Отворени рани

3

Майка ми носеше синьо на погребението. Черното изразяваше безнадеждност, а всеки друг цвят би бил оскърбление. Била носила синьо и на погребението на Мериан; Мериан — също. Удиви се, че не си спомнях. Аз пък си спомнях, че Мериан бе погребана с бледорозова рокля. Това не ме изненада. С мама обикновено сме на коренно различно мнение по всичко, което засяга покойната ми сестра.

Сутринта преди службата Адора сновеше из стаите на високите си токчета. Ту да си пръсне парфюм, ту да си намести едната обица. Гледах я и пиех горещо черно кафе, с което вече си бях опарила езика.

— Не ги познавам добре — говореше тя. — Винаги са били затворени. Но мисля, че цялата общност трябва да ги подкрепи. Натали беше такова сладко дете. Хората бяха толкова мили към мен, когато…

Сведе печално очи. Тъгата й може и да беше искрена.

Бях в Уинд Гап вече пет дни, а Ама продължаваше да бъде само невидимо присъствие. Мама не говореше за нея. Освен това още не бях успяла да взема интервю с господин и госпожа Кийн. Нямах разрешение от семейството да присъствам на погребението, но Къри искаше репортаж от това събитие повече от всичко на света и реших да докажа, че съм способна да се справя. Господин и госпожа Кийн така или иначе едва ли щяха да разберат. Никой не чете нашия вестник.

Прошепнати поздрави и парфюмирани прегръдки в „Света многострадална Богородица“, няколко жени ми кимнаха учтиво, след като си побъбриха с майка ми (колко храбро от страна на Адора да дойде) и се сбутаха, за да й направят място. „Света многострадална Богородица“ е лъскава католическа църква от седемдесетте: имитация на злато и изкуствени скъпоценни камъни като пръстен от магазинче за един долар. Уинд Гап е малък бастион на католицизма сред процъфтяващия южняшки баптизъм наоколо. Градчето е основано от ирландци. Нашите предци, бягащи от картофения глад в родината, акостирали в Ню Йорк, но там били подложени на издевателства и (умните от тях) тръгнали на запад. Французите вече се били настанили в Сейнт Луис, затова нашите завили на юг и основали свои градове. Но след години безцеремонно били прогонени по време на възстановяването на Юга. Мисури, винаги място на конфликти, се опитвал да се освободи от южняшките си корени и да се трансформира в нов свободен от робство щат, затова уронващите престижа ирландци и други нежелани елементи били изселени. Оставили само религията си.

Десет минути преди службата пред църквата се събра опашка. Огледах хората, вече седнали на пейките вътре. Нещо не беше наред. Сред тях нямаше нито едно дете. Нито едно момченце с тъмен панталон, играещо си с камионче в краката на майка си; нито едно момиченце, притискащо до гърдите си парцалена кукла. Нямаше лице, по-младо от петнайсет години. Запитах се дали причина бе уважение към родителите, или продиктувана от страх защитна реакция. Инстинктивен стремеж на хората да предпазят децата си от бъдещи посегателства на убиеца. Представих си стотици хлапета, скрити в тъмни стаи и смучещи пръстите си, докато гледат телевизия, далеч от зли очи.

Без деца, които да усмиряват, посетителите в църквата изглеждаха мъртви, като картонени манекени на местата на истинските хора. Отзад видях Боб Неш с тъмен костюм. От съпругата му все още нямаше следа. Той ми кимна, после се намръщи.

Органът засвири приглушено първите ноти на „Не се бойте“ и близките на Натали Кийн, които досега плачеха, прегръщаха се и се суетяха на входа като едно голямо скърбящи сърце, влязоха скупчени един до друг. Двама мъже бяха достатъчни, за да внесат лъскавия бял ковчег. Ако бяха дори само с един повече, щяха да се спъват.

Майката и бащата на Натали поведоха шествието. Тя беше с около пет пръста по-висока от него — едра, сърдечна на външен вид жена, с пясъчноруса коса, вързана с ластик. Имаше открито лице, от онзи тип, които те предразполагат да попиташ за посоката или за часа. Господин Кийн беше дребен и хилав, с кръгло детинско лице, което изглеждаше още по-кръгло заради очилата с метални рамки, приличащи на две златни колела от велосипед. Зад тях вървеше красив юноша, на осемнайсет или деветнайсет, свел глава и хлипащ безутешно. „Братът на Натали“, прошепна една жена зад мен.

