Операция „Скайхук“

Двадесет и седма глава

Петък сутринта, ден пети

Специален полет на ВВС SAM 3994

По време на полета от база „Андрюс“ до база „Елмъндорф“

Подполковник Джон Андерсън постави малкия лаптоп върху полирания плот на масичката пред генерал-майор Мак МакАдамс.

— Току-що заредих снимките, които ВМС ви изпратиха, сър.

— Изпратили са ги толкова бързо? Чудесно!

Андерсън седна в съседното кресло.

— Според съобщението им, открили са останките бързо — благодарение на това, че са имали координатите, излъчени от албатроса, преди да падне.

— Чух, че имал на борда си GPS-система.

— Трябва да ви кажа и още нещо. Когато корабът на ВМС с подводния апарат приближавал района вчера, открили малък цивилен водосамолет, кацнал на мястото. От него над останките била спусната частна подводна видеокамера. В самолета била дъщерята — Ейприл Роузън — и двама мъже.

— Успели ли са?

— Да, сър. Очевидно тя е наела пилота и малкия му хидроплан груман — тип уиджън — в Анкъридж, а видеоапаратурата са взели от компания във Валдес.

— Значи… сега разполагат със запис на останките. Това е добре, ако тя прекрати търсенето на начин да отърве баща си от въдицата.

— А ние пък малко се намесихме. Чрез Бреговата охрана.

Андерсън разказа за качването на борда на водосамолета и за конфискуването на касетата.

— Когато отнесли касетката на борда на катера и пуснали записа, той съдържал само няколко кадъра. Тогава се сетили — и правилно, оказва се, — че Роузън е задържала истинската касета. Затова се обадили и полицията ги причакала във Валдес. Там конфискували истинската касета.

— Конфискували са я значи? — въздъхна Мак. — Не съм юрист, но това ме тревожи. Не съм сигурен дали имаме легитимно право да изземваме цивилен запис. Знаем ли какво има на него?

— Смътно изображение на останките, което показва как десния мотор виси на окачването си и силно повредено крило там, където перките са се врязали в него.

Мак кимаше.

— И така, значи госпожица Роузън знае със сигурност, че нещо се е случило във въздуха и то навярно е причинило катастрофата. Ако не греша, ти спомена, че тя се опитва да докаже, че витлото е изгубило една от перките си. Има ли в този запис доказателство за откъсната перка?

Джон поклати глава.

— На нейния запис това не може да се установи със сигурност, но снимките на флота показват това ясно и няма никакво съмнение: самолетът е изгубил една от перките си по време на полет.

— Значи госпожица Роузън е била права.

— Ето това е снимка от подводния апарат, застанал точно пред носа на самолета — рече Андерсън.

— Добри Боже, погледни това крило. — Погледът на генерала пробяга по кадъра, докато той барабанеше с пръсти по масичката. — Добре. Джон, спомняш ли си какво ти казах: че не искам госпожица Роузън или баща й да търсят оневиняващи доказателства и междувременно случайно да разкрият нашия проект? Е, сега след като е намерила останките и ги е заснела, тя вече знае, че е имало инцидент по време на полета. А ние просто сме й отнели това доказателство.

— Да, сър. Така излиза. А за тях то е още по-важно, тъй като въз основа на препоръките на инспектора от ФАА, агенцията е отнела пилотския лиценз на баща й, а той е командир на самолет в гражданска авиокомпания.

— Какви са основанията им?

— Безразсъдно управление на самолет, нарушаване на правилата за визуален полет и, доколкото разбрах, има обвинение и за пилотиране в нетрезво състояние.

— Нетрезво състояние ли? Наистина? Това е тревожно. Разбира се, по останките личи, че обвинението в безразсъдно управление е погрешно. Как се казва той?

— Арли Роузън. Старши командир на 747 за „Юнайтед“.

— Командир Роузън трябва да бъде в състояние да докаже, че обвинението за безразсъдно управление е погрешно, а без физически доказателства или видеозапис, това ще бъде трудно. И така, какво мислиш, че ще предприеме една решителна млада жена като госпожица Роузън, Джон?

— Мисля, че тя ще продължи да опитва.

— Можеш да бъдеш напълно сигурен в това. Но как? Какво можем да очакваме да стори оттук нататък?

— Ще настоява да й бъде върната касетата?

— Правилно. От твоите сведения знаем, че тя е умна. Че е рационална. Знае, че Бреговата охрана й е отнела записа и че в тази работа сигурно има и нещо друго, че не става дума само за полет в забранен район. И точно сега тя обмисля най-различни версии — от опитите на властите да прикрият нещо до някакъв заговор — и мога да се обзаложа, че тя има достатъчно опит в контактуването с властите, за да знае, че може да мине много време, преди да си върне лентата. И всичко това означава какво?

