Окованият нарцис

5

Спрях да дишам. Внезапно бях на сантиметри от него, след толкова много време. Той наведе болезнено красивото си лице над моето, къдрите на кафявата му коса паднаха срещу кожата ми. Устата му се носеше над моята и мислех че щях да кажа „не” или ще помръдна, но две неща се случиха наведнъж. Той стегна едната ръка, с която държеше кръстът ми и движението беше почти болезнено. Освободената му ръка грабна брадичката ми, държеше лицето ми, докосването на ръцете му, силата в тях ме накара да се поколебая. В един момент гледах в дълбоките му кафяви очи , в следващият лицето му бе прекалено близо и той ме целуваше.

Не знам какво очаквах, целомъдрена целувка, мисля. Не беше целомъдрена. Той ме целуна достатъчно силно, че да ме нарани, достатъчно силно, че да накара устата ми да се отвори, тогава той пропълзя вътре и можех да усетя мускулите на устата му, челюстта му и вратът му да работят докато ме държеше той ме проучваше . Трябваше да съм ядосана, но не бях. Ако той не ме държеше неподвижна, щях да се обърна в ръцете му и да притисна тялото си срещу неговото. Но всичко което можех да направя е да усещам устните му, опитвайки се да го изпия през гърлото.

Накрая се дръпна от мен, достатъчно че да видя лицето му. Започнах да се задъхвам, сякаш очите ми бяха гладни да гледат тези перфектни скули, трапчинките на лицето му. Нямаше нищо женско в Ричард. Той беше краен мъж по-толкова много начини.

Ричард ме сниши ниско към земята. Рамената му бяха широки, гърдите дълбоки, кръстът стегнат и тесен, корема равен, с линия от тъмни косъмчета, която се скриваше по средата на винила на панталонът който носеше. Още черен винил! Можех да го усетя, но все пак погледа ми се търкулна по тялото му. Проследих стегнатите бедра, спирайки където не трябва, забелязах нещо, което не трябваше, защото бяхме на публично място, а и не планирах да го видя тази вечер гол. Кожени ботуши до коленете завършваха облеклото му. Единственото което носеше отгоре беше кожена жилетка, метална гривна и вървяща с нея яка.

Ръка докосна гърба ми и аз подскочих, завъртайки се, обърнах лицето си към двамата, защото знаех кой бе зад мен. Жан Клод стоеше там, очите му се бяха върнали към нормалното.

Най-накрая открих гласа си.

-Ти си му се обадил.

-Разбрахме се, че на когото и да се обадиш първи, той ще се свърже с другия.

-Трябваше да ми кажеш - казах.

Жан Клод сложи ръцете на бедрата си.

-Не ме вини за това. Той пожела да е изненада, не аз.

Погледнах Ричард.

-Това истина ли е?

Той кимна.

-Да.

-Защо?

-Защото ако играех честно аз все още нямаше да съм получил целувка. Не можех да стоя тук и да те гледам, без да те докосна.

Не беше толкова думите, колкото погледа в очите му, горещината в лицето му, накара ме да се изчервя.

-Аз играх честно ma petite, и все пак аз съм по-наказаният от двамата - Жан Клод протегна ръка към мен.

- Може да започнем с целувка?

Внезапно осъзнах, че стояхме на дансинга близо до металната рамка и чакащите актьори. Привличахме вниманието на зрителите, а аз не исках това. Разбрах когато щита не бе на място. Почти всички в стаята бяха превръщачи. Можех да усетя енергията им, като докосване на топла наелектризирана козина, а те можех да усетят нашите аури.

Кимнах. Внезапно исках уединението което Жан Клод бе предложил по-рано. Но гледайки към Жан Клод и Ричард, разбрах, че не си вярвах да съм сама с тях. Ако получихме стая за себе си, не можех да гарантирам, че сексът ще е само метафизически. Да си го призная, дори само на себе си беше засрамващо. Колкото и неудобно бе да го направим пред публика, все пак е по-добре, от колкото да го направим на уединено място. Тук знаех че ще кажа стоп, навсякъде другаде не бях сигурна. Не мислех за леопардите. Мислех колко чувствена и гола усещах кожата си. По дяволите.

