Окованият нарцис

41

Два часа по-късно седях на дивана си и говорех със Зербовски. Той изглеждаше както обикновено, все едно се е облякъл набързо, в тъмното, така че нищо не си пасваше и бе грабнал вратовръзка с леке на нея, вместо онази, която сигурно е искал да носи. Жена му, Кати, бе спретнат, обичащ реда човек и никога не разбрах защо позволява на Зербовски да излезе от къщата облечен като ходещо бедствие. Разбира се, може би не ставаше въпрос за това да му позволи каквото и да било, може би е просто една от тези битки, от които се отказваш след няколко години.

Калеб бе седнал в далечния край на дивана, обгърнат от одеалото, което бе взел от леглото. Парамедиците които отведоха Клаудия, казваха че е в шок. Можех да се обзаложа, че това е първият му път от погрешната страна на престрелка. Само върха на къдриците му и тънка следа от кафявите му очи се показваше над одеалото. Прегърнал се така изглеждаше с десет години по-малък. Бих му предложила подкрепа, но Зербовски не ми позволяваше да говоря с него или с някой друг. Мърл стоеше до стената в края на дивана, гледайки всичко с неразчетими очи. Полицаите му хвърляха око, докато се движиха наоколо из стаята. Караше повечето от тях да се чувстват неудобно по същият начин, по който караше и мен да се чувствам неудобно, носеше потенциал за насилие като скъп одеколон.

Зербовски побутна очилата на върна на носа си, постави ръце в джобовете на панталона и погледна надолу към мен. Бе прав, аз седях, да погледне надолу бе лесно.

-Та нека да си изясним нещата, тези типове просто са влезли вътре и си нямаш и най-малката идея защо.

-Точно така. - казах.

Погледна ме. Аз го погледнах обратно. Ако си мислеше, че съм под напрежение заради тежестта на железния му поглед, грешеше. Помогна, че наистина нямах и най-малката идея какво ставаше. Седях.Той бе прав. Гледахме се взаимно. Калеб седеше в своя ъгъл на канапето. Мърл гледаше всички хора да се движат напред-назад.

Имаше много хора. Движеха се из къщата зад Зербовски, влизайки и излизайки от кухнята като големи, амбициозни мравки. Винаги има твърде много хора на местопрестъплението, без да броим зяпачите Винаги имаш твърде много полицаи наоколо, много повече от нужното. Но никога не знаеш чии чифт ръце откриват онази значима улика. За щастие, мисля, че повече улики се губят при трансфера, отколкото открити с помощна на повече помощ, но това си бях аз. Не съм от социалния тип. Стояхме в нашата си малка тишина. Вратата на спалнята се отвори зад нас. Погледнах назад да видя Мика да излиза от стаята. Носеше чифт от моите панталони. Тъй като и без това бяха мъжки и бяхме еднаква височина, му пасваха перфектно. Никога преди не съм имала гадже, с което да си разменяме дрехи. Просто не откриваш много пораснали мъже с моя размер. Полицията не му позволи да се изкъпе, така че дългата му коса се спускаше като мазна маса по раменете му. Изсъхващата течност бе започнала да се люспи по краищата. Резедавите му очи ме фиксираха, но останаха неутрални. Доуф се появи зад него, извиващ се над Мика както се извива и над мен. Очите на Доуф не бяха неутрални; бяха гневни. Бе гневен откакто стъпи през вратата. Раздели ни в отделни стаи. Натаниел бе разпитан от приятелката му в полицейския участък, детектив Джесика Арнет.Те бяха в гостната на горния етаж. Детектив Пери бе разпитал Калеб и все още разпитваше Зейн. Доуф се бе справил с Мърл и Мека. Зербовски не толкова ме бе разпитвал, колкото просто седеше там и бе сигурен, че не говорих с някой от другите. Наречи го нюх, но бях сигурна, че Доуф иска да ме разпита лично.

Имахме пет тела на пода, три от които дори в смъртта си не се бяха променили обратно в човешка форма. Трите змийски неща се останаха змийски. Превръщачите винаги се променят в оригиналната си форма след настъпването на смъртта. Винаги. Което повдигаше въпроса, ако не са превръщачи, какво по дяволите са.

