Операция „Скайхук“

Десета глава

Вторник, ден втори

Офиси на „Юниуейв“

Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска

Около осем часът вечерта

Скрийнсейвърът с изображението на Лайза Коул му подейства мигновено изнервящо. Емоциите, предизвикани от красивото лице на починалата му жена, бяха почти непоносими, ето защо той обикновено се подготвяше внимателно преди всяко негово появяване.

Но ето, че образът на Лайза го гледаше от екрана — любимата му нейна снимка с развята свободно коса от силния вятър на Пали. Пали беше прочут проход през хребета на вулканичната планинска верига на остров Оаху, който разделя Хонолулу от Кайлуа на североизточния бряг. Спомни си онзи прекрасен ден… Тя бе много доволна от вятъра със скорост четирийсет мили в час, който повдигаше полата й и недискретно разкриваше тайни прелести, докато той се опитваше да я фотографира. Тя самата много харесваше тази снимка. Наричаше я „моята имитация на Мерилин Монро“.

Мислите му отново поеха по стария, мрачен път и той пак преживя онзи миг, в който му съобщиха новината, че жена му бе загинала в пътен инцидент, блъсната от пиян шофьор. Остави изображението й на екрана, утешавайки се донякъде със странната идея, че тя го гледа отнякъде, че би могъл да се възползва от помощта й, а той неимоверно се нуждаеше от нея.

Облегна се и се замисли дали да си свари нова каничка кафе, или да продължи работа. Отмяната на насроченото от генерал МакАдамс съвещание му дойде добре дошло и му помогна малко да свали убийственото напрежение, под което се намираше, но когато го уведомиха, че МакАдамс е отложил окончателните изпитания с нови двайсет и четири часа и по този начин им отпуска цели две денонощия да открият проблема — той даде на изтощения си екип програмисти тъй жадуваната почивка.

— Идваш ли и ти, Бен? — попита един от екипа.

— Да, разбира се — излъга той. — След малко и аз тръгвам.

Нямаше друг избор, освен да остане и да работи през нощта. Да се вземе свръхсекретна работа у дома, под каквато и да е форма бе най-грубо нарушение на правилата, което би могло да доведе и до затвор.

Изправи се и отиде да огледа шестте релейни станции, които екипът му набързо бе свързал като симулатор на системата прототип, монтирана на борда на гълфстрийма. Провери връзките, след това седна пред съседния компютър със заредено точно копие на програмата, която едва не го бе убила предишната вечер. Зададе „старт“, прегледа течащите на екрана съобщения за прекратяване на връзката и поемане на физическия контрол — така, както би трябвало да стане на самия самолет.

Чу се поредица от прещраквания и Бен мислено кимна, след като огледа масата.

„Добре, така трябва да бъде“ — помисли си той. Вкара нова серия от команди, след което се чуха нови превключвания, пак в пълно съответствие с начина, по който би трябвало да сработи програмата.

„Да видим сега дали ще се подчиниш на командата да си седнеш на меките части и да отдадеш управлението“ — помисли си той, след което набра още няколко команди. В резултат би трябвало след няколко секунди да се чуе изключването на четири предавателя — знак, че системата е предала управлението на пилотите.

Но вместо това изгаснаха лампите в лабораторията.

„Какво става, по дяволите?“ — запита се Бен. Осветлението на тавана и настолните лампи на работните места бяха изгаснали, но компютрите продължаваха да работят с аварийното захранване, не се чуха и звуците от изключването на предавателите.

Бен взе едно джобно фенерче и отиде до масата на релейните станции, за да се убеди, че не се бяха изключили.

Чу шум, идващ откъм вратата на лабораторията и вдигна глава, опитвайки се да разбере кой беше там в тъмнината.

— Ало?

— Бен, върви си у дома — чу гласа на Линдзи Уайт.

— Линдзи! Тук току-що токът изгасна.

Тя вървеше към него, като внимателно си проправяше път около бюрата и работните станции. Изведнъж блесна силна светлина и тя насочи лъча на голям фенер към брадичката си, досущ като разказвачка на легенди за призраци в лагерна палатка.

— В-ъ-ърви-и си у дома-а-а-а, док-тор Коу-ул! — рече тя с престорено зловещ глас на призрак.

— Добре, Линдзи — изкикоти се той.

— Така ви се пада, софтуерни чудовища! — Тя изгаси фенерчето и продължи с нормален тон: — Само прекъсвачи на осветлението за вас!

— Ти ли спря тока?

Тя кимна и той я видя как се усмихва в полумрака.

— Ако не мога да те прогоня по един начин, ще опитам друг. Върви си у дома и поспи малко.

— Изкара ми акъла, Линдзи. Тъкмо правех тест на системата.

— Е, ако ми дадеш дума, че ще изчезнеш оттук до десет минути, ще ти пусна малко променлив ток сто и десет волта4 да си поиграеш с него.

— Каза го досущ като електроинженер.

— Много обичам да ми говориш цинично — рече тя и тръгна отново към вратата. — Сериозно говоря, Бен.

— Окей. Обещавам.

— Добре. Имаме още цели два дни и Т-образен лост. Лека нощ.

— Лека нощ, Линдзи — рече той, благодарен, че не го попита докъде е стигнал.

Лампите светнаха отново и Бен отиде до компютъра, за да рестартира програмата, сетил се отново, че не чу шум от изключването.