-Целувка, защо не.

-Можем да си вземем стая - каза Ричард тихо.

Поклатих глава.

-Не, без стаи.

Той протегна ръка към мен и погледа ми беше достатъчен че да накара ръката му да падне.

-Ти не ни вярваш.

-Или на себе си - казах тихо.

Жан Клод държеше ръката си към мен.

-Ела ma petite, отлагаме шоуто.

Гледах ръката му за сърдечен удар, тогава я поех. Очаквах от него да ме дръпне към тялото си, но не го направи. Той затвори дистанция между нас. Погледнах го въпросително и той докосна лицето ми нежно, пръстите му се носеха по страните на лицето ми, като колеблива пеперуда, сякаш се страхуваше да ме докосне. Наведе лицето си към мен и пръстите му докоснаха кожата ми. Ръцете му се плъзнаха по страните на лицето ми, държах го като нещо деликатно и чупливо.

Никога не го бях усещала толкова колеблив около мен, толкова несигурен. Дори когато устните му се носеха над моите се чудех, дали той щеше да го направи със силата на Ричард. Тогава устните му докоснаха моите и аз спрях да мисля. Беше като преграда, неговата уста върху моята. Тогава той леко ме целуна. Жан Клод отхвърли учудващо дългата си черна коса през едното рамо, така че дясната страна на лицето му беше чиста и светла и косата не пречеше на целувката. Прокарах ръката си по челюстта му, очертавайки лицето му, дори по-нежно от колкото той ме целуваше. Той потръпна под докосването ми и го усетих да трепери под ръката ми, което доведе мек звук от гърлото ми. Устата на Жан Клод се притисна към моята достатъчно силно, че да мога да усетя зъбите му срещу устните си. Отворих устата си и го пуснах вътре, прокарах езика си деликатно по зъбите му. Бях се научила във френските целувки с вампир, но беше рисковано удоволствие.

Прокарах езика си между зъбите му и се порязах сама. Беше бърза, остра болка, но Жан Клод издаде мек гърлен звук, секундата преди да усетя кръвта.

Ръцете му бяха внезапно на гърба ми, притискайки ме срещу тялото си. Целувката никога не спря и нуждата растеше, докато той се хранеше от устата ми, опитваше се да ме изпие.

Може би щях да се отдръпна, може би не, но момента в който телата ни се докоснаха, беше прекалено късно. Нямаше връщане назад, без отказване, нищо освен усещането. Усетих студения, трептящ вятър, когато неговата аура докосна моята. За един трептящ момент ние бяхме притиснати, един към друг, енергиите ни дишаха, една срещу друга, като двама големи звяра. Границата, която разделяше аурите ни изчезна. Мисля, че е както, когато правиш любов и внезапно сякаш кожата ви изчезва, прилепвате се към партньора си, давайки ви интимност, която никога не сте си представяли, нито планирали, нито искали.

Изкрещях и той ме повтори, като ехо. Усетих, че започваме да падаме към земята, но Ричард ни хвана, прегърна ни към тялото си, постави ни нежно на пода. Силата не прескочи към него, не знам защо.

Тялото на Жан Клод беше върху моето, притискайки ме към пода, слабините му притискаха моите. Той притисна бедрата си към мен, принуждавайки краката ми да се разделят около стегнатите му краката. Исках го в мен, исках да ме язди, както силата ни яздеше.

Той се пребори да се повдигне на ръце, накланяше се, принуждавайки долната част на тялото му, да се стегне срещу моята. И силата се изграждаше в изтръпващо кожата втурване, изграждаше се, като изкачване към края на оргазма, когато можеш да усетиш да става по-поразителен, изумителен, но не можеш съвсем да го стигнеш.