— Господин генерал, с всеки изминал ден започвате все повече да говорите като професор. Не знам накъде биете с тези въпроси…

— Ами, бия натам, Джон, че тя сто на сто ще намери начин да отиде отново там, независимо дали районът е забранен от Бреговата охрана, или не. Ще се опита да направи същите видеозаписи или даже по-добри. А за нас въпросът тогава става следният: имаме ли причина да я спрем?

— Да, сър, имаме, ако нещо в онези останки би навело на мисълта, че нашият гълфстрийм и техният албатрос са се „поотъркали“ във въздуха.

— Но, Джон, ние огледахме гълфстрийма в хангара и не видяхме никакви следи от сблъсък. Нали така?

— Да, сър, но… Просто имам гадното чувство, че пропускаме нещо, което може да ни навреди доста.

Мак въздъхна и се наведе напред.

— Какво ще ни струва ние сами да извадим онзи самолет?

— Флотът е готов да го направи, сър. Няма да им струва кой знае какво. Могат да го натоварят на малка баржа и да го покрият, докато получим възможността да го огледаме.

Мак се замисли за малко.

— А какво ще кажеш, ако вместо това събера достатъчно конски сили да накарам шефа на ФАА да възстанови лиценза на командир Роузън?

Джон Андерсън потръпна.

— Сър, с цялото ми уважение към способността ви да го направите, но това ще отвори прекалено много вратички за цял куп въпроси и обяснения, включително и главния въпрос — кой сте и защо се месите. Дори да се изтъкне като аргумент националната сигурност, разширяването на кръга няма да спре.

— Е, по дяволите — изсумтя Мак, — може пък флотът просто да се е случил там с камера и ето ти снимката. Не е необходимо ние да се намесваме.

— Само снимката няма да е достатъчна, господин генерал. Познавам много добре ФАА. За да се контрира един разгневен инспектор от ФАА, който е успял да убеди шефовете си да отнемат разрешителното на командир от авиолиниите по три различни обвинения, ще е необходимо пред шефа на ФАА да се представи много силно обяснение, а това почти сигурно означава да изгубим прикритието си. И без друго държим по-голямата част от Пентагона на тъмно за този проект, направихме маса неща, по дяволите, за да няма изтичане на информация, тъй че… наистина ли искате да намесим и ключовите фигури от ФАА?

— Казано с други думи, ти не смяташ, че можем да помогнем на Роузънови, без да застрашим сигурността на проекта, въпреки че решаването на проблема им ще ги разкара от следите ни?

Джон кимна.

— Да, сър, казано накратко.

Мак въздъхна и се извърна, замислен. След това се обърна рязко и се завъртя с креслото си.

— По дяволите. Знам, че си прав, Джон. Но всичко това е много смущаващо. Аз съм пилот и ето, че мой колега го прецакват, ние държим решението за излизането му от пандиза, а не можем да му го дадем, без да разкрием, че сме ние.

— Господин генерал, една от най-добрите докладни записки, които сте писали за целия този проект, беше онази, с която искате от нас да поставим съображенията за сигурност над всичко. Беше красноречива и убедителна.

Мак поклати глава и се усмихна мрачно.

— Какво? Да не си я поставил в рамка?

— Е, не беше чак толкова безсмъртно творение, но бе точно в целта.

— Значи горкият командир Роузън и дъщеря му се превръщат в неволни жертви.

— Сър, не забравяйте, че има още две сериозни обвинения срещу командир Роузън и ние нямаме представа дали те са валидни, или не.

Мак въздъхна.

— Забележката ти е вярна, но може да не свърши работа за успокояване на съвестта, както би сторило това оправдаването му. — Той погледна часовника си. — Добре. Още два часа и ще бъдем там. По график ли върви всичко за тазвечерния изпитателен полет?

Джон Андерсън кимна.

— Ауаксът трябва да излети в шест и половина местно време с нас на борда си, а гълфстриймът ще се вдигне десет минути по-късно.

— Дано да стане така — рече Мак и се изправи.

Валдес, Аляска

Над залива Принц Уилям се носеха високи облаци. Ейприл напусна топлия кабинет на Джим Доблър за няколко минути, за да погледне отвъд кея и изпита сковаващ студ от поривите на вятъра, които се спускаха по канала и разбунваха водите зад защитния вълнолом. Чу далечен шум зад гърба си и погледна към прозореца на офиса. Джим все още говореше по телефона, опитвайки се с все сили да се сдобие с разрешение да извади останките на албатроса, без да нарушава закона или разпоредбите на Бреговата охрана.