По страните на майка ми се стичаха сълзи и капеха шумно върху кожената чантичка, която тя държеше в скута си. Жената до нея потупа утешително ръката й. Извадих бележника от джоба на сакото си и започнах да записвам, докато майка ми не ме плесна през ръката и не прошепна:

— Това е срамота. Злепоставяш ме. Престани или ще те изгоня навън.

Престанах да пиша, но не прибрах бележника в израз на неподчинение. Все пак се изчервих.

Процесията мина покрай нас. Ковчегът изглеждаше нелепо малък. Представих си Натали вътре и отново си спомних краката й: фините косъмчета, кокалестите колене, лепенката. Изведнъж ме прониза болка, силно, като точка, поставена със замах на края на изречение.

Свещеникът, облечен с най-хубавите си богослужебни дрехи, започна уводните молитви и ние всички станахме на крака, после седнахме, пак станахме. Раздадоха ни молитвени картички: на предната страна с образа на Света Богородица, огряваща с голямо червено сърце младенеца Исус; на задната — изписано с големи букви:

Натали Джейн Кийн

Любима дъщеря, сестра и приятелка

Раят има нов ангел

До ковчега бе подпряна голяма снимка на Натали, по-официално изглеждаща от снимката, която бях видяла по-рано. Тя беше сладко, невзрачно малко създание, с остра брадичка и леко изпъкнали очи, от онези деца, които понякога се развиват в удивително красиви жени, когато пораснат. Можеше да забавлява мъжете с истински истории за грозното пате, а можеше да си остане същото сладко, невзрачно създание. На десет външността на момиченцата е измамна.

Майката на Натали излезе на подиума с листче хартия в ръка. Лицето й бе влажно, но когато заговори, гласът й бе уверен.

— Това е писмо за Натали, единствената ми дъщеря. — Пое си колебливо дъх, после думите се изляха с лекота: — Натали, ти си моето любимо момиче. Не мога да повярвам, че някой те отне от нас. Никога вече няма да ти пея за приспиване или да те гъделичкам по гръбчето. Никога повече брат ти няма да сплита плитките ти и баща ти няма да те държи в скута си. Батко ти никога няма да стане чичо. Ще ни липсваш на неделните вечери и през лятната ваканция. Ще ни липсва смехът ти. Ще ни липсват сълзите ти. Ужасно ще ни липсваш, мила моя дъщеричке. Обичаме те, Натали.

Когато госпожа Кийн слезе от подиума, мъжът й изтича да я посрещне, но тя не изглеждаше да има нужда от утешения. Щом тя седна, момчето отново притисна глава до гърдите й и заплака. Господин Кийн погледна гневно църковните пейки отзад, сякаш търсеше някого, когото да удари.

— Да изгубиш детето си е ужасна трагедия — заговори свещеникът. — А два пъти по-ужасно е да го изгубиш при такова дяволско деяние. Защото това е дело на самия дявол. В Библията пише: „Око за око, зъб за зъб“. Но нека да не мислим за отмъщение. Да си спомним какво казва Исус: „Обичай съседа си.“ Нека бъдем добри към съседите си в този тежък момент. Отворете сърцата си за Бог.

— Онази част с „око за око“ повече ми хареса — измърмори един мъж зад мен.

Запитах се дали алегорията със „зъб за зъб“ не смути част от хората.

Когато излязохме от църквата на яркото слънце, забелязах четири момичета, седнали едно до друго на една ниска стена отсреща. Дългите им хилави крака висяха във въздуха. Гърдите им изпъкваха, подчертани от тесните сутиени. Бяха същите момичета, които бях срещнала на входа на гората. Седяха скупчени и се кискаха. По едно време най-красивата кимна към мен и всички се престориха, че свеждат печално глави. Но коремите им все още се тресяха от смях.

Натали беше погребана в семейния парцел до надгробен камък, на който вече бяха гравирани имената на родителите й. Знам мъдростта, че никой родител не бива да вижда детето си мъртво; че това противоречи на естественото състояние на нещата. Но си мисля, че само така можеш истински да задържиш детето си. Децата порастват и изграждат по-силни връзки. Намират си партньор в живота. Те няма да бъдат погребани до вас. Кийн обаче щяха да останат семейство в най-чистия си вид. Под земята.

