Островът на доктор Моро

20. Сам сред Зверохората

Застанах срещу тези хора, а заедно с това и срещу своята съдба, еднорък, сега буквално еднорък, защото другата ми ръка беше счупена. В джоба си имах револвер с две празни гилзи в барабана. Сред разпръснатите по брега трески лежаха двете брадви, с които са били насечени лодките. Зад мен прииждаше приливът.

Беше ми останала единствено смелостта. Погледнах приближаващите се чудовища открито в лицата. Те отбягваха очите ми, треперещите им ноздри душеха телата, които лежаха на брега зад мен. Пристъпих пет-шест крачки, вдигнах окървавения камшик, останал под тялото на Човека-Вълк и изплющях с него.

Те спряха и втренчиха погледи в мен.

— Привет — казах. — Поклонете се!

Те се поколебаха. Единият подгъна колене. Повторих командата, примрял от страх, и тръгнах към тях. Единият коленичи, след него и другите двама.

Обърнах се и тръгнах към мъртвите тела, като продължавах да гледам към тримата коленичили Зверохора, подобно на актьор, преминаващ през сцената с лице към публиката.

— Те нарушиха Закона — казах аз, като си сложих крака върху Казвача на Закона. — Те бяха убити. Дори Казвача на Закона. Дори Втория с Камшика. Велик е Законът! Елате и вижте.

— Няма прошка — рече единият от тях, тръгна напред и се вгледа.

— Няма прошка — рекох аз. — Затова слушайте и вършете каквото ви наредя.

Те се изправиха и се спогледаха въпросително.

— Останете там — наредих аз.

Взех секирите, закачих остриетата на преметнатата през рамото ми превръзка, обърнах Монтгомъри, прибрах револвера му, в който все още имаше два заредени патронника, наведох се да го претършувам и намерих в джоба му още половин дузина патрони.

— Вземете го — казах, като отново се изправих и посочих с камшика, — вземете го, отнесете го и го хвърлете в морето.

Те се приближиха, очевидно все още се страхуваха от Монтгомъри, но далеч повече се страхуваха от плющящия камшик и след известно пипкане и колебание, ново плющене на камшика и подвикване го повдигнаха предпазливо и зашляпаха в зашеметяващото вълнение на морето.

— Още — изкомандувах аз, — още! Отнесете го още по-навътре.

Те нагазиха до мишници и застанаха, загледани в мен.

— Хайде — И тялото на Монтгомъри изчезна с плясък. Нещо се стегна в гърдите ми. — Добре — казах аз с треперещ глас и те, забързани и уплашени, се върнаха до края на водата, оставяйки дълги черни дири в сребристите вълни. На края на водата спряха, обърнаха се и се загледаха свирепо към морето, сякаш очакваха Монтгомъри да се вдигне оттам и да потърси отмъщение.

— А сега тези — посочих аз към останалите тела.

Те се постараха да не се приближават до мястото, където бяха хвърлили във водата Монтгомъри, като отнесоха четиримата мъртви Зверохора косо по брега на около стотина ярда, преди да нагазят в морето и да ги хвърлят.

Докато ги наблюдавах как се погрижиха за разкъсаните останки на Млинг, чух зад себе си леки стъпки, обърнах се бързо и видях огромната Хиена-Свиня на около дванайсетина ярда. Главата й бе наведена, светещите й очи съсредоточени върху мен, а късите й набити ръце висяха отстрани, свити в юмруци. Когато се обърнах, тя се спря в превита поза и отклони поглед.

За миг застанахме очи в очи. Пуснах камшика и сграбчих пистолета в джоба си. Възнамерявах при първа възможност да убия този звяр — най-отвратителния от останалите сега на острова. Боях се от него далеч повече от когото и да било друг. Да продължи да живее, означаваше заплаха за мен.

Трябваха ми десетина секунди, за да се окопитя. Тогава извиках:

— Привет! Поклони се! — Тя ми се озъби.

— Кой си ти, че да…

Може би прекалено конвулсивно извадих пистолета, прицелих се и бързо стрелях. Чух я как изскимтя, побягна настрани и се обърна, разбрах, че не съм улучил и натиснах ударника с палец, готов за следващия изстрел. Но тя вече бягаше стремглаво, люшкайки се наляво-надясно и не посмях да рискувам втори пропуск. Сегиз-тогиз поглеждаше назад през рамо. Премина косо през брега и изчезна под пълзящите кълба гъст дим, които продължаваха да се стелят над горящата къща. Останах известно време, втренчил поглед след нея. Обърнах се отново към тримата покорни Зверохора и им дадох знак да хвърлят тялото, което носеха. После отидох до мястото край огъня, където бяха лежали телата, и заритах с крак пясъка, докато всички кървави петна бяха заровени и изчезнаха.

