Островът на доктор Моро

22. Сам със себе си

Вечерта потеглих и отплавах в морето с лек югозападен ветрец, бавно и полека островът се смаляваше и смаляваше, а дългата струйка дим изтъняваше на фона на горещия залез. Океанът ме обгърна, скривайки от погледа ми ниското тъмно петно. Като сияеща завеса се отдръпна дневната светлина, провлеченият слънчев ореол се оттегли от небето и когато погледнах синята бездна на небесната безкрайност, денем скривана от слънчевия блясък, съзрях блуждаещото звездно множество. Морето бе притихнало, небесата бяха притихнали; бях сам с нощта и тишината.

Така се носех по вълните три дни, като се хранех и пиех пестеливо, размишлявах за всичко случило се и още нямах особено желание отново да се срещна с хора. На мен висеше една мръсна дрипа, косата ми се беше сплъстила. Без съмнение тези, които ме намериха, ме сметнаха за умопобъркан. Странно е, но не изпитвах желание да се завърна при човечеството. Само се радвах, че се отървах от мерзостите на чудовищните Зверохора. На третия ден ме прибра един бриг, пътуващ от Апия към Сан Франциско. Нито капитанът, нито помощникът му щяха да повярват на моята история, смятайки, че поради самотата и опасностите съм обезумял. Тъй като се опасявах, че и всички останали ще споделят това мнение, се въздържах от подробни разкази, давайки си вид, че не помня нищо от случилото се между гибелта на „Лейди Вейн“ и времето, когато ме бяха прибрали на борда — период от една година.

Трябваше да се държа много предпазливо, за да се предпазя от подозрения, че съм обезумял. Преследваха ме спомените за Закона, за двамата мъртви моряци, за засадите в мрака, за тялото в тръстиковия гъсталак. И макар да изглежда неестествено, след завръщането ми сред човечеството вместо очакваното доверие и състрадание нещо странно засили у мен несигурността и ужаса от преживяното на острова. Никой не би ми повярвал, но аз бях почти толкова особен за хората, колкото и за Зверохората. Може и да съм възприел нещо от естествената им дивост при съжителството си с тях.

Казват, че страхът е болест, и аз мога да твърдя, че вече няколко години нестихващият страх се е вселил в съзнанието ми, нестихващият страх, който изпитва полуопитоменото лъвче. Безпокойството ми приемаше най-невероятен характер. Не можех да се убедя, че мъжете и жените, които срещах, не бяха също такива Зверохора, все още запазили човешкия си облик, животни, външно полуоформени като човешки души, които съвсем скоро ще започнат да се връщат към предишното си състояние, показвайки първо животинската си същност, а сетне и друго. Доверих своя случай на един необикновено способен човек-психиатър, който бе познавал Моро и който поне наполовина повярва на моята история, и той много ми помогна.

Макар и да не очаквам ужасът на острова някога да ме напусне съвсем, най-често той се таи някъде дълбоко в подсъзнанието ми, просто като далечен облак, спомен и смътно недоверие; но понякога облачето се разстила и затъмнява цялото небе. И тогава оглеждам околните и ме обзема страх. Виждам лица — проницателни и умни, други — глуповати или опасни, трети — неспокойни, неискрени; ала нито едно, което да притежава спокойния авторитет на разумна душа. Струва ми се, че в тях прозира животинското, че след време деградацията на обитателите на острова ще се повтори отново в по-широки мащаби. Зная, че това е илюзия, че тези пристойни мъже и жени около мен са наистина мъже и жени, завинаги мъже и жени, съвършено разумни същества, изпълнени с човешки въжделения и нежна загриженост, освободени от инстинкта, същества, които не робуват на някакъв фантастичен Закон — същества, напълно различни от Зверохората. И въпреки това се затварям в себе си, избягвам любопитните им погледи, въпросите и помощта им и копнея да бъда сам далеко от тях.

По тази причина живея близо до широка, волна долина и мога да избягам в нея, когато сянката надвисне над душата ми; и колко приятна е пустата долина под безоблачното небе. Докато живеех в Лондон, ужасът бе почти непоносим. Не можех да се отърва от хората; гласовете им проникваха през прозорците, заключените врати бяха крехки прегради. Ако излезех на улицата, за да се преборя с въображението си, ми се струваше, че дебнещи жени мяукат след мен, че потайни хищни мъже ми хвърлят завистливи погледи, че изнурени бледи работници с уморени очи, кашляйки, ме отминават с нетърпеливи стъпки, подобно на ранени кошути, от които капе кръв, прегърбени и намусени старци минават, мърморейки под носа си, следвани от парцалива върволица от безгрижни бръщолевещи деца. Бях тъй разстроен, че ако се отбиех в някоя малка черква, дори и там ми се струваше, че проповедникът ломоти „Големинешта“ точно както правеше Маймуночовека; или в някоя библиотека — и там съсредоточените над книгите лица ми напомняха търпеливи, очакващи плячката същества. Особено отвратителни бяха празните безизразни лица на хората във влаковете и омнибусите: изглеждаха мои събратя не повече, отколкото могат да ми бъдат събратя мъртъвците, и затова не смеех да пътувам, освен ако бях сигурен, че мога да остана сам. И дори изглеждаше, че и аз самият не съм разумно същество, а само измъчвано от някакво странно мозъчно разстройство животно, обречено да се скита самотно като въртоглава овца.

Но, слава богу, това настроение сега ме спохожда по-рядко. Оттеглил съм се от врявата на градовете и тълпите и прекарвам дните си, заобиколен от мъдри книги — светли прозорци в този наш живот, озарени от будните човешки души. Рядко се срещам с непознати хора и поддържам съвсем малко домакинство. Посвещавам дните си на четене и химически опити, а много от ясните нощи прекарвам в изучаване на астрономията. От блещукащите небесни недра струи, макар да не зная защо и как, чувство за безкрайно спокойствие и сигурност. Там в необятните и вечни закони на материята, а не в ежедневните ни грижи, грехове и човешки неприятности трябва да бъде, мисля си, онази утеха и упование, които следва да открием с тази част от себе си, дето ни издига по-високо от животните. Надявам се, иначе не бих могъл да живея. И така, в надежда и самота завършва моят разказ.

Едуард Прендик