Островът на доктор Моро

2. Човекът, който не отиваше никъде

Каютата, в която се свестих, беше малка и доста разхвърляна. Един русоляв младеж с остри сламени мустаци и увиснала долна устна седеше до мен и държеше китката ми. Няколко минути се гледахме, без да промълвим. Той беше с воднисти сиви очи, странно безизразни.

И тогава точно над главите ни се разнесе шум, сякаш мъкнеха тежък железен креват, придружен от глухото, сърдито ръмжене на някакво едро животно. В този момент мъжът отново заговори.

— Как се чувствувате сега? — повтори той въпроса си.

Май отговорих, че съм добре. Не можех да се сетя как съм попаднал тук. Той, изглежда, прочете въпроса в очите ми, защото не владеех гласа си.

— Намерихме ви в една лодка — изтощен до смърт. На нея бе написано „Лейди Вейн“, а бордът й беше опръскан с кръв.

Погледнах ръката си, тъй мършава, че приличаше на мръсна кожена торба с кокали и в паметта ми отново възкръсна всичко, което се бе случило на лодката.

— Пийнете от това — предложи ми той някаква изстудена алена течност.

Беше с вкус на кръв, но усетих прилив на сили.

— Имате късмет — каза той, — че сте попаднали на кораб с лекар на борда. — Изговаряше думите неясно и някак фъфлеше.

— Кой е този кораб? — попитах бавно с пресипнал от дългото мълчание глас.

— Малък търговски кораб от Африка и Калао. Така и не попитах откъде точно са тръгнали. Предполагам, от някаква страна, където се раждат само глупци. Самият аз съм пътник от Африка. Това празноглаво магаре на име Дейвис, което едновременно е и собственик, и капитан, май си е загубил свидетелството или нещо такова. Нали знаете този тип хора… от всички пъклени, нелепи имена избрал да нарече шхуната си „Ипекакуана“, но когато няма вятър и морето е спокойно, тя се държи както подобава.

Шумът над главите ни се разнесе отново — свирепо ръмжене, придружено от човешки глас. Сетне друг глас каза нещо като „проклет идиот“ и всичко утихна.

— Бяхте полумъртъв — каза събеседникът ми. — Наистина бяхте на косъм. Но ви дадох някои лекарства. Болят ли ви ръцете? От инжекциите е. Близо трийсет часа бяхте в несвяст.

Мисълта ми течеше бавно. Сега пък ме смущаваше скимтенето на много кучета.

— Мога ли да хапна нещо по-солидно? — попитах аз.

— Да, благодарение на мен — отвърна той. — Дори овнешкото вече се вари.

— С удоволствие бих хапнал малко овнешко.

— Знаете ли — колебливо започна той, — просто умирам от любопитство да узная как се оказахте сам в лодката.

Стори ми се, че ме гледа малко подозрително.

— По дяволите това виене!

Той внезапно излезе и го чух да се кара грубо с някого, който в отговор издаваше нечленоразделни звуци. Разправията, изглежда, свърши с бой, но може и да съм се излъгал. После той наруга кучетата и се върна в каютата.

— Е, и какво? — попита ме от вратата. — Тъкмо бяхте почнали да ми разказвате.

Казах му, че името ми е Едуард Прендик и че се бях захванал с естествена история като спасение от скуката на охолството. Това, изглежда, го заинтригува.

— И аз съм се занимавал малко с наука — изучавах биология в университета… вадех яйчника на земния червей, радулата2 на охлюва и тем подобни. Боже мой, оттогава минаха цели десет години. Но продължавайте, продължавайте… разкажете ми за лодката.

Очевидно остана доволен от искреността на моя разказ, предаден с доста сбити изречения, защото се чувствувах ужасно отпаднал, а когато свърших, той веднага се върна на темата за естествената история и собствените си биологични изследвания. Започна да ме разпитва подробно за Тотънхем Корт Роуд и Гоуър стрийт3.

— Каплаци още ли процъфтява? Ах, какво заведение беше!

Очевидно е бил доста посредствен студент по медицина, защото незабавно подхвана разговор за музикалните салони. Разказа ми и няколко анекдота.

— Общо взето, цели десет години оттогава. Колко весело я карахме! На младини бях вятърничав… Нямах още двадесет и една години, а вече се бях уморил от живота. Смея да кажа, че сега е друго… Но трябва да погледна какво е направило с овнешкото ви онова магаре готвачът.

Ръмженето над главата ми внезапно се поднови така свирепо, че направо се стъписах.

— Какво е това? — извиках след него, но вратата вече беше затворена.

Той се върна с овнешкото и аз така се развълнувах от апетитния му мирис, че на часа забравих шума на звяра.

След един ден, прекаран в спане и ядене, се възстанових достатъчно, за да мога да отида от койката до илюминатора и да погледна към зелените вълни, които се мъчеха да ни настигнат. Прецених, че шхуната се движи по посока на вятъра. Докато стоях там, Монтгомъри, така се казваше сламенокосият, се върна и аз го помолих за някакви дрехи. Даде ми някои стари свои неща, защото, както ми обясни, онова, с което съм бил облечен в лодката, вече било изхвърлено през борда. Неговите дрехи ми бяха доста широки — той беше едър и с дълги крайници.

Между другото ми каза, че капитанът бил почти пиян в каютата си. Докато се обличах, го заразпитвах накъде пътува корабът. Отговори ми, че корабът се е отправил към Хавай, но преди това трябва да остави него.

— Къде? — попитах аз.

— На един остров… Където живея. Доколкото зная, няма име.

Той се втренчи в мен с увиснала долна устна и си придаде преднамерено глуповат вид, от което ми стана ясно, че желае да избегне въпросите ми. Благоразумно не попитах нищо повече.