Операция „Скайхук“

Тридесет и трета глава

Събота, ден шести

На борда на Уиджън N8771B

1:20 сутринта

Ейприл притисна слушалката на сателитния телефон до дясното си ухо и погледна към Скот Макдърмът, който седеше уж безучастно с чаша кафе в ръка.

— Грейси, чуваш ли ме?

— Ейприл? Ти ли си? Боже господи! Бях на път да вдигам отново Бреговата охрана, този път да търсят теб! — Ейприл усети, че гласът на Грейси бе напрегнат, бълваше думите прекалено бързо. — Обадих се на Джим, във Валдес, и той ми каза, че ти и онзи смахнат пилот, който те изостави, сте отлетели късно следобед и оттогава не бил те виждал.

— Дълга история. — Ейприл погледна към Скот, докато се опитваше да намали силата на звука в слушалката. — Но сме добре.

— Така ли? Ние? Но къде се намираш, Розенкранц?

— В момента сме в самолета на Скот Макдърмът, плаваме в полузамръзнало езеро и чакаме да съмне.

От Сиатъл долетя смях.

— Само Ейприл Роузън може да се набута посред нощ в замръзнало езеро. Кое е езерото? И какво става? Успяхте ли да направите нов видеозапис на албатроса?

Ейприл я информира накратко за полета им, като пропусна инфарктните епизоди над и през ледника.

— Ще излетим оттук като съмне и ще се опитаме още веднъж да идем на мястото на катастрофата.

— Нали ми каза, че мястото било забранена зона?!

— Приятелят на Скот — Джим — с когото си говорила, приготвя апаратурата и ще се срещнем с него… на място, което не искам да споменавам… и ще опитаме отново. Какво става при теб?

— Ами нищо ново на любовния фронт, мога да те уверя. Лежа си в отшелническата обител в лодката си. — Последва дълга пауза и Ейприл я чу как въздиша. — Баща ти ми се обади снощи и поиска да прекратя всякакви действия.

— Какво?

— Долу-горе същата беше и моята реакция. Не знам какво му се е случило. Никога не съм виждала командира да се уплаши от нещо, но този път звучеше почти панически.

— Говори ли с мама?

— Да. Не й е казал нищо.

— Грейси, ние не можем да спрем сега… нали така? Има ли някаква причина да го сторим?

— Не! А, забравих да ти кажа, че получихме заповедта за временно ограничаване и я предявихме на Бреговата охрана, в централата им. Бяха много изненадани.

— Обзалагам се, че е било така, но означава ли това, че ще ни върнат записите?

— Не, означава само, че им е наредено да не ги унищожават, или губят. В понеделник съдът ще изслуша мотивите им. Опитах се да поискам това изслушване да стане в събота, но съдията ми се изсмя.

— По дяволите! Какви са шансовете ни да си получим записите в понеделник?

— Не знам, но най-добре е да опитаме и други възможности. Обадих се отново на нашия клиент и му поисках още една услуга.

— Благодаря ти, Грейси. Много ли ще струва?

— Не в пари, но може би ще можеш да ме посетиш на Арабския полуостров, защото той каза, че ще трябва да му стана любовница поне за десетина години.

— Грейси, не искам да рискуваш положението си във фирмата.

— О, няма нищо. Засега съм му обещала само една вечеря.

— Добре.

— В Кувейт.

— Какво?!

— Просто се пошегувах.

— Плашиш ме, О’Брайън — усмихна се Ейприл, въпреки голямата тревога, породена от внезапната промяна в позицията на баща й. Искаше й се да има време да разкаже в подробности за лудия им полет и за щурите емоции от предишния ден.

— Ейприл, командирът иска и ти да се върнеш у дома и да се откажеш.

— Не просто „не“, а „не“, по дяволите!

— Трябва да му се обадиш. Този сателитен телефон има ли си номер, на който да те търся, докато се завърнеш в цивилизацията? — попита Грейси.

Ейприл попита Скот и той й съобщи номера.

— Ейприл, сигурна ли си, че вие двамата сте добре там? Да се кандилкаш в някакво езеро в Аляска посред нощ ми се вижда малко опасничко, да не говорим за студа.

— Имаме отоплител. Всъщност тук е доста уютно.

— А храна?

— Да. И дори кафе от „Старбъкс“.

— Обади ми се веднага щом намериш сигурен телефон, става ли? И бъди внимателна. И ако разбереш какво е изплашило баща ти…

— Да, добре, ще му се обадя — рече Ейприл. — Сутринта. Знам, че ще ме пита къде съм и не искам да го разтревожа.