След погребението хората се събраха в дома на Кийн, масивна каменна къща в селски стил — луксозно виждане за пасторална Америка. Архитектурата беше уникална за Уинд Гап. Големите пари от Мисури се стремят да се дистанцират от провинциализма, от такава селска старомодност. Спомнете си: в колониална Америка богатите жени носели дрехи в светлосиньо и сиво, за да се разграничат от стереотипа за провинциалната безвкусица в Новия свят, докато заможните им посестрими в Англия са се киприли като екзотични птици. Накратко, домът на Кийн изглеждаше прекалено типично мисурийски, за да бъде собственост на кореняци мисурийци.

На масата имаше главно месо: пуешко и шунка, телешко и еленско. Имаше също мариновани краставички и маслини, пълнени яйца с майонеза; лъскави, твърди питки и ястия на фурна. Гостите се разделиха на две групички: плачещи и не. Стоиците стояха в кухнята, пиеха кафе и алкохол и говореха за предстоящите избори за градски съвет и бъдещето на училищата, като от време на време вмятаха по някой гневен коментар за липсата на напредък в разследването на убийствата.

— Кълна се, че ако видя някой непознат да доближава момичетата ми, ще застрелям мръсника, преди да успее да си отвори устата — заяви един тип с плоско лице, докато се тъпчеше със сандвич с телешко. Приятелите му закимаха одобрително.

— Не знам защо Викъри не обърне цялата гора. По дяволите, да я изравни със земята, ако трябва. Онзи тип е някъде там — каза по-млад с рижава коса.

— Дони, готов съм да тръгна утре с теб — каза онзи с плоското лице. — Можем да я претърсим декар по декар. Ще намерим мръсника. С мен ли си?

Мъжете замърмориха одобрително, после надигнаха пластмасовите чашки с алкохол. Записах си да обиколя покрай гората на другата сутрин, за да видя дали ще бъдат толкова решителни на трезва глава. Представих си обаче неловките телефонни разговори на заранта:

— Отиваш ли?

— Ами, не знам. А ти?

— Аз обещах на Маги да оправя капаците на прозорците…

После — уговорка да се видят по-късно на бира и бавно оставяне на слушалката, за да се заглуши виновното изщракване от затварянето.

Онези, които плачеха, предимно жени, го правеха в дневната, на плюшени дивани и кожени кушетки. Братът на Натали също беше там, сгушен в прегръдката на майка си, която го люлееше и плачеше тихичко, като галеше тъмната му коса. Милото момче, да плаче така открито. Никога не бях виждала такова нещо. Жените идваха от време на време с картонени чинийки да предлагат храна, но майка и син само поклащаха отрицателно глава. Моята майка се суетеше около тях като подплашена сойка, но те не я забелязваха и не след дълго тя се присъедини към приятелките си. Господин Кийн се беше уединил в един ъгъл с господин Неш и двамата пушеха мълчаливо.

Из стаята все още имаше разхвърляни свидетелства от присъствието на Натали. Малък сив пуловер, сгънат на облегалката на един стол; маратонки с яркосини връзки до вратата. На една полица беше оставена тетрадка с картинка на еднорог на корицата, а до списанията се виждаше измачкан екземпляр на „Гънка във времето“.

Чувствах се ужасно. Не бях говорила със семейството, не се бях представила. Бях дошла неканена в дома им да шпионирам. Седях с наведена над чашата с бира глава като засрамен призрак. Видях Кейти Лейси, бившата ми най-добра приятелка от гимназията, сред група млади жени с добре оформени прически — точно отражение на компанията на майка ми преди двайсет години. Приближих се и тя ме целуна по бузата.

— Чух, че си в града. Чаках да се обадиш — смъмри ме, като сбърчи тънките си, оскубани вежди.

После ме остави на трите си приятелки, които се скупчиха около мен да ме прегърнат вяло. С всяка от тях сме били близки в определен момент, предполагам. Изказахме съболезнования и коментирахме шепнешком колко "Тъжно е това, което се е случило. Ейнджи Пейпърмейкър (по баща Найтли) изглеждаше, като че ли още се бори с анорексията, която изсмукваше силите й като ученичка. Шията й беше хилава и набръчкана като на старица. Мими, разглезено богато момиче (татко й притежаваше декари птицеферми в Арканзас), която никога не ме беше харесвала особено, ме попита за Чикаго, но веднага след това се обърна към дребничката Тиш, която реши да подържи известно време ръката ми — мил, но странен жест.

