Отворени рани

8

Ама. През цялото това време нямах почти никакъв интерес към нея. Сега живо ме заинтересува. От онова, което видях в свинефермата, ми се повдигаше. Майка ми беше казала, че тя е най-известното момиче в училище, и аз й вярвах. Джаки беше казала, че е най-лошата, и на нея също вярвах. Ако си живял във водовъртежа от горчивина на Адора, нищо чудно това да те е направило малко извратен. Питах се какво Ама мисли за Мериан. Колко ли объркващо беше да живееш в сянката на една сянка? Обаче тя беше умно момиче — вършеше лудориите си далеч от къщи. В присъствието на Адора беше послушна, мила, нуждаеща се — точно каквато трябваше да бъде, за да спечели любовта на майка ми.

Тази склонност към агресия обаче — истеричната криза, плесницата, която удари на приятелката си, и сега тази грозна сцена. Това предразположение да прави и да гледа отвратителни неща. Изведнъж ми напомни онова, което бях слушала за Ан и Натали. Ама не беше като Мериан, но може би малко приличаше на тези две момичета.

Вече наближаваше време за вечеря и реших да направя втори опит да говоря с Кийн. Трябваше ми още материал за статията и ако не успеех да го събера, Къри щеше да ме прибере. Изобщо нямаше да страдам, че си тръгвам от Уинд Гап, но трябваше да докажа, че съм способна да се справям, особено след като авторитетът ми беше толкова разклатен. Момичето, което има склонност да се кълца, едва ли ще е първо в списъка при раздаването на важните задачи.

Минах покрай мястото, където бе открит трупът на Натали. Онова, което Ама не беше сметнала за достойно да бъде откраднато, стоеше на тъжна купчинка отпред: три къси остатъка от свещи, отдавна угаснали, и евтини букетчета все още с опаковките от супермаркета. Един леко спаднал хелиев балон с формата на сърце се поклащаше апатично във въздуха.

На алеята пред дома на Кийн беше спрян червен кабриолет и братът на Натали, на дясната седалка, си приказваше с русо момиче, чиято красота можеше да се сравнява с неговата. Спрях зад тях. Те ми хвърлиха бързи погледи, но се престориха, че не ме забелязват. Девойката се засмя възбудено и прокара пръстите си с лакирани в червено нокти през тъмната коса на момчето. Кимнах им неловко, което съм сигурна, че не забелязаха, и продължих към входната врата. Отвори майката на Натали. Зад нея в къщата беше тъмно и тихо. Лицето й бе открито: не ме беше познала.

— Госпожо Кийн, извинявайте, че ви безпокоя в такъв момент, но е много важно да говоря с вас.

— За Натали ли?

— Да, може ли да вляза?

Беше гаден трик да се натрапя така в дома й, без да се легитимирам. Репортерите са като вампири, обича да казва Къри. Не могат да влязат в дома ти без покана, но пуснеш ли ги вътре, няма да си тръгнат, докато не изсмучат всичко от теб. Тя отвори вратата.

— О, тук вътре е приятно прохладно — казах аз. — Прогнозата за днес беше трийсет градуса, но мисля, че вече е повече.

— Аз чух за трийсет и пет.

— Нищо чудно. Ще ви затрудня ли много, ако ви помоля за чаша вода.

Това е друг проверен трик: Една жена е много по-малко вероятно да ви изхвърли, ако вече ви е предложила гостоприемството си. Ако имате алергия или настинка, помолете за кърпичка — това работи още по-добре. Жените обичат да помагат на уязвими хора. Повечето жени.

— Разбира се — отговори тя.

Погледна ме за момент колебливо, сякаш чувстваше, че трябва да ме попита коя съм, но й беше неудобно. Погребални агенти, свещеници, полицаи, лекари, посетители, дошли да изкажат съболезнования — за последните няколко дни вероятно се беше срещнала с повече хора, отколкото обикновено за цяла година.

Докато госпожата Кийн се бавеше в кухнята, аз се огледах. Днес стаята изглеждаше съвсем различна. Мебелите бяха върнати на обичайните места. На една маса бе поставена снимка на двете деца на Кийн. Бяха облегнати от двете страни на дънера на грамаден дъб и носеха дънки и червени пуловери. Джон се усмихваше стеснително, сякаш правеше нещо, което е по-добре да не се снима. Натали, приблизително наполовина на неговия ръст, изглеждаше съсредоточена и сериозна, сякаш позираше за снимка със старовремски фотографски апарат.

