Операция „Скайхук“

Осемнадесета глава

Четвъртък, ден четвърти

Секуим, щата Вашингтон

8:40 сутринта

Ейприл погледна часовника, когато забеляза прашната вихрушка в далечината. Към къщата се клатушкаше джип на пощенската служба.

— Нося писмо с обратна разписка за Арли Роузън — каза й раздавачът, опитвайки се да прочете какво пишеше на малката зелена картичка, прикрепена към официалното на вид писмо.

— Мога ли да се разпиша вместо него?

— Не, госпожо. Само господин Роузън може.

— Командир Роузън. Изчакайте тук — рече Ейприл, затвори вратата, зави към просторната кухня, където погледна по-внимателно писмото с нарастваща тревога. Беше от ФАА.

„По-добре аз да разпиша, отколкото веднага да го показвам на татко“ — реши тя, подправи подписа му и върна картичката на раздавача. Отнесе писмото отново в кухнята и седна на едно от високите столчета, доволна, че родителите й бяха още в леглото. Започна да го отваря, след това обаче реши да се обади на клетъчния телефон на Грейси.

— Страх ме е. Грейси. От ФАА е и е с обратна разписка.

— Мамка му — процеди приятелката й. — Отвори ли го?

— Не.

— Отвори го.

— Трябва ли?

— Да, трябва. Някой трябва да го отвори. Навярно е покана за някаква проверка или за оценка, или пък съобщение за потенциално нарушение.

Ейприл отново въздъхна.

— Надявах се онзи адвокат от Вашингтон, когото наехме, да уреди нещата.

— Е, може и да е успял. Отвори, моля те, писмото и ми го прочети.

С нокътя на показалеца си Ейприл разряза плика и извади от него единствения лист обикновена хартия. Върху него зърна синята емблема на ФАА.

— О, Господи, Грейси! О, Боже мой!

— Какво има?

— Има съобщение за незабавно отстраняване.

— О, не.

— Да. По дяволите! Грейси, това ще убие татко.

— Сигурна ли си, че пише „отстраняване“?

— Сигурна съм. Обвиняват го в… чакай малко… това е смешно… че е летял в нетрезво състояние, за безразсъдно управление на самолет и за нарушаване на правилата за визуален полет. Какво ще правим?

— Там имате факс, нали?

— Да. Да ти го пратя ли по факса?

— Прати го и на адвоката във Вашингтон — нареди й Грейси и й продиктува телефоните.

— Какво да кажа на татко?

Чу как Грейси въздъхва и забавянето на отговора засили опасенията й.

— Ейприл, нали разбираш, че няма да може да лети и за „Юнайтед“?

— Да.

— Значи… не знам какво да ти кажа, освен това, че битката вече започва.

— Грейси, мога ли да те включа на конферентна връзка, та да ми помогнеш да му кажа?

— Най-добре е да включим и адвоката. Казва се Тед Грийн. Дай ми няколко минути, аз ще ти позвъня и ще уредим всичко. А дотогава крий проклетото писмо от баща си.

— Ще се опитам. Този следобед щях да се връщам във Ванкувър, но сега…

— Той ще има нужда от теб, Ейприл, поне в началото. Това ще бъде много тежък удар за него.

— Знам.

— Стой и чакай. Аз ще ти позвъня.

— През цялата си кариера той никога не е бил наказван от ФАА за нарушения. Знаеш ли това?

— Ейприл, всичко ще се оправи.

Писмото се размаза пред изпълнените й със сълзи очи.

— Добре.

Десет минути по-късно позвъни Грейси.

— Господин Грийн? Там ли сте?

— Да — отговори мъжки глас от далечния вашингтонски кабинет.

— Добре. Ейприл? Свързани сме с твоя клетъчен телефон, ясно?

— Да.

— Ще изчакаме, докато отидеш при командира.

Ейприл тръгна към спалнята на родителите си, чувстваше се като палач. Рейчъл Роузън вече бе станала и поздрави дъщеря си от нишата към банята, ала Арли бе още в леглото.

— Татко?

Забеляза, че бе мрачен.

— Здравей, мила.

— Аз…

— Пощата никога не идва по това време, нали знаеш?

— Не, не знаех.

— Което означава, че има писмо с обратна разписка, което пък значи, че е от ФАА, което, на свой ред, означава, че новината е много лоша.

Ейприл погледна писмото в ръката си, седна на крайчеца на леглото и кимна.

— Грейси и нашият адвокат, господин Грийн са на телефона. Искат да говорят с теб.