Ейнджи се похвали, че има петгодишна дъщеричка — съпругът й сега бил вкъщи, задължен да пази детето.

— Ще бъде трудно лято за малките — промърмори Тиш. — Мисля, че сега всички ще държат децата си под ключ.

Помислих си за момичетата, които бях видяла пред църквата след погребението — не много по-големи от Натали — и се почудих защо техните родители не се тревожат.

— Ти имаш ли деца, Камий? — попита Ейнджи с глас, немощен като тялото й. — Дори не знам дали си омъжена.

— Не и на двата въпроса — отговорих, като отпих глътка бира.

Спомних си я как повръщаше у нас след училище един следобед, как се появи от банята зачервена и триумфираща. Къри грешеше: това, че бях вътрешен човек, само ме разсейваше от работата.

— Момичета, не може да ни отнемете гостенката за цяла вечер!

Обърнах се и видях една от приятелките на майка ми, Джаки О‘Нил (по баща О‘Кийф), която очевидно съвсем наскоро си беше направила лифтинг. Очите й още бяха подпухнали, а кожата на лицето — влажна, зачервена и изпъната. Приличаше на сърдито бебе, току-що излязло от корема на майка си. На пръстите й с хубав маникюр блестяха диаманти, а когато ме прегърна, усетих миризма на плодова дъвка и талк. Имах чувството, че съм на семейно събиране. И отново се чувствах като дете — даже не посмях да извадя пак бележника си в присъствието на майка ми, която от време на време ми хвърляше предупредителни погледи.

— Моето момиченце, колко си красива — измърка Джаки.

Имаше глава с формата на пъпеш и прекалено изрусена коса и се зъбеше, когато се усмихваше. Джаки бе злобна и не особено умна, но се преструваше. Освен това с нея се чувствах по-непринудено, отколкото със собствената си майка. Именно Джаки, а не Адора беше тази, която ми даде първата кутия тампони, като ми намигна и каза да й се обадя, ако имам нужда от инструкции как да ги използвам. Тя винаги ме е подпитвала шеговито за момчетата. Дребни жестове, но с огромно значение.

— Как си, миличка? Майка ти не ми каза, че си в града. Но пък тя така или иначе сега не ми говори. Сигурно пак съм я разочаровала с нещо. Знаеш каква е. Знам, че знаеш!

Изсмя се дрезгаво като закоравял пушач и стисна ръката ми. Предположих, че е пияна.

— Сигурно съм забравила да й пратя картичка по някакъв повод — продължи да бърбори, като ръкомахаше прекалено енергично с винената си чаша. — Или градинарят, който й препоръчах, не й е харесал. Чух, че ще пишеш репортаж за момичетата; такава трагедия.

Говореше толкова несвързано и толкова рязко смени темата, че ми трябваше минута, за да осмисля всичко. Докато измисля какво да отговоря, тя галеше ръката ми и ме гледаше с влажни очи.

— Камий, миличка, толкова отдавна не съм те виждала. И сега, като те погледна, си те представям на възрастта на тези момиченца. И толкова се натъжавам. Толкова много лоши неща се случиха. Умът ми не го побира. — По бузата й се търкулна сълза. — Отбий се вкъщи да се видим, а? Да си поприказваме.

Тръгнах си от дома на Кийн, без да съм записала нищо в бележника си. Вече се бях уморила да приказвам, при все че бях говорила доста малко.

Обадих се на семейство Кийн по-късно, подкрепена с още водка — която си бях взела за из път от дома им — и защитена от дистанцията на телефонните линии. Представих се и обясних какво мисля да пиша. Не мина добре.

Ето какво успях да съчиня тази вечер:

В градчето Уинд Гап, Мисури, все още могат да се видят обявите за издирване на 10-годишната Натали Джейн Кийн, чието погребение беше във вторник. Службата бе трогателна и свещеникът говори за прошка и изкупление, но това не успокои хората и не облекчи болката. Защото това здраво, сладко малко момиченце е вече втора жертва на, както предполага полицията, сериен убиец. Сериен убиец, който отвлича деца.

— Всички малчугани тук са ни скъпи — споделя местният фермер Роналд Дж. Кеймънс, който участваше в издирването на Натали. — Не мога да проумея защо това се случва на нас.

Удушената Натали бе открита на четиринайсети май напъхана в тясната пролука между две сгради на главната улица на Уинд Гап.