— Как се казва синът ви?

— Джон. Той е много добро, внимателно момче. Винаги съм се гордяла повече с него. Току-що завърши гимназията.

— Малко са ускорили нещата. Когато аз завършвах тукашната гимназия, ни накараха да чакаме до юни.

— Ммм. Хубаво е да имаш по-дълго лято.

Усмихнах се. Тя се усмихна. Седнах и отпих глътка вода. Не можех да си спомня какво съветваше Къри, след като успееш да се намъкнеш в нечий хол.

— Забравих да се представя. Аз съм Камий Прийкър. От „Чикаго Дейли Поуст“. Говорихме за кратко по телефона онази вечер.

Тя спря да се усмихва. Стисна зъби.

— Трябваше да кажете по-рано.

— Знам, че е ужасен момент за вас, но ако мога да ви задам само няколко въпроса…

— Не може.

— Госпожо Кийн, искаме да бъдем честни към семейството ви. Затова съм тук. Колкото повече информация предоставим на хората…

— Толкова повече вестници ще продадете. До гуша ми дойде от тази гадост. Сега ще ви кажа за последен път: Не идвайте повече. Не се опитвайте да се свържете с нас. Нямам абсолютно нищо да ви кажа.

Надвеси се над мен. Носеше, както и на погребението, гердан с дървени мъниста и голямо червено сърце по средата. То се залюля на гърдите й като часовник за хипноза.

— Вие сте паразит — закрещя. — Отвращавате ме. Надявам се някой ден да погледнете назад и да разберете колко противна сте били. Сега се махайте.

Дойде с мен до вратата, сякаш нямаше да повярва, че наистина съм си отишла, докато не ме види да излизам от къщата й. Затръшна вратата зад мен достатъчно силно, за да накара входния звънец леко да издрънчи.

Спрях на стълбите изчервена, като си мислех колко хубав детайл в статията ми би било онова сърце на гердана, и видях момичето в червения кабриолет да ме зяпа. Момчето го нямаше.

— Ти си Камий Прийкър, нали? — извика тя.

— Да.

— Спомням си те. Бях много малка, когато живееше тук, но всички те знаехме.

— Как се казваш?

— Мередит Уилър. Сигурно не ме помниш, бях едно глупаво дребосъче, когато ти беше в гимназията.

Гаджето на Джон Кийн. Името й ми беше познато благодарение на приятелката на майка ми, но нямаше как да я помня лично. По дяволите, сигурно е била шест-седемгодишна последния път когато бях живяла тук. Въпреки това не се изненадах, че ме познава. Момичетата в Уинд Гап наблюдаваха много внимателно поведението на по-големите ученички: коя има гадже футболист, коя е избрана за кралица на бала, коя е важна. Колекционирахме фаворитки като картички. Още си спомням Си-Си Уаят, кралицата на бала на гимназия „Калхун“ от моите ученически години. Веднъж си купих единайсет червила в опит да улуча точния тон на розово, който тя носеше, когато ме поздрави сутринта.

— Спомням си те — казах. — Не мога да повярвам, че вече шофираш.

Тя се засмя. Явно лъжата ми й достави удоволствие.

— А ти си репортер, нали?

— Да, в Чикаго.

— Ще накарам Джон да говори с теб. Ще ти се обадим.

Мередит отпраши. Сигурна съм, че се почувства много доволна от себе си — Ще ти се обадим — докато слагаше гланц на устните си, без изобщо да се замисли за мъртвото десетгодишно момиченце, което щеше да бъде тема на разговора.

Обадих се в главната железария на града — онази, до която бе открит трупът на Натали. Без да се представя, забърборих как искам да ремонтирам банята си, може би да сменя плочките. Не беше трудно да подхвана темата за убийствата. Вероятно много хора обмислят да подобрят безопасността на къщата си в последно време, предположих.

— Абсолютно правилно, госпожо. За последните дни свършихме веригите за врати и двойните резета.

— Наистина ли? Колко имахте на склад?

— Трийсет-четирийсет, предполагам.

— И какви хора предприемат такива мерки? Семейства с деца?

— О, да. Те са тези, които имат причина да се тревожат, нали? Ужасно нещо. Надяваме се да съберем някакво малко дарение за семейството на Натали? — Мъжът замълча за момент. — Ако искате, минете да разгледате плочките.

