Операция „Скайхук“

Тридесет и осма глава

Събота, ден шести

Олимпийски национален парк, щата Вашингтон

Клетъчният телефон на Грейси зазвъня, когато излезе от главната улица на Порт Анджелис и пое по планинския склон към хребета Хърикейн, на дванайсет мили навътре в Олимпийската планинска верига.

— Рейчъл, би ли отговорила вместо мен?

Рейчъл кимна и извади телефона от чантичката й след четвъртото позвъняване.

— Мамо! Ти ли си? — попита женският глас от другата страна, още щом Рейчъл изрече едно „ало“.

— Ейприл! Скъпа, къде си?

— Какво има? Къде е татко? Опитах се да се свържа с него.

Рейчъл кратко й обясни всичко.

— Сега сме на половината път до хребета.

— Грейси го е видяла, така ли?

— Казва, че стоял до паркинга на хребета. С него бил и някакъв рейнджър. А ти къде си?

— На борда на един малък влекач във Валдес. Мамо, дай да говоря с Грейси.

Рейчъл й подаде телефона, но Грейси поклати глава.

— Включи микрофона и говорителя, Рейчъл.

Рейчъл натисна бутона и протегна телефона към нея.

— Ейприл? Къде се намираш? — попита Грейси.

— Каза, че е на някакъв влекач — отвърна й тихо Рейчъл, докато Ейприл повтаряше същата информация.

— Чак сега получих достатъчно силен сигнал за клетъчния — добави Ейприл. — Какъв е този шум?

— Включили сме на дистанционен микрофон и говорител — отвърна Грейси, докато вземаше един остър десен завой.

— А, ясно. Мамо, там ли си?

— Да.

— Добре. Аз… щях само да кажа на Грейси, мамо, тъй като не съм сигурна дали това има значение, но останките на албатроса на дъното, очевидно са били… откраднати. Не се сещам за друга дума.

— Какво? — извика Грейси и неволно погледна към телефона, сякаш можеше да види там какво имаше Ейприл предвид.

— Смятаме, че виновник за това е Бреговата охрана или ВМС. Скот излетя да огледа дали от мястото се отдалечават някакви кораби, но ако са вдигнали останките преди два дни, Бог знае къде биха могли да се намират вече.

— По дяволите! — промърмори Грейси и натисна спирачките, за да намали скоростта в завоя, който бе подценила.

— Разбирам — отвърна Ейприл.

— Не… имах предвид пътя тук. Но що се отнася до тази новина, още едно „по дяволите“ си е на място.

— Идеите ми май се изчерпаха — каза Ейприл на фона на ревящия в микрофона вятър. Беше застанала на носа на влекача.

— Добре де, остави ме да помисля. Освен това се опитвам и да шофирам.

— Искаш ли да ти се обадя после, Грейси? След като намерите татко?

— Внимавай, мила. — Рейчъл посочи двама колоездачи в дясното платно пред тях, които едва пълзяха по баира нагоре. Грейси ги заобиколи със свирене на гумите и ускори по следващата права отсечка.

— Добре, Ейприл, мисля, че може би си права — отвърна Грейси. — Бреговата охрана или флотът. Ще трябва този следобед да намеря федералния съдия у дома му и да подам допълнителна молба… веднага щом успея да се върна в Сиатъл.

— Ти… ще ги съдиш? — попита Ейприл.

— Нещо такова. Просто мисля на глас, но… навярно нова заповед за временно задържане, или… някакво принудително действие относно албатроса. Нали разбираш, да представят самите останки.

— Грейси, не съм юристка, но дори аз знам, че това принудително довеждане се отнася само до хора, а не до катастрофирал самолет.

— Да де, казах нещо подобно. Не знам, хлапенце, но ще го измисля. По-важното е да ги измъкнем иззад димната завеса и да стигнем до отговора на въпроса кой прави това.

Дори след тази лавина от лоши новини и необходимостта да внимава в кормуването, тя си умираше от желание да се облегне на рамото на приятелката си и да й се изплаче за онзи язвителен словесен пердах, който й бе хвърлил Джансън преди няколко часа. Но се сдържа.

— Почти стигнахме, Ейприл. Ще ти се обадя пак — рече Грейси, докато преминаваше последния завой към паркинга. След миг натисна спирачките и спря в облак от камъчета и прах. Постави скоростния лост в положение „паркиране“ и дръпна лостчето за отваряне на вратичката, забравила за предпазния колан и изруга, докато търсеше бутона да се откопчее.