Видях Ричард да се навежда над мен, като тъмна сянка срещу леката светлина. Мисля, че се опитах да кажа: „Не, недей”,но звук не излезе. Той ме целуна и силата пламна, но той все още не беше част от това. Целуна бузата ми, брадичката ми, вратът ми, работеше надолу и внезапно знаех какво правеше. Той целуваше пътя си надолу, към дупката в чакрата на душата ми, центъра на енергията ми. Жан Клод вече покриваше едната, слабините ми. Гърдите на Ричард се опънаха над мен, гладки, твърди, толкова изкусително близо, че вдигнах устата си към кожата му, така че докато той целуваше надолу по тялото ми, прокарваше голите си гърди през езика ми. Облизах мокра линия надолу по тялото му. Той се заигра с устата си в потника и докосна сърцето ми, а аз открих неговото сърце във същият момент.

Силата не просто се изграждаше, тя експлодира. Беше като да седиш на земята в центъра на ядрена експлозия, шокиращи вълни се разпростираха навън, в стаята, докато ние се топяхме заедно в центъра. За един момент ги усещах и двамата в мен, през мен, сякаш те бяха вятър, чиста сила, преливаща през мен, през нас. Електрическият топъл бриз на Ричард над нас; студената сила на Жан Клод се изля над и през нас като хладен вятър; и аз бях нещо голямо и растящо, държах топлината към живот студенината към смъртта. Аз бях двете и нито едно от тях. Ние бяхме всичко и нищо.

Не знам дали бях припаднала, или просто бях загубила време по някаква свръхестествена причина. Всичко което помнех е, че внезапно лежах на пода с Ричард свит до мен, притискайки се към едната ми ръка, тялото му се бе свило около гърдите и главата ми, краката му докосваха едната страна на тялото ми. Жан Клод се бе свил върху мен, тялото му се притискаше по дължина на моето, главата му бе на една страна, почиваше си върху крака на Ричард. И на двамата очите бяха затворени, дъхът им беше парцалив, точно като моя.

Отне ми два опита за да кажа задъхано:

-Махнете се от мен.

Жан Клод се завъртя на една страна, без дори да отваря очи. Падането на тялото му, принуди краката на Ричард да се преместят малко по-нататък, така че аз и Жан Клод лежахме в кръга на тялото на Ричард.

Стаята беше толкова тиха, че помислих че ние сме единствените останали. Сякаш всички бяха избягали ужасени от това което направихме. Тогава стаята гръмна с аплодисменти и виене, и други животински звуци, за който нямах дума. Звука беше оглушителен, биеше срещу тялото ми на вълни, сякаш имах нерви на места на които никога не съм имала.

Ашър внезапно стоеше над нас. Той коленичи до мен, докосна пулсът на врата ми.

-Мигни ако ме чуваш, Анита.

Мигнах.

-Можеш ли да говориш?

-Да.

Той кимна и докосна Жан Клод, прокара ръката си надолу по бузата му. Жан Клод отвори очите си от докосването. Той се усмихна и това изглежда значеше повече за Ашър от колкото за мен, защото това накара Ашър да се засмее. Смехът беше много мъжки, сякаш те споделяха някоя цинична шега, която аз не разбирах. Ашър пропълзя около мен, докато не коленичи до главата на Ричард. Той вдигна кичур от косата му, така че да може да вижда лицето на Ричард ясно. Ричард премигна към него и изглежда се опитваше да го фокусира.

Ашър се наклони над Ричард и го чух да казва:

-Можеш ли да ме чуеш, ma petite

Ричард преглътна, прокашля се и каза:

-Да.

-Добре, добре.

Отне ми два опита, но имах умен коментар, който трябваше да направя.

-Сега, всеки който може да стане, да си вдигне ръката. - Никой от нас не помръдна. Чувствах се дистанцирана, плаваща, тялото ми беше прекалено тежко за да го помръдна. Може би ума ми беше прекалено завладян, че да се раздвижи.

