Отворени рани

10

„Съжалявам, че тя дойде тук, защото сега е мъртва — споделя през сълзи Джон Кийн, на 18, за сестра си Натали, на 10. — Някой уби моята сестричка.“

Трупът на Натали Кийн беше намерен на 14 май заклещен в изправено положение в цепнатината между фризьорския салон „Буйни къдрици“ и железарията „Бифти“ в градчето Уинд Гап, Мисури. Тя е второто момиченце, убито тук в рамките на девет месеца: Ан Неш, на 9, е била открита в близката река миналия август. И двете са били удушени, а зъбите им — извадени от убиеца.

„Тя беше едно такова шантаво хлапе — казва Джон Кийн, плачейки тихо, — малко мъжкарана.“

Кийн, който се е преместил от Филаделфия заедно със семейството си преди две години и наскоро е завършил местната гимназия, описва малката си сестричка като умно момиче с богата фантазия. Веднъж даже измислила собствен език с истинска азбука.

„Ако беше друго дете, щяха да са някакви безсмислици“ — усмихва се тъжно Кийн.

Единственото безсмислено нещо за момента е това, което властите правят по случая. Местната полиция в Уинд Гап и Ричард Уилис, детектив под наем от отдел „Убийства“ в Канзас Сити, признават, че нямат почти никакви следи.

„Не изключваме никоя възможност — споделя Уилис. — Проверяваме внимателно всички потенциални заподозрени в общността, но също така работим по версията, че убийствата може да са дело на външен човек.“

Полицията отказва коментар относно един възможен свидетел — малко момченце, което твърди, че е видяло кой е отвлякъл Натали Кийн. И че похитителят е жена. Източник, близък до полицията, казва, че е по-вероятно извършителят да е мъж, жител на Уинд Гап. Местният зъболекар Джеймс А. Джелард, на 56, споделя това мнение и добавя, че за да се извадят зъбите, „е необходима сила. Те не си излизат сами.“

Докато полицията се опитва да реши случая, търговията със заключващи устройства и огнестрелни оръжия в Уинд Гап бележи рязък ръст; от убийството на Натали Кийн местният оръжеен магазин е обработил над трийсет разрешителни за носене на оръжие.

„Мислех, че повечето хора тук вече имат ловни пушки — споделя Дан Р. Сния, на 35, собственик на най-големия оръжеен магазин в града. — Предполагам, че сега, даже ако някой не е имал оръжие, вече има.“

Един жител на Уинд Гап, който наскоро увеличи арсенала си, е бащата на Ан Неш, Робърт, на 41.

„Имам още две дъщери и син и трябва да ги предпазя — споделя той. Неш описва покойната си дъщеря като умно дете. — Понякога имах чувството, че е по-умна от баща си. Понякога тя си мислеше, че е по-умна от баща си.“

Освен това описва дъщеря си като малко мъжкарана, също като Натали. Момиченце, което обичало да се катери по дърветата и да кара колело, каквото е правила и вечерта на отвличането си миналия август.

Отец Луи Д. Блюел от местната католическа енория казва, че убийствата са се отразили забележимо върху местните жители: посещаемостта на неделните служби се е увеличила значително и много членове на църквата му идват за духовни съвети.

„Когато се случи нещо такова, хората копнеят за духовна подкрепа — обяснява той. — Искат да знаят как е възможно да се случи подобно нещо.“

Това се опитва да разкрие и полицията.

Преди да пусне материала за печат, Къри се подигра с всички средни инициали:

— Боже, южняците обожават официалностите.

Поправих го, че технически Мисури се води в Средния запад, и той се изкиска:

— И аз технически се водя в средната възраст, обаче опитай се да го обясниш на горката Ейлийн, когато трябва да се грижи за бурсита ми.

Освен това отряза почти всички освен най-общите детайли от интервюто ми с Джеймс Капизи. Щели сме да изглеждаме прекалено наивни, ако обърнем прекалено внимание на хлапето, особено ако полицията не му вярва. Освен това отряза една сантиментална забележка за Джон от майка му: „Той е мило, добро момче.“ Това беше единственото изказване, което бях успяла да измъкна от нея, преди да ме изрита от къщата, и единственото, което можеше да оправдае посещението ми там, но Къри смяташе, че само отвлича вниманието. Сигурно беше прав. Остана доста доволен от това, че най-накрая имаме възможен заподозрян: моя „мъж от общността“. Цитираният от мен „източник, близък до полицията“, беше чиста измислица, или по-скоро един вид събирателен образ: всички, от Ричард до свещеника, смятаха, че го е извършил някой мъж от града. Не казах на Къри за тази фабрикация.

Сутринта, когато излезе статията ми, останах в леглото. Постоянно поглеждах белия старомоден телефон с шайба в очакване на гневни обаждания. Може би майката на Джон, вбесена, че съм говорила със сина й. Или Ричард, за да ме упрекне за изпуснатата информация, че подозират местен човек.

