Операция „Скайхук“

Осма глава

Вторник, ден втори

Офиси на „Юниуейв“

Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска

Линдзи Уайт се опита да скрие факта, че стомахът й куркаше и се постара да се съсредоточи върху грижливо подредените украшенийца по безупречното писалище на Джо Дейвис. Тя ненавиждаше сблъсъците и й бе трудно да запази фасадата на твърда убеденост докато той говореше високопарно, умоляваше, заплашваше и най-накрая зави от отчаяние срещу новината, че тазвечерният полет за приемане на програмата трябва да бъде отложен.

След като изчерпа запаса си от думи той се пльосна отново на съответстващо внушителния си стол с вид на победен.

Почти.

— Линдзи, как можеш да си седиш там цели… цели пет минути…

— Десет.

— Добре де, десет минути, и да не кажеш нищо?

— Ами ти говори непрекъснато.

— Добре, по дяволите. Наложи се. Все някой трябва да говори, иначе няма да се получи разговор.

Тя поклати глава.

— Ето — рече той и се премести напред заедно със стола си, насочил показалец към нея, — пак го правиш!

— Какво?

— Знаеш, че не понасям дългите паузи, затова си мълчиш, знаеш, че ще продължа да говоря, докато не кажа онова, което искаш.

— Доста ефикасен метод, не намираш ли? Особено, когато съм права, и ги го знаеш.

Джо поклати глава и погледна през прозореца, който заемаше южната стена на кабинета му, след което разсеяно се почеса по наболата брада. „Не е лош човек, помисли си Линдзи, само дето се бои и от собствената си сянка.“ Беше много способен електронен инженер в „Юниуейв“ и осъществяваше проект подир проект, след всеки го повишаваха, докато накрая не го издигнаха на служба, която превишаваше поне с едно ниво максималните му възможности. Върху бюфета му стоеше наполовина пълно шишенце с маалокс, а малкото коса, която си бе оставил, бързо бе започнала да побелява. Тя знаеше, че Джо сега е абсолютен заложник на високата си заплата, премиите и акциите, които вървяха с поста му, и тъй като възможността да изгуби всичко това бе най-големият му ужас, всяко предложение на корпоративните шефове в Северна Каролина придобиваше в съзнанието му стойността на Десетте Божи заповеди. Линдзи обичаше да казва, че този човек е постигнал статуса на печеливша агония.

Най-накрая Джо въздъхна. Това бе протяжен стон, който означаваше, че е достигнал предела на изтощението и капитулира.

— Добре, Линдзи, ще се обадя по телефона.

— Хубаво.

— Но ти изчакай отвън и бъди готова да отскочиш, когато отсечената ми глава се изтърколи през вратата.

— Просто ще й наложа шапката и ще я изпратя у дома на Бети в кашонче. С малко формалдехид в голяма стъкленица — ще представляваш отлична тема за разговори.

— Много смешно.

— Ей, метафората беше твоя.

— Коул наистина ли смята, че двайсет и четири часа ще му стигнат? — попита Джо, връщайки се към твърдението на Коул, че ако не успеят да отложат планирания за вечерта полет за приемане на проекта, това ще бъде равносилно на убийство, респективно — самоубийство.

— Надява се да му стигнат. Но както вече казах…

Джо махна с ръка да я прекъсне.

— Да, да. Знам. Няма никакви гаранции.

— Джо, това е тихият гласец на Мортън Тиокол от осемдесет и шеста, който се опитваше да каже на великите корифеи от НАСА да не изстрелват „Чалънджър“.

— Да, разбрах, Линдзи.

— Надявам се да е така, Вожде. Защото това е едно от онези предупреждения, които човек пренебрегва за сметка на опасностите, надвиснали над другите.

Линдзи се изправи и излезе от кабинета, затвори подире си вратата, тъй като знаеше, че Джо Дейвис вече набира номера на главния офис в Северна Каролина, досущ като осъден, който сам издига бесилката си.

На по-малко от петдесет метра разстояние, на втория етаж на сградата, предоставена за свръхсекретния проект, доктор Бен Коул тупна по рамото един от хората в екипа си и се опита да се усмихне.

— Искам всички да продължат да работят, докато не излетим тази вечер.

— Значи все пак ще летиш нощес? — въпросително вдигна вежди мъжът.

— Не, няма — долетя гласът на Линдзи Уайт откъм коридора, след което им обясни, че имат съгласието на Джо Дейвис да се отложи полетът с двайсет и четири часа.

— Слава богу — въздъхна мъжът и се запъти към лабораторията, за да остави Бен и Линдзи насаме.

Тя мушна ръце в джобовете на избелелия си анцуг с щампован надпис и вдигна поглед към уморените му очи.

— Добре ли си, Бен?

Той кимна по-енергично.

— Сега вече — да! Отлагането одобрено ли е?

— Аха.

— Ти наистина си жена, която държи на думата си, Линдзи.

Тя се засмя.

— Е, не можех да те оставя да се качиш в онзи самолет с чувството на обречен.

— Той съпротивлява ли се много?

Тя поклати глава и извъртя очи.

— Това не е тема за една учтива компания.

— Добре.

— А сега истинският въпрос е дали изобщо напредваш.

Бен се бе облегнал на рамката на вратата. Сви рамене, след като погледна часовника си и си пое дълбоко въздух.

— Честно казано, не знам, а предполагам, че все още важи нареждането да присъствам на съвещанието в шест.