-Не се страхувай, ma petite , ние ще се погрижим за вас. - Ашър се изправи и сякаш това бе някакъв знак. Фигури излязоха от тълпата. Разпознах три от тях. Дългата до кръста коса на Джамил изглеждаше като у дома на черното му кожено облекло. Той бе изпълнител на Ричард или Сокол. Шанг Да не изглеждаше да му е удобно в черната кожа, но такива дрехи никога не изглеждат удобно. Шанг Да бе другият изпълнител в глутницата, Хети. Силвия коленичи до мен, изглеждаше великолепно във винил, късата й кафява коса беше като бургундско червено под светлината. Макар че изглеждаше добре, знаех, че тя е достатъчно консервативна и това бе само временен цвят. Тя продаваше застраховки, когато не беше втора в командването след Ричард, неговата Фреки, застрахователните агенти нямаха коса с цвят на добро червено вино.

Тя ми се усмихна, беше с повече грим от колкото някога я бях виждала. Изглеждаше страхотно, но не наистина като Силвия. За първи път се замислих колко красива е и това, че тя изглеждаше почти толкова деликатна, колкото и аз.

-Дължа ти спасяване - каза тя. Веднъж, когато група противни вампира дойдоха в града да научат Жан Клод, Ричард и мен на урок. Те взеха затворници по пътят си. Силвия бе един от тях. Аз я измъкнах и спазих обещанието си, да видя всеки който я беше докоснал мъртъв. Всъщност тя ги уби, но аз й ги предадох за наказанието й. Тя пазеше няколко кости, като сувенири. Силвия никога не се оплакваше, че съм прекалено жестока. Може би тя можеше да ми е новата най-добра приятелка.

Върколаците застанаха около нас в линия, като бодигардове . Никой от тях не бе физически внушителен, колкото бяха бодигардите на Нарцис, виждала съм вълци да се бият и мускулите не са нищо. Имат значение уменията в борбата и определено ниво на безпощадност.

Два вампира дойдоха да застанат с Ашър и вълците. Не разпознах нито един от тях. Жената беше азиатка, с блестящо черна коса, която падаше на голите й рамене и бе с почти същия цвят и яркост като виниловия котешки костюм, който носеше. Костюма бе направен така, че да се увери, че ще забележиш големите й стегнати гърди, тънкият й кръст и добре оформените й бедра. Тя ми даде недружелюбен поглед с тъмните си очи, преди да се обърне с гръб към мен и да застане с ръцете от двете й страни, чакаше. Не бях сигурна какво чакаше.

Вторият вампир беше мъжки, не много по-висок от жената, с плътна кафява коса която бе до главата му освен бритон който стигаше наполовина до очите му. Той погледна надолу към мен с усмивка, очите му блестяха като нови пенита* и сякаш кафявите му очи съдържаха очертания от кръв в тях.

(пени - дребна монета)

Той обърна вниманието си навън, ръцете му бяха кръстосани срещу черната кожа на гърдите му. Имаше много лица, които бяха като на бодигард, оставяйки тълпата да разбере: въпреки че не можем да станем, ние не сме безпомощни. Успокоително предполагам.

Джейсън пропълзя през краката им, с главата надолу, сякаш му беше почти трудно да се движи. Той вдигна сините си очи към мен и погледа в тях, бе почти толкова нефокусиран, колкото и аз се чувствах.

Даде ми бледа версия на обичайното му ухилване.

-Това добро ли бе за теб?

Чувствах се достатъчно добре, че да опитам и седнах, но паднах. Жан Клод каза:

-Лежи малко по-дълго, ma petite.

Тъй като нямах избор, направих това което той ми каза. Лежах гледайки тъмният, отдалечен таван с редици лампи. Те почти ги бяха изключили, така че клуба бе почти черен. Като мекият мрак, който идва, когато затвориш щорите през деня.

Усетих Джейсън да ляга от другата ми страна, главата му почиваше на бедрото ми. Не много отдавна щях да го накарам да се мръдне, но откакто прекарвах времето си да се науча да ми е удобно в близостта с леопардите. . Това очевидно ме прави по-толерантна към всички.

-Защо си изморен?

Той завъртя главата си и ме погледна без да се вдига от крака ми, едната му ръка бе на прасеца ми сякаш пазеше равновесие.

