Операция „Скайхук“

Тридесет и четвърта глава

Събота, ден шести

Анкъридж, Аляска

6:50 сутринта

В продължение на петнайсет минути Шрьодингер се опитваше безуспешно да събуди Бен, когато телефонът иззвъня.

— Доктор Коул?

— Да?

— Извинете, че ви звъня толкова рано, сър. Тук е Джим Лукавич от охраната в „Юниуейв“.

Бен седна в леглото, опитвайки се с все сила да ускори идването си в пълно съзнание.

— Да, Джим.

— Разбрах, че вие сте се опитвали снощи да откриете господин Джеръд и аз се заех с въпроса.

— Добре. Той там ли е тази сутрин?

— Не, сър. Господин Джеръд е извън страната. Само това мога да ви съобщя.

— Имате ли… някаква представа кога ще се върне?

— Не, доктор Коул, нямам.

— Вижте, за мен е спешно поне да поговоря с него. Можем ли да уредим това тази сутрин? Мога да дойда от съображения за сигурност.

— Не, сър, това няма да е възможно.

Бен се почувства вече напълно събуден и един предупредителен звън в главата му обяви, че трябва мигновено да стане много предпазлив. Нещо в отговора на Джим бе съвсем погрешно.

— Добре, Джим. Нека ти обясня колкото е възможно по-ясно, без да нарушавам някакви правила или наредби на сигурността. Задължително е да говоря лично по безопасна линия с господин Джеръд днес, защото става дума за въпрос, свързан с националната безопасност и от най-голямо значение за „Юниуейв“. Ясно ли е?

— Доктор Коул, аз ви разбирам, но не съм магьосник. Честно казано, в момента нямам представа как да се свържа с господин Джеръд и мога само да ви кажа, че ще продължим да опитваме. Ако имате нужда от спешна охрана, можем да дойдем при вас до петнайсет минути.

— Това не е нужно. Въпросът не е за охрана. Поне не моята.

Бен осъзна, че щеше да е безполезно да притиска повече човека. Прекрати разговора и в продължение на минута разтърква очи, опитвайки се да прехвърли през ума си възможните сценарии, които да обяснят неочакваното изчезване на Дан Джеръд.

Шрьодингер му даде много ясно да разбере, че ако закуската му не бъде сервирана в близките петнайсет минути, това ще бъде официална обида на котешкия род. Бен миролюбиво го почеса между ушите, преди да последва ядосания котарак към кухнята. Свари си кафе, отиде до входната врата, за да прибере броя на „Анкъридж таймс“, отвори го върху барплота в кухнята и се настани на високото столче, за да влезе в крак със събитията по света. Беше минал вече на третата „тетрадка“ на вестника, когато една малка статия за авиационна катастрофа привлече вниманието му:

„Какъв срам“ — помисли си Бен, почувствал внезапен прилив на симпатия към всеки, който е бил подлаган на тормоз от държавната бюрокрация. Препрочете предпоследния абзац, мислите му се завъртяха около намека в подзаглавието за възможен сблъсък във въздуха.

„Понеделник вечерта. Къде е станало това?“

Намери текста, в който се споменаваше мястото — на около шейсет мили южно от Валдес. После включи лаптопа си и стартира програма, която му показа подробна карта на Аляска. Определи с точност мястото и се облегна назад, а мислите му препуснаха с все сили.

В статията не се споменаваше точното време на катастрофата, но бърза проверка на собствените му бележки от изпитанията определиха времето, когато гълфстриймът бе предприел мъчителното спускане до петнайсет метра височина и се бе насочил право към танкера на мили пред него.

Бен поклати глава, сякаш да отхвърли нежеланите заключения. В крайна сметка нали и той самият бе там. Ако бяха ударили нещо, включително и витлото на някакъв тромав самолет от войната, навярно щеше да чуе или да почувства сблъсъка. Освен това фактът, че се намираха в същия район същата вечер едва ли бе доказателство, че дори са се сближили. Онази вечер там са летели може би десетки самолети и кой знае колко от тях са били наблизо?

„Просто измамно съвпадение“ — рече си той.

Но за всеки случай реши да изреже и да запази статията.

Военновъздушна база „Елмъндорф“

Мак МакАдамс бе в мрачно настроение. През нощта непрекъснато се будеше и жена му Линда веднага усети признаците за надвиснала буря. Фактът, че не остави и нея да спи с безсъницата си, за момента трябваше да бъде забравен, реши тя. Нещо безпокоеше генерала и генералската съпруга бе достатъчно умна, за да знае как кротко да приготви закуската му, да я сервира заедно със сутрешния вестник и благоразумно да се оттегли.

Ала разяждащото безпокойство нарасна още повече, когато МакАдамс отвори „Анкъридж таймс“ и попадна на същата статия, която Бен бе прочел.

