Отворени рани

5

Когато слязох за закуска, Алън носеше бял панталон с безупречно изгладени ръбове и бледозелена риза. Седеше сам до масивната махагонова маса в трапезарията и лъскавата повърхност отразяваше бледо силуета му. Погледнах демонстративно краката на масата, за да видя за какво беше цялата врява снощи. Алън се престори, че не забелязва. Ядеше рохко яйце от купичка с чаена лъжичка. Когато ме погледна, една струйка полутечен жълтък потече като слюнка по брадичката му.

— Камий. Седни. Какво да кажа на Гайла да ти донесе?

Разклати сребърното звънче, оставено до него на масата, и на вратата на кухнята се показа Гайла — селско момиче, което преди десет години бе сменило отглеждането на прасета с чистене и готвене в дома на майка ми. Беше висока колкото мен — над средния ръст — но сигурно нямаше петдесет килограма. Бялата колосана рокля, която носеше вместо униформа, висеше хлабаво от всичките й страни като камбана.

Майка ми влезе покрай нея, целуна Алън по бузата и постави една круша пред стола, на който обичайно сядаше, върху памучна салфетка.

— Гайла, нали си спомняш Камий?

— Разбира се, госпожо Крелин — отговори прислужницата, като обърна лисичето си лице към мен. Усмихна ми се с криви зъби и напукани, белещи се устни. — Здравей, Камий. Имам яйца, препечени филийки и плодове.

— Само кафе, ако обичаш. Със сметана и захар.

— Камий, избрали сме храната специално за теб — каза майка ми, като отхапа от дебелия край на крушата. — Вземи поне един банан.

— И банан — обяви Гайла с ехидна усмивка и се върна в кухнята.

— Камий, трябва да ти се извиня за снощи — започна Алън. — Ама преживява една от своите кризи.

— Много е емоционална — добави майка ми. — В повечето случаи по сладък начин, но понякога е малко трудна.

— Това вчера не беше малко — отбелязах. — Беше сериозна истерия за тринайсетгодишно момиче. Даже малко плашеща. — Чикагският ми темперамент се завръщаше: по-уверен и със сигурност по-нахакан. Това ми донесе облекчение.

— Да. Е, и ти не беше цвете на нейните години.

Не можах да разбера какво точно има предвид майка ми: самонараняването, пристъпите на неудържим плач от мъка по сестра ми или разюздания сексуален живот, който бях започнала да водя. Реших само да кимна.

— Дано днес да е по-добре — казах с тон, предполагащ край на разговора, и станах да си ходя.

— Моля те, Камий, седни — тихо каза Алън, като бършеше устата си. — Разкажи ни за Ветровития град. Отдели ни една минутка.

— Ветровитият град е добре. Работата върви, получавам добри отзиви.

— Какво включват тези добри отзиви — поинтересува се той. Приведе се към мен и събра ръце, сякаш мислете, че много ще ме очарова с въпроса си.

— Напоследък работих по доста горещи репортажи. От началото на годината отразявах вече три убийства.

— И това хубаво ли е, Камий? — попита майка ми, като спря да гризе крушата. — Не мога да разбера откъде идва това твое влечение към всичко грозно. Сякаш нямаш достатъчно в живота си и без да го търсиш специално.

Изсмя се — писклив звук като от внезапно изпуснат балон.

Гайла донесе кафето и един банан, заврян в купичка. Точно когато тя излизаше, влезе Ама. Размениха се като актьори в салонен фарс. Целуна майка ми по бузата, каза „добро утро“ на Алън и седна срещу мен. Ритна ме веднъж под масата и се засмя. О, това ти ли беше?

— Извинявай, че трябваше да ме гледаш в такова състояние, Камий. Особено при положение че не се познаваме добре. Просто съм в труден период. — Усмихна се пресилено. — Но вече се събрахме. Ти си като бедната Пепеляшка, а аз като злата доведена сестра. Полусестра.

— В теб няма нито прашинка зло, миличка — обади се баща й.

— Обаче Камий е първата. Първата винаги е по-добрата. Сега, когато се върна, повече ли ще я обичате от мене? — попита тя. Започна въпроса игриво, но бузите й се изчервиха, докато чакаше отговора на майка ми.

— Не — тихо отвърна Адора. Гайла постави чиния с шунка пред Ама и тя сипа малко мед отгоре на тънка струйка.