-Ти разля секс и магия през целият клуб и питаш защо съм изморен? Такава шегаджийка си.

Намръщих се.

-Още един подобен коментар и ще трябва да се преместиш.

Той притисна главата си към чорапогащника ми.

-Мога да видя, че бельото ти си съвпада с облеклото.

-Махни се от мен, Джейсън.

Той се плъзна на пода без да трябва да повтарям. На него никога нямаше да му бъде позволено да е достатъчно сам, нашият Джейсън. Той винаги трябваше да прокара последната шега, последният коментар, черешката на тортата. Притеснявах се, че някой ден с някой друг, този малък каприз ще го нарани или по-лошо.

Ричард се подпря на лактите си, движеше се бавно, сякаш не беше сигурен, че всичко му работи.

-Не знам дали това чувство е по-добро от всичко, което някога сме правили, или по-лошо.

-Чувството е, като комбинация от махмурлук и умора за мен - казах.

-И все пак, чувството е хубаво - каза Жан Клод.

Накрая щях да се изправя и открих че и двамата бяха сложили ръце на гърба ми за да ме спрат, сякаш движението им бе едновременно.

Всъщност се облегнах към ръцете им, по скоро за да им кажа да не мърдат. Първо, аз все още треперех, второ, просто не намирах физическият контакт за неприятен. Всичките тези месеци на опити да сплотя леопардите и приятелска връзка, научи и мен на сплотеност и приятелство. Трябваше да науча, че не всяко предложение за физически контакта е капан или лъжа.

Ричард седна първи, бавно, държейки ръката на гърба ми. Тогава Жан Клод седна, държеше ръката си много неподвижна срещу мен. Усетих ги да си споделят погледи. Това бе момента, в който обикновено се отдръпвах. Ние правихме фантастичен секс, метафизически или друг и това бе знак за мен, да се затворя, скрия. Ние бяхме пред публика, имаше повече причини да направя това.

Аз не се дръпнах. Ръката на Ричард се плъзна предпазливо нагоре по гърба ми,а ръката на Жан Клод се премести надолу около кръста ми. Двамата ме дръпнаха в извивката на телата си, сякаш те бяха нещо огромно, топли покрити с винил столове, с пулс.

Някои казват, че по време на секс, когато и двамата получат оргазъм, аурите ви се сливат и вие споделяте енергиите си, себе си с другият. Споделяте толкова повече от тялото си по време на секс, което е и една от причините поради която трябва да си предпазлив с кого го правиш.

Просто да стоя на пода с тях, беше нещо такова. Можех да усетя енергиите им се предвижват през мен като поток, като далечно бучене. След време, бях доста сигурна, че ще се превърне в бял шум - нещо което игнорираш, като психически щит, когато не ти е нужно да се концентрираш, за да го задържиш. Но сега беше сякаш винаги ще ходим през състоянието след сън, когато все още сте свързани, все още сте не напълно в собствените си кожи. Не можех да ги изгоня, защото не исках. Да ги гоня, би било излишно. Не се нуждаехме да се докосваме, за да премахнем бариерата вече. И това трябва да ме плаши повече от всичко, но не го правеше.

Нарцис излезе по средата на пода и мека светлина го освети, постепенно ставаше по-силна.

-Е, приятели мой, насладихме се добре тази вечер, не е ли така?

Още аплодисменти, крещене и животински звуци, изпълниха тъмнината. Нарцис вдигна ръцете си докато тълпата не замлъкна.

-Мисля, че стигнахме до връхната си точка за тази вечер. - Някои се засмяха на това. -Ще запазим шоуто си за утре, най-малко ще опозорим това което ни бе предложено тази вечер.

Жената, която все още стоеше с гръб към дансинга в роклята си, каза.

-Аз не мога да се състезавам с това.

Нарцис се наведе за да я целуне.

-Това не е състезание, сладка Миранда, всичко това е подарък за нас. Някой просто са по-редки от останалите. - Той се обърна и ни погледна, когато каза последното. Очите му бяха бледи и странно оцветени, отне ми секунда или две да разбера, че това бяха очите на звяра на Нарцис. Очите на хиена, предполагам, макар че не знам как изглеждат очите на хиените. Просто знаех, че очите му не са човешки.