— Да, може да мина. Благодаря.

Така отметнах още една задача от списъка си, без да се налага да слушам обиди по свой адрес от страна на скърбящи майки.

За срещата ни на вечеря Ричард беше избрал „Трити“ — „семеен ресторант“ със салатен бар, в който имаше всякаква друга храна освен салати. Марулята винаги беше забутана в малък съд някъде отзад като мазно, пожълтяло допълнение, добавено в последния момент. Когато пристигнах с дванайсет минути закъснение, Ричард разговаряше с червендалестата, дебела оберкелнерка. Младата жена, чието лице приличаше на една от тортите, изложени на въртяща се поставка на витрината зад нея, изобщо не ме забеляза. Беше омаяна от Ричард. Сигурно вече съчиняваше какво ще запише в дневника си довечера.

— Прийкър — извика той, все още обърнат към момичето. — Закъснението ти е скандално. Имаш късмет, че Джоан беше тук да ми прави компания.

Младата жена се изкиска, после ме изгледа кисело, докато ни водеше към едно ъглово сепаре, и плесна едно мазно меню пред мен. На масата още се виждаха очертанията от чашите и чиниите на предишния клиент.

Дойде сервитьорката, сложи ми вода в чаша за шотове, после подаде на Ричард огромна пластмасова чаша сироп с газирана вода.

— Здрасти, Ричард. Виж как си спомних, а?

— Точно затова си любимата ми сервитьорка, Кейти. — Сладко.

— Здрасти, Камий. Чух, че си в града.

Не исках повече да чувам това изречение. Пак погледнах сервитьорката и си спомних, че сме били съученички. В девети клас известно време дори бяхме приятелки, защото гаджетата ни бяха най-добри приятели — моето беше Фил, нейното беше Джери — двама спортни младежи, които играеха футбол есента, бореха се през зимата и целогодишно правеха купони в стаята за развлечения в мазето на Фил. Спомних си как веднъж двете се държахме за ръце, за да пазим равновесие, докато пишкахме в снега непосредствено пред плъзгаща се стъклена врата, прекалено пияни, за да се доберем до тоалетната на горния етаж. Спомних си също, че ми сподели, че правила секс с Джери на билярдната маса. Това обясняваше защо покритието лепнеше.

— Здравей, Кейти, радвам се да те видя. Как си?

Тя разпери ръце и посочи с глава ресторанта:

— Е, не е трудно да се досетиш. Но това получаваш, когато си останеш тук, нали? Боби ти праща много поздрави. Боби Кидър.

— О, да! Боже… — Бях забравила, че се ожениха. — Как е той?

— Същият стар Боби. Отбий се някой път да се видим. Ако имаш време. На „Фишър“ сме.

Представих си как чувам силното тиктакане на часовника в хола на Боби и Кейти Кидър, докато се опитвам да измисля какво да кажа. Кейти ще говори през цялото време, тя си е такава. Навремето беше от онзи тип хора, които предпочитат да четат на глас табелите на улицата, отколкото да мълчат. Ако Боби си беше все същият, той бе мълчалив, но приветлив тип, с ограничени интереси и светлосини очи, които започваха да фокусират само ако се заговореше за лов. Когато бяхме в гимназията, той пазеше копитата на всеки елен, който убиеше, винаги носеше последния чифт в джоба си и ги вадеше и започваше да барабани с тях върху всяка достъпна твърда повърхност. Винаги съм имала чувството, че това е морзовият код на умрелите елени, закъснял сигнал SOS от утрешната пастърма.

— Както и да е, ще се възползвате ли от нашата шведска маса?

Поисках бира и това предизвика кратко колебание. Кейти погледна часовника на стената зад себе си.

— Хм, нямаме право да сервираме алкохол преди осем. Но ще се опитам да ти донеса тайно една — заради доброто старо време, нали?

— Не искам да си навличаш неприятности заради мен.

Колко типично за Уинд Гап да има такива произволни правила за употребата на алкохол. След пет би имало някаква логика. Но осем — някой просто искаше да накара пиячите да се чувстват виновни.

— За бога, Камий, това ще бъде най-интересното нещо, което правя през последните години.

Докато Кейти изпълняваше мисията по тайното ми снабдяване с алкохол, с Ричард напълнихме чиниите си с пилешки шницели, царевична каша, картофено пюре и в случая с Ричард, тресящо се парче желе, което, докато се върнем на масата си, започна да се топи върху другата му храна. Кейти беше оставила бутилка бира дискретно върху стола ми.