-Анита. - каза Доуф.

Една дума, но знаех какво има в предвид. Станах и тръгнах към спалнята. Мика плъзна пръстите си през ръката ми, докато мина покрай мен. Очите на Доуф се присвиха и знаех, че е забелязал.

Той задържа вратата за мен и минах покрай него в спалнята си. Негодувах срещу това да използват къщата ми, спалнята ми, за да ме разпитват, но бе по-добре от разходка долу до града. Така че оставих оплакванията за себе си. Доуф имаше всяка причина да ни заведе в града. Имахме мъртви тела и дори не съм отрекла, че съм ги убила. Ох, можех да опитам да отрека ако мислех, че може да ми се размине, но не можеше, така че не го направих.

Кимна ми към кухненския стол, който бе пренесен в спалнята. Той останах прав, с всичките си шест фута .

-Кажи ми. - каза той.

Казах му точно какво се случи. Казах му истината, цялата. Разбира се не знаех достатъчно, че да лъжа. Те отнесоха тялото на Игор, всичките тези светли татуси още вибрираха, по-живи от останалата част от него. Имахме един мъртъв и един ранен. Бе моята къща. Определено бе самозащита. Единствената разлика от предните два пъти, когато трябваше да убивам хора в собствената си къща бе броя на телата и че някой от тях не е човек. С изключение на това, съм се измъквала от много по-подозрителни ситуации. Така че защо Доуф третира този случай по-сериозно? Нямах си и идея.

Доуф погледна надолу към мен. Той имаше много по-добър железен поглед от Зербовски, но му отвърнах със спокойни, черни очи. Можех да изглеждам невинна този път, защото бях.

-И не знаеш защо са искали да те отведат?

Всъщност бях мислила над това, не но споделих, не можех. Може да са дошли да ме преследват, защото почти убих лидера им. Един от проблемите с криенето на информация от полицията е че по-късно не можеш винаги да обясниш действията си без да признаеш, че си скрил информация. Това бе един от тези моменти. Не бях казала на Доуф за полу-хората - полу-змии взели Натаниел и битката след това. Можех да му кажа, но... но имаше твърде много неща, който трябваше да му кажа като това, че може да се превърна в леопард. Доуф мразеше чудовища. Не бях готова да споделя това с него.

Погледнах го с невинно лице и казах:

-Не.

-Те те искат прекалено силно, Анита, за да дойдат тук с подобна огнева мощ.

Свих рамене.

-Предполагам.

Гневът изпълни очите му, присви устни в тънка линия.

-Лъжеш ме.

Разширих очи.

-Защо да правя това?

Той се завъртя и удари ръката си в горната част на дрешника ми, достатъчно силно, че огледалото се отдръпна от стената. Стъклото трепна и за секунда си помислих, че може да се счупи. Не стана, но вратата се отвори и Зербовски показа глава през вратата. -Всичко наред ли е тук?

Доуф го погледна, но Зербовски не се махна.

-Може би аз трябва да разпитам Анита?

Доуф поклати глава.

-Излез, Зербовски.

Смел човек бе той, погледна мен.

-Ти наред ли си с това, Анита?

Кимнах, но Доуф вече бе изкрещял.

-Мамка му махай се.

Зербовски ни погледна и двамата за последно и затвори вратата, казвайки:

-Викни ако имаш нужда от нещо.

Вратата се затвори и във внезапната тишина можех да чуя дъха на Доуф, тежък, труден. Можех да подуша потта по кожата му, слаба, не неприятна, но бе сигурен знак, че е притеснен. Какво ставаше?

-Доуф? - направих името му на въпрос.

Той поклати глава без да се обръща.

-Поемам много трудности заради теб, Анита.

-Не не го правиш - казах аз. - Всеки, който си извел от тази къща не е човек. Законите определят превръщачите като животни, но знам как стават нещата. Какво е още едно мъртво чудовище?

Тогава той се обърна, облягайки голямото си тяло на дрешника, със скръстени ръце. -Мислех, че превръщачите се връщат човешката форма, когато са мъртви.

-Така е. - казах.

-Змийските неща не го направиха.

-Не, не го.

Погледнахме се един другиго.