Той коленичи до нас, приглади роклята си в автоматичен и стар жест, който не бях виждала от мъж преди. Разбира се, той беше първият мъж, който виждам в рокля. Нарцис снижи гласът си.

-Ще ми хареса да поговоря с теб за това, лично.

-Разбира се - каза Жан Клод - но първо имаме друга работа.

Нарцис се наведе по-близо, снижи гласа си докато не беше достатъчно, че само ние да го чуваме.

-Двама от бодигардите ми са с леопардите, така че няма да има наранявания, има време да поговорим. Или трябва да кажа, че твоите леопарди са в безопасност сега. Каквото принадлежи на един, принадлежи на всички. - Той се наведе, така че почти да докосне бузата на Жан Клод, от едната страна и лицето ми от другата.

-Не - казах - леопардите са мой.

-Наистина - каза Нарцис. Той обърна лицето си съвсем малко и докосна с устните си моите. Можеше и да бъде случайно, но се съмнявах.

-Не споделяш всичко, тогава?

Отдръпнах лицето си, просто достатъчно за да не се докосваме.

-Не.

-Добре е да се знае - прошепна той. Той се наведе напред и притисна устата си в устните на Жан Клод. Бях изумена, замръзнала за секунда чудейки се какво точно да направя.

Жан Клод знаеше какво точно да направи. Той сложи един пръст на гърдите на мъжа и го бутна, не с мускули, а със сила. Силата на белезите, силата, която имахме всички тези моменти, преди да се обединим. Жан Клод я дръпна, както беше правил хиляди пъти преди, нахално, грациозно, доминиращо.

Нарцис бе бутнат назад от втурването на невидима сила, която можех да усетя с тялото си. И знаех, че повечето хора в стаята можеха да я усетят, също толкова добре. Нарцис остана свит на пода, гледайки към Жан Клод, гледаше към всички ни. Погледа на лицето му беше ядосан, но имаше повече глад в този гняв.

-Трябва да поговорим лично - настоя Нарцис.

Жан Клод кимна.

-Това ще е най-доброто решение, мисля.

Във въздуха се усещаха нещата, който останаха неизказани. Усетих объркването на Ричард, огледално на моето, преди да обърна глава и да го погледна. Движението постави лицата ни достатъчно близо, че почти можехме да се целунем. Можех да кажа, само по израза на очите му, че той не знаеше какво става. И той изглежда знаеше, че мога да го кажа, защото не се притесняваше да свие рамене, или да направи някакъв знак, че не знае. Това не беше телепатия, макар че външно може да изглежда по този начин. Беше повече като допълнителна съпричастност, сякаш можех да прочета всеки нюанс на лицето му, собствените му промени и знаех какво имат предвид.

Аз все още бях притисната в кръга, от ръцете на Ричард и Жан Клод. Непознат смисъл на голата кожа с която се докосвахме всичките, гърба ми, гърдите и стомаха на Ричард, ръката на Жан Клод. Имаше нещо невероятно точно сега в докосването, в близостта. Усетих Жан Клод да се обръща, преди аз да се обърна, за да срещна очите му.

Погледа в тези давещи очи, съдържаше тези неизказани думи, неискани, всичко беше толкова трептящо близо. Защото веднъж, той не гледаше в очите ми с бариера, която да задържа всички тези думи.. това трябва да е ефекта върху мен за свързването на белезите, но тази вечер мисля, че той може да ме попита за всичко, всичко и не съм сигурна, че ще кажа не.

Това което той накрая каза, беше:

-Ще се оттеглим ли в уединение да обсъдим бизнеса с Нарцис? - Гласът му бе обикновеният равен. Само очите му стояха несигурни и с нужда толкова голяма, че той сякаш нямаше думи за това. Ние всички чакахме толкова дълго да се предам. Знам, че този начин на изразяване не е мой. Това звучи повече като нещо което Жан Клод би си помислил, но с Ричард също притиснат към тялото ми, не бях сигурна кой го мислеше. Единственото което знам е, че не бях аз.