— Винаги ли пиеш толкова рано?

— Това е само една бира.

— Когато влезе, подуших бърбън в дъха ти, въпреки аромата на ментови бонбони — „Борова гора“? — Ричард се усмихна, сякаш питаше само от любопитство, без да ме критикува. Бях сигурна, че е много предразполагащ в стаята за разпити.

— Ментови бонбони, да; бърбън, не.

В действителност именно затова бях закъсняла. Точно преди да спра на паркинга, осъзнах, че питието, което си бях позволила след посещението при семейство Кийн, се усеща в дъха ми и трябва да го замаскирам. Подминах ресторанта и след няколко пресечки спрях пред смесения магазин, за да купя ментови бонбони. „Борова гора“.

— Добре, Камий — каза внимателно той. — Няма проблем. Не ми влиза в работата. — Гребна с вилицата от картофеното пюре, боядисано в червено от разтопеното желе, и замълча. Изглеждаше леко сконфузен.

— И така, какво искаш да знаеш за Уинд Гап?

Почувствах се, сякаш силно съм го разочаровала; сякаш бях небрежна майка, която не е изпълнила обещанието си да го заведе в зоологическата градина за рождения му ден. Вече бях готова да му кажа истината, да отговоря абсолютно честно на следващия му въпрос, за да му се реванширам — и изведнъж се запитах дали не беше това причината да ме пита за алкохола. Хитро ченге.

Изгледа ме изпитателно.

— Искам да науча повече за насилието в града. Всяко място има свой характерен тип. Дали е открито, или тайно? Дали е групово — пиянски сбивания, групови изнасилвания — или е конкретно, лично? Кой го извършва? Кои са жертвите?

— Не съм сигурна, че мога да направя изчерпателен обзор на цялата история на насилието тук.

— Разкажи ми за някой истински шокиращ акт на насилие, на който си станала свидетелка като малка.

Майка ми с бебето.

— Видях как една жена причинява болка на едно дете.

— Напляска ли го? Удари му плесница?

— Ухапа го.

— Добре. Момченце или момиченце?

— Момиченце, мисля.

— Детето нейно ли беше?

— Не.

— Добре, добре, това е хубаво. Значи персонален акт на насилие върху дете от женски пол. Коя беше жената, ще я проверя.

— Не знам името й. Беше нечия роднина от друг град.

— Добре, кой може да знае името й? Ако има роднини тук, може би си струва да я проучим.

Краката и ръцете ми отмаляха, сякаш се понесоха свободно като мъртви клони на повърхността на гъсто като олио езеро. Притиснах зъбите на вилицата в пръстите си. Самото споменаване на случката ме изпълни с паника. Не бях подозирала, че Ричард може да поиска подробности.

— Ей, мислех, че искаш само профил на насилието — казах с глух глас, макар че вече чувствах пулса си в слепоочията. — Не мога да дам повече подробности. Не познавах онази жена и не знам с кого беше. Просто предположих, че не е тукашна.

— Мислех, че репортерите не предполагат. — Той пак се усмихна.

— Тогава не бях още репортер. Бях малко момиченце…

— Камий, не исках да те провокирам. Извинявай. — Издърпа вилицата от пръстите ми, остави я внимателно настрана, вдигна ръката ми и я целуна. Видях как думата червило изпълзява изпод десния ми ръкав. — Не исках да те поставям на кръстосан разпит. Направих се на лошо ченге.

— Трудно ми е да си те представя като лошо ченге.

Той се усмихна широко:

— Права си, не ми се получава. Това миловидно момчешко лице е истинско проклятие!

За секунда замълчахме и всеки отпи от чашата си. Той завъртя солницата и попита:

— Може ли още няколко въпроса?

Кимнах.

— Кой е следващият инцидент, за който си спомняш?

От натрапчивата миризма на салатата с риба тон в чинията ми започна да ми се повдига. Погледнах Кейти и й дадох знак за още една бира.

— Бях в пети клас. В междучасието две момчета хванаха едно момиче и го накараха да пъхне пръчка между краката си.

— Принудиха я със сила?

— Ами… може да се каже. Бяха побойници. Казаха й да го направи и тя го направи.

— И ти видя всичко това? Или някой ти разказа?