— Той вече се тревожи, но аз ще предам на Рейчъл, че си добре. Бъди внимателна, моля те, когато се измъквате оттам. Не искам да си търся нова най-добра приятелка. Този шибан процес продължава десетки години, нали разбираш, трябва да се връщам в детската градина, в училище, да излизаме двете на срещи, да пробваме сутиени, момчета…

— Кажи лека нощ, Грейси.

Последва несвойствена пауза, а после и въздишка.

— Ейприл, кълна се, че ако още веднъж чуя тази реплика…

— Извинявай. Просто се опитах малко да се пошегувам, нали разбираш. Но сериозно… благодаря ти за… е, онова, което се опитвам да кажа, Грейси, е, че ти благодаря за това, че държиш под око родителите ми. Наистина съм ти много благодарна…

Тя замлъкна, изведнъж запреглъща сълзите, които се бяха появили сякаш отникъде.

— Няма защо, Ейприл, аз също ги обичам.

— Благодаря.

Ейприл затвори телефона и се загледа през предните прозорчета, знаеше, че Скот бе чул почти целия разговор.

— Както вече несъмнено си разбрал, Грейси и аз сме най-добри приятелки още откакто бяхме високи колкото една патица.

Той кимна, загледан в призрачните очертания на ледовете, едва доловими в мрака над езерото.

— Няма проблем. Харесва ми чувството й за хумор. И твоето — също.

Трепкащата светлинка на газовия фенер, който той бе запалил в задната част на кабината се отразяваше в най-близкия айсберг, създаваше странни изображения от танцуващи сенки и сребристи отблясъци върху водата. Чуваше се тихото пошляпване на малки ветрови вълнички по алуминиевия корпус на уиджъна, ала освен него и тихото съскане на фенера, цареше пълна тишина и Ейприл почувства желание да я наруши.

— Нощувал ли си тук и преди? — попита тя и се зави по-плътно с грейката, доволна, че Грейси не можеше да види колко студено беше всъщност; единствената топлина идваше от малкото електрическо отоплителче, което той бе монтирал под отворения носови люк.

Скот кимна и това движение бе в почти пълен синхрон с потрепващата светлинка зад тях.

— Да. Много пъти. Понякога — за да си спестя парите за хотел. Понякога — просто да чуя тишината.

— „Да чуя тишината“… Добре казано. Всъщност, ако не бях толкова разтревожена за баща си, както и от това, че въобще не виждам как ще се измъкнем оттук, без да се пребием, това би била една от най-хубавите нощи, които съм прекарвала.

— Приемам го за комплимент.

Тя го погледна, усмихна му се и отново се загледа в айсбергите.

— Всъщност имах предвид пейзажа.

— Въпреки това благодаря.

— И аз ти благодаря, че се върна.

Той се засмя.

— Ако се боиш, че ще се обидя от думите „онзи смахнат пилот“, недей. То си беше наистина смахната работа, да те изоставя тази сутрин.

— Е, нали се върна?

— Да де — рече той.

Тя се извърна и го погледна в очите.

— Върна се да ми помогнеш, нали? А не само да ме поканиш на вечеря.

— Не си ли много пряма, а, Ейприл?

— Когато плавам посред нощ на задника на географията и се намирам под физическия контрол на мъж, когото почти не познавам, пет пари не давам, че съм прекалено пряма.

— Отговорът е: да, нямам лоши намерения. Върнах се да ти помогна, а не да те свалям.

— Добре. Защото тази нощ няма да стане нищо. Ясно ли е?

— Разбира се.

— Просто да знаеш, да не храниш излишни очаквания.

— Аха.

— Искам да кажа, че при тази красива природа и всичко останало, някои хора могат да си помислят, че…

— Ейприл — прекъсна я неочаквано той и се усмихна.

— Да?

— Всичко е наред. Просто успокой топката.

— Добре.

Поседяха няколко минути в мълчание, после тя го чу да се протяга.

— Виж какво ще ти кажа. Защо да не спим на смени? Така ще можеш да сложиш единия спален чувал в другия и да подремнеш отзад, докато аз тук ще внимавам да не се набутаме между тези айсберги.

— Ами ако се набутаме? Човек не може да измести нещо толкова грамадно, нали така?

Той кимна.

— Всъщност мога да се отблъсквам от тях. Тази малка птичка тежи само тон и осемстотин килограма.