Дори и преди белезите да бъдат свързани, аз имах моменти като този. Моменти в който техните мисли превземат моите, заместват моите. Картините са по-лошо, порой кошмари в които се храня с топли тела на животни, пиейки кръв от хора, които не познавам. Това смесване, тази загуба на самоличност, това ме ужаси, изпрати ме да избягам от всичко, за да се задържа цяла, за да задържа себе си. Тази вечер, това просто не изглеждаше важно. Определено последица от метафизическото обединяване на белезите. Но знанието, че няма да си отиде. Това бе опасно тази вечер.

Жан Клод каза:

-ma petite, добре ли си? Аз се чувствам много по-добре, изпълнен с енергия всъщност. Ти все още ли си зле?

Поклатих глава.

-Не, добре съм. - Добре, това не покриваше истината. Изпълнена с енергия, това е така, но има и друго. Колко дълго можех да рискувам леопардите от друго бедствие? Нощта не беше в началото си, зората идваше, а аз исках да съм сама с тях, преди това. Разбрах с разтърсване, което премина по тялото ми, че ако ние можехме да получим някакво уединение и ако не бъдем прекъсвани, внезапно всичко щеше да е възможно.

Жан Клод и Ричард се изправиха в безкостното грациозно движение на вампира и чистата енергия на върколака. Погледнах ги, докато те стояха над мен и внезапно имах силното желание да имаме друга работа. Не се притеснявах за леопардите токова колкото трябваше, това ме притесни. Какъвто и да бе ефекта, това ме отвличаше от по важните неща. Спасяването на леопардите, за това дойдох. Това бе първият път, в който мислех за тях от доста време.

Поклатих глава и се опитах да я прочистя, от секса, и магията, и тежестта на възможността в очите на Ричард. Очите на Жан Клод бяха по-предпазливи, но мисля, че неговото внимание беше загрижено за мен.

Протегнах ръката си към двамата. Никога не питах за помощ, освен ако не кървях или нещо не ми беше счупено. Двамата си размениха погледи, тогава те протегнаха ръцете си към мен в перфектен синхрон, като хореография на танцьори които се познаваха от дълго.

Те можеха да усетят желанието ми, но то винаги бе там, то не им даваше нищо. Поех ръцете им и ги оставих да ме вдигнат. И двамата все още изглеждаха несигурни, почти подозрителни, сякаш очакваха да се отдръпна от тях и да избягам крещейки заради интимността във всичко, трябваше да се усмихна.

-Ако можем да изпратим всички в безопасност, преди да се съмне, всичко може да е възможно.

Те си размениха друг поглед. Жан Клод направи малко движение, сякаш насърчаваше Ричард. Беше дребно, почти отмятане с глава, което казваше: „Давай, попитай.”Нормално виждайки ги да заговорничат зад гърба ми би ме ядосало, но не и тази вечер.

-Имаш предвид. . . - Ричард остави мисълта да се провлачи.

Кимнах и ръката на Ричард се стегна в моята. Ръката на Жан Клод внезапно се успокой в моята.

-Ти си разбираща, ma petite, това е нова. . . - той се поколеба - готовност, може би продиктувана от свързването на белезите. Не искам по- късно да ни обвиниш, че сме те измамили.

-Знам какво е и не ми пука. - Трябваше, но не го правеше. Беше като да съм дрогирана или пиана и всяка мисъл не правеше това по-различно.

Погледнах към Жан Клод и го видях да изпуска дъха, който бе задържал. Усетих Ричард да прави същото. Беше сякаш и двамата са били освободени от огромна тежест. И знаех, че аз бях тази тежест. Ще се опитам да не съм тежест от сега.

-Хайде да приключим с това и да измъкнем леопардите - казах.

Жан Клод вдигна ръката ми към устата си, докосна я с устните си.

-И ще се махнем от това място.

Кимнах.

-И ще се махнем от това място.