Островът на доктор Моро

10. Плачът на човека

Като се приближих до къщата, видях, че от отворената врата на стаята ми идеше светлината; а после откъм тъмнината край оранжевия четириъгълник чух Монтгомъри да вика:

— Прендик.

Продължих да тичам. След малко го чух отново. Отговорих с едва чуто „Здрасти“ и след малко, залитайки, стигнах до него.

— Къде бяхте? — каза той, като ме отстрани леко от себе си, така че светлината от вратата да пада върху лицето ми. — И двамата бяхме тъй заети, че допреди половин час не си спомняхме за вас.

Той ме въведе в стаята и ме настани на шезлонга. Известно време светлината ме заслепяваше.

— Не допускахме, че ще тръгнете да изучавате острова, без да ни предупредите — каза той. И добави: — Страхувах се! Но… какво има? Ей!

Последните сили ме напуснаха и главата ми клюмна върху гърдите. Мисля, че му достави известно удоволствие да ми даде бренди.

— За бога — рекох аз, — залостете вратата.

— Срещнали сте някоя от нашите забележителности, а? — попита той.

Заключи вратата и отново се обърна към мен. Не ми зададе повече въпроси, но ми предложи още бренди и вода и ме застави да хапна. Бях напълно изтощен. Спомена бегло, че бил забравил да ме предупреди и кротко ме запита кога съм напуснал къщата и какво съм видял. Отговорих му също така кротко с откъслечни изречения.

— Кажете ми какво означава всичко това? — попитах на ръба на истерията.

— Нищо чак толкова ужасно — отговори той. — Но мисля, че ви е достатъчно за един ден. — Ненадейно пумата заскимтя остро и болезнено. При това той изруга под носа си:

— Проклет да съм, но това място не е по-добро от Гоуър стрийт… с нейните котки.

— Монтгомъри — казах аз, — какво бе това нещо, което ме преследваше? Звяр или човек?

— Ако не спите тази нощ — отговори той, — до утре ще полудеете.

Застанах пред него.

— Какво бе това нещо, което ме преследваше? — попитах.

Той ме погледна право в очите и изкриви устни. Погледът му, който допреди миг изглеждаше оживен, помръкна.

— По вашия разказ — отговори той — мисля, че е било таласъм.

Усетих пристъп на остро раздразнение, но той премина така бързо, както бе дошъл. Отново се хвърлих на шезлонга и притиснах длани към челото си. Пумата започна пак.

Монтгомъри ме заобиколи и сложи ръка на рамото ми.

— Вижте, Прендик — каза той, — не ми беше работа да ви пускам да се мотаете из нашия глупав остров. Но не е толкова лошо, колкото ви се струва, човече. Само си съсипахте нервите. Ще ви дам нещо сънотворно. Това … ще продължи с часове. Трябва просто да заспите, иначе не отговарям за вас.

Не отвърнах. Наклоних се напред и закрих лицето си с длани. Скоро той се върна с малка стъкленица, пълна с някаква тъмна течност. Даде ми я. Изпих я, без да се съпротивявам, и той ми помогна да легна в хамака.

Когато се събудих, беше вече съвсем светло. Останах известно време изтегнат по гръб, загледан в тавана. Забелязах, че мертеците бяха направени от корабни греди. Обърнах глава и видях на масата приготвена за мен храна. Усетих глад и понечих да се измъкна от хамака, който много услужливо, сякаш предугадил намерението ми, се преобърна и ме изсипа на четири крака на пода.

Изправих се и седнах да се храня. Главата ми тежеше, отначало си спомнях само смътно за това, което се бе случило предишната вечер. Сутрешният бриз подухваше много приятно през неостъкления прозорец и заедно с храната засилваше чувството на животинско удоволствие, което изпитвах. След малко вратата зад мен, тази към двора, се отвори. Обърнах се и видях лицето на Монтгомъри.

— Всичко наред ли е? — попита той. — Страшно съм зает. — И затвори вратата. По-късно открих, че е забравил да я заключи.

Сетне си спомних израза на лицето му предишната вечер и тогава всичко, което бях преживял, възкръсна в съзнанието ми. Точно когато отново ме обхвана ужас, отвътре долетя вик, но това вече не беше викът на пумата.

Сложих обратно хапката, която бях поднесъл към устните си и се заслушах. Тишина, нарушавана единствено от сутрешния бриз. Помислих, че слухът ми ме е заблудил.

След дълга пауза поднових закуската си, но целият бях слух. Подир малко дочух още нещо, съвсем слабо и тихо. Замръзнах на място. Макар да бе слаб и тих, звукът ме разтърси много по-дълбоко от всички гадости, които бях чувал оттатък стената. Този път нямаше грешка относно естеството на неясните откъслечни звуци, никакво съмнение относно техния източник: защото това бе ридание, прекъсвано от хълцане и вопли на терзание. Този път не бе животно. Беше човешко същество, подложено на мъчения!

Щом осъзнах това, станах, прекосих с три крачки стаята, сграбчих дръжката на вратата към двора и я отворих широко пред себе си.

— Прендик, човече! Спрете! — извика Монтгомъри, като ми препречи пътя.

Една изплашена хрътка изскимтя и се озъби. Видях кръв в мивката, кафява, на места алена, и долових специфичния дъх на карболова киселина. И тогава през една отворена врата, в полумрака на сянката, видях нещо болезнено, привързано към някаква рамка, нарязано, окървавено и бинтовано. Сетне побледнялото и ужасено лице на стария Моро го закри.

В миг той ме сграбчи за рамото с ръка, цялата изцапана в червено, завъртя ме и ме изхвърли с главата напред обратно в стаята ми, повдигайки ме, като да бях малко дете. Проснах се в цял ръст на пода, вратата се затръшна и закри гневното му напрегнато лице. Чух ключа да се превърта в ключалката и укоризнения глас на Монтгомъри.

— Проваля работата на целия ми живот — каза Моро.

— Не разбира — отговори Монтгомъри и добави нещо, което не достигна до слуха ми.

— Все още не мога да отделя време — каза Моро.

Останалото не чух. Изправих се и застанах треперещ, в главата ми бе хаос от най-ужасни опасения. Възможна ли бе, мислех си, вивисекция на хора? Въпросът просветна като мълния в разбушувано небе. И внезапно мъглявият страх в съзнанието ми кристализира в живо осезаема опасност.