Тя въздъхна и поклати глава, след като образът на Скот Макдърмът отново се появи в съзнанието й. Питаше се какво ли се бе случило в миналото му, та да се оттегли толкова бързо при първото предизвикателство.

„Навярно вече си е в Анкъридж“, помисли си тя. Бе излетял преди няколко часа, след като Джим се бе намесил в разгорещения им спор рано сутринта. Тя му набута чека в ръката, той отначало не искаше да го вземе и го прие едва след като тя настоя, че той покривал само първоначалното наемане на самолета и не включвал допълнителни усилия в нейна полза. Кой знае защо това разграничаване се бе оказало ужасно важно за него.

Ейприл усети вибрациите на клетъчния телефон в един от джобовете на якето си и го извади. Беше Грейси.

— Ейприл, току-що бях в сградата на Федералния съд тук, в Сиатъл, и подадох молба за временна ограничителна заповед срещу Бреговата охрана и Щатската полиция в Аляска, която трябва да им попречи да човъркат онзи запис. Поисках и спешно заседание на съда за утре заран, за да изискам незабавното връщане на касетата.

— Аз си мислех, че адвокатът от столицата ще стори това — рече Ейприл.

— Да, така е, и той е опитал, но не могъл да се свърже с тях. Пък и аз бях по-добре запозната с фактите.

— Смяташ ли, че ще го получим? Имам предвид съдебното решение.

— Да, стига да не заявят, че са изгубили касетата, или че е била празна. Не знам какво да очакваме — зависи от това кой е замесен. Какво става там?

Ейприл я информира за усилията на Джим Доблър да се сдобие с разрешение за операция по изваждането на самолета.

— Не съм оптимистка, Грейси. Той наистина е много готин тип, опитва се с все сили, но дори преди Бреговата охрана да ни атакува, ме предупреди колко трудно било да се предприеме каквото и да е в тези води.

— И не можете да отидете отново дотам по въздух, така ли?

— Да, за съжаление нашето авиаторче се отдръпна и избяга. Искам да кажа, че не бива да бъда неблагодарница за онова, което той стори, но… веднага след като се намесиха властите, го хвана шубето…

— Заминал си е?

— Аха.

— По дяволите. Ако Доблър не може да задвижи нещата, ще се обадя на нашия клиент да видя дали няма някаква друга идея. Освен това би ли могла евентуално да наемеш тази видеоапаратура и да отидеш с някакъв плавателен съд дотам?

— Ами ако Бреговата охрана ме следи? Ще забележат всякакъв кораб, който бих могла да използвам.

— Не и с дървен корпус, обзалагам се.

— Например гребна лодка, така ли?

— Да.

— Грейси, мястото е в открито море. Дори ако разполагам с извънбордов мотор, рискувам да се преобърна. Вълните могат да станат много високи и водата е много, много студена. В крайна сметка тъкмо това едва не уби родителите ми.

Последва мълчание.

— Грейси?

— Да, тук съм. Аз… просто обмислях всичко, за да видя как бихме могли да решим проблемите бързо.

— Има ли причина да се бърза още повече, за която не знам?

Ейприл усети колебанието на Грейси.

— Грейси? Отговори ми честно.

— Окей. Виж сега, баща ти май не понася всичко това много лесно. — Грейси въздъхна.

— Знам. Аз сама ти го казах.

— Не… по-лошо е. Майка ти ми се обади и каза, че наистина е разтревожена. Никога не го била виждала толкова паднал духом и… трябва да ти кажа и това — главният пилот на авиокомпанията му се обадил и вместо да изрази подкрепа, в общи линии го заплашил.

— Какво?

— Става дума за алкохолизма. Казал на баща ти, че ако не успее да докаже, че не е имало алкохол, ще бъде отстранен, независимо от крайното решение на ФАА относно лиценза му. От ФАА очевидно са се погрижили авиокомпанията да узнае за покупката на алкохол в Анкъридж.

— О, не!

— Съжалявам, че се наложи да ти го кажа, Ейприл, но ти трябва да знаеш. И ние наистина трябва да разрешим проблема бързо. Особено относно обвиненията в пилотиране в нетрезво състояние.

— Профсъюзът на татко няма да толерира подобно обвинение, нали? Искам да кажа, че всичко става с колективен трудов договор, нали така?