— Дай да видя писмото — рече тихо Арли, взе го от ръцете й, прегледа текста, върна й го и кимна към телефона. Лицето му бе пепеляво, но гласът му бе твърд.

— Добре, Ейприл. Свържи ме.

Кантората на „Джансън и Прузън“

Сиатъл, щата Вашингтон

Грейси О’Брайън приключи с конферентния разговор между Тед Грийн и Роузънови, след което веднага избра отново номера на Грийн във Вашингтон.

— Искам да получа откровена оценка, господин Грийн.

От Вашингтон долетя дълбока въздишка.

— Ако трябва да говоря направо, кашата е голяма.

Грейси усети как сърцето й се сви. По време на конферентния разговор Грийн внимателно изрече всички онези неща, които един добър адвокат трябва да казва на всеки нов клиент в началото на пълното с неизвестности пътуване в правосъдието, но бе очаквала малко по-оптимистично становище в разговора между двама адвокати.

— Взели са го на мушката, Грейси. Искам да кажа, че ФАА по начало си е такава при наказателните си действия. Но в случая с командир Роузън не получих и най-малкото сътрудничество от тяхна страна. Сякаш са взели решение да играят ва банк и да го унищожат.

— Какво можем да направим? Искам да кажа… Добре де, това е тъп въпрос към колега.

— Не, не е. В основата на праведния им гняв е хипотезата, че командир Роузън просто е потопил самолета поради небрежност. От там тръгва всичко. Но обвинението, че е пилотирал в нетрезво състояние, е много сериозно и може да доведе до катастрофални последици. Ако в болницата са правили кръвни изследвания, когато са приели Роузън, една отрицателна кръвна проба би помогнала доста.

— Искате ли да се обадя в Анкъридж?

— Един човек от екипа ми вече се зае с това. Стискайте палци.

— Добре. Но той не е пил.

— Обвинението, че е нарушил правилата за визуален полет е ала-бала, но може да се окаже най-опасното от всички останали, ако могат да вдигнат врява като кажат, че е летял твърде дълго по уреди, без да е имал разрешение за това. Прослушах много внимателно записа от онзи разпит в болницата и командир Роузън за съжаление им е оставил вратичка чрез описанието си на обстановката.

— Но той е опитал да се върне.

— Прекалено късно. Онези ще кажат, че е загубил много време да се опитва по радиото да получи разрешение за полет по уреди.

Грейси барабанеше в бесен ритъм с молива си по писалището.

— О, по дяволите, по дяволите, по дяволите! Казвате, че най-тежко е обвинението за безразсъдно пилотиране?

— Техните думи и интерпретации — срещу неговите.

— Ами какво ще кажете за витлото?

— За съжаление точно натам се насочвам сега. Трябва да извадим достатъчно от останките на самолета, за да покажем, че перото на витлото липсва. Това е най-добрата ни защита. Те, разбира се, ще твърдят, че се е откъснало при удара о водата, но аз сериозно се съмнявам, че това би повлияло на един добър експерт. Останките са ни необходими, независимо колко ще струва изваждането им.

Грейси разтърка чело и въздъхна.

— Аз ще се заема с това.

— Грейси, знам, че си приятелка на семейството. Колко време му остава на командир Роузън до пенсиониране? Възможно ли е по-ранно пенсиониране?

— Отговорът е не просто „не“, а в никакъв случай „не“. Той е само на четирийсет и девет години. Ще се бори до последно, а дори когато се пенсионира някой ден, ще лети частно. Очаквам да лети и когато наближи деветдесетте.

— Първо трябва да му върнем лиценза.

— Значи, ако правилно разбирам, няма никаква възможност това незабавно отстраняване да бъде преразгледано бързо?

— Никаква.

Секуим, щата Вашингтон

Ейприл имаше несъзнателния навик да вдига телефонната слушалка още след първото позвъняване и този път не му измени, затова бе малко неподготвена да чуе донякъде познат мъжки глас.

— Госпожа Роузън?

— Госпожица Роузън е.

— Обажда се Уолтър Харисън от ФАА. Имам съобщение за командир Роузън.

— Ще трябва да говорите с адвокатите му, господин Харисън. И, между другото, онова оскърбително поведение няма да ви се размине. Ако бях на ваше място, щях вече да планирам ранното си пенсиониране.

От другата страна се чу злобен кикот.

