Отворени рани

13

Когато се събудих, минаваше два. Стомахът ми беше свит на топка, а челюстите ме боляха от стискане на зъби в продължение на пет часа. Проклето екстази. Ама сигурно също имаше проблеми. Беше оставила купчинка мигли на възглавницата до мен. Събрах ги в шепа и ги разбърках. Плътно покрити със спирала, оставиха тъмна следа върху кожата ми. Изтърсих ги в една чинийка на нощното шкафче. Отидох в банята и повърнах. Никога не съм имала нещо против да повръщам. Като малка, когато се разболеех, майка ми събираше косата ми назад и ми говореше успокоително:

— Изхвърли всичко лошо навън, миличка. Не спирай, докато не изхвърлиш всичко.

Оказва се, че харесвам цялото това давене, плюене и слабост. Предсказуемо, знам, но е вярно.

Заключих вратата, съблякох се и пак си легнах. Имах болка в главата от лявото ухо, през врата и надолу по гръбнака. Вътрешностите ми се бунтуваха, едва движех устата си от болка и глезенът ми гореше. Все още ми течеше кръв, виждах червените петна по целия чаршаф. От страната на Ама също имаше: бледи капки на мястото, където е търкала гърдите си, и по-тъмно петно върху възглавницата.

Сърцето ми биеше твърде силно и не можех да си поема дъх. Трябваше да проверя дали майка ми знае какво се е случило. Дали беше видяла своята Ама? Дали щях да имам проблеми? Обхвана ме паника. Нещо ужасно щеше да се случи. Въпреки параноята знаех какво става: серотонинът ми, който се беше покачил рязко от наркотика миналата вечер, сега беше спаднал силно и това ме беше хвърлило в депресия. Даже докато си го повтарях, зарових лице във възглавницата и заплаках. Бях забравила за онези момиченца, по дяволите, изобщо не се бях замислила за тях: мъртвата Ана и мъртвата Натали. Нещо по-лошо, бях предала Мериан, бях я заменила с Ама, бях я пренебрегнала в съня си. Със сигурност щеше да има последствия. Плаках по същия сподавен, прочистващ начин, както бях повърнала, докато възглавницата ми не прогизна и лицето ми не се поду като на пияна. По едно време дръжката на вратата се размърда. Затаих дъх и почнах да се галя по бузата, за да се успокоя, като се надявах, че ако не вдигам шум, онова нещо ще се махне.

— Камий, отвори.

Беше майка ми, но не звучеше ядосано. Внимателно. Даже мило. Запазих тишина. Дръжката се размърда още няколко пъти. Почукване. После тишина и тя се отдалечи.

Камий. Отвори. Представих си майка ми седнала на ръба на леглото, да поднася лъжица смрадлив сироп към устата ми. От нейните лекарства винаги ми ставаше по-зле. Слаб стомах. Не толкова, колкото на Мериан, но слаб.

Дланите ми почнаха да се потят. Ох, дано да не се върне. Представих си как Къри, с една от безвкусните му вратовръзки, развяваща се пред корема му, нахълтва в стаята, за да ме спаси. Как ме откарва с мръсния си форд таурус, а Ейлийн гали косата ми през целия път до Чикаго.

Майка ми отключи вратата. Не бях подозирала, че има резервен ключ. Влезе самодоволно, вирнала брадичка, както обикновено, с ключа на дълга розова панделка. Беше със сивкавосиня лятна рокля и носеше шишенце спирт за разтриване, кутия кърпички и сатенен червен козметичен несесер.

— Здравей, мила — въздъхна. — Ама ми разказа какво ви се е случило. Горкичките. Тя повръща цяла сутрин. Кълна се и знам, че ще прозвучи като самохвалство, но с изключение на производството от нашата ферма, в наши дни човек не може да има никаква вяра на месото. Ама каза, че сигурно сте се натровили от пилешкото.

— Най-вероятно от него — отговорих. Сега можех просто да подкрепям лъжите на сестра ми. Очевидно беше по-добра в това от мен.