-Казваш, че не са превръщачи?

-Не, казвам, че не знам какво по дяволите са те. Има змийски хора в много различни митологии. Хинди, ваудум. Може да са нещо, което никога не е било човек.

-Имаш в предвид като нагата, която извади от реката преди две години? - попита той. -Нагата бе наистина безсмъртна. Тези неща, каквото и да са, не можеха да понасят сребърни куршуми.

Той затвори очите си за секунда и когато ме погледна отново, видях колко уморен бе той. Не физическа умора, но умората на сърцето, все едно носеше някаква емоционална тежест наоколо малко твърде дълго.

-Какво става, Доуф? Какво те е... раздразнило така?

Той леко се усмихна.

-Раздразнило.

Той поклати глава и се отдръпна от дрешника. Седна на края на леглото, обърнах се в стола, така че да го виждам по-добре.

-Ти попита коя жена в живота ми спи с мъртвец.

-Не трябваше да го казвам. Съжалявам.

Той поклати глава.

-Не, държах се като копеле - очите му отново се фиксираха. - Не знам как можеш да позволиш на това... нещо да те докосва.

Погнусата му бе толкова голяма, че почти можех да я почувствам по кожата си.

-Имали сме и преди този разговор. Не си ми баща.

-Но съм баща на Дарън.

Погледнах го с разширени очи.

-Най-големият, адвокатът? - попитах.

Той кимна.

Гледах лицето му, опитвайки се да разбера, боейки се да кажа нещо. Страхувах се да не го разбера погрешно.

-Какво за Дарън?

-Той е сгоден.

Гледах ужасната сериозност на лицето му.

-Защо имам чувството, че поздравленията не са желани?

-Тя е вампир, Анита, проклет вампир.

Гледах към него. Не знаех какво да кажа.

Тези гневни очи ме гледаха.

-Кажи нещо.

-Не знам какво искаш да кажа, Доуф. Дарън е по-възрастен от мен. Той е голямо момче. Той има правото да избира с кого да бъде.

-Тя е труп, Анита. Тя е ходещ труп.

Кимнах.

-Да.

Той станах, преминавайки през стаята с дълги, гневни крачки.

-Тя е мъртва, Анита, тя е напълно мъртва и не можеш да имаш внуци от труп.

Почти се засмях на това, но чувството за себесъхранение бе по-силно от това. Накрая казах:

-Съжалявам Доуф, аз... истина е, доколкото знам, че женските вампири не могат да изнасят бебетата си. Но най-малкия Пол, инженерът е женен.

Доуф поклати глава.

-Те няма да имат деца.

Гледах го да се разхожда из стаята, напред-назад, напред-назад.

-Не знаех, съжалявам.

Той седна на леглото, присвивайки изведнъж рамене.

-Без внуци, Анита.

Не знаех какво да кажа, отново. Не помня Доуф някога да е споделял толкова много от личния си живот с мен или с някога въобще. Бях едновременно поласкана и почти паникьосана. Не съм естествен утешител и просто не знаех какво да правя. Ако бе Натаниел или някой от леопардите, или дори някой от вълците, бих го прегърнала, потупала го, но бе Доуф и просто не бях сигурна какъв тип човек е той.

Той просто седеше там гледайки сляпо в пода, големите му ръце бяха на коленете му. Изглеждаше така изгубен. Станах от стола и седнах до него. Той не помръдна.

Докоснах рамото му.

-Съжалявам, Доуф.

Той кимна.

-Лусил заспива в сълзи откакто Дарън направи малкото си известния.

-Вампирски ли е проблемът или това, че няма да има внуци? - попитах.

-Тя казва, че е твърде млада да бъде баба, но...

Изведнъж ме погледна и каквото видях в очите му бе така ужасно, че ми се искаше да отклоня поглед. Трябваше да се насиля да срещна този болезнен поглед, да го задържа и поема всичко, което той предлагаше. Доуф ми позволяваше да погледна по-навътре в него от всякога и трябваше да уважа това. Гледах го, да разбере, че съм видяла всичко. Ако той бе приятелка, щях да го прегърна. Ако бе който е да е било от мъжете ми приятели, бих го прегърнала, но той бе Доуф и не бях сигурна.