— Събраха няколко от нас и ни накараха да гледаме. Когато учителката разбра, трябваше да се извиним.

— На момичето ли?

— Не, тя също трябваше да се извини пред целия клас. „Младите девойки трябва да владеят телата си, защото момчетата не могат.“

— Боже Господи! В наши дни понякога забравяме колко по-различни бяха нещата до не много отдавна. Колко сме били… непросветени. — Ричард записа нещо в бележника си, после загреба малко желе. — Какво друго си спомняш?

— Веднъж една осмокласничка се напи на един купон и четири-пет момчета от футболния отбор правиха секс с нея, всичките й се изредиха. Това брои ли се?

— Камий, разбира се, че се брои. Много добре знаеш.

— Просто не знаех дали се брои за същинско насилие или…

— Да, бих определил изнасилването на тринайсетгодишно момиче от група негодници като същинско насилие, със сигурност.

— Всичко наред ли е? — попита с усмивка Кейти. Беше се появила ненадейно до нас.

— Можеш ли да ми донесеш тайно още една бира?

— Две — добави Ричард.

— Добре, този път ще е специално за Ричард, защото оставя най-добрите бакшиши от всички в града.

— Благодаря, Кейти — усмихна се той.

Подпрях се на масата и се приведох напред.

— Не споря дали е правилно, Ричард. Опитвам се само да разбера твоите критерии за насилие.

— Добре, а пък аз започвам да си съставям добра картина за вида насилие, който имаме тук, от самия факт, че ме питаш дали това се брои. Полицията беше ли уведомена?

— Разбира се, че не.

— Изненадвам се, че не са я накарали да се извини, задето е позволила да я изнасилят. Осми клас. Повдига ми се. — Опита се да вземе ръката ми, но аз бързо я свалих в скута си.

— Значи възрастта го прави изнасилване?

— Ще е изнасилване на всяка възраст.

— Ако тази вечер си пийна, реша, че ми се лудува, и се изчукам с няколко души, изнасилване ли ще бъде?

— Юридически, не знам, зависи от много неща — например от адвоката ти. Но морално, да.

— Ти си сексист.

— Моля?

— Сексист. Писнало ми е от либерални мъже с левичарски убеждения, които дискриминират жените сексуално с извинението, че ги защитават от сексуална дискриминация.

— Уверявам те, че не правя нищо от този род.

— В редакцията има един тип, чувствителен. Когато ме пропуснаха за повишение, предложи да ги съдя за дискриминация. Всъщност никой не ме е дискриминирал, бях посредствен репортер. И понякога пияните жени не стават жертва на изнасилване; просто вършат глупости. И да кажеш, че заслужаваме специално отношение, когато сме пияни, защото сме жени, да кажеш, че трябва някой да се грижи за нас, за мен това е обидно.

Кейти донесе бирите и ние ги изпихме мълчаливо.

— По дяволите, Прийкър, добре, предавам се.

— Добре.

— Все пак виждаш зависимостта, нали? В нападението срещу жени. В отношението към нападенията.

— С това изключение, че нито едно от двете убити момиченца не е било сексуално насилено. Нали?

— Мисля, че в съзнанието на убиеца изваждането на зъбите е равносилно на изнасилване. И двете действия създават чувство на власт — насилствени са, изискват голямо усилие и при излизането на всеки зъб… облекчение.

— Това официално изявление ли е?

— Ако видя това в твоя вестник, ако видя дори намек за този разговор, подписан от теб, двамата никога повече няма да си говорим. И това ще бъде много лошо, защото аз обичам да си приказвам с теб. Наздраве.

Ричард чукна празната си бутилка в моята. Не казах нищо.

— Слушай, хайде да те изведа — предложи той. — Ей така, за забавление. Поне веднъж да не говорим за работа. Имам спешна нужда да разтоваря мозъка си от тези гадости. Да измислим някое приятно занимание в този град.

Вдигнах въпросително вежди.

— Да варим карамел? Да ловим намазано с олио прасе? — Започна да изброява дейностите на пръстите си. — Да си правим сами сладолед? Да се разхождаме по главната с блъскащи се колички? Или ако някъде в околността има панаир, мога да демонстрирам силата си пред теб.

— С такова поведение местните със сигурност ще те заобичат.

— Кейти ме харесва.

— Защото й оставяш големи бакшиши.