— Не мога да повярвам, че и двете сте припаднали, докато сте се качвали по стълбите ни, а през това време аз спокойно съм спала вътре. Не мога да се примиря с тази мисъл — каза Адора. — Какви синини! Човек би помислил, че се е била.

Нямаше начин майка ми да се е хванала на тази измислица. Тя беше експерт по болести и наранявания и нямаше да се остави да бъде заблудена, освен ако самата тя не искаше. Сега беше дошла да се грижи за мен, а аз бях прекалено слаба и отчаяна, за да я отпратя. Отново заплаках, не можех да спра.

— Лошо ми е, мамо.

— Знам, миличка.

Дръпна чаршафа от мен, с едно умело движение го свали в краката ми, и когато инстинктивно закрих тялото си с ръце, тя ги хвана и решително ги постави от двете ми страни.

— Трябва да видя къде си се наранила, Камий.

Наклони брадичката ми на едната, после на другата страна и смъкна долната ми устна, като че ли оглеждаше кон. Вдигна последователно ръцете ми, погледна под мишниците ми, пъхна пръсти във вдлъбнатините, после опипа гърлото ми за подути жлези. Помнех цялата процедура. Пъхна ръка между краката ми, бързо, професионално. Това било най-добрият начин да провери температурата ми, казваше винаги. После внимателно, леко, прокара студените си пръсти надолу по краката ми и заби палец направо в отворената рана на глезена ми. Зелени искри избухнаха пред очите ми и аз машинално свих краката си и се завъртях на една страна. Тя използва момента, за да опипа главата ми, и веднага намери сцепеното на границата на косата ми.

— Още малко, Камий.

Напои кърпичка със спирт и започна да почиства глезена ми, докато вече не можех да виждам нищо от сълзи и сополи. Превърза го стегнато с марля, която сряза с мъничка ножица от козметичния си несесер. Раната веднага започна да кърви през превръзката и тя скоро заприлича на японското знаме: чисто бяло с един дързък червен кръг по средата. След това майка ми наклони главата ми на една страна и почувствах как настойчиво подръпва косата ми. Изрязваше я около раната. Опитах се да се отдръпна.

— Стой мирно, Камий. Ще те порежа. Лежи и не мърдай, бъди добро момиче.

Притисна бузата ми със студената си ръка, задържа главата ми на възглавницата и цък, цък, цък, изряза няколко кичура, докато не почувствах облекчение. Странно усещане за хладина, с което кожата на скалпа ми не беше свикнала. Посегнах назад и опипах бодлив участък с големината на половиндоларова монета на главата си. Майка ми бързо дръпна ръката ми, натисна я от едната ми страна и започна да почиства кожата ми със спирт. Отново дъхът ми секна, толкова силна беше болката.

Обърна ме по гръб и започна да търка с влажна кърпа крайниците ми, сякаш бях парализирана. Очите й бяха зачервени там, където бе скубала миглите си. Бузите й имаха особена момичешка руменина. Тя взе козметичния несесер и започна да рови между различните шишенца с хапчета и тубички. Най-накрая намери квадратно парче сгънат плат на дъното, мек и леко изцапан. Извади електриковосиньо хапче.

— Една секунда, слънчице.

Чух бързите й стъпки надолу по стълбите и се досетих, че отива в кухнята. После — отново бързи стъпки обратно в стаята ми. Донесе чаша мляко.

— Ето, Камий, изпий го с това.

— Какво е?

— Лекарство. Ще те предпази от инфекции и ще убие всички бактерии, които си погълнала с храната.

— Какво лекарство? — настоях.

Кожата в основата на врата на майка ми почервеня и усмивката й започна да потрепва като свещ на течение. Ту грейваше, ту угасваше, за части от секундата.

— Камий, аз съм ти майка и си в моята къща.

Студени, зачервени очи. Извърнах се настрани от нея и отново ме обхвана паника. Нещо лошо. Нещо, което бях направила.

— Камий. Отвори си устата.

Успокоителен глас, увещаващ. Медицинска сестра запулсира близо до лявата ми подмишница.