— Защото обичаш мен — каза момичето. Усетих гадната миризма на месо, подправено със сладко. — Иска ми се да ме бяха убили.

— Ама, не говори така — смъмри я майка ми, като пребледня. Вдигна треперещи пръсти към миглите си, но се овладя и пак ги свали на масата.

— Така повече нямаше да се тревожа за нищо. Когато умре, човек става съвършен. Щях да стана като принцеса Даяна. Сега всички я обичат.

— Ти си най-обичаното момиче в цялото училище, а вкъщи всички те обожаваме, Ама. Не бъди алчна.

Ама пак ме ритна под масата и се усмихна демонстративно, сякаш е изяснила някакъв много важен въпрос. Заметна края на дрехата, която носеше, през рамо и аз осъзнах, че не носи пеньоар, както първоначално си бях помислила, а просто се е увила с един син чаршаф. Майка ми също забеляза.

— Какво, по дяволите, си облякла, Ама?

— Това е моята моминска рокля. Ще отида в гората да си поиграя на Жана д‘Арк. Момичетата ще ме изгорят на клада.

— Няма да направиш такова нещо, миличка — сряза я майка ми и грабна меда от ръцете й, за да не й позволи да сипе още върху шунката. — Две момичета на твоята възраст са мъртви, а ти още искаш да ходиш в гората да си играеш?

Децата в гората играят луди, тайни игри. Спомних си началото на стихотворението, което едно време знаех наизуст.

— Не се тревожи, нищо няма да ми се случи — успокои я Ама с фалшива усмивка.

— Ще стоиш тук.

Ама набоде ядно едно парче шунка на вилицата и измърмори някаква обида. Майка ми се обърна към мен, като вирна глава. Диамантът на безименния й пръст, проблесна сякаш ми даваше сигнал SOS.

— Слушай, Камий, защо не направим нещо приятно, докато си тук? — попита. — Може да си организираме пикник в задния двор. Или да вземем кабриолета, да се разходим, може би да поиграем голф в Уудбъри. Гайла, донеси ми чаша студен чай, ако обичаш.

— Идеята ти е много добра. Но първо трябва да видя колко още ще стоя тук.

— Да, няма да е зле и ние да знаем. Разбира се, можеш да останеш колкото си поискаш. Просто ще е добре да знаем, за да можем да си правим плановете.

— Разбира се. — Отхапах от банана, който имаше вкус на зелена тиква.

— Или може с Алън да ти дойдем на гости по някое време тази година. Досега не сме били в Чикаго. — Клиниката ми се намираше на деветдесет минути южно от града. Майка ми беше пристигнала на летище „О‘Хеър“ и дойде с такси. Струваше й 128 долара, 140 с бакшиша.

— И това ще е добре. Имаме хубави музеи. Езерото ще ти хареса.

— Вече не знам дали ще съм в състояние да се радвам на водата.

— Защо? — попитах, въпреки че се досещах.

— След като онова момиченце, малката Ан Неш, беше намерено удавено в реката. — Мама замълча за момент, за да отпие глътка студен чай. — Аз я познавах.

Ама измрънка и започна да се върти на стола.

— Не се е удавила — уточних, като знаех, че това ще подразни Адора. — Била е удушена. После са я хвърлили в реката.

— И после момиченцето на Кийн. Обичах и двете. Много ги обичах.

Майка ми се загледа тъжно в стената и Алън постави ръка върху нейната. Ама се изправи, изскимтя като развълнувано кученце, което може изведнъж да залае, и изтича по стълбите на горния етаж.

— Горкичката — каза майка ми. — И тя го преживява почти толкова тежко, колкото мен.

— Сигурна съм в това. Все пак се е виждала с тези момичета всеки ден — отбелязах заядливо. — Ти откъде ги познаваше?

— Уинд Гап, мисля, че няма нужда да ти напомням, е малко градче. Те бяха симпатични, красиви момиченца. Малки красавици.

— Обаче не си ги познавала лично.

— Познавах ги. И двете ги познавах.

— Откъде?

— Камий, моля ти се не прави така. Току-що ти казах, че съм разстроена и притеснена, а вместо да ме успокоиш, ти ме нападаш.

— Значи така. Зарекла си се да не припарваш повече до водни басейни?

Майка ми издаде рязък, хриплив звук.