„По дяволите!“ Мак изчете набързо статията, спря се на подзаглавието и на заключителните думи, които отново насочваха към възможен сблъсък във въздуха. Тръшна чашата си с кафе на плота и се понесе към обезопасения служебен телефон в хола.

— Слушам, сър? — отговори му капитан от командния пункт.

Мак отвори малкия си бележник, за да намери името.

— Мениджър по изпитателните полети на „Юниуейв“ е Ричард Уилкокс. Обадете му се по телефона, кажете му, че някой от командния пункт ще го вземе след десет минути със служебна кола. И ме свържете с него по обезопасена линия.

— Слушам, сър.

— И всичко това да стане от днес за вчера. Разбрано?

— Тъй вярно, господин генерал. Веднага, сър.

Мак остави слушалката и по стария си навик закрачи из всекидневната, докато обмисляше разговора, който щеше да проведе. Питаше се дали нямаше да е по-добре да се изправи лично пред Уилкокс.

„Не. По телефона ще е по-лесно да го изплаша до смърт“, реши той.

Беше се срещал на няколко пъти с Дик Уилкокс, но нито една от тези срещи не послужи за установяването на по-близки отношения. Уилкокс бе словоохотлив и леко високомерен мъж и Мак нито му се доверяваше, нито го харесваше, а фактът, че онзи ръководеше въздушни изпитания, без да е пилот, само засилваше резервираността на генерала.

След двайсет минути обезопасеният телефон иззвъня и Мак вдигна слушалката:

— Генерал МакАдамс.

Съдейки по гласа му, Мак реши, че цивилният мъж вече се бе опомнил след неочакваното повикване и пътуването до командния пункт.

— Тук е Дик Уилкокс, господин генерал. Нещо аварийно ли има?

— Вие сте онзи, който ще отговори на този въпрос, господин Уилкокс.

— Моля?

— Има причина да ви доведат до обезопасен телефон. Онова, за което ще говорим с вас, е секретно, но искам също така да ви предупредя най-строго, че ако отговорите, които ще ми дадете, не са цялата истина, като за начало ще изгубите службата си. Ясно ли е?

— Не разбирам за какво говорите, господин генерал. Мога да ви уверя, че не са необходими заплахи, за да ме накарате да ви кажа истината.

— Въпросът е следният, Уилкокс. Извършвал ли е вашият екип по поддържането някакъв ремонт на гълфстрийма след полета в понеделник?

— Ремонт ли?

— Мисля, че разбрахте смисъла, а това, че ми отговаряте с въпрос е тактика на шикалкавене!

— Не, не е! Сър, вие наистина нямате причина да се държите толкова враждебно с мен.

— Отговорете на въпроса ми, господин Уилкокс.

— Не, не сме ремонтирали нищо! Поне… поне аз не знам за някаква повреда, за някакъв ремонт или за нещо, вписано в дневника по поддръжката след полета в понеделник, което да свидетелства за ремонт. Проверихте ли в дневника?

— Да, но както и двамата знаем, дневниците могат и да лъжат.

— Не и в моята смяна, господин генерал. И аз професионално отхвърлям подобен намек.

— Господин Уилкокс, знам, че на този самолет е бил правен някакъв ремонт. Искам да узная абсолютно цялата истина — кога, къде и от кого е извършен.

— Днес ли, сър? Да… разбира се, че днес. — Отсреща, от командния пункт прозвуча уморена въздишка. — Окей. Ще отида на място и ще проверя. Притежаваме този самолет от четири години, но ще трябва да проверя и историята му, преди да го придобием.

— Бъдете крайно прецизен в тази работа, господин Уилкокс. Или не знаете какво се върши зад гърба ви, или отричате преднамерено. И в двата случая ще ви държа лично отговорен.

— Господин генерал, мога ли да попитам за какво е всичко това?

— Не. Залавяйте се за работа. Ще очаквам да ми се обадите този следобед.

Мак остави слушалката върху вилката й и продължи да крачи още няколко минути, но после реши вместо това да излезе на разходка. Денят бе облачен и хладен, температурата бе някъде около нулата и той облече топло яке, преди да съобщи на Линда, че излиза за малко. Нямаше нужда да й казва, че си взема клетъчния телефон. Беше известен с това, че никога не се разделяше с него, все едно му бе присаден по хирургичен път.

Военновъздушната база „Елмъндорф“ бе красиво място за разходки и тичане. Не и толкова красиво, като обрамчените с дървета улици на базата „Маккорд“ в Такома, Вашингтон, или старинната елегантност на базата „Лангли“, малко по на север от Норфък, Вирджиния, но въпреки това бе една от любимите му. Той мушна ръце в джобовете си и закрачи бързо на юг, към форт Ричардсън, и остави мислите си да кръжат около истинската същност на заплахата, уловена от статията, която току-що бе прочел.