Махнах с ръка да освободя тримата си роби и тръгнах нагоре по брега към гъсталака. В ръка носех пистолета си, а камшикът бях затъкнал заедно с брадвите под превръзката. Исках час по-скоро да остана сам, за да обмисля положението, в което бях изпаднал.

Чак сега бях започнал да осъзнавам ужасния факт, че на целия остров вече нямаше безопасно място, където да бъда сам и да мога да отпочина и поспя защитен. След пристигането си на острова бях заякнал удивително, но продължавах да бъда нервен и лесно можех да рухна под голямото напрежение. Съзнавах, че трябва да прекося острова, да се настаня при Зверохората и да се уповавам за своята безопасност на тях. Но смелостта ми ме напусна. Върнах се обратно на брега и като завих на изток покрай горящите постройки, се върнах към мястото, където една плитчина от коралов пясък се вдаваше в морето към рифа. Тук можех да седя и да размишлявам с гръб към морето, готов да посрещна всякакви изненади. Именно там седнах, подпрял брада на коленете си, слънцето сипеше жар върху главата ми и с нарастващ ужас в съзнанието обмислях как да доживея часа на спасението си (ако той изобщо настъпи). Опитах се да преценя цялата ситуация колкото се може по-спокойно, но бе невъзможно да не вложа чувства.

Припомних си причината за отчаянието на Монтгомъри. „Те ще се променят — казваше той. — Те със сигурност ще се променят.“ А Моро — какво бе казал той? „С всеки изминат ден упоритата животинска плът отново надделява.“ После се сетих за Хиената-Свиня. Бях убеден, че ако аз не убия звяра, ще ме убие той… Казвача на Закона беше мъртъв — какво нещастие!… Сега те знаеха, че ние с Камшиците също можем да бъдем убивани, както бяха убивани те…

Дали вече не ме дебнеха през зеленината на папратите и палмите оттатък — очаквайки да се окажа в техния обсег? Дали заговорничеха срещу мен? Какво ли им говореше Хиената-Свиня? Въображението ми ме отнасяше в тресавище от нездрави страхове.

Мислите ми бяха отвлечени от крясъците на няколко морски птици, устремили се към нещо черно, изхвърлено от вълните на брега, близо до постройките. Знаех какво беше, но нямах кураж да се върна и да ги прогоня. Тръгнах по брега в обратната посока с намерението да заобиколя източния край на острова и да се доближа до дерето с колибите, като избегна евентуалните засади в гъсталаците.

На около половин миля по-нататък усетих, че един от тримата Зверохора се приближава през шубрака към мен. Бях тъй възбуден от фантазиите си, че веднага извадих револвера. Дори омилостивителните жестове на съществото не можаха да ме успокоят. Когато се приближи, то се поколеба.

— Махай се — извиках аз.

Нещо в раболепната му поза силно наподобяваше куче. Отстъпи малко, досущ като прогонено псе, спря и ме загледа въпросително с кафявите си кучешки очи.

— Махай се — повторих аз. — Не се приближавай.

— Не може ли да се приближа до теб? — попита то.

— Не. Махай се — настоях аз и плеснах с камшика. Сетне, като захапах камшика със зъби, се наведох за камък, което изплаши и прогони съществото.

Така самотен пристигнах до дерето на Зверохората и скрит между бурените и тръстиките, отделящи падината от морето, наблюдавах пристигащите, мъчейки се по жестовете и израженията им да преценя как им се е отразила смъртта на Моро и Монтгомъри и разрушаването на Дома на болката. Сега осъзнавам неразумността на своето малодушие. Ако бях запазил смелостта, която ме бе обхванала на разсъмване, ако не бях й позволил да заглъхне в самотни размишления, можех да поема освободения от Моро скиптър и да властвам над Зверохората. Но аз изпуснах възможността и всъщност се оказах само в положението на водач сред себеподобни.

Към пладне някои от тях дойдоха и клекнаха да се попекат на горещия пясък. Заплашителният глас на глада и жаждата надделя над страха ми. Излязох от храстите и с револвер в ръка тръгнах към седящите фигури. Една от тях, Вълчицата-Жена, се обърна и втренчи поглед в мен, а след нея и другите. Никой не се опита да се надигне или да ме поздрави. Бях твърде слаб и изтощен, за да настоявам за това сам срещу толкова много и затова се престорих, че не забелязвам.

— Искам храна — почти виновно казах аз и се приближих още по-близо.

— Храна има в колибите — сънливо отговори Вола-Глиган и извърна поглед от мен.

Минах покрай тях и се спуснах в тъмата и зловонието на почти изоставеното дере. В една празна колиба се нагостих с някакви плодове и след като подпрях входа й с няколко покрити с петна и полуизгнили клони и пръчки, се обърнах с лице към него с револвер в ръка. Изтощението през последните тридесет часа си каза думата и се унесох в лека дрямка с надеждата, че крехката барикада, която бях издигнал, ще вдигне достатъчно шум при отместването й, за да ме спаси от изненада.