— Веднага млъкни, Камий.

Загърна салфетката около остатъците от крушата, сякаш повиваше пеленаче, и излезе. Алън тръгна след нея, като си подсвиркваше вманиачено като едновремешен пианист, озвучаващ ням филм.

Всяка трагедия, която се случва на света, сполетява майка ми и това е нещото в нея, от което най-много ми се драйфа. Тя се тревожи за преживели нещастие хора, които никога не е виждала. Плаче на новини от всички точки на планетата. Човешката жестокост е твърде непоносима за нея. След смъртта на Мериан не излезе от стаята си цяла година. А това беше прекрасна стая: легло с балдахин, голямо колкото испански галеон; тоалетка, отрупана с матови шишенца с парфюми. Под, толкова красив, че го бяха снимали от няколко списания за интериорен дизайн: изработен от плочки истинска слонова кост, той огряваше нагоре цялото помещение. Тази стая и нейният разточителен под винаги ме бяха привличали, още повече защото ми бяха забранени. Знаменитости като Труман Уинсло, кметът на Уинд Гап, идваха да я виждат всяка седмица, като носеха свежи цветя и класически романи. От време на време зървах майка си, когато вратата се отвореше, за да влезе някой посетител. Винаги я виждах в леглото, подпряна на куп възглавници, облечена в някоя от тънките си нощници на цветчета. Никога не се престраших да вляза.

Срокът, който Къри ми беше дал за статията, изтичаше след два дни, а аз нямах почти никакъв материал. Седях в леглото с тържествено събрани върху корема ръце като мъртвец и мислех за известната ми до момента информация, опитвах се да я структурирам. Никой не беше видял отвличането на Ан Неш миналия август. Тя просто беше изчезнала и трупът й бе намерен във Фолс Крийк десет часа по-късно. Била удушена четири часа след отвличането. Колелото й не беше открито. Ако трябваше да дам някаква теория, предполагах, че е познавала похитителя си. Да отвлечеш насила дете с велосипед, е твърде шумна задача по тези тихи улици. Дали е бил някой от църквата или дори от квартала? Някой, на когото е имала доверие.

Ако убиецът е бил толкова предпазлив първия път обаче, защо е отвлякъл Натали посред бял ден пред очите на неин приятел? Не изглеждаше логично. Ако Джеймс Капизи е стоял по-близо до гората, вместо да се наслаждава на забранените слънчеви лъчи, дали сега той щеше да е мъртъв? Или Натали Кийн е била набелязана специално? Освен това тя е била държана по-дълго: изчезнала е два дни преди да бъде открита мъртва в тясната пролука между стените на железарията и фризьорския салон на често посещаваната Главна улица.

Какво е видял Джеймс Капизи? След разговора с момчето останах с известни подозрения. Не че не му вярвах. Но децата възприемат различно шокиращите събития. Момченцето беше видяло нещо ужасно и този ужас се бе трансформирал в злата вещица от приказките, в жестоката снежна кралица. Но дали престъпникът просто не е изглеждал женствен? Хилав мъж с дълга коса, травестит или момче с по-нежни черти? Жените не убиваха по този начин, просто не го правеха. Можете да преброите известните жени серийни убийци на пръстите на едната си ръка и жертвите им почти винаги са мъже — убийствата обикновено са със сексуален мотив. От друга страна обаче, върху момичетата не е имало сексуално посегателство и това също не беше обичайно.

Изборът на двете момиченца също бе странен. Ако не беше Натали Кийн, бях склонна да си помисля, че са станали жертви единствено поради лош късмет. Но ако Джеймс Капизи казваше истината, убиецът е трябвало да положи усилия, за да изкара Натали от парка, и ако е набелязал точно нея, то тогава и Ан не беше случайна жертва. Никое от двете момичета не беше толкова красиво, че да породи някакво непреодолимо влечение. Както беше казал самият Боб Неш, Ашли е най-красивата. Натали бе от заможно семейство, дошло сравнително наскоро в Уинд Гап. Ан беше от по-бедната прослойка на средната класа и родът Неш живееше в градчето от поколения наред. Двете момичета не са били приятелки. Единственото общо между тях бе, че и двете са били пакостници, ако можех да вярвам на Викъри. Освен това оставаше теорията за случайно появил се външен човек. Възможно ли беше Ричард Уилис наистина да вярва в това? Уинд Гап се намираше близо до главна пътна артерия за Йемфис. Но девет месеца са прекалено дълъг период, за да остане външен човек незабелязан, а пък при претърсването на гората около града досега не бяха открили такива следи. Даже почти нямаше диви животни — били са изтребени още преди години.