След като един вестник се бе заинтригувал от тази история, а огорченият пилот и дъщеря му се бореха за справедливост, възможността проектът да бъде „осветен“, ако се доберат до информация за изпитателния полет в понеделник, бе нараснала с една степен. А негова бе отговорността да направи така, че проектът да си остане невидим. Сигурно хиляди жители на Аляска, както и персоналът на авиобазата знаеха, че в нея има гълфстрийм, а мнозина знаеха и това, че „Юниуейв“ има тук свои офиси. „Юниуейв“ дори фигурираше в местния телефонен указател. Но легендата представяше „Юниуейв“ като обикновена фирма, която разработва електронни системи.

Мак си напомни, че се бяха погрижили за радарните записи. Независимо колко предприемчив би бил който и да е от местните репортери, нямаше нищо за откриване — освен радарна цел с невинни позивни, летяща заедно с ауакса. Което напълно отговаряше на легендата.

„Защо тогава се разтревожих толкова, че да насмета Уилкокс?“ — запита се той и в този миг клетъчният му телефон зазвъня.

Мак спря, извади уредчето от джоба на якето си и едва успя да свари да натисне бутона за отговор.

— Мак? Ти ли си?

— Да. Кой…

— Тук е Лу Касиди.

Леко се шокира да чуе гласа на четиризвездния генерал, под чието пряко командване се намираше.

— Слушам, Лу.

— Какво, по дяволите, правиш там?

— Моля?

— Мак, ние трябва да запазим сравнително добри отношения с хората от „Юниуейв“, а мен току-що ме захапа техният председател на борда, с когото играя голф. Проклетото му обаждане бе адски неадекватно, но никак не ми хареса и това за какво се оплаква.

— За какво те заяде, генерале?

— За това, че преди малко си обиждал неговия човек там горе. Казано ми бе, че си го обвинил в изпълнение на някакъв незаконен ремонт и че след това е излъгал за него, че си превишил правата си и си бил изключително груб.

— Лу, това е абсолютно неточно…

— Виж какво, по дяволите, днес е събота. Нека бъдем кратки. Забрави я тая работа, Мак. Шефът на „Юниуейв“ ме увери, че самолетът им не е претърпял повреди; не е имало и ремонти, нито нещо скрито-покрито, нито пък основание да се разстройва техния персонал.

Мак пое дълбоко дъх.

— Лу, ти никога досега не си поставял под съмнение преценката ми заради оплаквания от цивилен изпълнител.

— Струва ми се, че не си използвал много-много мисъл, Мак. Или нещо ми се губи. Ти говори ли с онзи човек?

— Да, обадих му се, да, имам подозрения, и да, използвах силата на положението си с надеждата да получа честен отговор, който смятам за критично важен.

— За какво? За нещо, което не си ми казал?

— Не… най-малкото, поне засега, това е просто едно безпокойство. Спомняш ли си, когато ти казах, че имахме малък проблем с предпоследния изпитателен полет?

Той му разказа подробно какво се бе случило и че се безпокои дали евентуално не е имало контакт с падналия албатрос.

— Добре, по дяволите, Мак. Виждал съм повреди по боята, причинени от насекоми.

— Тази не е причинена от насекоми, Лу, нито от удар на птица. Нещо е огънало метала навътре и след това е бил извършен ремонт. Мисля, че ме лъжат, но трябва да съм сигурен и ще ти кажа, че фактът, че онзи Уилкокс се е обадил на шефа си и президентът на компанията…

— Председателят на борда.

— Добре, председателя. Фактът, че председателят ще поеме риска да ти звъни в събота, за да те накара да ме насметеш, прави историята още по-подозрителна.

— Откажи се, Мак. Нищо не се е случило, освен, че ние по най-глупав начин говорихме твърде много по необезопасена линия. Уреди въпроса.

— Сър…

— По дяволите, Мак, уреди го! Не искам повече да ми звънят по такива поводи.

— Слушам, сър.

Чу как връзката прекъсна, затвори телефона си и с мъка овладя гнева си, опитвайки се да се съсредоточи върху по-значими неща. Но откъдето и да погледнеше на проблема, изводите си оставаха обезпокоителни.

Мак закрачи отново и пое към пътеките за тичане около базата. Беше получил пряка заповед „да уреди“ проблема, което значеше да се извини и да оттегли нареждането си за информация. Можеше да направи това по клетъчния си телефон за няколко минути, но първо трябваше да разбере нещо по-важно. Директният подход се бе обърнал като бумеранг срещу него. Нужната му информация сега трябваше да бъде добита тайно и бързо, което означаваше, че му бе необходима външна помощ.

Направи със затворени очи няколко крачки, след това ги отвори отново и ускори ход, като се сети, че съвсем наблизо имаше уличен телефонен автомат.

Телефонният автомат щеше да е по-безопасен. Вдигна слушалката и набра номер, който много добре помнеше.