— Ще ме събудиш ли… след колко… да речем три часа?

Той се усмихна докато ставаше, за да вземе фенера и да го постави в носовата част.

— Добре. След три часа.

Когато Ейприл дойде отново в съзнание, в очите й грееше светлина. Рязко се изправи в седнало положение и видя светлината, която се процеждаше от облачното небе над езерото.

— Скот?

— Добро утро.

— Защо не ме събуди?

Той сви рамене.

— Нямаше нужда. Тук ми беше добре.

Тя свали ципа на спалния чувал, усети хапещия студ в кабината и видя, че той бе навлякъл още една грейка.

— Уговорката ни не беше такава, господин мачо.

След малко двамата вече седяха с димящи чаши кафе и дъвчеха шоколадови вафли. Тя забеляза как Скот оглеждаше плаващите около тях ледени късове.

— Е, как ще се оправяме сега?

— Ти само гледай — отвърна равнодушно той.

Приключиха с импровизираната си закуска и прибраха фенера, котлончето и отоплителя, за да опразнят кабината. Когато всичко си беше вече на мястото, той се настани в лявото кресло и й подаде списъка за проверка. Ейприл зачете, той бързо й отговаряше, след като щракваше различните ключове и най-накрая стигна до стартера.

— Стартирам номер едно.

Воят на електрическия стартер, който се бореше немощно с цилиндрите на двигателя, продължи няколко секунди, след това взе да стихва. Скот изключи стартера, дръпна ръчната газ, наливайки свежо гориво в карбуратора, след което опита отново. Чертите на лицето му се бяха изострили от напрежение и тревога.

— Стартирам номер едно — повтори той и думите му бяха удавени от шума на витлото, което се завърта неуверено; движението му се забави, един цилиндър запали, после втори, след което настана тишина.

— О, Господи, само не ми казвай, че акумулаторите са изчерпани — рече Ейприл. Видя го как прехапва устни. — Скот?

— Мамка му! — изруга той и се взря във волтметъра.

— Прецакахме се, нали? — попита тя.

Той стана от мястото си, без да й отговаря. Порови в задната част на кабината; измъкна нещо, което приличаше на чанта с уреди. Извади две жълти правоъгълни устройства, след което се върна отпред и ги включи към празното гнездо на запалката под таблото с уредите.

— Мога ли да попитам какво правиш?

— Да.

Последва кратко мълчание, докато той гледаше показанията на волтметъра.

— Е… и какво правиш?

— Стартирам номер едно — рече той, напомпа гориво и завъртя ключа на стартера.

Лявото витло се завъртя отново, но този път цилиндрите запалиха уверено и двигателят оживя с успокояващо ръмжене.

Скот се облегна назад и въздъхна, погледът му бе закован в циферблата, отчитащ налягането на маслото. То се покачваше бързо към нормалното си равнище. Той се обърна най-сетне към нея и поклати глава.

— Извинявай, Ейприл. Но ние за малко…

— Тези неща са портативни усилватели за акумулатори, така ли?

— Да. Автомобилни. Никога досега не съм ги използвал. Не бях сигурен дали ще подействат.

— Снощи сме изразходвали много ток, така ли?

Той изглеждаше огорчен.

— Оставих ключ-масата твърде дълго включен, докато спеше. Проверявах по радиото метеопрогнозите.

Скот се зае с пускането на десния двигател. След като акумулаторите бяха подкрепени от левия генератор, десният двигател запали мигновено и започнаха предполетната проверка, преди Скот да даде ход.

Уиджънът пое веднага по водата и той го насочи към един от най-големите айсберги. В последния миг зави, за да го блъсне с носа под желания ъгъл. Когато вълнорезът на уиджъна се настани здраво в айсберга, Скот даде газ и се вторачи във водолинията на ледения блок, докато не забеляза със задоволство, че той се помръдна.

— Значи това било! Ще ги избутаме извън пътя си.

Той кимна.

— И ще си разчистим писта, така ли?

— Преди съм успявал — отвърна Скот. — Но ще ни отнеме около час, да избутаме достатъчно ледени блокове настрани, за да се оформи пистата. А ти ще трябва да слезеш през носовия люк и с ей това гребло да ни отблъснеш, след като приключа с всеки от тях.

— Колко чиста вода ни е необходима?

— Около деветстотин метра.

— А колко дълго е езерото?

Скот се изкикоти.

— Около осемстотин.

— Какво?

— Но е по баир надолу.