Отворени рани

11

Проведох няколко разговора от стаята си. Майка ми не се виждаше. От долния етаж чувах как Алън се кара на Гайла, че е нарязала грешно филетата.

— Знам, че изглежда дреболия, Гайла, но помисли: дребните подробности са това, което отличава хубавата храна от кулинарния шедьовър.

Гайла изсумтя в израз на съгласие. Дори нейното „мхм“ имаше носов акцент.

Набрах мобилния телефон на Ричард — той беше един от малцината в Уинд Гап, притежаващ такъв (макар че няма какво да се подигравам, при положение че съм може би единствената в Чикаго, която още отказва да си вземе; просто не искам да съм толкова лесно откриваема).

— Детектив Уилис. — На заден план чух да викат някакво име по високоговорител.

— Зает ли сте, детективе? — Изчервих се. Почувствах се глупаво, че флиртувам.

— Здравей — отговори със сериозен тон. — В момента имам работа. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Добре. Номерът ми е…

— Изписа се на дисплея ми.

— Колко сме модерни.

— Така е.

Двайсет минути по-късно:

— Извинявай, бях в болницата на Уудбъри с Викъри.

— Следа?

— Може да се каже.

— Коментар?

— Снощи си прекарах много добре.

Бях написала Ричард ченге Ричард ченге дванайсет пъти на крака си и трябваше да се спра, защото вече ме сърбеше за острие.

— Аз също. Слушай, трябва да те попитам нещо и искам да ми отговориш честно. Неофициално. После ми трябва официален коментар, който да цитирам в следващата статия.

— Добре, ще се опитам да ти помогна, Камий. Какво искаш да ме питаш?

— Може ли да се видим в онзи долнопробен бар, където пихме за първи път? Трябва да го направя лично, трябва да се махна от тази къща и да, ще го кажа: трябва да пия нещо.

Когато влязох в „Сензоре“, вътре заварих трима бивши съученици, симпатични типове, един от които се беше прочул, след като една година спечелил синя лента на Щатския селскостопански панаир с неприлично голямата си, напращяла с мляко свиня-майка. Простонароден стереотип, който много би харесал на Ричард. Разменихме любезности — те ме черпиха първите две чаши — и ми показаха снимки на децата си, общо осем. Един от тях, Джейсън Търнбоу, беше същият хлапак с руса коса и кръгло лице като в гимназията. Езикът му все така леко се показваше в ъгъла на устата му, бузите му бяха все така розови, а кръглите му сини очи сновяха между лицето и гърдите ми през по-голямата част от разговора. Замълча смутено, когато извадих диктофона и попитах за убийствата. После като че ли нещо в мозъка му превключи и вече имах цялото му внимание. Хората толкова се ентусиазират, когато видят името си напечатано. Това е доказателство за съществуването им. Представям си тълпа духове, които отчаяно се ровят в купчина стари вестници. Сочат някое име на страницата. Гледай, ето ме. Казах ти, че съм живял. Казах ти, че ме е имало.

— Кой е предполагал навремето, когато бяхме ученици, че един ден ще седим тук и ще говорим за убийства в Уинд Гап? — недоумяваше Томи Рингър, сега масивен тъмнокос мъж с гъста брада.

— Знам. Аз работя в супермаркет, за бога — каза Рон Леърд, благовиден тип с тясно лице и дебел глас.

Тримата грейнаха с неуместна гражданска гордост. Порокът беше дошъл в Уинд Гап и те щяха да го преживеят. Щяха да продължат да работят в супермаркета, в аптеката, в свинефермата. След като умрат, това — заедно с факта, че са били женени и са имали деца — щеше да влезе в списъка с нещата, които са постигнали в живота. И това щеше да е нещо, което се е случило с тях. Не, по-точно нещо, което се е случило в техния град. Не бях напълно убедена в преценката на Мередит. На някои хора много щеше да им хареса, ако убиецът беше роден и израсъл в Уинд Гап. Някой, с когото са ходили на риба; някой, с когото са били в скаутския клуб. Така щяха да имат повече за какво да разказват.

Ричард отвори със замах вратата, която беше изненадващо лека за вида си. Всеки клиент, който не беше редовен, обикновено я отваряше с твърде голяма сила и затова на всеки няколко минути тя се блъскаше в стената. Това добави интересно озвучаване към разговора ни.