Рейчъл вече бе излязла от колата, Грейси също изскочи и я поведе към склона, върху който бе забелязала Арли. Наклонът от паркинга надолу бе по-стръмен, отколкото й се бе видял от кабината на черокито, затова тя забави ход, след като прекрачи предпазния парапет.

Той бе на около трийсетина метра пред тях — седнал на земята, загледан на изток. Грейси забави крачка, като наближи, изненадана колко бе изтъняла косата му.

— Командире? — извика тихо.

Отговор не последва.

Като наближи до около пет метра опита отново. Защо ли й се виждаше толкова странен?

— Командире?

Той се обърна внезапно и я погледна.

— Моля? — рече мъжът. — Нещо не е наред ли?

Грейси се спря, напълно объркана.

— Аз… ви взех за друг човек — заекна тя.

Рейчъл я настигна и постави длан върху рамото й.

— Онази кола там не е нашата, Грейси.

— Така ли? — Тя отново се обърна към мъжа, който ги гледаше озадачено. — Аз… видях ви от въздуха и ви взех за… за един приятел.

Той кимна.

— Забелязах като прелетяхте.

— Да сте виждали един друг мъж наоколо през последните няколко часа? — попита го тя и описа Арли Роузън, но непознатият поклати глава. — Добре, благодаря ви. Извинете.

Мъжът се върна към замислената си поза, а Рейчъл прегърна Грейси и я поведе към колата.

Качиха се в колата и поеха по обратния път, клетъчният телефон на Рейчъл иззвъня с три такта от Петата симфония на Бетовен и тя мълниеносно бръкна в чантичката си. Грейси чу разтревожения мъжки глас от другата страна, въпреки външния шум на пътя.

— Рейчъл? Мила, къде си? Добре ли си?

Отговорът бе сподавено ридание.

— Арли! А ти къде си?

— Тук, у дома. Току-що се върнах. Какво става?

Рейчъл вече плачеше открито, махаше с ръка, но изпитваше трудност да намира думите. Преглътна сълзите и заговори — обясни му колко се изплашили всички.

— Скъпа, не намери ли бележката ми?

— Не.

— В лаптопа ти. Пуснах го като банер — исках да ти съобщя, че отивам до язовира Елуа, просто да помисля за няколко часа.

— Не съм го погледнала, Арли! Като се събудих, много се изплаших, че те нямаше. Не знаех какво да си мисля. Обадих се на Грейси и тя долетя с черокито.

— Трябва да си дойдеш у дома. Появи се нещо ново. Налага се да се махнем от тук за известно време.

— Защо?

— Просто… просто се връщай тук бързо.

След като затвори, Рейчъл извади хартиена кърпичка и избърса очите си, докато Грейси се бореше със завоите на планинския път. Огромното облекчение, което Рейчъл изпита, бе очевидно и сълзите й не пресекваха. Показа една отбивка на пътя.

— Сега добре ли си, Рейчъл? — попита Грейси, след като отби и спря.

— Вече — да — отвърна тя със спокоен тон, възвърнала самообладанието си, — макар че по гласа му разбрах, че е наистина разтърсен. Искам аз да шофирам, Грейси, за да можеш да се обадиш по телефона на Ейприл и да й съобщиш, че баща й си е у дома.

— Съгласна — каза Грейси и дръпна ръчната спирачка, за да извършат смяната. — Трябваше да се сетя, че онзи мъж там горе, не е командирът. Косата му бе по-малко.

Рейчъл също се засмя.

— Знам. Спомням си какво си помислих, като го приближихме: „Вярно, че последните няколко дни бяха изпълнени с напрежение, но чак пък толкова…“.

— Трябва да се засрамим от себе си — рече Грейси.

— Да, трябва — отвърна Рейчъл, погледна Грейси и избухна в смях. — Пък и онова шкембе — продължи Рейчъл. — Убедих се, че онзи не е Арли, след като видях шкембето му.

— Е… при цялото ми уважение, Рейчъл, но командирът също има шкембе.

— Но не и чак такова! — разсмя се Рейчъл, отвори вратичката и намигна на Грейси. — Позволи ми да го познавам най-добре.

— Добре де, не ти го оспорвам.

Когато двете жени спряха на подходната алея, Арли се виждаше през прозореца на кухнята — говореше по телефона. Помаха им и побърза да излезе и да ги прегърне.

— Получих едно необичайно обаждане и трябва да продължа разговора.

— Какво? — успя да попита Рейчъл, но той вече се бе обърнал към Грейси.

— Може би ще поискаш да чуеш разговора по другия апарат — кимна той и й разказа за обаждането на Бен Коул от Анкъридж.