Чувствах как мислите ми зациклят, обременени със стари предразсъдъци и прекалено много вътрешна информация. Внезапно изпитах силна нужда да поприказвам с Ричард Уилис — външен човек, който гледаше на случващото се като на работа, проект, който трябва да сглоби и завърши до последния пирон, в стегнат, готов вид. Трябваше и аз да разсъждавам по този начин.

Изкъпах се с хладка вода, без да паля лампата. После седнах на ръба на ваната и се натърках цялата с лосиона на майка ми, веднъж, бързо. Грапавините по кожата ми ме караха да настръхвам.

Обух лек памучен панталон и облякох блуза с дълъг ръкав. Сресах се и се погледнах в огледалото. Въпреки това, което бях сторила с останалата част от тялото си, лицето ми все още беше красиво. Не с някаква изпъкваща отличителна черта, а със съвършения си баланс. Изглеждаше в удивителна хармония. Големи сини очи, високи скули, заграждащи малък триъгълен нос. Сочни устни, леко извити надолу. Бях красива, стига да стоях облечена. При друго стечение на обстоятелствата можех да се забавлявам с колекция от любовници с разбити сърца. Можех да флиртувам със забележителни мъже. Можех да съм омъжена.

Навън небето както обикновено беше електриковосиньо. Дори самата мисъл за него ме караше да се просълзя.

Намерих Ричард в ресторантчето на семейство Брусар да яде гофрети без сироп. На масата имаше купчина папки, натрупани до височината на рамото му. Настаних се срещу него и се почувствах странно щастлива — чувство на съпричастност и комфорт.

Той ме погледна и се усмихна:

— Госпожице Прийкър. Вземете препечени филийки. Всеки път, когато дойда, им казвам, че не искам, но те въпреки това ми носят. Като че ли имат квота, която трябва да изпълнят.

Взех една филийка и я намазах с малко масло. Беше студена и твърда и когато отхапах, на масата попадаха трохи. Избутах ги под чинията и заговорих по същество:

— Слушайте, Ричард, хайде да поговорим. Официално или не, няма значение. Не мога да разбера какво става тук. Нямам никаква обективна информация.

Той потупа по папките до себе си и размаха жълтия си бележник към мен.

— Имам цялата обективна информация, която искате — или поне всичко от 1927 г. насам. Никой не знае какво се е случило с архивите преди 1927-а. Ако питате мен, вероятно секретарката ги е изхвърлила, за да не задръстват полицейския участък.

— Какви архиви?

— Опитвам се да съставя криминален профил на Уинд Гап, история на насилието в града — обясни той, като разлисти една папка и ми я показа. — Знаете ли, че през 1975-а две тийнейджърки са били открити мъртви, с прерязани вени, на брега на Фолс Крийк недалеч от мястото, където е намерена Ан Неш? Полицията го обявила за самоубийство. Момичетата били „твърде близки, показвали неуместна интимност за възрастта си. Подозира се хомосексуална привързаност“. Обаче ножът, с който са го извършили, не е намерен. Странна работа.

— Фамилията на едната от тях е Мъри.

— О, знаете за случая.

— Току-що била родила.

— Да, момиченце.

— Това сигурно е Фей Мъри. Бяхме заедно в гимназията. Наричаха я Фей Курвата. Момчетата я водеха в гората след училище и там я чукаха подред. Майка й се беше самоубила, а шестнайсет години по-късно Фей трябваше да обслужва всяко момче в гимназията.

— Не разбирам къде е логиката.

— За да доказва, че не е лесбийка. Каквато майката, такава дъщерята, сещате се. Ако не се чукаше с всички тези момчета, никой нямаше да иска да я доближи. Но тя го правеше. Така доказваше, че не е лесбийка, но също, че е курва. И пак никой не искаше да има нищо общо с нея. Това е Уинд Гап. Всички знаем мръсните си тайни. И ги използваме един срещу друг.

— Чудно местенце.

— Да. Дайте ми някакъв коментар.

— Току-що го направих.