— Да, но аз въпреки това ще пораздрусам клетката на авиокомпанията. Не се безпокой, ще включа Асоциацията на пилотите от авиолиниите, а вече предупредих шефа на профсъюза му, че става дума за един човешки живот.

— Човешки живот ли?

— А нима не е така? Психологическото въздействие…

— Грейси, да не би… да намекваш, че татко е обзет от самоубийствени мисли?

— Не! Не, аз… не мисля. Просто… изобщо не мога да си го представя паднал духом. Никога не съм го виждала такъв и това плаши и мен.

— Аз също не съм го виждала паднал духом — рече тихо Ейприл.

— Виж какво, аз ще направя всичко, което е по силите ми, но… на теб може да ти се наложи да извадиш наистина голям заек от цилиндъра, за да измъкнеш строшеното витло. По някакъв начин.

— Разбирам.

Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска

Бен Коул представи личните си документи на охранителите на хангара в един следобед и към четири часа бе напълно убеден, че онзи, който бе заредил променените компютърни кодове в компютрите на гълфстрийма, този път не бе успял.

В огромния хангар се чуха стъпки и Бен се изправи. Екипажът приближаваше към гълфстрийма.

— Здравей, Бен! — усмихна се главният пилот-изпитател, преди да започне да се изкачва по вградената стълбичка. — Готов ли е най-сетне Намигвачко?

Бен трепна като чу прякора, а пилотът се разсмя.

— Името хич не ти харесва, нали?

— Мисля, че си прав.

Ръкуваха се на най-горното стъпало.

— Бен, питам сериозно, доволен ли си, че сме готови?

— Аз… да, в едно отношение.

— И какво е то?

— Знам, че вирусът — използвам тази дума, поради липса на друга, — който ни инфектира преди, сега не е на борда.

— Слава богу.

— А ти знаеш ли за новата Т-образна ръчка в кабината?

Бен внимателно наблюдаваше лицето на пилота, но изражението му не се промени.

— Да. Тя трябва физически да освободи управлението от лапите на Намигвачко, ако не сработи нищо друго. Предупредиха ме, че ако я използваме, наистина ще повреди компютърните инсталации, но не и управлението.

— Сигурен ли си, че работи? — попита с равен глас Бен. Пилотът надникна от вратата на кабината, за да се увери, че новата ръчка бе на мястото си.

— Ами, чакай да взема инструкциите по поддържането.

Върна се с подвързаната с метални корици книжка и я отвори, прелисти няколко страници с вписани данни за извършени действия по поддържането и ремонтите.

— Ето. Инсталирането започва… инсталирането е отменено.

Бен кимна.

— Точно това си мислех. Аз…

— Инсталирането е възобновено. Модификациите приключени, ето го и подписът за окончателната инсталация — рече пилотът и подаде книжката на Бен, който я проучва няколко секунди. — Проблем ли има, Бен? Не ми изглеждаш убеден.

— Аз само… Бях тук в сряда и Т-образната ръчка бе монтирана, но не бе скачена към нищо, а върху плановете се мъдреше надпис „отменено“.

— Ами, точно това пише и тук. Спрели са работата, след това са я възобновили и са се подписали, че е приключила.

— Предполагам, че няма начин да се изпробва лесно.

Пилотът поклати глава.

— Предупредиха ме. Ако дръпнем тази ръчка, трябва да сме готови да прекратим изпитанията за няколко дни. Тя ще прекъсне връзката, но ще повреди някои неща. Това е крайна, допълнителна мярка в случай на опасност.

— Е, добре — рече Бен, усетил как объркването замайва главата му. — Ще ми се да бях сигурен, че са приключили с нея — добави той. Обля го студена пот при мисълта, че предстоящият полет би могъл да завърши с катастрофа, въпреки всичките им усилия.

— Какво възнамеряваш да правиш, след като всичко това свърши, Бен? — попита пилотът.

— След полета ли?

— Не, след проекта. Нас ще ни освободят тази вечер, започват да монтират веднага устройствата „Бумеранг“ и ние оставаме без работа.

— Аз май не съм мислил за това. Какво искаш да кажеш с това, че ще ги монтират веднага?

Главният пилот-изпитател вдигна ръка и се усмихна.

— Ей, не си го чул от мен, ясно?

— Но… вярно ли е това?

Пилотът се оттегляше широко усмихнат, като кимаше утвърдително.

— Нека бъде записано в протокола, че обвиняемият отказа да отговори на въпроса на доктор Коул, защото не е необходимо той да знае отговора.

Бен също му се усмихна в отговор, махна с ръка и се върна при компютърния си пулт в кабината, леко разтревожен.