Когато той влезе, със сако, преметнато през рамо, тримата мъже изръмжаха:

— Този тип.

— Не мога да повярвам, човече.

— Запази си малко мозъчни клетки за разследването, приятел. Ще ти трябват.

Станах от стола, облизах устни и се усмихнах:

— Е, момчета, време е за работа. Имам интервю. Благодаря за пийването.

— Ако ти стане скучно, пак ела. Ние ще сме тук — провикна се Джейсън. Ричард само се усмихна и прошепна идиот през зъби.

Изгълтах третия си бърбън, извиках сервитьорката да ни намери маса и след като напитките ни дойдоха, подпрях брадичка на ръцете си и се замислих дали наистина искам да говорим за случая. Той имаше белег точно над дясната вежда и мъничка трапчинка на брадичката. Потупа два пъти с крак върху моя така, че никой да не види.

— Е, какво става, новинарке.

— Виж какво, трябва да разбера нещо. Задължително трябва да разбера и ако не можеш да ми кажеш, значи не можеш, но моля те, помисли добре.

Той кимна.

— Когато размишляваш кой може да е извършил тези убийства, идва ли ти наум определен човек? — попитах.

— Идват ми наум няколко.

— Мъже или жени?

— Защо ме питаш толкова спешно точно сега, Камий?

— Просто трябва да знам.

Той замълча, отпи глътка от питието си, потърка с ръка наболата си брада.

— Не вярвам, че жена би могла да причини това на тези момиченца. — Отново настъпи крака ми. — Ей, какво става? Сега ти ми кажи истината.

— Не знам, просто съм се паникьосала. Исках да изясня накъде да насоча енергията си.

— Нека да ти помогна.

— Знаеше ли, че двете момичета са имали гадния навик да хапят хората?

— От училището ми разказаха за инцидент, в който Ан е убила папагалчето на съседите. Натали обаче са я държали доста изкъсо заради случката в старото училище.

— Натали отхапала парче от ухото на някого, когото познавам.

— Не може да бъде. В полицията няма оплаквания от Натали, откакто е дошла тук.

— Значи не са подали оплакване. Видях ухото, Ричард. Липсва парче от меката част и няма причина този човек да ме лъже. Ан също е нападнала някого. Ухапала е някого. Но все повече се замислям дали тези момиченца накрая не са си намерили майстора. Нещата изглеждат така, сякаш са били ликвидирани като вредни животни. Може би точно затова убиецът е извадил зъбите им.

— Чакай, хайде да започнем отначало. Първо, кого е ухапало всяко от двете момиченца?

— Не мога да ти кажа.

— По дяволите, Камий, това е сериозно. Кажи ми.

— Не. — Гневът му ме изненада. Бях очаквала да се засмее и да ми каже, че съм красива, когато се заинатя.

— Това е разследване на убийство, мамка му. Ако имаш информация, трябва да ми я дадеш.

— Свърши си работата тогава.

— Опитвам се, Камий, но ти не ми помагаш, като ме мотаеш.

— Сега вече знаеш какво ми е на мен — троснах се като обидено дете.

— Чудесно. — Той потърка очи. — Имах труден ден, така че… лека нощ. Надявам се, че съм ти бил полезен. — Изправи се и вдигна полупразната си чаша към мен.

— Трябва ми официално изявление.

— По-късно. Трябва да си събера мислите. Ти май беше права, че това между нас е ужасна идея.

Тръгна си и момчетата ме извикаха пак да седна при тях. Поклатих глава, довърших питието си и се престорих, че си водя записки, докато не си тръгнаха. Единственото, което написах в бележника си, беше гадно място гадно място на дванайсет страници.

Този път, когато се прибрах вкъщи, Алън ме чакаше. Седеше на викторианския двоен диван — бял брокат и черен орех — с бял панталон, копринена риза и деликатни бели копринени пантофи на краката. Ако си фотограф, няма начин да го поставиш в някаква определена историческа епоха: викториански джентълмен, денди от началото на XX век, конте от 50-те? Съпруг от XXI век, който никога не е работил, пие често и от време на време чука майка ми.