— Ще ни липсва смехът й — каза майката, Джейни Кийн, на 52. — Ще ни липсват сълзите й. Но най-вече ще ни липсва Натали.

Това обаче не е първата трагедия в Уинд Гап, разположен в най-южната точка на щата. На двайсет и седми август миналата година в местната река бе открит трупът на 9-годишната Ан Неш, също удушена. Вечерта излязла да покара колело до къщата на една приятелка само през няколко улици, но била отвлечена. Според властите зъбите и на двете жертви били извадени от убиеца.

Убийствата поставят в пълен шах полицейския участък на Уинд Гап, разполагащ само с петима служители. Тъй като липсва опит в разследването на тежки престъпления, те потърсиха помощ от отдел „Убийства“ на полицията в Канзас Сити, откъдето им изпратиха детектив, специализиращ в психологическото профилиране на убийци. Жителите на града (2120 души) обаче са убедени в едно: престъпникът убива без конкретен мотив.

— Наоколо се разхожда злодей, който убива невръстни деца — казва бащата на Ан, 41-годишният търговец на столове Боб Неш. — Тук няма скрита драма, няма тайни. Някой просто уби нашето момиченце.

Все още никой не може да обясни изваждането на зъбите на жертвите и следите до момента са минимални. Местната полиция отказва коментари. Докато тези убийства не бъдат разкрити, Уинд Гап сам ще защитава децата си — въведен е вечерен час и по улиците на спокойното доскоро градче патрулират доброволни отряди.

Жителите имат нужда от време, за да се съвземат.

— Не искам да говоря с никого — казва Джейни Кийн. — Искам само да ме оставят на спокойствие. Всички искаме спокойствие.

Посредствена работа — няма нужда да ми казвате. Още докато пращах файла на Къри, съжалих за всичко в материала. Твърдението, че полицията подозира сериен убиец, бе спекулация. Викъри не беше споменал такова нещо. Първият цитат на Джейни Кийн бях откраднала от надгробното слово. Втория скалъпих от ругатните, които тя изля по мой адрес, след като осъзна, че съболезнованията ми по телефона са само претекст. Веднага се досети, че смятам да направя дисекция на убийството на детето й и да го сервирам в лесен за смилане вид на читателите.

— Оставете ни на спокойствие! — закрещя. — Днес погребахме детето си. Не ви ли е срам?

Все пак беше някакъв цитат, а аз имах нужда да цитирам някого, след като Викъри ме държеше на тъмно.

Според Къри материалът беше добро — забележете, не отлично, а просто добро — начало. Дори остави моето спекулативно изречение: „Сериен убиец, който отвлича деца.“ Знаех, че трябва да се изреже, но много ме влечеше драматичното звучене. Къри сигурно е бил пиян, когато го е чел.

Поиска да събера повече информация за семействата веднага щом мога. Това беше още един шанс да се реванширам. Имах късмет — изглеждаше, че „Чикаго Дейли Поуст“ нямаше да има конкуренция в Уинд Гап за известно време. В момента, много удобно за нас, се разгаряше сексскандал в Конгреса, заплашващ да съсипе не един, а трима консервативни политици, двама от които — жени. Пикантна, пошла история. Нещо по-важно, сериен убиец тероризираше друг, по-известен град: Сиатъл. Между кафенетата в мъгливите улици някой колеше бременни жени, разпаряше коремите им и подреждаше съдържанието им в шокиращи композиции за собствено забавление. Друго обстоятелство в наша полза беше, че репортерите, специализиращи в такъв тип новини, бяха заети с този случай. Тук бях единствено аз, сама с кошмарите си от детството.

В сряда спах до късно, увита през глава с мокрите от пот чаршафи и одеяла. Будих се няколко пъти от звъна на телефона, от бученето на прахосмукачка пред вратата на стаята ми, от градинска косачка навън. Не исках да ставам, но денят напредваше. Лежах със затворени очи и си се представях отново в Чикаго, на скърцащото легло в гарсониерата, гледаща към голата тухлена стена на един супермаркет. Имах картонен гардероб, който бях купила преди четири години от същия супермаркет, и пластмасова маса, на която се хранех в безтегловни жълти чинии с изкривени алуминиеви прибори. Първо се притесних, че не съм поляла единственото си растение — пожълтяла папрат, която бях намерила в боклука на съседите, но после си спомних, че я изхвърлих още преди два месеца. Опитах се да си представя други сцени от живота си в Чикаго: работното ми място, прекия ми началник, който все още не знаеше името ми, мръсните зелени коледни лампички, които още не бяха демонтирали. Шепа приятелски настроени познати, които вероятно още не бяха забелязали, че ме няма.