Това изненадващо ме разсмя. Представих си как изпращам материал на Къри: Полицията няма следи, но смята, че Уинд Гап е „чудно местенце“.

— Слушайте, Камий, хайде да се разберем. Аз ще направя официален коментар за репортажа ви, а вие ще ми помогнете да си изясня всички тези малки тайни. Имам нужда да си създам представа какво точно се случва в този град, а Викъри не ми помага. Много е… дръпнат.

— Значи вие ще ми дадете коментари за репортажа, но в същото време ще работите неофициално с мен. Аз не мога да използвам нищо от това, което ми давате, без ваше разрешение. А вие можете да използвате всичко, което аз ви давам. — Сделката не изглеждаше много честна, но ме устройваше.

— Какво искате да коментирам сега? — попита Ричард, като се усмихна.

— Наистина ли вярвате, че тези убийства са извършени от външен човек?

— Официално ли?

— Официално.

— Не изключваме никоя възможност. — Той лапна последното парченце от гофретата, облегна се назад и замислено се втренчи в тавана. — Търсим много внимателно потенциални заподозрени в общността, но освен това проучваме вероятността убийствата да са дело на външен човек.

— Значи нямате улики.

Усмихна се и сви рамене:

— Не мога да коментирам.

— Добре, неофициално, нямате улики, така ли?

Той отвори и затвори с изщракване капачката на шишенцето със сироп, постави приборите си кръстосани в чинията.

— Неофициално, Камий, това прилича ли ви на престъпление, извършено от външен човек? Вие сте криминален репортер.

— Не ми прилича. — От това, че сама го казах, ме побиха тръпки. Опитах се да откъсна поглед от зъбите на вилицата пред мен.

— Умно момиче.

— Викъри каза, че според вас го е направил някой психопат, който случайно е попаднал в града.

— Ох, по дяволите, споменах го като една вероятност, когато за първи път дойдох в града преди девет месеца. Той го изтъква като доказателство за моята некомпетентност. С Викъри нещо — не се разбираме.

— Имате ли реални заподозрени?

— Хайде тази седмица да излезем да пием по нещо. Искам да ми разкажете всичко, което знаете, за всеки в Уинд Гап.

Взе сметката и върна шишенцето със сироп на мястото му до стената. То остави лепкаво кръгче върху масата и без да се замисля, аз потопих пръст там и после го облизах. Белезите се показаха под ръкава ми. Ричард погледна към мен точно когато скривах ръката си под масата.

Нямах нищо против да разкрия мръсните тайни на Уинд Гап на Ричард. Не изпитвах особено чувство на съпричастност към града. Това беше мястото, където бе умряла сестра ми; мястото, където бях започнала да се режа. Градче, толкова тясно и задушаващо, че всеки божи ден се сблъскваш с хора, които мразиш. Хора, които знаят разни неща за теб. Това е едно от онези места, от които ти остават белези.

Вярно е все пак, че реално погледнато, докато живеех тук, всички са се отнасяли към мен по най-добрия възможен начин. Майка ми се грижеше да е така. Градът я обичаше, тя беше като черешката на тортата: най-красивото и симпатично момиче, което Уинд Гап някога е бил в състояние да отгледа. Нейните родители, моите баба и дядо, притежавали свинефермата и половината къщи около нея и възпитавали майка ми в същия строг режим, който изисквали от работниците си: никакво пушене, никакво пиене, никакво псуване, задължително ходене на църква. Мога само да си представя как са приели новината, когато забременяла на седемнайсет. Някакво момче от Кентъки, с което се запознала на един църковен лагер, дошло на гости за Коледа и оставило мен в корема й. От гняв в отговор на наедряващия й корем, и баба ми, и дядо ми развили тумори и починали от рак, преди да изтече и една година от раждането ми.

Имали приятели в Тенеси и техният син започнал да сваля Адора още преди да мина на твърда храна, като идвал всеки уикенд. Не мога да си представя това ухажване по друг начин, освен като нещо изключително неловко. Алън, наконтен и изгладен, да бърбори за времето. Майка ми, самотна и лишена от грижи за първи път в живота си, нуждаеща се спешно от подходящ съпруг, да се смее на неговите… шеги? Не съм сигурна, че Алън се е шегувал някога в живота си, но съм убедена, че майка ми е намерила повод да се изкиска кокетно на нещо, което е казал. И къде бях аз в тази картина? Вероятно в някой далечен ъгъл, поверена на прислужницата, натоварена да ме накара да кротувам срещу някой и друг допълнителен долар към надницата. Представям си как Алън предлага брак на майка ми, като зяпа разсеяно над рамото й, побутва някое растение или прави нещо друго, само и само да не я погледне в очите. Майка ми се е съгласила великодушно, после му е предложила чаша чай. Може би дори е имало суха целувка.