Минаха няколко часа, без нищо да се случи. Започвах все повече да се потя, пред мрежата на прозореца ми бръмчаха конски мухи, а Гайла час по час се навърташе около вратата ми нетърпелива да влезе в стаята. Спалното бельо и кърпите в къщата се сменяха ежедневно; пералнята в мазето постоянно бръмчеше. Мисля, че това беше навик, останал от времето на Мериан. Чисти, изгладени тъкани, които да ни накарат да забравим всички течности и гадни миризми, които излъчват телата ни. Бях в колежа, когато осъзнах, че обичам миризмата на секс. Веднъж, точно преди да вляза в стаята на съквартирантката си, отвътре се измъкна някакво момче, като се усмихваше смутено и тъкмо натъпкваше чорапите си в задния си джоб. Тя се излежаваше в кревата, зачервена и гола; единият й крак се поддаваше от завивките. Сладникавата, застояла миризма беше чисто животинска, като от дълбините на мечешка бърлога. Тя ми беше почти чужда, тази миризма на двама души, преспали заедно. Онази, която най-ярко си спомнях от детството, беше на белина.

Първото гневно обаждане дойде от някого, когото най-малко очаквах.

— Не мога да повярвам, че изобщо не си ме споменала в статията — закрещя Мередит Уилър по телефона. — Не си цитирала нито една моя дума. Дори изобщо не споменаваш, че съм била там. Аз бях тази, която ти доведе Джон, забрави ли?

— Мередит, никога не съм обещавала, че ще те цитирам — отговорих, подразнена от нахалното й държане. — Извинявай, ако съм ти създала такова впечатление.

Пъхнах едно меко синьо плюшено мече под главата си, но после се почувствах виновна и го върнах на края на леглото. Човек трябва да уважава детските вещи на другите.

— Не мога да разбера защо не си споменала за мен — продължи тя. — Ако идеята ти е да опишеш какъв човек е била Натали, имаш нужда от Джон. Ако имаш нужда от Джон, значи имаш нужда от мен. Аз съм неговото гадже. На практика аз го притежавам, попитай когото поискаш.

— Отношенията ти с Джон не са съществени за репортажа.

Освен дишането на Мередит от слушалката се чуваше някаква кънтри-рокбалада, а също ритмично тупкане и съскане.

— Защо тогава си включила други хора от Уинд Гап. Като глупавия отец Блюел. Защо не мен? Джон много страда и аз съм адски важна за него, помагам му да го преживее. Той плаче през цялото време. Аз съм тази, благодарение на която още се държи.

— Сега подготвям друга статия, за която ще ми трябват повече гласове от Уинд Гап. Може да направим интервю, ако имаш да добавиш още нещо за случилото се.

Тупкане. Съскане. Тя гладеше.

— Аз знам много неща за това семейство, много неща за Натали, за които Джон изобщо няма да се сети. Или да каже.

— Чудесно тогава; Ще ти се обадя.

Затворих, малко смутена от предложението на момичето. Когато погледнах надолу, осъзнах, че съм написала „Мередит“ с префърцунен момичешки почерк върху белезите на левия ми крак.

На верандата заварих Ама увита в розово копринено дюшече и с мокра кърпа на челото. Мама имаше пред себе си сребърен поднос с чай, препечени филийки и различни шишенца и държеше ръката на Ама притисната до бузата си.

— Нани, нани, нани — нареждаше Адора, като се люлееше леко заедно с дъщеря си.

Сестра ми изглеждаше сънлива като малко бебе под завивката и от време на време премляскваше с устни. Виждах майка си за първи път след ходенето ни до Уудбъри. Застанах пред нея, но тя не отместваше очи от Ама.

— Здрасти, Камий — прошепна най-сетне момичето и леко се усмихна.

— Сестра ти е болна. Постоянно е с висока температура от тревоги, откакто ти си тук — каза Адора, като продължаваше да притиска ръката на Ама до лицето си. Представих си как хапе гневно бузите си от вътрешната страна.

Тогава забелязах, че Алън седи до прозореца в хола и ги гледа през мрежата против насекоми от дивана.

— Трябва да й помогнем да се чувства малко по-спокойно в твое присъствие, Камий. Тя е само едно момиченце — нежно добави майка ми.

Момиченцето имаше махмурлук. След като си тръгна от стаята ми миналата вечер, беше слязла да пие в своята. Така стояха нещата в тази къща. Оставих ги да си гукат; на коляното ми запулсира глезена.

— Здрасти, новинарке.

Ричард намали и започна да кара успоредно с мен. Отивах към мястото, където бе намерен трупът на Натали, за да опиша по-подробно балоните и съболезнователните бележки, оставени там. Къри искаше репортаж за „скърбящия град“. Това, ако не излезеше някаква нова информация за разследването. Намекът беше, че по-добре да излезе някаква, и то скоро.

— Здрасти, Ричард.

— Хубава статия днес. — Проклет интернет. — Радвам се, че си намерила източник, близък до полицията — добави той с усмивка.

— И аз се радвам.

— Качвай се, имаме работа да вършим. — Отвори дясната врата.

— Аз имам друга работа. Досега сътрудничеството с теб ми носи само неизползваеми, общи приказки. На редактора скоро ще му писне и ще ме прибере.

— О, не можем да допуснем това. Така няма да има кой да ме развлича. Хайде, ела с мен. Имам нужда от туристическа обиколка на Уинд Гап. В замяна ще отговоря на три твои въпроса изчерпателно и абсолютно честно. Неофициално, разбира се. Хайде, Камий. Освен ако не отиваш на среща с твоя „полицейски източник“.

— Стига, Ричард.

— Сериозно говоря. Не искам да преча на една напъпваща любов. Двамата с този тайнствен младеж сигурно сте прекрасна двойка.