Мразех Уинд Гап, но и мислите за новия ми дом не ме утешаваха.

Извадих малка бутилка топла водка от сака си и пак легнах. Отпих глътка и се огледах. Очаквах, че майка ми ще преустрои детската ми стая веднага след заминаването ми, но всичко изглеждаше точно както го бях оставила преди десет години. Сега съжалих, че съм била толкова сериозна: нямаше плакати на любими музикални състави или филми, нямаше момичешки колекции на снимки или корсажи. Вместо това имах картини на платноходки, пасторални пейзажи с маслени бои и портрет на Елинор Рузвелт. Последният бе странна придобивка, защото навремето не знаех нищо за госпожа Рузвелт, освен че е била добра, и това явно ми е било достатъчно. При сегашната ми настройка сигурно бих предпочела снимка на жената на Уорън Хардинг, „Графинята“, която записвала и най-дребните прегрешения в малък червен бележник, за да може по-късно да си отмъсти. Днес харесвам президентски съпруги с повече характер.

Пийнах още водка. Най-много от всичко на света исках пак да се унеса, да се потопя в мрака, да забравя. Чувствах се ужасно. Имах усещането, че съм препълнена със сълзи, напиращи навън — като балон с вода, който всеки момент ще се пръсне. Достатъчно беше някой да ме боцне с карфичка. Уинд Гап беше нездравословно място за мен. Тази къща бе нездравословна за мен.

Някой тихо почука на вратата, като съвсем леко драскане.

— Да? — Бързо скрих чашата с водка отстрани на леглото.

— Камий? Аз съм. Майка ти.

— Да?

— Нося ти лосион.

Залитайки леко, отидох до вратата. Водката ми даваше необходимия кураж, за да понеса това конкретно място в този конкретен ден. Шест месеца бях успяла да стоя далеч от алкохола, но тук правилата не важаха. Майка ми надникна плахо в спалнята, сякаш беше стая на мъртво дете. Почти. Държеше светлозелено шишенце.

— Има витамин Е. Взех го тази сутрин.

Майка ми вярва в целебните свойства на витамин Е, сякаш, ако се мажа достатъчно често с него, кожата ми отново ще стане чиста и безупречна. Досега не е подействало.

— Благодаря.

Тя бързо огледа врата, ръцете, краката ми, непокрити от фланелката с къс ръкав, с която спях. После се намръщи и вдигна очи към лицето ми. Въздъхна и леко поклати глава. Остана да стои така.

— Много ли ти беше тежко на погребението, мамо? — Дори сега не можех да устоя на изкушението да си поговоря с нея.

— Тежко ми беше. Приликите бяха толкова много. Този малък ковчег…

— И на мен ми беше тежко. Даже се изненадах колко. Тя много ми липсва. Все още. Не е ли странно?

— Би било странно, ако не ти липсваше. Тя ти е сестра. Болката е почти толкова силна, колкото ако изгубиш детето си. Въпреки че беше още много малка. — Долу Алън си подсвиркваше някаква мелодия, но майка ми като че ли не го чуваше. — Не одобрявам много онова отворено писмо, което прочете Джейни Кийн — продължи тя. — Все пак бяхме на погребение, а не на политическа среща. И защо всички бяха облечени толкова ежедневно?

— Писмото беше трогателно. Искрено. Ти нищо ли не прочете на погребението на Мериан?

— Не, не. Аз едва се държах на краката си, камо ли да произнасям речи. Предполагам, че не си спомняш тези неща, Камий. Мисля, че ще се засрамиш, когато осъзнаеш колко много си забравила.

— Бях само на тринайсет, когато тя почина, мамо. Спомни си, бях малка. — Преди повече от двайсет години, как бе възможно?

— Да. Добре, стига. Какво смяташ да правиш днес? Розите в Дейли Парк са цъфнали, ако искаш да се разходиш.

— Ще мина през участъка.

— Не ми споменавай такива неща, докато си тук — сряза ме тя. — Казвай ми, че ще излизаш по задачи или ще се виждаш с приятелки.