— Значи сме заели позиция на отричане, така ли, госпожице Роузън? Е, вие може да искате да повярвате, че скъпото ви старче се е отказало от алкохола и аз разбирам вашата пристрастна лоялност. Но аз намерих доказателствата, не се шегувам.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Той е посетил магазин за алкохолни напитки в Анкъридж току преди катастрофата, което означава, че обвиненията са валидни и така с възможностите му да застрашава безопасността на пътниците вече е свършено! В останките от онзи самолет трябва да има празни бутилки. Една пета галон бърбън, две бутилки водка — най-добрият приятел на алкохолика — бутилка ямайски ром и друга с много хубав коняк. Всичката тази пиячка е купена час преди излитането му от езерото Спенърд, а той лично е подписал разписката за покупката с кредитна карта.

Той замълча, но Ейприл бе твърде потресена, за да отговори.

— Знам, че ме смятате просто за едно червейче, госпожице Роузън. Но истината е, че баща ви е опасен пияница.

— Върви по дяволите! — изкрещя тя и тресна слушалката върху вилката.

Цялата трепереше. Вдигна отново слушалката да позвъни на Грейси, но пак я върна на място, в съзнанието й се плъзна отровна мисъл. Защо ще купува той толкова много алкохол? Защо един излекуван алкохолик изобщо ще купува пиене? Тя изпитваше все по-силна потребност да отиде при него, да говори с него, да се увери сама, но го нямаше никъде в къщата. От прозореца на пристроения, подобен на хамбар гараж струеше светлина, тя влезе през задната врата и го намери седнал на столче пред дърводелския тезгях.

— Татко?

Арли Роузън се обърна към нея и се опита с усмивка да прикрие отчаяното си изражение. На тезгяха имаше нещо и Ейприл усети да я бодва страх, като видя, че бе бутилка „Джак Даниелс“, слава богу — неотворена.

— Татко, какво правиш тук?

Той въздъхна — дълга, мъчителна въздишка и потупа с длан по тезгяха.

— Гледам стария си враг в очите, Ейприл.

— Тате, да не си намислил…

— Да пия ли? — довърши той и се засмя. Поклати глава, взе бутилката и я завъртя бавно. — Не, скъпа. Просто се питах защо онзи дребен негодник от ФАА ме ненавижда толкова много. Защото съм се преборил с бутилката преди десет години? Или защото съм прав, че не са го взели в гражданското въздухоплаване и затова търси отмъщение?

— Той се обади, татко.

— Кой?

— Харисън.

Тя му преразказа разговора и видя как чертите му сякаш се втвърдиха.

— Това не е вярно, нали, татко? Ти… не си ходил в онзи магазин за алкохол, нали?

Той въздъхна. Мина почти минута преди да отговори.

— Ходих, по дяволите. — Отново я погледна право в очите. — Майка ти ми е свидетелка за това, Ейприл. Алкохолът не бе за мен. Често посрещаме гости на самолета, когато сме в някое пристанище, а и аз възнамерявах да се видя с неколцина приятели, когато пристигнем в Ситка.

— Това няма да ни помогне, татко.

— Не съм пил!

— Всичко е наред, тате.

— Не, не е. Забрави това глупаво обвинение за пиенето, онова, което има значение, е, че репутацията ми бе току-що разстреляна, самолетът ми го няма, бих могъл да убия и двама ни, а дори твоето доверие е разклатено и…

Той махна с дясната си ръка във въздуха, сякаш се опитваше да се пребори с емоциите.

— Всичко е наред, татко — повтори Ейприл.

— Ейприл, аз съм стар пилот. Трябваше веднага да обърна назад. Трябваше да издигна самолета. Трябваше да видя онази мъгла, да получа по-добра метеосводка… да направя нещо, по дяволите! Аз съм командирът и нямам правото да допускам грешки!

— Тате, и ти си човек.

— Не! — рече той и насочи към нея показалец, очите му святкаха. — Не, не мога да се крия зад това, че и аз съм човек. Аз съм командир на граждански самолет. От мен се изисква да съм перфектен, или най-малкото да попреча на глупостта си да не… да не… — Арли запрати бутилката с бърбън върху бетонната стена, тя се строши с трясък, докато той довършваше изречението… — да не разбие самолета ми!

Тя се опита да му помогне да стане, но той вече бе скочил от столчето и излизаше от вратата, прекоси окосената морава към китка дървета на високия бряг, който гледаше към протока.

Ейприл остана загледана подире му, без да знае какво да стори. В ума й хаотично се мяркаха потискащи стари спомени: как намира празни бутилки от водка на най-невероятни места из къщата, преди той да се запише в програмата на авиокомпанията за лечение на алкохолизма. Но и тогава никога не бе подушвала в дъха му алкохол. Понякога е много трудно да бъдат засечени истинските алкохолици.

А сред многобройните бутилки, купени в Анкъридж, имаше и водка.