— Стига глупости.

Качих се в колата. Той се наведе през мен, издърпа предпазния колан и го закопча, като спря за секунда с устни съвсем близо до моите.

— Грижа се за безопасността ти.

Посочи един балон, който се поклащаше пред цепнатината, в която бе открита Натали. На него пишеше: Оздравявай скоро.

— За мен това дава идеална представа за Уинд Гап — отбеляза Ричард.

Ричард искаше да го заведа на всички тайни места в града; онези, които бяха известни само на местните. Места, където хората ходеха да правят секс или да пушат трева, където учениците се събираха да пият алкохол или възрастните се усамотяваха, за да мислят какво да правят с живота си. Всеки има моменти, в които нещата излизат от контрол. За мен това беше денят на смъртта на Мериан. Денят, в който взех онзи нож, беше решаващ.

— Още не можем да намерим мястото на убийството на нито едно от двете момичета — каза Ричард, с една ръка хванал волана, а другата преметнал на моята облегалка, — Само местата, където са изхвърлени труповете, а там местопрестъплението е доста замърсено. — Замълча за момент. — Извинявай. „Място на убийството“ звучи доста грубо.

— Повече подхожда за скотобойна.

— Леле. Каква звучна дума, Камий. Колко типична за Уинд Гап.

— Да, забравих колко сте цивилизовани в Канзас Сити.

Насочих го по един необозначен чакълест път и спряхме сред високите до коляно бурени на петнайсетина километра южно от мястото, където бе намерено тялото на Ан. Повях на врата си във влажния въздух и подръпнах дългите си ръкави, залепнали за ръцете ми. Почудих се дали Ричард надушва алкохола от миналата нощ в потта ми. Влязохме в гората, спуснахме се надолу, после се заизкачвахме. Листата на тополите трептяха, както винаги, от несъществуващ вятър. От време на време се чуваше как някое животинче се шмугва в храсталака или някоя птица излита внезапно покрай нас. Ричард вървеше спокойно след мен, като късаше листа и бавно ги надробяват на парченца по пътя. Докато стигнем мястото, дрехите ни бяха прогизнали и по лицето ми се стичаше пот. Целта ми беше стара едностайна барака, използвана някога като училищна стая, наклонена леко на една страна и обвита с лиани.

Вътре имаше половин черна дъска, закована на стената и разкрасена с цветисти рисунки на пениси, проникващи във вагини — без прилежащите им тела. Подът беше покрит със сухи листа и бутилки от алкохол, имаше даже няколко кутии от бира още от времето преди системата за бързо отваряне. Бяха останали няколко малки бюра. Върху едното имаше покривка и ваза с изсъхнали рози. Мизерно място за романтична вечеря. Надявах се, че е минала добре.

— Истинско изкуство — отбеляза Ричард, като посочи една от вулгарните рисунки. Светлосинята му риза бе залепнала за тялото му. Виждах добре очертанията на мускулестите му гърди.

— Тук най-често се събират хлапета — обясних. — Но е близо до реката и затова реших, че трябва да го видиш.

— Аха. — Погледна ме мълчаливо за секунда. — С какво се занимаваш в Чикаго, когато не работиш? — Подпря се на бюрото, взе една изсъхнала роза от вазата и започна да къса листата й.

— С какво се занимавам ли?

— Имаш ли си гадже? Сигурно имаш.

— Нямам. Отдавна не съм имала гадже.

Започна да къса венчелистчетата на розата. Не можех да разбера дали се интересува от отговора ми. Погледна ме и се усмихна широко.

— Ти си костелив орех, Камий. Не си лесна. Караш ме да се потрудя. Това ми харесва, различно е. На повечето момичета не можеш да им затвориш устата. Не се обиждай.

— Не се старая да бъда трудна. Просто не очаквах такъв въпрос — отговорих, като се окопитих. Неангажиращи общи приказки, това го владеех. — Ами ти имаш ли си гадже? Обзалагам се, че са две. Блондинка и брюнетка, за да ти отиват на вратовръзките.

— Нищо подобно. В момента нямам гадже, а последната беше червенокоса. Не отиваше на нищо, което притежавах. Затова трябваше да я разкарам. Жалко, беше добро момиче.

По принцип Ричард беше от мъжете, които не харесвам: родени и израсли без никакви лишения — красив, чаровен, умен, вероятно богат. Такива мъже никога не са ми били особено интересни; не ми носеха тръпка и обикновено бяха страхливци. Инстинктивно бягаха от ситуации, които могат да ги засрамят или да ги поставят в неловко положение. Но Ричард не ми беше скучен. Може би защото усмивката му беше малко пакостлива. Или може би защото си изкарваше хляба, като се сблъскваше с ужасни неща.

— Ти идвала ли си тук като малка, Камий? — Гласът му беше тих, почти срамежлив. Погледна настрани и на следобедното слънце косата му заблестя в златисто.

— О, да. Това е идеалното място за непозволени занимания.

Ричард се приближи, подаде ми остатъка от розата и погали с пръст потната ми буза.

— Виждам. За първи път ми се иска да съм израснал в Уинд Гап.

— Двамата с теб със сигурност щяхме да се спогодим — казах и бях искрена. Изведнъж ми стана тъжно, че никога не съм познавала момче като Ричард; някого, който ми поставя предизвикателства.

