Островът на доктор Моро

5. Човекът, който нямаше къде да отиде

Рано заранта, беше на втория ден след оздравяването ми и, струва ми се, четвъртия, след като ме бяха прибрали, се събудих след поредица от объркани сънища, сънища, в които имаше стрелба и някакви виещи тълпи, и дочух над главата си дрезгави крясъци. Разтърках очи и полежах още известно време, заслушан в шума, докато осъзная къде се намирам. Разнесе се бързо шляпане на боси крака, шум от хвърляне на тежки предмети, силно тракане и дрънкане на вериги. Чух плясъка на вълните, когато корабът рязко обърна посоката си, една пенлива жълтозелена вълна връхлетя върху кръглото прозорче и остави по него струйки. Навлякох дрехите си и отидох на палубата.

Като се изкачих по стълбата, на фона на поруменялото небе — слънцето току-що изгряваше — видях широкия гръб и червената коса на капитана, а над рамото му висеше клетката на пумата, спускаха я с помощта на окачено на бизанмачтата въже. Клетият звяр, свил се в дъното на малката си клетка, изглеждаше ужасно изплашен.

— Всички зад борда! — дереше се капитанът. — Зад борда всички! Скоро ще изчистим кораба от цялата тая паплач.

Бе застанал точно на пътя ми и по неволя го бутнах по рамото, за да се кача на палубата. Той се обърна изненадан и олюлявайки се, отстъпи няколко крачки назад, за да ме огледа. Не се искаше опитно око, за да се види, че още беше пиян.

— Здрасти — глуповато каза той, а после очите му просветнаха: — А-а, това е мистър… мистър…?

— Прендик — казах аз.

— Прендик да върви по дяволите! „Млъкни“ — това е името ви. Мистър „Млъкни“.

Нямаше смисъл да отговарям на грубостта му. Но следващия му ход наистина не очаквах. Той протегна ръка към трапа, където Монтгомъри разговаряше с един грамаден белокос мъж с мръсносиня фланела, очевидно току-що качил се на борда.

— Нататък, проклет мистър „Млъкни“! Нататък! — изрева капитанът.

При тези думи Монтгомъри и събеседникът му се обърнаха.

— Какво имате предвид? — попитах.

— Нататък, проклет мистър „Млъкни“ — това имам предвид. Зад борда, мистър „Млъкни“… по-живо. Разчистваме кораба, разчистваме целия благословен кораб. А вие — зад борда.

Пулех се насреща му онемял. И тогава проумях, че всъщност исках точно това. Изгубената перспектива да остана единствен пътник на този пиян скандалджия не беше нещо, за което си струваше да се скърби. Обърнах се към Монтгомъри.

— Не можете да останете при нас — кратко отсече неговият събеседник.

— Не мога да остана при вас! — повторих вцепенен.

Този човек имаше най-непреклонното и решително лице, което някога бях виждал.

— Вижте какво… — започнах аз, обръщайки се към капитана.

— Зад борда! — повтори той. — Този кораб вече не е за зверове и за канибали, по-лоши дори от зверовете. Изчезвайте зад борда…, мистър „Млъкни“. Ако и те не ви искат, вървете където щете. Но във всеки случай се махайте! Наедно с приятелите си. Завинаги си свърших работата с този благословен остров, амин! До гуша ми дойде.

— Но, Монтгомъри… — замолих се аз.

Долната му устна се изкриви и той безнадеждно кимна към прошарения мъж до него, за да покаже своето безсилие да ми помогне.

— Ще се занимая с вас след малко — каза капитанът. После започна любопитна препирня между мен и тях тримата. Молех последователно всеки от тях, най-напред белокосия — да ми разреши да отида на острова, сетне пияния капитан — да ме остави на борда. Виках умолително дори към моряците. Монтгомъри не отронваше ни дума, само клатеше глава.

— Казвам ви, че ще отидете зад борда — повтаряше като латерна капитанът: — По дяволите закона! Тук аз съм господар.

Накрая, трябва да призная, по средата на една енергична заплаха гласът ми секна. В изблик на истерична сприхавост закрачих към кърмата и се вторачих мрачно в празното пространство.

Междувременно моряците бързо напредваха с разтоварването на денковете и клетките с животни. На завет зад шхуната се намираше голям баркас4 с две вдигнати платна, в който спускаха странно многообразие от вещи. Не можех да видя моряците, дошли от острова да вземат денковете, тъй като бордът на шхуната закриваше коритото на баркаса.

Нито Монтгомъри, нито спътникът му ми обърнаха някакво внимание, заети да помагат и да напътствуват четирима-петима моряци, които разтоварваха багажа. Капитанът отиде напред, където повече пречеше, отколкото помагаше. Аз бях обземан ту от отчаяние, ту от безразсъдство. Докато чаках нещата да се развият, един-два пъти не успях да сдържа порива да се изсмея над жалкото си положение. Липсата на закуска ме караше да се чувствувам още по-окаян. Гладът и недостигът на кръв лишават човек от цялото му мъжество. Давах си ясна сметка, че не ми стига храброст нито да се противопоставя на решението на капитана да ме изгони, нито да се натрапя на Монтгомъри и спътника му. И докато безропотно очаквах участта си, пренасянето на имуществото на Монтгомъри на баркаса продължаваше, все едно че не съществувах.

След малко работата бе свършена и започна голямата разправия; задърпаха ме към трапа, аз едва се съпротивявах. Още тогава забелязах нещо странно в мургавите лица на хората, които бяха заедно с Монтгомъри в баркаса. А той беше вече натоварен и бързо го отблъснаха от кораба. Под мен изникна разширяваща се пролука от зелена вода и аз с все сили се задърпах назад, за да не падна с главата надолу.

Моряците в баркаса закрещяха подигравателно и чух Монтгомъри да ги ругае. Тогава капитанът, помощникът му и един от моряците ме повлякоха към кърмата. Отзад бяха влачили на буксир малката лодка на „Лейди Вейн“; беше пълна до половината с вода, без весла и без никакви провизии. Отказах да се кача на борда й и се проснах на палубата. Накрая ме спуснаха с едно въже, тъй като на кърмата нямаше стълба, и ме зарязаха на произволната воля на вълните. Течението полека ме отдалечи от шхуната. В някакъв унес наблюдавах как всички моряци се заеха с такелажа и бавно, но сигурно корабът се обърна по посока на вятъра. Платната се развяха, а сетне вятърът ги изду. Втренчих поглед в овехтелия от бурите борд, който ниско се наклони към мен. После шхуната изчезна от кръгозора ми.

Не се обърнах да я проследя. Отначало почти не можех да повярвам какво се бе случило. Пропълзях На дъното на лодката, зашеметен и безучастно втренчен в пустото, сякаш мазно море. Чак тогава осъзнах, че съм се върнал в малкия ад на лодката, но сега полунаводнена. Надникнах над планшира и съгледах над хакборда презрителната усмивка на червенокосия капитан; после се обърнах към острова и видях баркаса да се смалява, приближавайки брега.

Отведнъж осъзнах колко жестоко ме бяха изоставили. Нямаше как да стигна до сушата, освен ако течението случайно не ме отнесеше там. Бях все още слаб, сигурно си спомняте, от преживяното на лодката; бях гладен и крайно изтощен, иначе щях да бъда по-сърцат. Но в това положение изведнъж се разплаках и заридах, тъй както не бях ридал от дете. Сълзите течаха по лицето ми. Напълно отчаян удрях с пестник водата по дъното на лодката и ритах дивашки планшира. Високо се молех богу да ми помогне да умра.