Грейси влезе в кухнята и вдигна слушалката, а Арли продължи да говори:

— Доктор Коул, извинете ме за прекъсването.

— Командир Роузън, въпросът е деликатен и има неща, които не мога да ви кажа, поради причини, които не ми е позволено да ви обясня, както казах преди минута — но съществува голяма вероятност вашият самолет да се е сблъскал във въздуха — или поне витлото ви — с друг самолет предишния понеделник вечерта.

— Ние го имаме предвид…

— Командире, не мога да говоря повече по телефона. Може би ще успея да дойда в Сиатъл и да поговоря с вас или нещо подобно, но сега не мога да ви кажа нищо повече. Има опасност да пострадам сериозно само дето ви се обадих, но съвестта не ми позволяваше да премълча.

— Вие ли бяхте другият пилот? — попита Арли и разтърка очи.

— Не, господине. Не съм пилот. Просто знам…, че наблизо е имало друг самолет. И предполагам, че сте се ударили леко.

Грейси ръкомахаше в другия край на стаята, опитваше се да му каже нещо.

— Почакайте… задръжте, доктор Коул — рече Арли и закри с ръка слушалката, което стори и Грейси.

— Може да пратим Ейприл да се срещне с него там! — рече Грейси шепнешком.

Арли завъртя глава в категорично отрицание.

— Доктор Коул, дайте ми телефонния си номер и аз ще ви се обадя, ако ни е необходимо нещо повече. Много ви благодаря за обаждането.

Отсреща замълчаха озадачено, а Арли избегна изумения поглед на Грейси, докато си разменяха номерата и прекрати връзката.

— Командире, какво, за бога, правите? Той може да бъде изключително важен за нас!

— Ние спираме, Грейси.

— Какво?

— Казах ти по телефона — искам да се откажем. Ти ще имаш неприятности във фирмата си. Може би дори не трябваше да идваш тук.

— Командире, това не сте вие. Знам, че се безпокоите за мен, но вие не сте човек, който би избягал от една битка.

Арли бе забил поглед в земята. Облиза устни, напрегнатите секунди течаха, а Рейчъл го гледаше разтревожена само на метър от него. Най-сетне той погледна Грейси — очите му бяха някак далечни и празни.

— Има… неща, които не мога да ти кажа, Грейси. Но искам да изтеглиш жалбите, които си подала и просто… просто да изчакаме.

— Но защо? Кариерата ви виси на…

— Защото! — сопна се той и мигновено вдигна ръка и поклати със съжаление глава. — Защото — продължи по-меко, — имам достатъчно основания да смятам, че ако се снишим и прекратим фронталната атака, ФАА ще преразгледа позицията си и без всичките тези усилия.

— Кой ви каза това? — притисна го младата жена.

Той отново поклати глава.

— Не мога да ти кажа, момичето ми.

Тя го гледа известно време, претегляше на ум въпроса, който не искаше да задава, ала бе длъжна да го направи. Той бе най-близкият й човек, когото смяташе почти за свой баща, ала тя се застави да забрави това.

— Командире, трябва да ви попитам нещо. Не ми се щеше, но…

Лицето му се изопна и тя долови възмутената му въздишка.

— Дали съм пил, нали?

Тя кимна, вместо да изрече думите, които не искаха да излязат.

— И ти ли, Грейси, се съмняваш в мен?

— Сега съм ваша адвокатка и… и аз…

— Мисля, че не искам да ти отговарям. Много съм засегнат, че имаш толкова малко вяра в мен.

— Командире, моля ви, аз просто трябва да мога да отговоря, че съм ви задала въпроса, нали разбирате?

Той продължаваше да клати глава, забил поглед в пода, а напрежението и възмущението ги убиваше и двамата.

— И какво ако съм пил? Вярваш ли, че съм пил?

— Не. Искам да кажа, че това е последното нещо, което бих си помислила, но когато човек като вас, който се е борил с алкохола, купува няколко бутилки водка…

— Всеки ще предположи, че му е изпуснал края. Като теб. Колко глупаво от моя страна. Следващият път като възнамерявам да катастрофирам, няма да посещавам магазин за спиртни напитки.

Тя пое дълбоко дъх.

— Аз те обичам, командире. И моля за извинение. Искаш ли да се оттегля като твой адвокат?

Последва нова дълга и болезнена пауза, преди той да отговори, извърнал поглед към другия край на стаята.

— Не — рече тихо.

— Добре.

— Но до края на деня, в понеделник, Грейси — продължи Арли, — нареждам да оттеглиш всички жалби, които си подала.