С Алън много рядко говорехме без присъствието на Адора. Като малка веднъж случайно го срещнах в коридора и той се наведе бавно на нивото на очите ми, и каза:

— Здрасти, надявам се, че си добре. — Живеехме под един покрив повече от пет години и това беше единственото, което успя да измисли.

— Да, благодаря — пък беше моят принос към разговора.

Сега обаче Алън бе готов да говори. Когато ме видя, мълчаливо потупа по дивана до себе си. На коляното си крепеше чинийка с няколко едри сребристи сардини. Подуших ги още от антрето.

— Камий — започна, като зачовърка една опашка с мъничка виличка за риба, — заради тебе майка ти се поболя. Ще те помоля да си тръгнеш, ако положението не се подобри.

— С какво съм я разболяла?

— Тормозиш я. Постоянно повдигаш темата за Мериан. Не можеш да казваш на една майка как би изглеждало тялото на покойното й дете под земята в момента. Не знам доколко си в състояние да се абстрахираш от това, но Адора не може.

Парченце рибешко месо капна на ризата му и остави редица мазни петна с големината на копчета.

— Не можеш да й говориш за труповете на онези две момиченца и колко кръв е текло от устата им, докато убиецът е вадил зъбите им, или колко време му е трябвало, за да ги удуши.

— Алън, никога не съм говорила такива неща на майка ми. Нищо, което дори малко да се доближава. Нямам представа какво ти е наговорила. — Не изпитах възмущение, само отегчение.

— Моля те, Камий, знам колко напрегнати са отношенията ви с майка ти. Знам колко си завиждала винаги на чуждото щастие. Знаеш ли, вярно е, че си точно като майката на Адора. Тя командваше цялата къща като… вещица, стара и гневна. Смехът я дразнеше. Единственият път, когато се е усмихнала, беше, когато ти отказа да сучеш от Адора. Отказа да приемеш гърдата й.

Тази дума от мазните устни на Алън ме опари на десет различни места. Лапай, кучка, капут — всичките пламнаха изведнъж.

— И знаеш това от Адора? — отбелязах аз.

Той кимна със самодоволно стиснати устни.

— И по същия начин знаеш от нея за ужасните неща, които съм говорила за Мериан и убитите момиченца.

— Точно така — отговори той, като изричаше отчетливо всяка сричка.

— Адора е лъжкиня. И ако още не си го разбрал, значи си глупак.

— Адора е имала много труден живот.

Изсмях се, но Алън не се смути.

— Когато била малка, майка й влизала посреднощ в стаята й и я щипела, докато спи — продължи той, като гледаше жално последното парче сардина. — Казвала, че го прави, защото се тревожела, че Адора ще умре в съня си.

Изведнъж ме обзеха спомени: Мериан в съседната, пулсираща, пълна с машини инвалидна стая. Остра болка в ръката ми. Майка ми, застанала над мен с широката си нощница, ме пита дали съм добре. Целува зачервеното място и ми казва да заспивам.

— Просто мисля, че трябва да знаеш тези неща — каза Алън. — Може да те накарат да се държиш малко по-добре с майка си.

Не смятах да се държа по-добре с майка си. Исках само да сложа край на този разговор.

— Ще се постарая да си тръгна веднага щом мога.

— Добра идея, ако не можеш да се реваншираш, но мисля, че може би ще бъде по-добре за теб, ако се опиташ. Може да ти помогне да оздравееш. Поне психически.

Той хвана последната размекната сардина и я налапа цялата. Представях си как тънките костици се трошат между зъбите му.

