Операция „Скайхук“

Четиринадесета глава

Сряда, ден трети

Офиси на „Юниуейв“

Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска

Бил Коул обичаше работата в екип, дори когато тя се вършеше под надвисналия дамоклев меч на крайния срок и на ситуацията „или успяваш, или се проваляш“. Лабораторията, пълна със сътрудничещи си професионалисти, винаги бе повод за интелектуално удовлетворение. Освен днес.

— Съжалявам, но трябва да седна и да поработя няколко часа насаме — рече най-сетне Бен.

Думите му не предизвикаха възражения.

Всеки миг, мислеше си Бен, някой от екипа му би трябвало да направи същото откритие като него — да се натъкне на хилядите редове от вмъкнат, подменен код. Ако не, той трябваше сам да направи „откритието“ и да се преструва на смаян.

Първо обаче му бе необходимо време в кабинета, малко по-голяма кутийка в края на „клетъчното“ градче, изградено от прегради в една зала. Оттегли се там, набра необходимите пароли за достъп, бързо зареди сравнителното копие на програмата отпреди половин година и набра вече познатите му команди, за да извърши пълно сравнение ред по ред с най-новата й версия. Суперкомпютърът заработи, а Бен се облегна и зачака резултатите. Най-сетне те се появиха на екрана: „Не са открити никакви разлики“.

Той се наведе напред в пълно недоумение.

„Къде сбърках?“

Провери датите на копията на програмите и стартира повторно сравнението. Но компютърът отново не откри никакви разлики.

Усети как пулсът му се ускорява. Нямаше съмнение, че работи със същите копия, които нелегално бе прехвърлил у дома си предишния ден. Отвори списъка с машинния код на последната версия и вкара запомнения номер на реда, който би трябвало да го отведе право към първата част на нелегално добавените компютърни кодове. Но точно този ред излезе напълно нормален и идентичен с реда в оригиналната програма.

„Това не може да бъде!“

Прегледа дублиращите файлове, провери няколко работни копия и не намери нищо нередно. Облегна се и почувства как по челото му избива студена пот.

„Няма го! Но… аз не си измислям. Ако съм видял онова, което видях, и все още имам доказателствата на скрито място, а това са копията, от които те са измъкнати…“

Оставаше още едно обяснение и осъзнаването му премина през вените му като ледена вода: някой е влязъл по електронен път в основната им база данни и е изтрил сбърканите редове с компютърни кодове. Беше невъзможно това да бъде външен хакер. Само някой вътре в „Юниуейв“ би могъл да е отговорен за това.

Бен се изправи и погледна през входа на клетката си — очите му се спряха върху всеки един от членовете на екипа, докато мислите му препускаха около въпроса какво да прави и кой би могъл да е отговорен за стореното. Основното доказателство го нямаше, а той за малко не изтри с едно движение на пръста си единствения запазен архив, преди да излезе от дома си.

Ала този запазен архив не бе заплаха за онзи, въвел саботиращия код, и те трябваше да са наясно с това. Бен потрепери от симетричността на дилемата. Беше матиран. Ако разкриеше онова, което бе намерил, кариерата му щеше да приключи и щеше да се озове в някой федерален затвор. Но ако не вдигнеше тревога, саботьорът щеше да успее и да причини пълна катастрофа на изпитателния гълфстрийм и да убие всички на борда му, включително и самия него.

Помисли си дали да не отиде направо при Джо Дейвис и да му докладва за съществуването на променен код, а след това да се престори, че е „изчезнал“, когато доведе Джо в лабораторията.

„Това е невъзможно“ — реши накрая Бен. Без конкретното доказателство, което имаше, но не можеше да разкрие, нямаше как да убеди Джо или Мартин, или когото и да било, овластен да спре повторното изпитание и да рискува банкрут на компанията.

— Бен? — Джийн Суонсън от няколко минути седеше до Бен, без той да го вижда, и се питаше къде ли витаеха мислите му. — Добре ли си? Виждаш ми се доста зле.

Бен въздъхна, разтърка чело и се опита безуспешно да се засмее.

— Да. Чувствам се малко странно.

— Каза, че си вземал лекарство за настинка… може да е вирус, а не просто настинка.

— Аха. — Бен се усмихна и го потупа по рамото в неуспешен опит да го ободри, докато в същото време в ума му се оформяше една отчаяна възможност. — Аз… ще изтичам до самолета да проверя някои неща, Джийн. Докъде стигнахме?

— Не сме открили нищо — отвърна Джийн и по лицето му пробяга озадачено изражение.

Бен вдигна показалец.

— А, още нещо… тази сутрин никой не е вадил части от главния код за тестване или за нещо друго, нали така?

Джийн Суонсън изглеждаше потресен.

— Да е вадил ли? Искаш да кажеш без разрешение?