„Какво искаше да каже с това «веднага»? Мислех си, че ще разполагаме с няколко седмици да изчистим всички проблеми в програмата.“ Самата мисъл за някакъв софтуерен проблем, който неочаквано активира черната кутия на „Бумеранг“ на борда на бомбардировач от ВВС по време на рутинен полет, започваше да преследва мислите му почти със същата сила, с която го тормозеше присъствието на данните за гражданските авиолинии, които бе открил.

Централен офис на „Юниуейв“

На половин миля от хангара на „Юниуейв“ пристигането на генерал МакАдамс в „Елмъндорф“ бе грижливо координирано — чакаше го кола, която да го откара до сградата на централния офис на проекта. Трябваше да проведе няколко спешни съвещания, последното, от които бе отложено чак за 5:30.

— Господин генерал, някой си сержант Джейкъбс остави пакет за вас — обяви секретарката му, щом се появи на вратата.

Мак кимна на един мъж в сив официален костюм и му даде знак да почака минутка, след което взе малката кутийка от секретарката си и се наведе над бюрото й, за да й надраска бележка със следния текст:

„Моля, изтрийте от паметта си и от всички дневници факта, че Джейкъбс е донесъл това. И унищожете тази бележка.“

Тя я прочете бързешком, кимна, а той се обърна към седналия мъж.

— Заповядай, Дан — рече Мак и отведе шефа по сигурността в кабинета си, затвори вратата, а онзи взе малко, преносимо дистанционно устройство.

— Мога ли да включа неутрализатора на „бръмбарите“, генерале?

Мак кимна, а Дан Джеръд натисна съответния бутон, изпълвайки кабинета с див поток от безшумни радиосигнали, предназначен да изолира стаята от всякакво подслушвателно устройство.

— Джон ти е предал шифрованото съобщение, Дан. Дали нашият доктор Коул се превръща в проблем?

— Той е умен мъж, генерале, и лоялен при това. Не само е открил променения компютърен код и внедрената в него информация за гражданските авиолинии, но е разбрал и какъв е този код, а аз не се съмнявам, че в този миг съзнанието му е заето с въпроса какви възможни обяснения може да има за това.

— И какви са възможните обяснения?

— Опасни. Поне някои от тях. Ако поеме в погрешна посока, може да стигне до най-различни заключения, които на свой ред могат да предизвикат истински проблеми по сигурността за нас; а ако се паникьоса и излезе извън „кошарата“, вредата може да бъде чудовищна.

Мак се отпусна в едно от креслата около масичката за кафе и въздъхна.

— След два часа или даже по-малко, ще бъдем във въздуха за последните изпитания. Имаш ли някакви опасения, че доктор Коул стаява нещо?

— Не — каза Дан Джеръд. — По-скоро се безпокоя за това как ще се справи с мислите си по-късно. Той не е човек, който ще се отдръпне и ще си затвори устата, генерале. Напротив! Ще вдигне тревога, след като първо е установил проблема и след това не може да бъде накаран да млъкне, освен по един начин — физически.

— Вечният проблем при военните и управляващите. Точно онова, от което се боим и което ни прави свободни хора.

— Странно, нали?

— Доколко може да бъде опасен? И предвид цялата информация, с която разполага, каква е заплахата, пред която сме изправени?

— За съжаление и аз не помогнах кой знае колко, когато му казах да говори само с мен, тъй като е възможно да има къртици дори в самата организация.

— Е, все едно е да му го внушиш, Дан.

— Знам. Ще приема, че ми е натрит носът за лоша преценка.

— Между другото, информиран ли си за ситуацията с Роузън?

— За катастрофиралия албатрос, дъщерята и разгневената ФАА ли? О, да. Това е друга избухлива смес, която наблюдавам, макар да смятам, че е под контрол — благодарение на твоята помощ с онези радарни записи.

— Той е намерил база данни за граждански авиолинии, внедрени в т.нар. променен код, Дан — каза Мак, следейки очите на шефа по сигурността за някаква реакция. — Ето това наистина ме безпокои.

— Мен — също.

— И ти работиш по въпроса, нали?

— Доколкото мога.

— Убеден съм, че не е нужно да ти казвам, че този проект е от изключителна важност и че натискът за бързото му приключване идва от самия Бял дом.

— Моля?

Мак се размърда неловко в креслото си, много доволен, че устройството против подслушване блокираше всяка възможност думите му да бъдат изписани върху надгробния паметник на кариерата му.

— Ако имаме лошия късмет да се набутаме в спор между доктор Коул и онова, което се опитваме да постигнем…

— Да, сър. Разбрано. Проектът е на първо място.