— Ще излизам по задачи.

— Добре. Приятно прекарване.

Тя се отдалечи по коридора и след малко чух как стълбите скърцат под краката й, докато слизаше.

Изкъпах се с хладка вода в плитката вана, на изгасени лампи и с чаша водка на перваза отстрани. После се облякох и излязох в коридора. В къщата беше тихо — тишина, каквато може да има само в една вековна постройка. Спрях пред кухнята и се ослушах. Вътре нямаше никого, чуваше се само бръмченето на вентилатора. Вмъкнах се бързо, грабнах една зелена ябълка и излязох от къщата.

Небето беше безоблачно.

На верандата отвън видях едно преобразено дете. Момиченцето, което гледаше съсредоточено еднометрова куклена къща, точно копие на майчиния ми дом. Дългите й, добре оформени руси къдрици се поклащаха на гърба й, който беше обърнат към мен. Когато ме погледна, разпознах момичето, с което бях говорила на входа на гората, а после бях видяла да се смее с приятелките си пред църквата след погребението на Натали. Най-красивата от компанията.

— Ама? — попитах и тя се засмя.

— Разбира се. Кой друг ще си играе на верандата на Адора с миниатюрната къща на Адора?

Носеше карирана рокличка и отстрани имаше оставена сламена шапка в тон с дрехата. Ама изглеждаше точно на годините си — тринайсет — за първи път, откакто я бях видяла. Всъщност не. Сега изглеждаше по-малка. Тези дрехи подхождаха повече на десетгодишно дете. Тя видя, че я гледам изпитателно, и се намръщи.

— Облечена съм така заради Адора. Когато съм вкъщи, аз съм нейната кукличка.

— А когато не си?

— Тогава съм други неща. Ти си Камий. Моята полусестра. Първата дъщеря на Адора. Преди Мериан. Ти си „преди“, аз съм „след“. По-рано не ме позна.

— Твърде дълго ме нямаше, а Адора спря да праща снимки за Коледа преди пет години.

— Спряла е да ги праща на теб може би. Но тук продължаваме да правим проклетите снимки. Всяка година Адора ми купува рокличка на червени и зелени карета специално за случая. И веднага щом се снимаме, я хвърля в огъня.

Извади табуретка с големината на мандарина от хола на куклената къщичка и ми я подаде.

— Трябва да се претапицира. Адора смени цветното оформление от прасковено на жълто. Обеща да ме заведе в магазина за платове, за да си избера нови покривки. Тази куклена къщичка е моя идея.

Прозвуча почти непринудено: „моя идея“. Изрече думите плавно и небрежно, като държеше главата си леко наклонена настрана, но изразът със сигурност беше на майка ми. Нейната кукличка се учеше да говори точно като Адора.

— Явно много добре се справяш — отбелязах аз и й махнах вяло за довиждане.

— Благодаря — каза тя. Погледна копието на моята стая в куклената къщичка и побутна леглото с кутрето си. — Надявам се, че си прекарваш добре тук — добави, гледайки в стаята, сякаш говореше на някоя малка Камий, която никой друг не можеше да види.

Заварих главен инспектор Викъри да блъска с чук по един знак „Стоп“, за да изправи някаква неравност, на ъгъла на Втора и „Ели“, тиха уличка с малки къщи на няколко пресечки от участъка. При всеки удар присвиваше очи. Ризата му беше мокра от пот на гърба и очилата му се бяха смъкнали на върха на носа.

— Нямам какво да ви кажа, госпожице Прийкър. — Дум.

— Знам колко ви е омразно това, главен инспектор Викъри. Аз също не съм искала тази задача. Принудиха ме, защото съм от тук.

— Не сте си идвали от години, доколкото разбрах. — Дум.

Не отговорих. Загледах се в тревата, избила от една цепнатина на тротоара. Това обръщение „госпожице“ малко ме засегна. Не можех да разбера дали е израз на учтивост, с каквато не съм свикнала, или нарочно изтъкване на факта, че още не съм омъжена. Сама жена, дори минала трийсетте, беше странно явление по тези краища.

— Порядъчен човек би предпочел да го уволнят, вместо да пише за мъртви деца. — Дум. — Това е опортюнизъм, госпожице Прийкър.

Отсреща възрастен мъж, стиснал здраво кутия мляко, пристъпваше бавно към бяла талашитена къща.