Пълна чаша с лед и цяла бутилка бърбън, открадната от задната кухня, после — горе в стаята ми да пия. Алкохолът ме хвана бързо, може би поради начина, по който го пиех. Ушите ми горяха, но кожата ми бе престанала да пари. Мислех си за думата точно под тила ми. Изчезни. Изчезни ще премахне всичките ми беди, мислех си. Изчезни ще реши проблемите ми. Дали щяхме пак да бъдем толкова ужасни, ако Мериан не беше умряла? Другите семейства преодоляват такива нещастия. Скърбят и продължават напред. Тя още витаеше над нас, това русо момиченце, може би една идея по-красиво, отколкото беше добре за нея, може би малко по-обичана от необходимото. Това беше, преди да се разболее, преди да се разболее сериозно. Имаше въображаем приятел, огромен препариран мечок, когото наричаше Бен. Кое дете има препарирано животно за въображаем приятел? Колекционираше панделки за коса и ги подреждаше по азбучен ред според цвета. Беше от момиченцата, които изследват красотата си с такава радост, че по никакъв начин не можеш да ги упрекнеш. Трепкаше кокетно с клепачи и тръскаше къдриците си. Наричаше майка ми „мами“, а Алън… по дяволите, може би го е наричала просто Алън, той липсваше в тези спомени. Винаги отопяваше чинията си, поддържаше стаята си невероятно подредена и отказваше да носи друго освен рокли и отворени кожени обувки. Наричаше ме Мий и не можеше да ми се нарадва.

Обожавах я.

Пияна, но без да спирам да пия, взех чашата си и се промъкнах по коридора до стаята на Мериан. Вратата на Ама, съседната, беше затворена от часове. Какво ли бе да отраснеш до стаята на покойната си сестра, която никога не си познавала? Изпитах внезапно съчувствие към Ама. Алън и майка ми бяха в голямата ъглова спалня, но лампата беше изгасена и вентилаторът бръмчеше. В старите викториански къщи нямаше такова нещо като централна вентилация, а майка ми не харесва климатиците, затова всяко лято се обливахме в пот. Трийсет градуса, но топлината ми вдъхва усещане за сигурност, като да ходиш под вода.

На възглавницата в леглото й още имаше малка вдлъбнатина. Отгоре беше постлан комплект дрехи, сякаш все още там лежеше живо дете. Виолетова рокля, бели чорапогащи и черни лачени обувки. Кой го беше направил — майка ми ли? Ама? Системата за кръвопреливане, която бе следвала Мериан неотлъчно през последната година от живота й, също стоеше там, готова за използване и лъскава, до останалото медицинско оборудване: леглото, с две педи по-високо от стандартното, за да осигури по-лесен достъп за пациента; кардиологичния апарат; подлогата. Стана ми гадно, че майка ми не е махнала тези неща. Стаята изглеждаше стерилна и напълно лишена от живот. Любимата кукла на Мериан — голямо парцалено момиче с руси къдрици от прежда като тези на сестра ми — беше погребана с нея. Евелин. Или Елинор? Останалите бяха подредени до стената на няколко полици като спортни запалянковци на трибуна. Двайсетина общо, с бели порцеланови лица и с хлътнали безжизнени очи.

Толкова лесно можех да си я представя тук, седнала по турски на това легло, дребничка и изпотена, с тъмни кръгове около очите. Как размесва карти, разресва косата на куклата си или оцветява усилено. Чух онзи звук: стъргането на цветния молив върху хартията. Тя натискаше толкова силно, че проби страницата. Погледна ме задъхана:

— Опитах се да оцветявам.

Избягах в стаята си, сякаш някой ме гонеше.

Телефонът иззвъня шест пъти, преди Ейлийн да вдигне. В дома на Къри няма редица съвременни достижения: микровълнова фурна, видеоуредба, телефонен секретар. Гласът й беше спокоен, но леко напрегнат. Предполагам, че малко хора им звънят след единайсет вечер. Каза, че още не си били легнали, че просто не била чула телефона, но трябваше да минат още две минути, докато Къри се обади. Представях си го как почиства очилата си с ръкава на пижамата, обува стари кожени пантофи, поглежда светещия дисплей на будилника. Вдъхващ чувство за сигурност образ.

После осъзнах, че си спомням една реклама за денонощни аптеки в Чикаго.

Бяха минали три дни, откакто последно говорих с шефа си. Бях в Уинд Гап от близо две седмици. При други обстоятелства щеше да ми се обажда по три пъти на ден, за да ме пита дали има нещо ново. Но не би си позволил да ми звъни в частен дом, още по-малко в дома на майка ми, в Мисури, което в неговите чикагски представи е дълбокият Юг. При други обстоятелства щеше да ме смъмри, че не се обаждам, но не и тази вечер.

— Паленце, добре ли си? Какво става?