— Знаеш, че си красива, нали? — попита той. — Щях да ти го кажа, но реших, че няма да те впечатли. Затова…

Изви главата ми към себе си и ме целуна, първо бавно, после, след като не направих опит да се отдръпна, ме прегърна и провря езика си в устата ми. За първи път от три години някой ме целуваше. Прокарах ръце между плещите му и розата се разпадна при натиска в гърба му. Дръпнах яката му надолу и погалих с език врата му.

— Мисля, че си най-красивата жена, която съм виждал — каза той, като галеше с пръст брадичката ми. — Първия път, когато те видях, не можах да събера мислите си до вечерта. Викъри ме изгони да си ходя. — Засмя се.

— И аз мисля, че си красив мъж — отговорих, като го държах за ръцете, за да му попреча да ме опипва. Ризата ми беше тънка и не исках да открие белезите ми.

— „И аз мисля, че си красив мъж“? — изсмя се той. — Боже, Камий, тебе май никак не те бива в романтиката, а?

— Сварваш ме малко неподготвена. На първо място, това между нас не е добра идея.

— Ужасно е. — Целуна ме по ухото.

— И освен това… не искаш ли да огледаш мястото?

— Госпожице Прийкър, огледах това място още втората седмица, след като дойдох. Сега исках само да те заведа на разходка.

Оказа се, че огледал още две места, които мислех да му покажа. В една изоставена ловна хижа в южния край на гората беше намерил жълта плетена панделка за коса, която никой от родителите на двете момичета не беше разпознал. На стръмните възвишения на изток от Уинд Гап, където можеше да седиш и да се любуваш на река Мисисипи далече под теб, бе открил отпечатък от детска маратонка, който не съвпадаше с обувките на нито една от жертвите.

В тревата имало и капки кръв, но не от групата на някое от двете деца. Отново бях безполезна. Но пък Ричард явно не се притесняваше от това. Въпреки всичко отидохме с колата до възвишенията, взехме няколко бири и седнахме на слънце да гледаме Мисисипи, сива и искряща като мързелива змия.

Това беше едно от любимите места на Мериан, когато бе в състояние да стане от леглото. Отново усетих тежестта й на гърба си и слабите й ръчички, стиснали раменете ми; чух кискането й до ухото си.

— Къде би завела едно момиченце, за да го удушиш? — попита Ричард.

— В колата или вкъщи — отговорих, като се сепнах.

— А за да извадиш зъбите й?

— Някъде, където мога после да почистя добре. В някое мазе. Вана. Момиченцата са били вече мъртви, нали?

— Това един от трите въпроса ли е?

— Да.

— Били са мъртви.

— Достатъчно отдавна, за да не кървят, докато убиецът вади зъбите?

Един шлеп, носещ се по реката, започна да се завърта странично в течението; на борда излязоха двама мъже с дълги пръти, за да го върнат в правилната посока.

— При Натали имаше кръв. Зъбите са били извадени непосредствено след удушаването.

Представих си Натали Кийн, с изцъклени кафяви очи, просната във вана, докато някой изтръгва зъбите от устата й. Капки кръв по брадичката й. Ръка, стискаща клещи. Женска ръка.

— Вярваш ли на Джеймс Капизи?

— Честно казано, не знам дали да му вярвам, Камий? Хлапето е адски уплашено. Майка му постоянно ни звъни да поставим охрана пред дома им. Той е сигурен, че жената ще отиде за него. Опитах се да го попритисна, обвиних го, че лъже, за да видя дали ще промени разказа си. Нищо подобно. — Ричард се обърна с лице към мен. — Сигурен съм в едно: Джеймс Капизи вярва в това, което казва. Но не виждам как може да е вярно. Не съвпада с никой психологически профил, който знам. И не ми изглежда правдоподобно. Полицейска интуиция. Ти си говорила с него. Какво мислиш?

— Съгласна съм с теб. Питам се дали не е уплашен заради рака на майка си и не проектира страховете си по някакъв начин. Не знам. А какво мислиш за Джон Кийн?

— От гледна точка на психологическия профил: подходяща възраст, от семейството на едната жертва е, изглежда може би прекалено разстроен от нещастието.

— Все пак сестра му беше убита.

— Да. Но… аз съм мъж и мога да ти кажа, че момчетата на тази възраст по-скоро биха се самоубили, отколкото да плачат пред хора. А той рони сълзи из целия град.

Ричард изсвири глухо на гърлото на празната си бутилка — като любовен повик към един минаваш по реката влекач.

Луната беше изгряла и цикадите вече свиреха с пълна сила, когато Ричард ме остави пред къщи. Ритъмът на цвърченето им съвпадаше с пулсирането между краката ми, където му бях позволила да ме докосне. Смъкнах ципа си, насочих ръката му към клитора си и го оставих да опипва и изследва грапавите очертания на белезите ми. Чукахме се като възбудени тийнейджъри (кнедла запулсира твърда и розова на левия ми крак, когато свършвах) и когато отворих вратата, лепнех и миришех на секс.

Майка ми седеше на долното стъпало с гарафа коктейл амарето. Носеше розова нощница с бухнали ръкави и копринена панделка покрай деколтето. Ръцете й бяха ненужно омотани с нов снежнобял бинт, който тя бе успяла да запази безупречно чист, въпреки че беше пияна. Олюля се леко, когато влязох, като призрак, който се колебае дали да изчезне. Остана.

