Островът на доктор Моро

Предисловие

На 1 февруари 1887 година корабът „Лейди Вейн“ се сблъскал с изоставен плавателен съд и потънал някъде около 1 градус южна ширина и 107 градуса западна дължина.

След единадесет месеца и четири дни, на 5 януари 1888 година, моят чичо Едуард Прендик, качил се на „Лейди Вейн“ като частно лице в Калао и впоследствие смятан за загинал, бил намерен на 5 градуса и 3 минути южна ширина и 101 градуса западна дължина в малка открита лодка, чието име не можело да се разчете, за която обаче се предположило, че принадлежи на изчезналата шхуна „Ипекакуана“. Отначало той разказвал за себе си такива странни неща, че го сметнали за обезумял. По-късно заявил, че не помни нищо от мига, в който се спасил от потъващия кораб „Лейди Вейн“. По онова време психиатрите обсъждаха неговия случай като любопитен пример за загуба на паметта в резултат на физическо и умствено пренапрежение. Повествованието, което следва, бе намерено между книжата му от долуподписания, негов племенник и наследник, и не съдържа някаква определена молба за публикуване.

Единствената суша, известна в района, където бил намерен чичо ми, е „Островът на благородниците“, малко вулканично островче, при това необитаемо. През 1891 година то било посетено от английския военен кораб „Скорпион“. Тогава група моряци слезли на брега, но не намерили там нищо живо освен някакви чудновати бели молци, няколко шопара, зайци и няколко съвсем необикновени плъха. Не успели да хванат нито един вид от тези животни. Така че най-съществените подробности на техния разказ остават без потвърждение. Предвид на това като че ли няма нищо нередно тази странна история да бъде предоставена на читателите, каквото, вярвам, е било намерението и на чичо ми. В нейна полза може да се каже поне следното: чичо ми е изчезнал от света някъде около 5 градуса южна ширина и 105 градуса западна дължина и се е появил отново в същата част на океана едва след интервал от единадесет месеца. Все пак той сигурно е живял някъде през целия този период. А изглежда, че шхуна, наречена „Ипекакуана“, с пиян капитан Джон Дейвис, наистина е отплавала от африканския бряг с една пума и няколко други животни на борда през януари 1887 година: шхуната е била известна в някои пристанища в южната част на Тихия океан и е изчезнала безвъзвратно от тези морета (със значителен товар от копра1 на борда), отплавайки към своята неизвестна съдба от Баниа през декември 1887 година, дата, която напълно съвпада с разказа на моя чичо.

Чарлз Едуард Прендик