— Не, имам предвид — може би копие за тестване или нещо подобно.

— Що за въпрос, Бен? Никой от нас не би сторил такова нещо.

Бен отново поклати глава.

— Просто ми хрумна тази мисъл, очевидно глупава. Знам, че си наясно, но се намираме под огромно напрежение и ако някой от вас намери някаква част от главния код, която е „замърсена“ по някакъв начин, изолирайте я, копирайте я и чакайте да се върна. Става ли?

— Ами, да… разбира се. И бездруго щяхме да го направим.

Бен излезе от лабораторията, а Джийн се върна при главния стенд за тестване.

— Какво става? — попита един от другите програмисти.

— Честно ли? Мисля, че Бен превърта.

Краткото пътуване до секретния хангар, където бе прибран гълфстрийма на „Юниуейв“ отне по-малко от пет минути, но за да мине през пропуска бяха необходими още петнайсет, тъй като името Бен Коул не бе вписано в одобрения списък за този ден и час. Наложи се първо Линдзи, а сетне и Джо Дейвис да се намесят по телефона, за да одобрят устно посещението му, след като установят защо трябва да бъде там.

— Просто искам да проверя една теория за програмирането — обясни Бен.

— Да, Бен — отвърна Джо Дейвис, — но нали след всеки полет сваляш главния твърд диск и го отнасяш със себе си. Там няма какво друго да се гледа.

Бен погледна към служителите от охраната и се усмихна, извъртя очи, за да покаже съпричастност в борбата с бюрократичната машина.

— Джо, аз мога да ти задам същия въпрос, но в обратен ред. Има ли нещо, което не бива да виждам?

— Не. Не, разбира се.

В тона на Дейвис прозвуча колебание, но Бен не го забеляза.

— Е, аз съм главният инженер по софтуера, Джо. В монтирания на борда компютър има софтуер и аз искам да го погледна. Защо това да бъде проблем?

— Не е, след като вече ми обясни — отвърна Джо. — Но трябва да се обаждаш предварително, Бен. А не да се появяваш изневиделица. Това изнервя служителите ни по безопасността.

Гълфстриймът бе наскоро измит и блестеше под светлините на хангара без прозорци. Бен влезе и се качи в самолета, спря се да погледне вляво към сложната машинария в кабината. Гълфстриймът някак си бе възвърнал онази вълнуваща дружелюбност — изглеждаше такъв, какъвто го бе смятал винаги, а кошмарът от неуправляемото снижаване преди две нощи сякаш изобщо не се бе случвал.

Върху седалката на втория пилот бяха разтворени инструкции, а креслото на първия пилот бе изтеглено максимално назад.

Сигурно е заради Т-образния лост — помисли си Бен и погледът му се стрелна вляво от педалите на командира, където би трябвало да бъде ръчката за аварийно изключване. Чу гласове в хангара и забързани стъпки, които очевидно наближаваха входа на самолета.

Добре, имаше следи, че са монтирали нещо ново — ръчната система за изключване, която физически щеше да прекрати връзката от автоматичното управление, ако компютърът отново даде погрешни команди. Успокояващо бе да види малката дръжка, а знаеше, че и пилотите щяха да бъдат благодарни, че ще имат начин да разкарат от гърлата си силиконовите лапи на компютъра, ако нещо друго се повреди.

Стъпките идваха откъм входната стълбичка на самолета зад него и Бен ги чу, без да им обръща внимание: погледът му не се откъсваше от инженерните чертежи върху креслото на втория пилот. Очевидно бяха инструкции за монтажа на Т-образната ръчка за аварийно прекъсване на връзката. Думата „копие“ бе отпечатана върху левия горен ъгъл на по-обемистия пакет с документи, но имаше и друга отпечатана дума, която той не можеше да види добре.

Бен чу, че някой се качваше по стълбичката, когато посегна и разлисти най-горната страница, за да погледне по-добре в документацията.

— Има ли някой тук? — чу се глас от входа.

— Да. Бен Коул. В кабината съм.

Як мъж с тревожно изражение приближи зад гърба му и се наведе, за да грабне инструкциите от креслото на втория пилот.

— Някакъв проблем ли има? — попита Бен и се изви, за да погледне мъжа в очите.

— Не. Просто съм оставил тези… документи по поддръжката тук — отвърна онзи.

— Казвам се Бен Коул и съм главен инженер по софтуера. — Бен се изправи и протегна ръка.

— Ъ-ъ-ъ… Дон Бросърд — каза мъжът и с неохота премести книжата в лявата си ръка, за да поеме ръкостискането.

— От поддръжката ли сте?

Бен забеляза, че Бросърд повдигна вежди. Той кимна, но погледът му се стрелна към изхода, очевидно му се щеше да хукне и да избяга.