— Камий. Ела, седни. — Махна с белите си ръце към мен. — Не! Първо си вземи чаша от кухнята. Можеш да пийнеш с мама. Със своята майка.

Ще бъде жалка история, помислих си, докато вземах чаша. Но освен това си казах: Да си поприказваме само двете! Пропуснат разговор от детството. Можехме да поправим нещата.

Адора ми наля безотговорно, но с безупречна точност — напълни чашата ми до ръба точно преди да прелее. Трудността беше да я поднеса до устните си, без да я разплискам. Тя се подсмихна, докато ме гледаше. Облегна се на парапета, подви краката си и отпи от своята чаша.

— Мисля, че най-сетне разбрах защо не те обичам — заяви.

Знаех, че не ме обича, но никога не я бях чувала да го признае открито. Опитах се да си внуша, че съм заинтригувана, като учен, който е на път да направи голямо откритие, но гърлото ми се свиваше и трябваше да се насиля, за да дишам.

— Напомняш ми на майка ми. Джоя. Толкова студена и дистанцирана, и толкова самодоволна. Майка ми също не ме обичаше. И ако вие, момичета, не ме обичате, и аз няма да ви обичам.

Изпитах внезапен гняв.

— Никога не съм казвала, че не те обичам. Това е нелепо. Това е адски нелепо. Ти си тази, която никога не ме е харесвала, дори като малка. Никога не съм получавала нищо друго освен студенина от теб, затова не се опитвай да хвърлиш вината върху мен. — Започнах да търкам силно дланите си в ръба на стълбата. Майка ми се подсмихна и това ме накара да спра.

— Винаги си била своенравна, никога не си се държала добре. Спомням си, когато беше на шест или седем. Исках да ти сложа ролки, за да те накъдря за училищната снимка. Вместо това ти отряза косата си с шивашката ми ножица. — Не си спомнях да съм правила такова нещо. Бях чула обаче, че Ан го е направила.

— Не съм правила нищо такова, мамо.

— Упорита. Като онези момиченца. Опитах се да бъда близка с тях, с онези мъртви момиченца.

— Как така близка?

— Напомняха ми за теб, както лудуваха из целия град. Като малки красиви животинчета. Помислих си, че ако се сближа с тях, може би ще започна да те разбирам по-добре. Ако започнех да харесвам тях, може би щях да мога да харесвам и теб. Но не можах.

— Не съм и очаквала. — Големият часовник удари единайсет. Запитах се колко ли пъти майка ми го е чувала, още от дете.

— Когато бях бременна с теб, когато бях още момиче — много по-млада, отколкото си сега — мислех, че ти ще ме спасиш. Мислех, че ще ме обичаш. И че после майка ми ще ме заобича. Каква заблуда. — Гласът й беше писклив и суров.

— Била съм бебе.

— Още от самото начало не слушаше, не искаше да сучеш. Сякаш ме наказваше, че съм те родила. Караше ме да изглеждам като глупачка. Като дете.

— Ти си била дете.

— А сега се връщаш и единственото, което мога да си мисля, е: „Защо Мериан, а не тя?“

Гневът ми внезапно утихна и премина в черно отчаяние. Пръстите ми напипаха една треска на дървения под. Забих я под нокътя си. Нямаше да заплача за тази жена.

— И на мен не ми е приятно да съм тук, мамо, ако така ще се почувстваш по-добре.

— Толкова си противна.

— Учила съм се от теб.

Майка ми изведнъж замахна и ме сграбчи с две ръце. Посегна зад гърба ми и с нокът описа кръг на мястото, където нямах белези.

— Само това място си оставила — прошепна. Дъхът й беше влажен и застоял, като излизащ от дълбок кладенец.

— Да.

— Някой ден ще издълбая името си там.

Разтърси ме веднъж, после ме пусна. Стана и ме остави там с топлите остатъци от питиетата ни.

Допих коктейлите и си легнах. Сънувах мрачни кошмари. Майка ми ме беше разрязала и вадеше органите ми, подреждаше ги на леглото. Бродираше инициалите си върху всеки от тях, после ги връщаше в тялото ми заедно с куп други забравени предмети: една електриковооранжева гумена топка, която си бях купила от автомат за играчки, когато бях на десет; виолетови вълнени чорапи, които носех на дванайсет; евтин златист пръстен, който едно момче ми беше подарило в осми клас. Всеки предмет ми носеше облекчение, че все пак не съм го изгубила.

Когато се събудих, минаваше обяд и се почувствах объркана и уплашена. Отпих глътка водка от манерката, която винаги носех, после изтичах в тоалетната и я повърнах заедно със сладникава кафява слюнка от амаретото миналата нощ.

Съблякох се и седнах във ваната; порцеланът охлади гърба ми. Излегнах се назад, пуснах водата и я оставих бавно да ме покрие, да напълни ушите ми, докато не се потопиха напълно с едно задоволителното фуф! на потъващ кораб. Дали щях да издържа да оставя водата да покрие цялото ми лице, да ме удави с отворени очи? Само да си наложа да стоя така, докато нивото се вдигне още пет сантиметра, и всичко щеше да свърши.