Накрая отидохме в парка „Гарет“, наместихме се на люлките, твърде тесни за нас, и разсеяно се заклатихме напред-назад. Това беше мястото, където за последно бе видяна жива Натали Кийн, но нито един от двама ни не спомена този факт. От другата страна на бейзболното игрище имаше старо каменно фонтанче, което неуморно бълбукаше. Нямаше да спре до септември.

— Виждам много ученици да се събират да пият тук нощем — отбеляза Ричард. — Викъри е прекалено зает сега, за да ги гони.

— Същата работа беше и когато аз бях в гимназията. Тук не следят много строго за алкохола. Освен в „Трити“.

— Иска ми се да те познавах на шестнайсет. Чакай да отгатна: била си като безразсъдна пасторска дъщеря. Красива, богата и умна. Тук това е сигурна гаранция за неприятности, предполагам. Представям си те точно тук — каза той и посочи напуканите трибуни. — Как се надпиваш с момчетата.

Това беше най-малкото прегрешение, което бях извършила в този парк. Тук бе мястото не само на първата ми целувка, а и първата ми свирка като тринайсетгодишна. Един дванайсетокласник от футболния отбор ме взе под своето крило, а после ме заведе в гората. Отказваше да ме целуне, докато не го обслужа. После пак отказваше заради това, което бях лапала. Наивна любов. Скоро след това беше онзи щур купон с футболистите, разказът за който толкова възмути Ричард. Осми клас, четири момчета. Това беше повече секс, отколкото бях правила за последните десет години. Почувствах как думата зло се възпламенява на хълбока ми.

— Доста съм лудувала — признах. — Красивото лице и парите отварят много врати в Уинд Гап.

— А умът?

— Ума не го показваш. Имах много приятели, но никой не ми беше достатъчно близък. Сещаш се.

— Мога да си представя. С майка ти бяхте ли близки?

— Не особено. — Бях пила прекалено много; чувствах лицето си изопнато и горящо.

— Защо? — Ричард се извъртя с лице към мен заедно с люлката, на която седеше.

— Просто мисля, че някои жени не ги бива за майки. И някои жени не ги бива за дъщери.

— Причинявала ли ти е някога болка?

Въпросът му ме смути, особено след разговора ни на вечеря. Дали ми е причинила болка? Бях сигурна, че някой ден ще сънувам как ме драска, хапе или щипе. Чувствах се, сякаш наистина го е направила. Представих си как вдигам блузата си, за да му покажа белезите си, и крещя: да, гледай! Би било прекалено егоистично.

— Това е странен въпрос, Ричард.

— Извинявай, но ти ми се стори толкова… натъжена. Или ядосана. Нещо такова.

— Това е преценка на човек, който има идеални отношения с родителите си.

— Виновен — засмя се той. — Хайде да сменим темата.

— Добре.

— Ами, да видим… непринуден разговор. Разговор като за люлки. — Ричард се намръщи, за да имитира усилено мислене. — Добре, кой е любимият ти цвят, любимият ти аромат сладолед и любимият ти сезон?

— Синьо, кафе и зимата.

— Зимата. Никой не обича зимата.

— Рано се стъмва. Това ми харесва.

— Защо?

Защото означава, че денят е свършил. Обичам да зачерквам дните от календара — 151 зачеркнати и нищо истински ужасно не се е случило. 152 и светът не е пропаднал. 153 и не съм погубила никого. 154 и никой не ме мрази истински. Понякога си мисля, че няма да се почувствам в безопасност, докато не мога да преброя оставащите ми дни на пръстите на едната ръка. Още три дни до момента, в който няма да е необходимо да се тревожа за нищо.

— Просто обичам нощта.

Щях да кажа още нещо, не много, но все пак нещо повече, но в този момент от другата страна на пътя с ръмжене спря очукан жълт шевролет „Камаро“ и Ама и нейните блондинки се изсипаха от задната седалка. Сестра ми се наведе до прозореца на шофьора, показвайки предизвикателно деколтето си на младежа, който имаше дълга мазна мръсноруса коса, каквато може да се очаква от човек, който все още кара жълто камаро. Трите момичета застанаха зад нея, с кокетни извивки в кръста, а най-високата се обърна с гръб към тях и като се престори, че завърза връзката си, им показа задничето си. Сексапилни движения.