Тя кимна.

— Неизбежно е, освен ако той не го отмени.

— Мисля си, че при това допълнително време и онази Т-образна ръчка, ще мога да гарантирам, че няма да пострадаме физически, но ще се нуждая от всяка минутка от тук нататък до утре вечер, за да съм сигурен, че системата ще мине изпитанията.

— Но смяташ, че ще успееш, нали? Реалистично? Или… все още само предполагаш?

Бен въздъхна.

— Да, все още само предполагам. То е там някъде и… трябва да измисля как най-добре да използвам допълнителното време.

На другия етаж Джо Дейвис остави слушалката върху вилката и избърса потта от челото си. Председателят на борда никак не се зарадва, но бе далеч по-малко яростен, отколкото Джо бе очаквал, и еднодневното отлагане бе одобрено.

— Но гледайте да сполучите от първия път, Джо — предупреди го Уил Мартин.

Телефонът иззвъня отново, този път се обаждаше главният инженер на изпитателните полети.

— Джо, имаме голям проблем с онази модификация, която поискахте.

Джо се облегна назад и започна да разтърква очи.

— Да?

— Става въпрос за граждански самолет и ние не можем да направим тази модификация ей така, без да повикаме човек от ФАА да я одобри.

— За какво, по дяволите, става дума? — попита Джо. — Самолетът има сертификат на експериментален. Можем да правим с него каквото си поискаме. Това е свръхсекретен проект, за бога.

— Моля те, спомни си разрешението, което ни дадоха. Обикновено това е проформа, но ние трябва да получим подписа на нашата дама от ФАА, за да е всичко законно. Не можем да прескочим правилата.

— Ами тогава извикай онази мацка тук и я накарай да подпише.

— Ей, Джо, покажи малко уважение, става ли? Онази „мацка“ е много способна жена.

— Да бе, много способна жена, която се опитваш да свалиш вече шест месеца, нали така, Бил? — сопна се Джо Дейвис, сигурен, че сарказмът му удари в целта. Бил Уагънър бе женен, но очевидно си падаше по инспекторката.

Тонът на Уагънър слезе до ледена, предупредителна октава.

— Възмутен съм от това обвинение, Джо.

— Е, извинявай, че истината боли, старче. Как се казваше тя? Сандра?

— Да.

— Ами просто повикай Сандра да одобри модификацията.

— Не мога. Тя е в Оклахома сити на едноседмичен курс.

— Господи. Джо, няма заместници с необходимия допуск до строго секретни материали. Ти най-добре от всички знаеш това.

Джо кимна вътрешно, двойно повече раздразнен от укора му.

— Да, бе. Виж какво, можем да осъществим секретна кодирана връзка със Сандра във военновъздушната база в Оклахома сити…

— Не става, Джо. Тя е праволинейна. Няма начин да подпише за физическа модификация, без лично да я инспектира.

Експлозията се надигаше бавно, но вече бе набрала буреносна сила от напрежението и разочарованието през последните няколко часа.

— По дяволите, Уагънър! На теб ти се плаща да предлагаш решения! Да не искаш онзи самолет да падне?

— Разбира се, че не. Що за глупав въпрос ми задаваш?

— Тогава монтирай онова шибано устройство за прекратяване на връзката, за да осигурим безопасността им, а ще получим формалното му одобрение, когато госпожица Сандра се върне.

Последва нова пауза.

— Бил?

Единственият отговор, който долетя по жицата, бе прокашлянето на човека от другата страна.

— Бил, отговори ми, по дяволите!

— Това е вече официално, Джо. Нито аз, нито който и да е под мое ръководство, няма да извърши монтажа на онова Т-образно устройство за прекратяване на връзката, както и каквато и да било друга физическа модификация, без съответното одобрение на ФАА. Това не подлежи на обсъждане. Аз имам доверието на…

— Ти ще направиш точно така, както аз ти нареждам, Уагънър!

— Не, Джо, няма. Аз съм лицензиран механик с отговорности, които се простират отвъд теб и „Юниуейв“. Искаш да ме уволниш? Добре. Но аз съм чел много внимателно договора си и знам съвсем точно кой има съответния допуск до секретни дела и към кого мога да се обърна, за да възразя срещу незаконни заповеди, тъй че не ме заплашвай, ако обичаш.

— Значи искаш да съсипеш компанията, така ли?

— Знаеш много добре, че не е така, Джо.

— По дяволите, Уагънър! Би трябвало веднага да те изритам.

— Давай. Само че до един час ще бъда пред генерал МакАдамс с пълните си обяснения.

Последва мълчание.

— Добре, остави го недовършено — рече тихо Джо и се запита как, по дяволите, щеше да каже на Линдзи Уайт и на Бен Коул, без да се отмени последния полет за приемането на проекта. „Може би ще се намери друг начин“, помисли си той. Аварийното прекратяване на връзката имаше предназначението да успокои Линдзи и Бен Коул, но допълнителните двайсет и четири часа щяха да дадат на Коул време да реши проблемите си, без да има нужда от ръчно прекратяване на връзката. Ето защо дублиращото устройство бе ненужно. Не бе необходимо да обсъждат въпроса, или да разгласяват отсъствието на устройството.

Краткотрайното бодване на морално угризение не можеше да се мери с мощния двигател, захранващ стремежа на Джо Дейвис към икономическо и корпоративно оцеляване. Това бе малък — и в най-добрия случай преодолим — риск и той можеше да го поеме.