„Чакай малко — рече си той, — системата изобщо не изключи. Програмата спря, точно когато проблемът бе очевиден.“

Мигом се развълнува. Ако можеше да замрази програмата като знае кой точно ред от кода й е предизвикал спирането и отказът й да отговори на командите и ако я копира точно в този й вид, би могъл да открие и изчисти проблема само за час-два.

Отдръпна се от масата, сърцето му се разтупка силно, докато обмисляше възможностите. Знаеше, че Линдзи не се шегува. Не се съмняваше, че след час ще провери при охраната дали си е тръгнал.

Но не можеше да остави работата си за сутринта. Хиляди неща можеха да се случат с онези безброй електрони, които прехвърчаха в силициевата памет на компютъра. Ключът на решението бе в ръцете му и той трябваше да действа веднага.

Бен извади бележник и си записа компютърните команди, които щяха да копират точно онова, което му бе нужно от спрялата програма на прототипа. Провери записаното отново, за да е сигурен, че в него нямаше нещо, което да съсипе програмата или да промени подредбата на файловете, след което стартира процеса.

Шумът на въртящите се твърди дискове достигна до слуха му, докато наблюдаваше информацията на екрана. Копирането отне две много дълги минути, след които на екрана светна потвърждението, че всичко е наред. Бен прехвърли свалените файлове на CD и седна дълбоко замислен пред компютъра си. Професионално самоубийство щеше да бъде да излезе от сградата с CD или какъвто и да било друг носител. Но Бен отдавна знаеше за неразкрит пробив в системата. Внимаваше много някой друг да не го открие или използва, но имаше начин да накара главният твърд диск да изпрати нещо чрез точно определен сериен порт на един-единствен компютър в лабораторията. Извади клетъчния си телефон и го включи, като едновременно се стараеше да си спомни дали неговата „система“ би могла да бъде активно прехваната от апаратурата на контраразузнаването.

„Не може — помисли си той. — Такава вероятност е много малка.“ Извади от куфарчето си кабел и го скачи първо към серийния порт на компютъра, а после към клетъчния си телефон и набра тайния номер на настолния си компютър у дома. Набра съответните команди, за да получи достъп до забранена зона в паметта на твърдия си диск, и даде старт на прехвърлянето. Седеше, изпълнен с опасения, а компютърът започна да изпраща свръхсекретната програма по цифров път през клетъчния телефон до персоналния му компютър у дома.

— Доктор Коул? — стресна го нечий мъжки глас. Страхът го сграбчи с ледените си лапи и той подскочи неволно.

— Какво? Кой е там?

Гласът идеше от вратата и Бен забеляза един познат охранител да влиза, за да съсипе мигновено фалшивата му увереност, че прави нещо, което никой не би могъл да засече. Бен бе сигурен, че всеки би могъл да види потта, избила по челото му. Опита се да не преглъща и гласът му да не прозвучи гузно.

— Госпожица Уайт ме помоли да дойда и да се уверя, че сте спазили обещанието си да си идете у дома, докторе — ухили се охранителят.

Бен въздъхна шумно.

— Изплаши ме, Джери!

— Извинете. Наистина изглеждате малко стреснат.

— Мислех си, че съм сам тук.

— Няма начин. И ние сме тук, ченгетата наемници.

— Само след секунда свършвам — каза Бен и пъргаво изчисти от екрана съобщението, че прехвърлянето е приключило. След това изключи компютрите един по един, изпита очакваната болка при изчезването на изображението на Лайза, след което взе претъпканото си куфарче и се обърна към охранителя с усмивка.

— Окей. Това беше.

— Не забравихте ли нещо, докторе? — попита мъжът и Бен веднага прецени изражението му като обвинително.

— Аз… не, не мисля.

Охранителят отиде към компютъра, който Бен бе използвал да прехвърли програмата и взе клетъчния телефон. Кабелът към модема за прехвърляне висеше от него.

— Я да видим, я да видим какво имаме тук.

Прилоша му, като видя как мъжът взе телефона с все още висящия кабел от него, как поклаща глава и се усмихва неодобрително, досущ като котка, която си играе с обречената мишка.

— Аз… ъ-ъ-ъ… — понечи да каже нещо Бен.

— Няма нищо лошо в това машинката да се зареди, но ако забравите да я вземете със себе си, няма да можете да я ползвате — рече с усмивка охранителят. — На вас, инженерите, все ви убягват най-очевидните неща.

Бен взе телефона, бързо издърпа кабела му и го прибра в куфарчето си.

— Напълно си прав, Джери. Благодаря ти! Очаквах важен разговор и не исках батерията да падне докато говоря. Нали разбираш?

Охранителят положи бащински длан върху рамото му и го побутна към вратата.

— Указанията на госпожица Уайт бяха недвусмислени: „Изкарай преуморените телеса на доктор Коул от сградата, независимо колко ще протестира той“. А аз винаги изпълнявам желанията на дамите. Е, почти винаги.

Бен вкара личната си карта и застана пред скенера за идентифициране по ретината и по пръстовите отпечатъци, след което махна за довиждане на Джери и се качи в колата си. Но думите на охранителя все още звучаха в главата му. „На вас, инженерите, все ви убягват най-очевидните неща.“

Но какво точно му убягваше, питаше се той.