Момичетата тръгнаха с елегантна походка към нас. Ама размаха театрално ръце, за да покаже възмущението си от черния дим, който излезе от ауспуха на колата. Бяха съблазнителни малки създания, трябва да призная. Дълги руси коси, лица с формата на сърца, стройни крака. Къси поли и твърде къси фланелки, под които се показваха заголените им плоски, все още детски кореми. И с изключение на Джодис, чийто бюст беше твърде високо разположен и твърде стегнат, за да бъде нещо друго освен подплънки, останалите имаха съвсем развити, поклащащи се, даже преждевременно наедрели гърди. Това обилно захранване с мляко и месо от ранна възраст. Тези прекомерни количества хормони, които инжектираме в домашните животни. Няма да се учудя, ако на децата започнат да им растат гърди още преди да проходят.

— Здрасти, Дик — извика Ама. Ближеше голяма червена близалка.

— Здравейте, момичета.

— Здрасти, Камий. Още ли не си ме направила звезда? — попита сестра ми, като завъртя език върху близалката. Плитките в алпийски стил ги нямаше, както и дрехите, които беше носила в свинефермата и сега сигурно воняха на всякакви гадости. Беше с потник и пола, която закриваше само два сантиметра от бедрата й.

— Още не — отговорих.

Кожата й беше с цвят на праскова, толкова чиста от петна и бръчки, лицето й — толкова съвършено и безгрижно, че изглеждаше, сякаш току-що се е появила на бял свят. Всичките изглеждаха незавършени. Исках да се махнат.

— Дик, ще ни повозиш ли? — попита Ама, като седна в прахта пред нас и леко се разкрачи, показвайки гащичките си.

— За да го направя, ще трябва да ви арестувам. Мога да арестувам и онези момчета, с които се размотавате. Младежите от горните класове са прекалено големи за вас.

— Те не са от горните класове — каза високото момиче.

— Да — изкиска се Ама. — Изключени са за лош успех.

— Ама, на колко си години? — попита Ричард.

— Наскоро станах на тринайсет.

— Защо винаги толкова се интересуваш от Ама? — прекъсна го онази с меднорусата коса. — Ние също сме тук. Сигурно дори не знаеш имената ни.

— Камий, познаваш ли Кайли, Келси и Келси? — попита Ричард, като посочи последователно високото момиче, онова с меднорусата коса и онази, която сестра ми наричаше…

— Това е Джодис — каза Ама. — Има две Келсита, затова тя използва фамилното си име. За да не става объркване. Нали така, Джодис?

— Могат да ми викат Келси, ако искат — каза момичето, чието последно място в йерархията, вероятно беше наказание за това, че бе най-малко красивата от грациите. Плоска брадичка.

— Ама е твоя полусестра, нали? — продължи Ричард. — Не съм толкова извън от нещата.

— О, не, много си навътре в нещата — каза Ама, като придаде сексуално звучене на думите си, въпреки че нямаха такова. — И какво, двамата вече гаджета ли сте? Чувам, че Камий е голяма звезда в града. Или поне е била.

Ричард се изсмя рязко!

Недостойна опари крака ми.

— Вярно е, Ричард. На млади години бях доста луда.

— Доста — имитира ме Ама. Две от момичетата се изсмяха. Джодис нервно чертаеше кръгове в прахта с пръчка. — Трябва да чуеш какво се говори за нея, Ричард. Доста пикантни истории. Или може би си чул вече.

— Момичета, трябва да тръгваме, но както винаги срещата с вас беше доста забавна — каза той. Подаде ми ръка, за да ми помогне да сляза от люлката. Задържа я и я стисна два пъти, докато отивахме към колата.

— Какъв кавалер — извика Ама. Четирите станаха и тръгнаха след нас. — Не може да разкрие едно престъпление, но има време да вози Камий в смотаната си кола.

Настигаха ни. Ама и Кайли буквално бяха по петите ни. Почувствах как противно опари мястото, където сандалът на Ама одраска ахилесовото ми сухожилие. Изведнъж тя извади мократа близалка от устата си и я навря в косата ми.

— Стига — изръмжах.

Завъртях се и стиснах китката й толкова силно, че усетих пулса й. По-бавен от моя. Тя не се опита да се освободи, даже се приближи още до мен. Усетих дъха й с аромат на ягоди във врата си.

— Хайде, направи нещо — усмихна се тя. — Можеш да ме убиеш още сега и Дик пак няма да успее да разкрие престъплението.

Пуснах я, блъснах я и двамата с Ричард се качихме в колата по-бързо, отколкото ми харесваше.