— Засега нямам официално изявление за това, но ще имам. Полицията е убедена, че убиецът е мъж и със сигурност от Уинд Гап. Не разполагат с ДНК и не са намерили местата на убийствата. Всъщност не разполагат почти с нищо. Този убиец или има голям опит, или е голям талант. Целият град изглежда подозира брата на Натали Кийн, Джон. Имам записано интервю с неговата приятелка, която твърди, че е невинен.

— Добре, добре, но имах предвид… питах за теб. Добре ли си? Трябва да ми кажеш, защото не виждам лицето ти. Не се прави на много силна.

— Не съм много добре, но какво значение има това. — Гласът ми прозвуча по-високо и по-мрачно, отколкото ми се искаше. — Това е добър материал и мисля, че съм на път да открия нещо. Имам усещането, че още няколко дни, седмица, и ще… не знам. Убитите момиченца са имали навика да хапят хората. Това научих днес, а полицаят, с когото работя, дори не знаеше.

— Ти каза ли му? Как го коментира той?

— Не коментира.

— Защо, по дяволите, не го принуди да даде коментар, момиче?

Защото, Къри, детектив Уилис усети, че премълчавам някаква информация, и се нацупи, както правят всички мъже, когато не получат нещо от жената, с която са се забавлявали.

— Моя грешка. Но ще получа коментар. Трябват ми обаче още няколко дни, докато подготвя нов материал. Да събера още местен колорит, да поработя още малко с ченгето. Мисля, че почти са се убедили, че ако се вдигне малко шум в пресата, може да помогне. Не че някой чете нашия вестник тук при нас. — Или пък там при него.

— Ще го четат. Ще получиш сериозен бонус за това, паленце. Очертава се хубав материал. Напъни се още малко. Говори с някои от старите си приятели. Те може да са по-приказливи. Освен това ще бъде хубаво за материала — онази серия за наводненията в Тексас, която спечели „Пулицър“, имаше цяла статия от перспективата на един тип, който се връща вкъщи след трагедията. Чудесно четиво. Добронамереното отношение и няколко бири могат много да ти помогнат. Както звучиш, явно вече си обърнала няколко тази вечер.

— Няколко.

— Имаш ли усещане… че това ти се отразява зле? Имам предвид за възстановяването ти. — Чух леко тътрене, вероятно от преместването на кухненски стол върху линолеума, и Къри седна с пъшкане.

— О, ти няма какво да се тревожиш за това.

— Разбира се, че има. Не се прави на мъченица, паленце. Няма да те накажа, ако се наложи да се махнеш от там. Трябва да се грижиш за себе си. Мислех си, че ако се върнеш у дома, може да ти се отрази добре, но… понякога забравям, че родителите невинаги са… добри към децата си.

— Когато съм тук… — Замълчах и се опитах да намеря най-точните думи. — Когато съм тук, винаги се чувствам лош човек.

Тогава заплаках, беззвучни хлипове, докато Къри от другата страна се опитваше да измисли как да ме успокои. Представих си го изпаднал в паника, как маха на Ейлийн да дойде и да се оправи с това плачещо момиче. Но не.

— Ох, Камий — прошепна той. — Ти си един от най-добрите хора, които познавам. И по света добрите хора не са толкова много. След като родителите ми починаха, за мен оставате основно ти и Ейлийн.

— Не съм добър човек. — Химикалката ми драскаше дълбоки, разкривени думи върху бедрото ми. Грешен, жена, зъби.

— Добър човек си, Камий. Нали виждам как се отнасяш към хората, дори към най-жалките боклуци, които мога да си представя. Ти им даваш… достойнство. Разбиране. Защо мислиш, ще те държа в редакцията? Не защото си някакъв велик репортер.

Той замълча. По страните ми се стичаха едри сълзи. Грешен, жена, зъби.

— Това не беше ли смешно? Казах го като шега.

— Не.

— Дядо ми е бил комедиант. Но явно не съм взел таланта му.

— Наистина ли?

— О, да, започнал още щом слязъл от кораба от Ирландия в Ню Йорк. Бил адски забавен тип, свирил на четири инструмента…

Чух изщракване на запалка. Завих се плътно с тънкото одеяло, затворих очи и се заслушах в увлекателния разказ на Къри.