— Да. Извинете… имам… съвещание — и посочи вратата на хангара в дъното.

— Разбирам, но преди да тръгнете, нека ви задам един въпрос за ръчката за аварийно изключване, която току-що сте монтирали.

Бросърд кимна:

— Да?

— В действие ли е вече тя, изпробвахте ли я?

— Сигурен съм, че… каквото е трябвало да бъде направено, е направено. Ще трябва да попитате за това шефа по поддръжката. Аз само трябваше да взема тези книжа.

— Значи не участвате в монтажа?

— Не, ако вече е приключил. Извинете ме, господин Коул, но трябва да бягам. Радвам се, че се запознахме.

Бен го изгледа как слиза по стълбичката и бърза да излезе от хангара, след което се върна в спартанския салон и направи серия от тестове на компютрите в търсене на „заблудено“ копие на главната програма на „Бумеранг“.

След час, преминал във внимателно търсене, стана очевидно, че усилията му са напразни. Бен се изправи и пое към входната вратичка в носа на самолета, представи си последния изпитателен полет и се запита дали двамата пилоти щяха да са в състояние да издърпат новата Т-образна ръчка достатъчно бързо, ако програмата отново се побърка. Беше достатъчно видна и голяма, за да бъде обхваната лесно с ръка и съдейки по сложните инженерни чертежи, които бе видял, очевидно бе и добре проектирана.

Нещо от плановете се бе набило в паметта му, но не можеше да се сети какво точно. Огледа се да види дали някой го наблюдава, но хангарът изглеждаше празен. Наведе се и влезе в кабината, воден от любопитство и реши да седне в удивително удобното кресло на командира, без да сваля поглед от червената Т-образна ръчка.

Лявата му ръка обхвана студената метална маса на червения лост и той разсеяно се запита каква ли сила се изискваше от това специално монтирано устройство, за да освободи сервокабелите на автоматичното управление някъде долу, в търбуха на гълфстрийма. Дръпна леко ръчката, за да прецени съпротивата й, напълно неподготвен за ответната й реакция. Тя излезе съвсем лесно и остана в ръката му, повлякла подире си парче кабел.

Бен вдигна ръчката пред очите си, изпитал за миг угризение, че е повредил нещо, което не биваше да пипа, преди да се сепне и да се досети, че кабелът бе свободен поради една-единствена, много важна причина — той изобщо не бе скачен.

Набута кабела обратно и върна дръжката на мястото й, а после си спомни срещата си с напрегнатия мъж от поддръжката, който очевидно се опитваше да измъкне нарежданията за инсталирането на Т-образния лост, преди Бен Коул да ги открие. Линдзи му бе обещала, че устройството ще бъде монтирано, ала ако инсталацията бе приключила, това бе макет, фалшиво устройство, само за показ.

Върху титулната страница на документацията, която Бен бе видял, бе отпечатана дума, която той се опитваше да си припомни, като се питаше едновременно дали не се поддава на растяща параноя, или реалността го убеждаваше, че въпросната дума бе „отменена“. Ако бе така, значи Линдзи го бе излъгала.

Измъкна се от креслото и едва не падна по стълбичката от бързане да напусне хангара колкото е възможно по-скоро. Отвъд пътя до телефонната централа на базата имаше паркинг, той намери място там и паркира, остави двигателя да работи и се опита да обмисли все по-заплитащата се загадка.

„Нима ме следят? — запита се той и се огледа. — Защо ще ме лъжат за аварийния прекъсвач? А може би инсталирането му просто още не е приключило? Не. Ако не бе приключило, защо ще изпращат един изнервен човек от поддръжката, да изнесе плановете?“

Спомни си как бяха забавили допускането му до хангара на гълфстрийма и подозренията му се засилиха.

„Дейвис! Той се опита да ме уговори да не се качвам на борда, защото не е искал да открия, че са отменили монтажа. Дейвис и Линдзи са замесени заедно в тая работа, но имат ли нещо общо с фалшивите редове от кодовете и тяхното изчезване?“

В мислите му отново изплува усмихнатото лице на Линдзи, заедно с много приятния спомен за косата й, галеща лицето му предишния ден, за онази възбуждаща вълна на женственост, която сега му изглеждаше отвратително нелепо — тя просто го бе използвала. Почувства се предаден и безпомощен.

Той извади клетъчния си телефон и набра номера на лабораторията.

— Аз… наистина се чувствам отвратително, Джийн — започна Бен, опитвайки се да звучи естествено. — Ако нямате наистина сериозна необходимост да се върна, за да видя нещо ново, мисля да си ида у дома и да си легна.

— Прибери се, Бен. Няма нищо ново, за което да говорим.

Бен изключи телефона и включи колата на заден ход. Не се съмняваше, че се бе превърнал в пешка.