на мястото, така че никой да не може да бъде нараняван. Това е, което ти, Чери и Зейн ми казахте. По дяволите, видях го и сама. Има наставници навсякъде, по - безопасно е от някои срещи, които съм имала, така че какво може да се е объркало?

- Ние не сме очаквали това - каза той.

- Просто дай края на историята, Грегъри, увъртането започна да досажда.

- Тишината бе по - дълга, отколкото трябваше да бъде, чуваше се само силната музика.

- Грегъри, все още ли си там.

- Грегъри е неразположен - каза мъжки глас.

- Кой е?

- Аз съм Марко, ако това ти помага, но аз се съмнявам в това. - Гласът му беше културен - Американец, но бе рязък.

- Нов ли си в града? - попитах.

- Нещо такова - каза той.

- Добре дошъл в града. Увери се, че ще посетиш Арката, има приятна гледка. Но какво твоето скорошно пристигане в Сейнт Луис е свързано с мен и моите?

- Не знаехме, че е твой домашен любимец първоначално. Той не беше този който преследвахме, но сега имаме него, ще го задържим.

- Не можеш да го задържиш - казах.

- Ела и го вземи от нас, ако можеш. - странното спокойствие в гласа му направи всичко по - сериозно. Нямаше гняв, нищо лично. Звучеше като работа и нямах ни най малка представа какво бе.

- Дай телефона обратно на Грегъри - казах.

- Не мисля така. Той точно сега се наслаждава на лично време с приятелите ми.

- Как да знам, че той все още е жив? - Гласът ми бе спокоен като неговият. Не чувствах все още нищо, това беше прекалено внезапно, прекалено неочаквано, сякаш идваше по средата на филма.

- Никой не е мъртъв, все още - каза мъжа.

- Как да знам това?

Той бе тих за секунда, тогава:

- С какви хора си свикнала да работиш, че първото нещо, което питаш е дали сме го убили?

- Това бе груба година. Сега дай на Грегъри телефона, защото докато не знам, че той е жив и не ми каже че другите са живи, това преговаряне приключва.

- От къде знаеш, че преговарям? - попита Марко.

- Наречи го предчувствие.

- Ах, че сме директни.

- Нямаш идея, колко директна мога да бъда, Марко. Дай телефона на Грегъри.

Имаше музика, която се примесваше с тишината и още музика, но не и гласове.

- Грегъри, Грегъри, там ли си? Има ли някой там? - По дяволите, помислих си.

- Страхувам се, че котето ти не ни съдейства. Позиция от гордост, мисля.

Сложи слушалката на ухото му и ме остави да говоря с него.

- Както желаеш.

Още силна музика. Говорех, сякаш бях сигурна, че Грегъри слуша.

- Грегъри, трябва да разбера дали си жив. Трябва да знам дали Натаниел и другите са живи. Кажи ми, Грегъри.

Гласът дойде процеден през зъби, сякаш те му бяха стиснали зъбите.

- Да.

- Да те всички са живи?

- Да.

- Какво ти правят?

Той изкрещя в телефона, и звука премина през ухото ми към врата ми и кожата на ръцете ми изтръпна. Звукът спря рязко.

- Грегъри, Грегъри! - Виках срещу басовете на музиката, но никой не отговори. Марко се върна на линията.

- Всички са живи, обаче не са напълно добре. Един от тях каза, че Натаниел е прекрасен млад мъж, всичката тази кестенява коса и необикновените му лилави очи. Толкова красив, не е често срещана красота. Разбира се този също е прекрасен, рус, със сини очи. Някой ми каза, че и двамата работят като стриптизьори? Истина ли е.

Не бях вцепенена вече, бях изплашена и ядосана и все още нямах ни най - малка идея за какво се случваше това. Гласът ми дойде почти равен, почти спокоен.

- Да, истина е. Ти си нов в града , Марко, така че не ме познаваш. Но довери ми се, не искаш да правиш това.

- Може би не, но алфата ми го иска.

Аха, политика на превръщачите. Мразех тази политика.

- Защо? Леопардите не са наранили никого.

- За нас няма причина, правим го или умираме..

Обичащ литературата, колко освежаващо.

- Какво искаш, Марко?

- Моят алфа иска да дойдеш и да спасиш котките си, ако можеш.

- В кой клуб сте.

- „Окованият нарцис”. - И той затвори.


Загрузка...