Няма значение. Докато проходя, вече бяха женени. Не знам почти нищо за биологичния си баща. Името на свидетелството ми за раждане е фалшиво: Нюман Кенеди, на имената на любимите актьор и президент на мама. Тя за нищо на света не иска да ми каже истинското му име, да не би случайно да тръгна да го търся. Не, трябваше да раста като дете на Алън. Това беше трудно, след като тя роди негово истинско дете осем месеца след сватбата им. Тя беше на двайсет, той — на трийсет и пет, със семейни пари, от които тя нямаше нужда, понеже имаше достатъчно свои. Никой от двамата никога не е работил. Не научих много повече за Алън през годините. Бил е доста добър ездач, но вече не язди, защото мама се тревожи. Често боледува, но дори когато е здрав, почти не се движи. Чете безброй книги за Гражданската война и изглежда, че няма нищо против да остави Адора да говори през повечето време. Наконтен и повърхностен тип. Тя никога не се опита да изгради връзка между нас. Отглеждаха ме като дете на Алън, но никога не съм го чувствала като баща, не са ме насърчавали да го наричам „татко“, винаги съм използвала малкото му име. Алън не ми даде фамилията си, а и аз не съм му я искала. Спомням си, че веднъж като малка се опитах да му кажа „тате“, но шокът, който се изписа на лицето му, беше достатъчен, за да ме откаже от по-нататъшни опити. Честно казано, мисля, че Адора предпочита да се чувстваме чужди един към друг. Тя иска всички връзки в къщата да минават през нея.

Да се върнем обаче на бебето. Мериан имаше богата колекция от болести. Още от самото начало трудно дишаше и се будеше нощем, като се давеше за глътка въздух, посиняла. Чувах хриптенето й през коридора от стаята до тази на майка ми. Светваха лампи, следваше успокоително шушукане, понякога плач или крясъци. Редовно я караха до спешното отделение в Уудбъри на трийсет и пет километра от нас. По-късно получи смущения в храносмилането и седеше и приказваше на куклите си в болничното легло, монтирано в стаята й, докато майка ми й наливаше хранителни вещества със системи или тръбички в гърлото.

През тези последни години майка ми оскуба всичките си мигли. Не можеше да отдели пръстите си от тях. Оставяше ги на купчинки по масите и аз си представях, че са гнезда на феи. Спомням си, че веднъж намерих две дълги руси мигли, залепнали на стъпалото ми, и ги пазих седмици наред до възглавницата си. Нощем гъделичках с тях бузите и устните си, докато една сутрин не се събудих и не установих, че ги няма.

Когато сестра ми най-сетне умря, изпитах облекчение. Изглежда, че се беше появила на белия свят недооформена. Не беше готова за неговите предизвикателства. Хората шепнеха утешителни думи, че Мериан се била върнала на небето, но майка ми не позволяваше нищо да я разсее от скръбта й. До ден-днешен това остава нейно хоби.

Колата ми, избелялосиня, нацвъкана с курешки, с напечени черни кожени седалки, не изглеждаше никак привлекателно и затова реших да обиколя града пеша. Минах покрай магазина за птиче месо на Главната, където докарваха прясно заклани кокошки от Арканзас. Миризмата подразни носа ми. Десетина и повече ощавени птици висяха похотливо на витрината, а под тях на перваза се мъдреха няколко бели пера.

Към края на улицата, където се беше появил импровизиран олтар в памет на Натали, видях Ама и трите й приятелки. Тършуваха между балоните и другите дребни подаръчета. Трите пазеха, а моята полусестра измъкна две свещи, букет цветя и едно плюшено мече. Всичко с изключение на мечето прибра в голямата си чанта. Трите се хванаха за ръце и заподскачаха подигравателно към мен. Всъщност точно насреща ми, докато не спряха на сантиметри пред мен. Въздухът се изпълни с тежка миризма на парфюм от онези, които рекламират върху ивици филтърна хартия между страниците на списанията.

