Островът на доктор Моро

1. В малката лодка с надпис „Лейди Вейн“

Не възнамерявам да добавя нищо ново към онова, което вече е писано по повод корабокрушението на кораба „Лейди Вейн“. Както е известно, десет дни след като напусна Калао, той се сблъска с изоставен кораб. Осемнадесет дни по-късно английската канонерка „Мъртъл“ прибра голямата корабна лодка със седем души от екипажа и историята за техните лишения стана почти толкова известна, колкото и далеч по-ужасният случай с кораба „Медуза“. И все пак съм длъжен да добавя към вече обнародваната история за „Лейди Вейн“ още нещо — не по-малко покъртително, но далеч по-необикновено. Досега се предполагаше, че четиримата в малката корабна лодка са загинали, но това не е така. Имам неоспоримо доказателство за това твърдение: аз съм един от тях.

Но преди всичко трябва да отбележа, че в малката корабна лодка никога не е имало четирима души; броят им беше три. Констанс, който „бил видян от капитана да скача в тясната лодчица“ („Дейли нюз“, 17 март 1887 г.), за наше щастие и свое нещастие, не стигна до нас. Той се измъкна от заплетените въжета под опорите на разбития бушприт, но тъкмо когато се канеше да скочи, петата му се заплете в някакво въженце, той за миг увисна с главата надолу, а после падна и се удари в някаква дъска или рея, която плуваше по водата. Спуснахме се към него, но той повече не се показа на повърхността.

Казвам, че той не можа да се добере до лодката за наше щастие, но трябва да добавя, че това бе щастие и за него, тъй като разполагахме само с едно малко буренце с вода и няколко мокри сухара — тъй внезапна бе тревогата и тъй неподготвен бе корабът за сполетялата го беда. Мислехме, че хората в голямата корабна лодка са се запасили по-добре (но, изглежда, не е било така), затова се опитахме да привлечем вниманието им. Не ни чуха, а на другия ден, чак след пладне, когато престана да ръми и се проясни, вече не се виждаха. Лодката така се люлееше, че дори не можехме да се изправим, за да се огледаме. Вълните бяха високи и трябваше да полагаме неимоверни усилия, за да държим носа срещу тях. Другите двама спасили се мъже бяха Хелмър, пътник като мен, и един моряк, чието име така и не узнах — беше нисък, набит и заекваше.

Цели осем дни се носихме по вълните изнемощели от глад, а когато се свърши водата — измъчвани и от непоносима жажда. След втория ден морето бавно утихна и стана гладко като огледало. За обикновения читател е невъзможно да си представи тези осем дни. В паметта му, за негово щастие, едва ли има подобна представа. След като измина първия ден, почти не разговаряхме помежду си, всеки си лежеше на мястото, втренчен в хоризонта или наблюдаваше страданията на немощните си спътници с поглед, в който отчаянието растеше с всеки изминат ден. Слънцето печеше безмилостно. Водата се свърши на четвъртия ден и всеки от нас вече си мислеше разни странни неща, които се четяха в очите ни, но, струва ми се, едва на шестия ден Хелмър се осмели да ги изрече. Помня колко сухи и слаби бяха гласовете ни, затова се навеждахме един към друг и пестяхме думите си. Самият аз бях категорично против, предпочитах да пробием лодката и заедно да загинем сред акулите, които ни следваха; но когато Хелмър каза, че ако предложението му бъде прието, ще има какво да пием, морякът го подкрепи.

Все пак отказах да хвърляме жребий. През нощта морякът непрекъснато шепнеше нещо на Хелмър, а аз лежах на носа, стиснал в ръка сгъваемия си нож, макар да се съмнявах, че ме бива да се бия. На заранта и аз се съгласих с предложението на Хелмър и използувахме една монета от половин пени, за да определим излишния човек.

Жребият се падна на моряка, но той беше най-якият, отказа да се подчини и се нахвърли върху Хелмър. Двамата се вкопчиха един в друг и почти се изправиха. Пропълзях към тях по дъното на лодката с намерението да помогна на Хелмър, като хвана моряка за крака, но при едно полюшване на лодката морякът се спъна, двамата паднаха върху ръба и се прекатуриха заедно през борда. Потънаха тутакси. Спомням си колко се смях на това и същевременно се чудех защо се смея. Просто смехът ми изведнъж бликна като нещо съвсем чуждо.

Не зная колко дълго съм лежал, проснат върху една от напречните дъски, мислейки, че ако имам сили, ще пия морска вода и така ще ускоря смъртта си. И дори, както бях легнал, видях от хоризонта да се приближава към мен платно, но останах тъй равнодушен, сякаш това бе само измамна картина. Мозъкът ми навярно е бил замъглен, но въпреки това съвсем ясно помня всичко, което се случи. Главата ми се люшкаше в такт с вълните, а хоризонтът и платното над него танцуваха пред очите ми. Обзе ме натрапчиво чувство, че вече съм умрял, мислех с насмешка колко малко ще закъснеят, за да ме заварят жив. Струваше ми се, че е изминала цяла вечност, откакто лежах с глава на дъската и наблюдавах танцуващото корабче — малка шхуна с платна на носа и кърмата, която идеше сякаш от дълбините на морето. Лавираше зигзагообразно в широк полукръг, защото плаваше точно срещу вятъра. И през ум не ми минаваше да се опитам да привлека вниманието им и не помня ясно нищо от мига, в който видях приближаващия се борд, докато се озовах в една малка каюта на кърмата. Имам някакъв смътен спомен за това, как ме вдигат до трапа, за едно едро зачервено лице, осеяно с лунички и обкръжено с червени кичури, което ме гледа наведено над фалшборда. Откъслечно си спомням и едно надвесено над мен тъмно лице с необикновени очи, но го смятах само за кошмар, докато отново не го срещнах. Струва ми се, помня и някаква течност, която ми наляха между зъбите. И това е всичко.