Водата започна да щипе очите ми, покри носа ми, обгърна ме изцяло. Представих си се гледана отгоре: с обезобразена кожа и лице, все още проблясващо под тънък слой вода. Тялото ми отказа да стои мирно. Корсаж, мръсен, натякване, вдовица! — закрещя то. Стомахът и гърлото ми се стегнаха в конвулсии. Пръст, курва, кух! За няколко мига си наложих дисциплина. Какъв чист начин да умреш. Цвят, разцъфнал, гиздав.

Изскочих на повърхността, вдишах отчаяно въздух. Задъхана, с извита към тавана глава. „Спокойно, спокойно — казах си. — Спокойно, момиче, ще се оправиш.“ Погалих се по бузата, започнах да се утешавам като бебе — жалка картинка — но дишането ми се нормализира.

После получих пристъп на паника. Извих ръка зад гърба си и опипах участъка здрава кожа. Още беше гладка.

Над града бяха надвиснали ниски черни облаци и слънчевите лъчи така преминаваха отстрани, че оцветяваха всичко в бледожълто, сякаш бяхме буболечки под флуоресцентна лампа. Все още не се бях окопитила от разговора с майка ми и слабата светлина ми се отразяваше добре. Имах среща с Мередит Уилър за интервю относно семейство Кийн. Истината беше, че след като сега Джон живееше в пристройката зад къщата на Мередит, нямаше начин да стигна до него, без да мина през нея. Бях сигурна, че това адски й харесва.

Минах по Главната, за да взема колата си от мястото, където я бях зарязала, преди да тръгна с Ричард миналия ден. Изтощено се отпуснах на седалката. И пак успях да стигна до дома на Мередит половин час преди срещата. Като знаех какво пудрене и контене ще падне, за да се подготви за интервюто, предположих, че ще ме настани да я изчакам на задната тераса и така ще имам възможност да видя Джон. Оказа се, че тя изобщо не си е вкъщи, но чух музика отзад и когато последвах звука, заварих четирите малки блондинки с лъскави бикини в единия край на басейна да си предават цигара марихуана и Джон, седнал на сянка в другия край, да ги зяпа. Ама беше със съвършен тен, руса и прекрасна, без следа от вчерашния махмурлук. Изглеждаше деликатна и цветна като бонбон.

При гледката на цялата тази гладка плът почувствах, че кожата ми започва да се бунтува. Нямаше да понеса разговор с тях в допълнение към остатъчната ми паника, затова останах да ги наблюдавам от ъгъла на къщата. Всеки можеше да ме види, но никой не ми обърна внимание. Трите приятелки на сестра ми скоро се излегнаха на кърпите, замаяни от марихуаната.

Ама се изправи и като гледаше Джон, започна да маже с плажно масло раменете си, гърдите си, да пъха ръце под сутиена на банския си, като внимателно наблюдаваше младежа. Джон не реагира; седеше безучастно като хлапе, което от шест часа зяпа телевизора. Колкото по-съблазнително галеше тялото си тя, толкова по-малко внимание й обръщаше той. От едната страна сутиенът й се беше смъкнал леко и отдолу се показваше стегнатата гърда. На тринайсет години, помислих си, но изпитах възхищение към нея. Когато бях тъжна, аз наранявах себе си. Сестра ми нараняваше другите хора. Когато копнеех за внимание, аз се предлагах на момчетата: Правете каквото искате; само ме харесвайте. Сексуалните предложения на Ама бяха като форма на агресия. Дълги хубави крака и тънки китки, писклив детски глас, и всичко това използвано като оръжие. Прави каквото поискам аз; и може да те харесам.

— Ей, Джон, на кого ти приличам? — извика тя.

— На малко момиченце, което се държи гадно и се мисли за по-красиво, отколкото е — отговори той. Седеше на ръба на басейна по къс панталон и тениска, със стъпала, натопени във водата. Краката му бяха покрити с фини, почти женствени тъмни косми.

— Така ли? Тогава защо не престанеш да ме зяпаш от удобното си скривалище? — каза тя, като посочи с крак към бараката за файтони, на чието единствено прозорче се виждаха сини карирани завеси. — Мередит ще ревнува.

— Искам да те държа под око, Ама. Знай, че винаги те държа под око.

Предположих, че сестра ми е влизала в стаята му без позволение и е тършувала из вещите му. Или го е чакала в леглото му.

— О, със сигурност съм ти много интересна сега — засмя се тя и се разкрачи. Изглеждаше зловещо на слабата светлина, на лицето й се образуваха сенки.

— Някой ден и твоят ред ще дойде, Ама — каза той. — Скоро.

— Голям мъж. Доколкото чух — извика тя. Кайли вдигна глава, погледна приятелката си, усмихна се и пак легна.

— И търпелив.

— Ще ти трябва. — Тя му изпрати въздушна целувка.

Амаретото се разбунтува в стомаха ми. От тази размяна на закачки започна да ми се повдига. Не ми харесваше Джон Кийн да флиртува с Ама, колкото и провокативно да се държеше тя. Все пак беше само на тринайсет.

— Привет — извиках.

Ама се надигна и размаха пръст към мен. Две от блондинките погледнаха, после пак се изтегнаха на кърпите. Джон загреба шепа вода от басейна и наплиска лицето си. Погледна ме и се усмихна смутено. Опитваше се да прецени каква част от разговора съм успяла да чуя. Бях на еднакво разстояние от двете страни и се приближих към Джон, седнах на няколко крачки от него.

— Чете ли статията? — попитах го и той кимна.

— Да, благодаря, хубава е. Поне онази част за Натали.

— Дойдох да поприказвам малко с Мередит за Уинд Гап. Може да стане дума и за Натали. Нали нямаш нищо против?

Той сви рамене:

— Няма проблем. Мередит още не се е прибрала. Нямало захар за чая. Тя се вбеси и хукна към магазина даже без да се гримира.

— Скандално.

— За Мередит, да.

— Как вървят нещата тук?

— Нормално — отговори той. Потупа леко дясната си ръка. За успокоение. Пак ми стана жал за него. — Не знам дали някъде нещата вървят добре, затова не мога да преценя дали тук е по-хубаво или по-лошо. Ако ме разбираш.

— Например: Тук всичко е ужасно и искам да умра, но не се сещам за друго място, където предпочитам да бъда. Така ли се чувстваш? — попитах. Той ме погледна с немигащи сини очи, отразяващи елипсовидния басейн.

— Точно това имам предвид. — „Свиквай“, помислих си.

— Мислил ли си да потърсиш помощ от специалист, да отидеш на психолог? Може да ти помогне.

— Да, Джон, може да помогне да овладееш импулсите си. Те могат да бъдат фатални, знаеш ли? Не искаме повече момиченца да бъдат открити с изтръгнати зъби.

Ама се беше вмъкнала в басейна и се плацикаше на два метра от нас.

Джон се изправи рязко и за секунда си помислих, че ще скочи при нея и ще я сграбчи за гърлото. Вместо това той размаха пръст, отвори уста, пак я затвори и се оттегли към бараката си.

— Това беше много жестоко — казах й аз.

— Но пък беше смешно — отбеляза Кайли, която плуваше на яркорозов надуваем дюшек.

— Какъв смотаняк — добави Келси, която мина покрай нас, плувайки кучешката.

Джодис седеше на кърпата си със свити, притиснати до брадичката колене и гледаше към бараката.

— Държа се толкова мило към мен онази нощ. Сега си толкова различна — прошепнах на сестра си. — Защо?

Въпросът ми, изглежда, я стъписа за секунда.

— Не знам. Иска ми се да мога да го поправя. Наистина.

Отдалечи се с плуване и в този момент Мередит се показа на вратата и ме извика със сприхав глас.

Домът на Уилър ми изглеждаше познат: огромен плюшен диван, масичка с модел на платноходен кораб по средата, кадифена кушетка в жизнерадостно жълтозелено, черно-бяла снимка на Айфеловата кула под остър ъгъл. Всичко като от пролетния каталог на модно списание за мебели. Та даже до лимоновожълтите чинийки, които Мередит сложи на масата с по една тарталетка с касис и желе във всяка от тях.

Тя носеше лека лятна рокля с цвят на недозряла праскова, а косата й беше спусната върху ушите и вързана на тила, за чието оформяне точно в този вид сигурно бяха отишли двайсет минути. Изведнъж много ми заприлича на майка ми. Би могла много по-убедително от мен да бъде дъщеря на Адора. Усетих надигаща се завист и се помъчих да я потисна, докато тя наливаше студен чай за всяка от нас и се усмихваше.

— Нямам представа какво ти говореше сестра ти, но предполагам, че е било нещо гадно или мръсно, затова извинявай — каза. — Макар че Ама е истинската тарторка на компанията. — Погледна тарталетата в чинията си, но не изглеждаше склонна да я яде. Беше прекалено красива.

— Ти сигурно познаваш Ама по-добре от мен — признах. — Двамата с Джон…

— Ама е едно объркано дете — прекъсна ме тя, като кръстоса крака, после пак ги изпъна, оправи роклята си. — Страхува се, че ще увехне и ще бъде издухана като сухо листо, ако цялото внимание не е върху нея. Особено на момчетата.

— Защо не обича Джон? Сега пак намекна, че той е убил Натали.

Извадих диктофона и натиснах копчето за запис отчасти защото не исках да губя време за празни приказки, отчасти защото се надявах, че ще каже нещо за Джон, което мога да включа в материала си. Ако той бе основният заподозрян поне за част от жителите на Уинд Гап, имах нужда от коментар.

— Това е типично за Ама. Просто обича да бъде гадна. Джон обича мен, а не нея и затова тя постоянно го напада. Когато не се опитва да ми го открадне. Като че ли има някакви шансове.

— Изглежда обаче, че според много хора Джон може да има нещо общо с убийствата. Защо мислиш, че го подозират.

Тя сви рамене, нацупи устните и се вгледа във въртящата се лента за няколко секунди.

— Знаеш как е. Той не е от града. Умен, забавен и осем пъти по-красив от всяко друго момче в околността. Хората предпочитат той да е убиецът, защото така би означавало, че това… зло не е дошло от Уинд Гап. Дошло е отвън. Яж си тарталетата.

— Вярваш ли, че е невинен? — Отхапах от сладката и малко от желето потече по устните ми.

— Разбира се, че не вярвам. Глупави клюки. Това, че някой е излязъл да се поразходи с колата… тук много хора го правят. Джон просто избра неподходящ момент.

— Ами семействата? Какво можеш да ми кажеш за двете момичета?

— Бяха прекрасни деца, много възпитани и мили. Като че ли Господ взе най-добрите момичета, за да бъдат при него на небето.

Думите й бяха предварително репетирани, звучаха адски фалшиво. Даже усмивката й беше престорена: нито прекалено сдържана, нито твърде широка. Точната усмивка за повода. Смела и негубеща надежда, беше посланието.

— Мередит, знам, че това не е истинското ти мнение за момичетата.

— Добре, какво искаш да ти кажа? — тросна се тя.

— Истината.

— Не мога. Джон ще ме намрази.

— Мога да не споменавам името ти в статията.

— Тогава какъв е смисълът да давам интервю?

— Ако знаеш за момичетата нещо, което другите премълчават, трябва да ми кажеш. Това може да отклони вниманието от Джон, в зависимост от информацията.

Мередит отпи сдържано глътка чай и потупа леко със салфетката ягодовочервените си устни.

— Обаче може ли все пак да споменеш името ми някъде в статията?

— Мога да го спомена някъде другаде.

— Искам да цитираш това нещо, дето Господ ги е прибрал на небето — глезено каза тя. Събра ръце и се усмихна дяволито.

— Не. Това не става. Ще използвам цитата, че Джон е от друг град и затова хората клюкарстват по негов адрес.

— Защо не можеш да използваш цитата, който аз искам? — Представих си Мередит като петгодишна, облечена като принцеса и негодуваща, защото любимата й кукла не харесва въображаемия й чай.

— Защото противоречи на много неща, които чух досега, и защото никой не говори така. Звучи фалшиво.

Това беше най-жалкото пазарене, което съм имала с интервюиран, и абсолютно неетичен начин да си върша работата. Обаче исках да чуя нейния разказ. Мередит подръпна сребърната верижка на врата си и ме погледна изпитателно.

— Ти можеше да станеш фотомодел, знаеш ли? — каза неочаквано.

— Съмнявам се — отговорих дръпнато. Всеки път, когато някой ми казваше, че съм красива, се сещах за всички грозни неща, скрити под дрехите ми.

— Могла си. Когато бях малка, винаги съм искала да бъда като теб. Мислех си за теб, знаеш ли? Нали майките ни са приятелки, та затова знаех, че си в Чикаго, и си те представях в голяма скъпа къща с няколко малки палавници и някой як жребец, инвестиционен банкер за съпруг. Всички сте се събрали в кухнята и пиете портокалов сок, а после той се качва на ягуара си и тръгва за работа. Но явно всичко това са били само глупави фантазии.

— Явно. Но все пак звучи добре. — Отхапах още малко от тарталетата. — Сега ми разкажи за момиченцата.

— Да говорим по същество, а? Никога не си обичала празни приказки. Знам за сестра ти. Знам, че си имала сестра, която е умряла.

— Мередит, можем да си поприказваме. Ще ми бъде приятно. След като свършим с това. Нека да се върнем на тази история и после може да се позабавляваме. — Нямах намерение да говоря и минута повече с нея, след като взема интервюто.

— Добре… Ето какво. Мисля, че знам защо… зъбите… — Направи жест, имитиращ изваждане.

— Защо?

— Не мога да разбера защо никой не признава този факт.

Мередит се огледа неспокойно.

— Не си го чула от мен, разбрано? — продължи. — Двете момиченца, Ан и Натали, хапеха.

— Как така хапеха?

— И двете. Бяха агресивни. Имам предвид опасно агресивни. Като момчета. Но не се биеха. Хапеха. Погледни.

Показа ми дясната си ръка. Точно под палеца имаше три бели белега, които блестяха на вечерната светлина.

— Това ми е от Натали. Това също. — Вдигна косата си и ми показа лявото си ухо; половината от меката част липсваше. — Ухапа ръката ми, когато й лакирах ноктите. Изведнъж реши, че не й харесва, но аз й казах да ме остави да свърша и когато не пуснах ръката й, тя заби зъбите си в моята.

— А ухото?

— Бях останала да преспя у тях една нощ, след като колата ми не можа да запали. Спях в стаята за гости и изведнъж се събудих от страшна болка, сякаш ухото ми гореше. Чаршафите бяха целите в кръв. Опитах се да избягам, но Натали го беше захапала. И пищеше, сякаш тя гори. Тези писъци бяха по-ужасни от самото хапане. Наложи се господин Кийн да я хване. Това хлапе имаше сериозни проблеми. Потърсихме парчето от ухото ми, за да видим дали могат да ми го зашият, но го нямаше. Предполагам, че го е глътнала. — Мередит се изсмя мрачно. — Но сега повече я съжалявам.

Лъжа.

— Ан, и тя ли беше толкова лоша? — попитах.

— По-лоша. В целия град има хора с белези от нейните зъби. Включително майка ти.

— Какво? — Ръцете ми се изпотиха и вратът ми изтръпна.

— Майка ти й давала частни уроци, но Ан нищо не разбирала. Накрая се ядосала, оскубала майка ти и я ухапала по китката. С все сила. Мисля, че се е наложило да я шият.

Представих си тънката ръка на майка ми, стисната между малки зъби; как Ан тръска главата си като куче; как кръвта разцъфва върху ръкава на Адора и устните на момиченцето. Писък, облекчение.

Малък кръг от назъбени белези и вътре в него — участък безупречна кожа.