— Видя ли какво направихме? Ще напишеш ли за това в твоя вестник? — изписка сестра ми. Явно напълно беше преодоляла истеричния си пристъп. Такива детински сцени очевидно бяха запазени за вкъщи. Беше свалила рокличката и носеше минижуп, сандали с дебела подметка и бюстие. — Ако го направиш, внимавай да напишеш правилно името ми: Амити Адора Крелин. Момичета, това е моята… сестра. От Чикаго. Копелето в семейството. — Ама размърда вежди и другите момичета се закискаха. — Камий, това са моите прекрасни приятелки, но няма нужда да пишеш за тях. Аз съм главната.

— Тя е главната само защото е най-кресливата — каза едно дребно момиче с тъмноруса коса и пресипнал глас.

— И има най-големите цици — добави другата, чиято коса бе с цвят на медна камбана.

Третата девойка, ягодоворуса, стисна лявата гърда на Ама и обяви:

— Наполовина естествена, наполовина силикон.

— Майната ти, Джодис — сряза я тя, сякаш укротяваше котка, и я удари през лицето.

Момичето се изчерви и смутолеви някакво извинение.

— Е, каква е играта, сестричке? — попита Ама, като сведе очи към мечето, което държеше. — Защо пишеш репортаж за две умрели момичета, които така или иначе никой не забелязваше? Като че ли човек трябва да умре, за да стане знаменитост.

Две от момичетата се изсмяха пресилено, а третото още стоеше свело очи към земята. Една сълза капна на тротоара.

Познавах този вид предизвикателно момичешко говорене. Облечено в действия, то беше все едно да хвърли камък по прозорците ми. И въпреки че, от една страна, оценявах дързостта й, чувствах съпричастност към Натали и Ан и агресивното неуважение на сестра ми ме накара да настръхна. За да бъда честна, трябва да добавя, че освен това я ревнувах. (Средното й име било Адора, моля ви се!)

— Обзалагам се, че Адора няма да се зарадва да прочете, че дъщеря й е откраднала подаръци, оставени в памет на една от съученичките й.

— Съученичка не е същото като приятелка — каза високото момиче, като се огледа за потвърждение на моята глупост.

— О, Камий, това беше шега — смени тона Ама. — Чувствам се ужасно. Те бяха добри момичета. Просто малко странни.

— Доста странни — повтори една от другите.

— Ей, девойки, да не би той да убива смахнатите? — изкиска се Ама. — Няма ли да е идеално?

При това плачещото момиче вдигна очи и се усмихна. Сестра ми се направи, че не я забелязва.

— Той ли? — попитах.

— Всички знаят кой го е направил — каза блондинката с пресипналия глас.

— Братът на Натали. Смахнатите се раждат по наследство — обяви Ама.

— Пада си по малки момиченца — мрачно добави Джодис.

— Постоянно си търси повод да ме заговори — продължи Ама. — Сега поне знам, че няма да ме убие. Не му стиска. — Изпрати въздушна целувка и връчи мечето на Джодис. Хвана под ръка другите две момичета и с едно наперено: — Извинете — мина покрай мен и се отдалечи с тях, следвани от Джодис.

В подигравателния тон на Ама долових нотка на отчаяние и завист. Както когато мрънкаше на закуска: Иска ми се да бяха убили мен. Ама не можеше да понесе някой друг да получава повече внимание от нея. Особено момичета, които приживе не са й били конкуренция.

Обадих се на Къри около полунощ в дома му. Моят шеф пътува всеки ден обратно на обичайния пътникопоток — деветдесет минути до нашата редакция в предградията от еднофамилната къща, оставена от родителите му в Маунт Грийнуд, ирландски работнически анклав в Саут Сайд. Живее с жена си Ейлийн и нямат деца. Никога не са искали — гневно заявява всеки път, но съм виждала как гледа малчуганите на колегите отдалече и какво внимание отделя в редките случаи, когато някое бебе се появи в редакцията. С Ейлийн са се оженили късно. Предполагам, че не е могла да забременее.

Ейлийн е пищна жена с червена коса и лунички и двамата се запознали случайно на кварталната автомивка, когато той бил на четирийсет и две. По-късно се оказало, че е втора братовчедка на негов приятел от детството. Оженили се точно три месеца след първата си среща и са заедно вече двайсет и две години. Харесва ми, че Къри обича да разказва тази история.