— Не се чувствам много порядъчна точно сега, прав сте. — Не ми пречеше да разведря малко Викъри. Исках да му се харесам, не само защото това щеше да улесни работата ми, а и защото с нервното си поведение ми напомняше за Къри, който ми липсваше. — Но малко публичност може да привлече интерес към разследването и да помогне. Имало е такива случаи.

— По дяволите. — Той захвърли чука на земята и се обърна към мен. — Вече потърсихме помощ. Пратиха ни някакъв специален детектив от Канзас Сити. Вече няколко месеца се мотае. Не е разкрил абсолютно нищо. Казва, че сигурно някой побъркан случайно е минал оттук, харесало му е и е останал в околността. Е, този град не е толкова голям и съм сигурен, че все някой щеше да забележи, ако се появи чужд човек. — Погледна ме предизвикателно.

— Гората е доста голяма, доста гъста — отбелязах.

— Това не е дело на външен човек. Предполагам, че си давате сметка за това.

— Предполагам, че предпочитате да е външен човек.

Викъри въздъхна, запали цигара и покровителствено обгърна стълба на знака с ръка.

— По дяволите, разбира се, че предпочитам. Но не съм глупак. Може да не съм разследвал убийства, но не съм някакъв скапан идиот.

В този момент съжалих за изпитата водка. Мислите ми блуждаеха, не можех да се съсредоточа върху думите му, не можех да измисля подходящите въпроси.

— Мислите, че извършителят е от Уинд Гап?

— Не коментирам.

— Това ще остане между нас. Защо някой от Уинд Гап ще убива деца?

— Веднъж ме повикаха, защото Ан убила папагалчето на съседите с пръчка. Заострила я с един от ловджийските ножове на баща си. Натали… по дяволите, семейството й се премести тук преди две години, защото във Филаделфия, където живеели преди, забила ножица в окото на една съученичка. Баща й напуснал доста добре платена работа само за да могат да започнат начисто. В щата, откъдето е дядо му. В малко градче. Сякаш малките градчета си нямат своите проблеми.

— И един от тях е, че всички знаят кои са калпазаните.

— Именно.

— Значи мислите, че го е направил някой, който не обича децата, така ли? И по-специално тези две момиченца? Може би са му направили нещо? И това е отмъщение?

Викъри подръпна върха на носа си, почеса се по мустаците. Погледна чука на земята. Явно се колебаеше дали да го вземе и да ме отпрати, или да продължи да говори. В този момент към нас с голяма скорост се приближи черна кола и още преди да е спряла, прозорецът от дясната страна се спусна. Шофьорът, чието лице не се виждаше добре от черните очила, се наведе към нас, за да ни погледне.

— Ей, Бил. Не трябваше ли да се видим в кабинета ти сега?

— Имах да свърша малко работа.

Това беше типът от Канзас Сити. Погледна ме, като свали очилата си с добре отработен жест. Имаше светлокестенява коса и един кичур постоянно падаше пред лявото му око. Синьо. Усмихна ми се, показвайки съвършени бели зъби.

— Здравейте.

Погледна Викъри, който демонстративно се наведе и вдигна чука. После — пак мен.

— Добър ден — отговорих. Дръпнах ръкавите си до китките и ги затиснах с пръсти.

— Е, Бил, да те закарам? Или предпочиташ да вървиш пеша? Мога да мина да взема по кафе и ще се видим там.

— Не пия кафе. Би трябвало вече да си забелязал. Идвам след петнайсет минути.

— Опитай се да ги направиш десет, а? Вече закъсняваме. — Господин Канзас Сити отново ме погледна. — Сигурен ли си, че не искаш да те закарам, Бил?

Викъри само поклати глава.

— Коя е твоята приятелка, Бил? Мислех, че вече познавам всички по-важни уиндгапчани. Или… уиндгапианци?

Ухили се. Мълчах като срамежлива ученичка и чаках Викъри да ме представи.

Дум! Главният инспектор се преструваше, че не чува. В Чикаго сама бих се представила с усмивка и бих се насладили на реакцията, но тук само погледнах Викъри и не казах нищо.

— Е, добре, ще се видим в участъка.

Стъклото се вдигна и колата потегли.

— Това ли е детективът от Канзас Сити? — попитах. Вместо да отговори, Викъри запали нова цигара и тръгна към участъка. Старецът отсреща тъкмо се беше добрал до вратата на къщата си.