Той обърна лицето си и само тогава, когато ми даде цялата си болка в очите си, се опитах да го прегърна. Той не ми позволи. Стана, отдалечавайки се от мен. Но опитах и това бе най-доброто, което можех да направя.

Когато се обърна към мен, очите му бяха черни, лицето му носеше маската, която обикновено носи, полицейското си лице.

-Ако криеш нещо от мен, Анита, ще ти сритам задника.

Кимнах, собственото ми лице бе празна маска като неговата. Момента на споделяне бе свършил и му бе неудобно от тона, така че се върнахме в познатата територия. Няма проблем за мен. И без това не знаех какво да кажа. Не ще запомня, че ми позволи да видя вътре. Ще помня, макар да не бях сигурна какво добро има в това и за двама ни. -Група превръщачи или каквото са, ме напада в собственият ми дом, убива един от постите ми, ранява друг и обвиняваш мен. Защо по дяволите?

Той поглади глава.

-Криеш нещо от мен, Анита. Понякога си мисля че го правиш по навик, понякога просто да си трън в задника, но вече не ми казваш всичко.

Свих отново рамене.

-Не казвам, че крия нещо от теб днес, но ти казват каквото мога, Доуф, когато мога. -Ами новото ти гадже с котешките очи?

Примигнах срещу него.

-Не знам какво имаш в предвид.

-Мика Калахан. Видях го да те докосва.

-Той докосна ръката ми, Доуф.

Той поклати глава.

-Бе начинът по който те докосна, начинът по който лицето ти омекна, когато го направи.

Бе мой ред да погледна надолу. Не погледнах нагоре, докато не бях сигурна, че мога да запазя лицето си празно.

-Не съм сигурна, че ще нарека Мика новото си гадже.

-Как би го нарекла?

-Оценявам, че споделяш от личния си живот с мен Доуф, наистина, но не трябва и аз да отвърна със същото.

Очите му се стегнаха.

-Какво става с теб и чудовищата, Анита? Ние простите хора не сме достатъчни за теб? -Не е твоя работа с кого се срещам, Доуф.

-Нямам в предвид срещите, но още не знам как им позволяваш да те докосват.

-Не е твоя работа с кого излизам и със сигурност не е твоя работа с кого правя секс. -Чукала си се с Мика Калахан? - попита.

Срещнах гневният му поглед с моя собствен и казах:

-Да, да така е.

Той започна да трепери пред мен, големите му ръце свити на юмруци от двете му страни и само за секунда си помисля, че може да направи нещо, нещо насилствено, нещо, за което и двамата ще съжаляваме. После той се обърна с гръб към мен.

-Излез, Анита, просто излез.

Започнах да се протягам, да го докосва, но ръката ми се отпусна. Исках да се извиня, но това би влошило нещата. Не ми бе удобно с факта, че съм правила секс с Мика и това ме разчувства. Доуф заслужава по-добро. Направих най-доброто, на което съм способна.

-Сърцето иска каквото иска сърцето, Доуф. Не планираш да си усложняваш живота, просто се случва, не го правиш нарочно и не го правиш, за да нараниш хората които обичаш. Просто се случва така понякога.

Той кимна, все още с гръб към мен.

-Лусил иска да ти се обади и да говори за вампирските неща - иска да ги разбере по-добре.

-С радост ще отговоря на въпросите й.

Той кимна отново, но не ме поглеждаше.

-Ще й кажа да ти се обади.

-Очаквам обаждането й.

И двамата стояхме там, той още не ме поглеждаше. Тишината се разпростря помежду ни и не бе комфортно, бе неприятно.

-Нямам повече въпроси, Анита. Излизай сега.

Спрях при вратата, погледнах назад към него. Все още бе внимателно обърнал се на обратно и се почудих дали не плаче. Може би бях способна да подуша въздуха и използвам новооткритите си леопардови усещания да отговоря на въпроса си, но не го направих. Той се бе обърнал, за да не го виждам, да не знам. Уважавах това. Отворих вратата и тихо я затворих зад себе си, оставяйки го сам с мъката и гнева му.

Независимо дали Доуф плаче или не, бе негова работа, не моя.