Ейлийн звучеше весело, когато вдигна телефона. Точно на това се бях надявала. Разбира се, че още не са си легнали — засмя се тя. Къри подреждал един от своите пъзели, 4500 части. Бил завзел целия хол и тя му дала срок от една седмица да го завърши.

Чух плътния глас на шефа си и почти подуших тютюна от дъха му.

— Прийкър, моето момиче, как върви? Добре ли си?

— Добре съм. Само дето тук нямам много напредък. С триста зора успях да измъкна официално полицейско изявление.

— А то е?

— Работят по всички версии.

— Майната им. Това е прах в очите. Трябва да има нещо повече. Разбери какво. Говори ли пак с родителите?

— Още не.

— Говори с тях. Ако не измъкнеш нищо повече, искам профил на убитите момиченца. Това е човешка история, не само полицейски репортаж. Говори и с други родители, виж дали нямат някакви предположения. Попитай ги дали вземат допълнителни предпазни мерки. Свържи се с ключари и търговци на оръжие, попитай дали сега имат повече поръчки. Намери някой местен свещеник или учител. Може да говориш с някой зъболекар, поинтересувай се дали е трудно да извадиш толкова много зъби и какви инструменти са необходими, трябва ли човек да има някакъв специален опит. Говори с деца. Искам гласове, искам лица. Дай ми хиляда думи до неделя; да поработим здраво и може да стане ексклузивен материал.

Записвах си, докато говореше, първо в бележника, после мислено в главата си и накрая забелязах, че несъзнателно съм започнала да повтарям белезите на дясната си ръка с маркера.

— Имаш предвид, преди да стане още едно убийство.

— Освен ако полицията не знае доста повече, отколкото ти казва, да, ще има още убийства. Такива хора не спират след второто, особено когато е толкова ритуално.

Къри няма абсолютно никакъв професионален опит с ритуалните убийства, но всяка седмица прехвърля по две-три кримки, пожълтели книжлета с лъскави корици, които взема от кварталната книжарница за употребявани книги. Две за долар, Прийкър, това се казва развлечение.

— Е, паленце, някакви предположения дали става дума за местен човек?

Много обича да ме нарича „паленце“, аз съм неговият любим прохождащ репортер. Гласът му винаги звучи закачливо, когато го казва. Представих си го в хода, загледан в пъзела, и как Ейлийн бързо дръпва от цигарата, докато разбърква салата с риба тон и мариновани зеленчуци за обяда му на другия ден. Къри ядеше това три пъти седмично.

— Неофициално казват, че да.

— По дяволите, накарай ги да го кажат официално. Имаме нужда от това изявление. Трябва ни.

— Има нещо странно, Къри. Говорих с едно момченце, което е било с Натали по време на отвличането. Казва, че похитителят е бил жена.

— Жена ли? Не може да е бил жена. Какво казват от полицията?

— Не коментират.

— Какво е това момченце.

— Син на работник в свинефермата. Симпатично хлапе. Изглеждаше адски уплашено, Къри.

— Полицията не му вярва, нали?

— Не знам, Къри. Не казват нищо.

— По дяволите, Прийкър, накарай ги да проговорят. Измъкни им някакво официално изявление.

— Лесно е да се каже. Дори имам чувството, че губя от това, че съм тукашна. Гледат ме накриво, задето се ровя в този случай.

— Влез им под кожата. Ти умееш да се харесваш на хората. Майка ти ще гарантира за теб.

— Майка ми също не е доволна, че съм тук.

Настъпи тишина. След малко от другата страна на линията чух въздишка, от която ушите ми запищяха. Дясната ми ръка вече приличаше на пътна карта в тъмносиньо.

— Добре ли си, Прийкър? Грижиш ли се за себе си?

Не отговорих. Изведнъж ми се доплака.

— Добре съм. Това място ми се отразява зле. Чувствам се, сякаш правя нещо… грешно.

— Дръж се, момиче. Много добре се справяш. Всичко ще бъде наред. И ако се почувстваш заплашена, обади ми се. Аз ще те измъкна.

— Добре, Къри.

— Ейлийн каза да се пазиш. По дяволите, и аз казвам: пази се.