Спомних си как като малка отказвах всички тези хапчета и лекарства и по този начин я изгубих. Приличаше ми на Ама с нейното екстази, как ме увещаваше, как отчаяно искаше да взема това, което ми предлагаше. Ако откажех, последствията щяха да бъдат много по-лоши, отколкото ако приемех. Кожата ми гореше на местата, където я беше дезинфекцирала, и чувството бе почти същата удовлетворителна топлина, както след порязване. Помислих си за Ама и колко доволна изглеждаше в прегръдките на майка ми, крехка и изпотена.

Завъртях се обратно и позволих на Адора да сложи хапчето върху езика ми, да сипе гъстото мляко в гърлото ми и да ме целуне.

След няколко минути вече спях. Лошият дъх нахлу в съня ми като воняща мъгла. Майка ми влезе в стаята ми и каза, че съм болна. Легна върху мен и постави устата си върху моята. Усетих дъха й в гърлото си. Започна леко да ме хапе. Когато се отдръпна, се усмихна и заглади косата ми назад. После изплю зъбите ми в ръката си.

Събудих се привечер замаяна и прегряла, със засъхнала струйка слюнка отстрани на врата ми. Немощна. Облякох тънък халат и пак заплаках, когато си спомних оголеното петно отзад на главата си. „Това е още ефектът от екстазито — прошепнах си, като се погалих по бузата. — Светът няма да се свърши заради една лоша прическа. Просто ще си вържеш косата на опашка.“

Завлякох се в коридора. Ставите ми пукаха и се кривяха, кокалчетата на пръстите ми бяха подути без видима причина. На долния етаж майка ми пееше. Почуках на вратата на Ама и чух стенание вместо поздрав.

Седеше гола на пода, лапнала палеца си, пред огромната си куклена къща. Кръговете под очите й бяха почти пурпурни и майка ми бе превързала челото и гърдите й. Ама беше увила любимата си кукла с тоалетна хартия, беше я нашарила с червен флумастер и я бе поставила седнала в леглото.

— На теб какво ти направи? — попита сънливо и с лека усмивка.

Обърнах се, за да й покажа подстриганата си коса.

— И ме накара да изпия някакво хапче, от което ми стана адски кофти и ми изсмука силите — оплаках се.

— Едно синьо ли?

Кимнах.

— Да, това й е любимо — измърмори тя. — Заспиваш прегряла и олигавена и после тя довежда приятелките си да те зяпат.

— Наистина ли го е правила?

Тялото ми се смрази. Значи съм била права: нещо ужасно предстоеше да се случи.

Тя сви рамене:

— Не ми пречи. Понякога не го гълтам, само се преструвам. Тогава и двете сме доволни. Играя си с куклите или си чета. А когато чуя, че идва, се преструвам на заспала.

— Ама? — Седнах до нея на пода и погалих косата й. Трябваше да бъда внимателна. — Тя често ли ти дава хапчета и други такива неща?

— Само когато се разболявам.

— Какво става тогава?

— Понякога вдигам температура и ме прихващат лудите, и тогава се налага да ми прави студени бани. Понякога трябва да повърна. Понякога ме втриса и се чувствам толкова скапана, че искам само да спя.

Пак се случваше. Точно както с Мериан. Изведнъж ми загорча в устата, гърлото ми се стегна. Пак заплаках, изправих се, отново седнах. Стомахът ми къркореше. Хванах се за главата. Двете с Ама бяхме болни, също като Мериан. Истината трябваше да ми се разкрие толкова очевидна, за да разбера — с близо двайсет години закъснение. Идеше ми да закрещя от срам.

— Хайде да си играем на кукли, Камий. — Тя или не забеляза сълзите ми, или не се впечатли от тях.

— Не мога, Ама. Трябва да работя. Не забравяй пак да се престориш на заспала, когато мама се появи.

Навлякох някакви дрехи върху наранената си кожа и се погледнах в огледалото. „Това, което мислиш, е лудост. Въобразяваш си. