Седемнадесета глава

Сряда, ден трети

Анкъридж

Шрьодингер бе прекарал целия следобед в размисли за сутрешните гадости и не бе готов за ново нарушение на реда, когато Бен влетя през вратата далеч преди обичайното време.

В съзнанието на Шрьодингер нямаше думи, които да изразят неговия душевен смут, той изпитваше само подсъзнателно недоволство от продължаващата атака срещу предвидимостта в този свят. И реши, че трябва да намери начин да изрази недоволството си пред Бен. А за едно същество с остри нокти в мебелиран апартамент има доста възможности да го направи.

— Здрасти, приятел — рече Бен, минавайки покрай него, и леко го почеса между ушите. Шрьодингер го наблюдаваше как прекосява кабинета и изважда най-различни неща от чекмеджетата на писалището, неща, които котаракът бе подушил отдавна и ги бе намерил за напълно безинтересни. Изглежда Бен обичаше да обръща повече внимание на собствените си вещи и на компютъра, отколкото на котарака си, а от котешка гледна точка подобно отношение бе просто необяснимо.

Къщата с жилищна площ от почти триста квадратни метра, която Бен бе купил за Лайза и за себе си три месеца преди смъртта й, бе сгушена в пазвите на планината Чугач, граничеща с източния край на Анкъридж. През целия път от базата до дома си Бен се стремеше да прогони от съзнанието си спомена за Лайза, застанала пред панорамния прозорец на кабинета на горния етаж.

Бен се опитваше непрекъснато да изтласка от съзнанието си тази картина. Тя неизбежно предизвикваше дълбока тъга и непрекъснато засилващ се напоследък копнеж по женска компания. Тъкмо тази обезпокояваща инстинктивна реакция бе задействала, без да ще и Линдзи предишния ден.

„Стига толкова“ — реши Бен, тъй като настроението му се вгорчи от мисълта за Линдзи. Тя го бе използвала, продължаваше да го използва, въртейки красивата си опашка, за да го държи под контрол.

„Не съм прав — рече си той. Тя не ме сваляше. Аз бях онзи, който имаше похотливи мисли.“

Въпреки това изпита болка от неочакваната загуба на доверие.

Хладилникът предлагаше ограничен асортимент, свеждащ се до бутилирана вода и няколко безалкохолни, той си избра вода, преди да отиде във всекидневната, съзнавайки, че не може да си спомни никакви подробности от пътуването до дома. Отпусна се в голямото кресло, което Лайза бе настояла да купят, когато се нанасяха в къщата, и се запита кой би скърбял за него, ако самолетът се разбиеше при предстоящия изпитателен полет.

Филис, единствената му роднина, щеше веднага да изпадне в истерия, когато новината стигнеше до разкошната й къща в Северен Далас. Тъй като родителите им бяха починали, Филис щеше да организира погребението и да издаде всички съответстващи звуци, но в крайна сметка двамата не бяха дотолкова близки, че смъртта му да предизвика някакви промени в живота й.

Погледна към Шрьодингер и се усмихна, което озадачи котарака още повече. Трябваше да се погрижи за Шрьодингер и тази мисъл извика в съзнанието му образа на Нелсън, единственият жител на Аляска, който искрено би се натъжил от смъртта му.

„По дяволите!“ Предишния ден Нелсън му бе оставил съобщение по гласовата поща, а той бе забравил да му отговори. Бен стана от стола си достатъчно бързо, за да сепне Шрьодингер. Взе електронния си бележник, намери номера на клетъчния телефон на Нелсън и го набра.

Нелсън Улоквит се гневеше на етикета „ескимос“. Бен си спомни избухването му една вечер след въпрос на калифорнийска туристка с дилетантска загриженост за американските туземци.

— Ако ме наречеш още веднъж ескимос, сестро, ще намеря някое „уулу“ и ще те изкормя! — бе изревал той, размахвайки чашата си с бира пред лицето на жената. — Иди и си намери някой замразен атабасксанец, към когото да се държиш покровителствено. Аз съм от Коцебу! И съм инупиат. Никога не съм живял в някакво проклето иглу и знам доста повече за жените от това, да си търкаме носовете.

— Кой се обажда? — гласът отсреща сепна Бен и го върна към действителността. Имаше лек акцент, следствие от натрупването на американския английски върху усвоения в детството местен език.

— Нелсън?

— Набрал си номера му и се учудваш да чуеш гласа му? — изсмя се Нелсън. — Аз поне сам отговарям на обажданията, а не оставям като някои други хора това да прави машина.

В слушалката се чуваше дрезгавият шум от някакъв бар, високи гласове се надвикваха с още по-силна кънтри-песен. Пееше Шаная Туейн, думите на песента звучаха така, сякаш и тя се опитва да участва в разговора:

„Добре де, значи имаш кола. Но това изобщо не ме впечатлява!“

— Нелсън, Бен се обажда.

— Кой? Тук е адски шумно. Кой?

— Бен, Бен Коул.

— Аха, Бен. Здравей. Къде си?

— У дома.

— Е, вдигай мършавия си задник на смахнат компютърджия и идвай тук, в „Чарлис“, да ударим по няколко бири. Дори съм готов да те черпя една гинес, ако този път наистина решиш да пийнеш.

— „Чарлис“ ли? Къде се намира?

„… не ме разбирай погрешно, мисля, че те бива…“

— „Чилкут Чарлис“ до Спенърд. Къде другаде човек може да попадне на един хубав бой и кръчма с талаш по пода?

„… И за какъв се мислиш ти бе? За Елвис Пресли или що?“

— Бен? Нали не си затворил?

— Не, Нелсън. Просто…

— Нещо те яде. Веднага разбрах. Качвай се на колата и ела да ме вземеш. Моята кола е в сервиза.

Бен обаче много добре знаеше, че колата на Нелсън бе в сервиза през последните десет години, което означаваше, че е на трупчета, откакто на един отвратен съдия в Анкъридж му бе писнало да го съди за шофиране в пияно състояние и го бе превърнал в редовен клиент на такситата, тъй като му отне завинаги шофьорската книжка.

— Добре. Тръгвам, Нелсън.

„… няма значение. Това не ме вълнува!“

* * *

Нужни бяха по-малко от двайсет минути, за да спре пред прочутия бар. Нелсън вече чакаше на тротоара, качи се, обгърнат от миризма на фъстъци и бира и посочи на запад.

— Завий обратно. Давай към езерото Спенърд.

— Защо?

— Трябва да излезем с лодката.

— Нелсън, ти да не би да имаш лодка?

— Разбира се, че имам. Обръщай обратно.

Смениха посоката и паркираха в източния край на езерото, на тревист бряг, където една очукана дървена гребна лодка се полюляваше, завързана с верига за едно дърво.

— Ей, с това нещо не излизам никъде.

— Кое нещо? — попита Нелсън и погледна в посоката, в която сочеше Бен. — О, разбира се, че няма. Аз — също.

— Тогава… къде е лодката ти?

— Ей там, вътре — отвърна Нелсън и се запъти към стария склад за уреди, леко килнат на метър и половина от водата.

Няколко секунди се занимава с катинара, дръпна скърцащата врата и извади отвътре нещо, което приличаше на голяма синя брезентова чанта. Измъкна от нея нагънатата найлонова маса, дръпна едно въженце и се отдръпна, докато надуваемата лодка придобиваше формите си.

— Спечелих я преди две години — рече гордо Нелсън, като сочеше лодката. — Първото нещо, което изобщо съм спечелвал. А тази година ставам на петдесет и девет години.

— Наистина ли?

— Или на петдесет и шест. Не съм много сигурен. Понякога съм на двайсет и осем.

Бен заключи колата и бързо се спусна в двуместната лодка, взе едно от алуминиевите гребла, предложено му от Нелсън, и следвайки указанията му, загреба.

— Трябва да се придържаме към брега, за да не ни налети някой самолет — рече Нелсън и кимна към един хидроплан „Чесна 180“, който тъкмо се засилваше да излети от езерото.

— След колко време ще мръкне? — попита Бен.

— След около час, мисля.

Завиха леко и навлязоха в тихи води, Нелсън прибра греблото си и се обърна.

— Добре, Бенджамин. Какво искаше да ми кажеш?

Бен се засмя.

— Кое те кара да мислиш, че искам да кажа нещо?

— Познавам те, Бен Коул. Както биха рекли хората от моя народ, ти имаш добро сърце и то ти тежи.

Бен се усмихна отново.

— А вие, сър, сте много проницателен.

— Освен това пея хубаво, но от това никога не съм бил сит. А сега ми казвай. Чичо доктор те слуша.

— Има много неща, които не мога да ти кажа, заради мястото, на което работя.

— Знам. Продължавай.

Бен му разказа как се е опитвал да открие проблема в голяма компютърна програма, която е написал, как намерил доказателства за саботаж, които после били изтрити. Избягваше подробностите, премълчаваше всичко, което би могло да бъде тайна, но дори споменаването за евентуален черен проект пак можеше да му донесе огромни неприятности. Забранено бе „да се разпространява наляво и надясно“ свръхсекретна информация.

Отначало говореше тихо, но после се разпали, когато стигна до предателството на една жена, която харесвал, макар тя да му била началник; за шока от осъзнаването, че някой или някаква група иска да провали проекта; и за истината, че ако предишната вечер бяха извършили изпитателния полет, навярно никога повече нямаше да се върне у дома.

— Може би такава е съдбата ми, Нелсън — рече той след дълга пауза. — Може би е време да се присъединя към Лайза, нали разбираш? Бог ми е свидетел, че използвах работата си като претекст да не живея повече.

— И да не излизаш с жени.

— Да.

— Или да чукнеш нещо за здраве, което май не си правил поне през последните две години.

— Благодаря ти много, че ми го каза.

— Ти не си монах, Бен. Дори не си католик, доколкото си спомням.

Бен поклати глава.

— Семейството ми бе презвитерианско, каквото и да означава това.

— А сега ти очакваш от мен някаква древна инупиатска мъдрост, така ли?

Бен се засмя, облегна се назад и неволно разклати лодката.

— Не, просто исках да поговоря с някой приятел.

— Е, това е добре, защото не раздавам племенни мъдрости. Човек трябва да има позволително за това.

— О, по дяволите, Нелсън — рече Бен и се опита с все сили да се усмихне. — Очаквах тамян, кречетала, барабани и вигвами.

— Вигвами ли? — възкликна в отговор Нелсън с дълбоко разтревожено изражение. — Холивуд ти е повредил мозъка, Бен. Това, което казваш, се отнася за американските индианци. Долу, на юг. Огала, сиукси, шайени и прочее. — Лицето на Нелсън се разтегли в широка усмивка. — Искам да кажа, че идеята ни е ясна, но нали не си забравил, че аз съм регистриран инупиат? От онези с качулките и дългите копия, които ловуват бели мечки и китове. А ти следващия път ще искаш да си наложа пера на главата.

Бен се изкикоти, весели пламъчета пламнаха за миг в очите му и прогониха тъгата, която Нелсън бе забелязал.

Потънаха в дълго мълчание.

— Бен, ти си мислиш, че си се предал, но не си.

— Тъй ли?

— Нали ми се обади?

— Може би, за да се сбогуваме, Нелсън, и да ти благодаря за приятелството. И докато още сме на тази тема, ако нещо се случи с мен, ще бъдеш ли така добър да се погрижиш за горкия стар Шрьодингер?

— Разбира се. Онзи старец, Шрьодингер, ми допада.

Бен леко склони глава.

— Защо винаги го наричаш „старец“?

— В тялото на този котарак се крие много, много стара душа. Кой знае? Може да е на Архимед, на Цезар или дори на Елвис.

Бен изсумтя.

— Е, това вече ми е достатъчно да сънувам кошмари.

Нелсън вдигна показалец и изрече следващите си думи с най-силния туземен акцент, който можеше да имитира:

— „На небето и на земята има много повече неща, отколкото си представяш“.

— Това инупиатска поговорка ли е?

— Не. Шекспир. „Хамлет“, по-точно. Първо действие, пета сцена. — Нелсън гледаше към приближаващия едномоторен хидроплан „Де Хавиланд бийвър“, който проблесна и се плъзна съвсем леко върху стъклената повърхност на езерото, изпод двата му понтона изригнаха пръски и самолетът се стабилизира и започна да намалява скоростта си. Нелсън поклати глава.

— Бен, ти още търсиш отговори и това е правилно, защото ти не си от хората, които лесно се предават. Тъй че не си внушавай да се предаваш. Отговорът е някъде пред теб, пред очите ти и дори да не можеш да го намериш, не можеш да се предадеш, защото той в крайна сметка сам ще те намери.

— Хубави думи, Нелсън, но…

— Отговор винаги има, Бен. Продължи да търсиш. Ти си господарят на софтуера. Можеш да създадеш нещо, което да намери ключа към заключената програма, независимо колко критичен е моментът.

Бен кимна, мислите му отново се втурнаха към проблема, търсеха нова гледна точка, но не я намираха.

Нелсън взе греблото си.

— Време е да се връщаш на работа.

— Чакай сега, откъде пък знаеш това?

Нелсън Улоквит се ококори така, сякаш очите му щяха да изхвръкнат, след това вдигна ръце и разтвори пръсти в карикатурен опит да изглежда страшен.

— Стара ескимоска мъдрост.

Бен се разсмя.

— Доколкото знам нито имаш лиценз, нито си ескимос.

— Не съм. Съветът беше контрабандистки. И си струва точно толкова, колкото си платил за него.

* * *

Минаваше осем, когато Бен се изправи пред входната си врата с матово стъкло в средата. Замръзна на място. Лампата над нея светеше, а той не си спомняше да я бе включил, преди да излезе.

Опита дръжката, вратата бе заключена.

Имаше задна врата, а можеше да влезе и през гаража, но и двете бяха включени към алармената система, която бе инсталирал преди година. В огледалото в коридора виждаше отражението на малка червена лампичка — значи алармата бе включена.

Бен се огледа, но не видя никого. Може би самият той бе включил лампата на излизане и бе забравил за това. В последно време бе много разсеян. Но за да бъде сигурен, заобиколи къщата и спря, когато видя — както му се стори — отпечатъци от стъпки току до бетонната пътечка.

И отново усети как по гърба му пробягаха леките тръпки на страха. Клекна и опипа калните вдлъбнатини. Ръбовете им бяха меки, но това не значеше нищо. Не намери други отпечатъци, а и по бетонната пътека нямаше кални следи.

Задната и страничните врати бяха заключени, а огледът под всеки от прозорците не разкри нищо. Бен се върна пред входната врата, влезе в коридора, изключи алармената система и провери дали нямаше данни за предишни прониквания или подадени алармени сигнали. Последното записано събитие бе излизането му и включването на системата.

„Стига толкова — заключи гой. — Може би просто ме обзема параноя.“

Потупа набързо Шрьодингер по главата и отиде направо при компютъра си, за да зареди отново програмите, които бе скрил, потискайки нетърпението си, докато очакваше да види дали променените компютърни файлове още бяха там.

„Слава богу!“ Безкрайните редове компютърни кодове изскочиха на екрана точно такива, каквито ги бе записал. Мълчаливо свидетелство, че не бе сънувал.

„Точно пред мен, значи?“ — припомни си той думите на Нелсън. — „Може и да е прав. Нямах време да проуча напълно тази работа.“ Помисли няколко минути, преди да екипира на ум методичен начин за изследване на хилядите редове мистериозни кодове. Първо ще търси списъци, след това — шаблони, а ако не сполучеше, имаше още маса други неща, които можеше да опита, за да разбере какво точно бе замислил авторът им.

Бен набра командите за рутинното търсене и натисна клавиша „Enter“. Търсенето започна и по екрана заблещукаха пробягващите числа. Бен тъкмо се канеше да се изправи, когато върху екрана светна надпис: „Търсеният списък е намерен“.

Появи се номериран списък, който бавно се разгръщаше, докато компютърът превеждаше кода му на английски — представляваше пълен списък на повечето от авиокомпаниите в Северна Америка с двубуквените им идентификационни кодове и, както изглеждаше, с регистрационните и серийните номера на всеки самолет в съответната въздухоплавателна флотилия.

„Какво по дяволите бе това?“ — замисли се Бен, докато разлистваше списъка. Това бе военна програма. Защо в една военна компютърна програма ще фигурират гражданските авиолинии? Но си спомни, че изследваше неразрешено допълнение към главната програма.

Потисна мисълта за по-зловещи възможности, стана и отиде в кухнята, за да си свари спокойно кафе, докато компютърът продължаваше рутинното си търсене.

Още мелеше кафето, когато в съзнанието му изведнъж изникна един откъс от разговора в надуваемата лодка на Нелсън. Той вдигна пръст от копчето на кафемелачката и в кухнята отново се възцари тишина. Чуваше тихото мъркане на твърдия диск на компютъра в кабинета, а мислите забучаха глухо в главата му. „Чакай, чакай… Нелсън каза нещо за заключване на компютъра… за блокиране на програмата. Как, по дяволите, би могъл да се сети за това? Откъде би могъл да знае, че се занимавам с програмен проблем, който именно «заключи» компютъра по време на полет?“

Стори му се, че стаята леко се залюля. Първо — списъкът на авиолиниите, а сега пък това. Нима бе казал нещо, което да бе подсказало на приветливия жител на Аляска за случилото се преди два дни? Е, компютрите, разбира се, блокират непрекъснато. Но…

„Не може да бъде — заключи Бен. — Няма начин той да е знаел. Трябва да се е досетил от онова, което аз му казах.“

Загрузка...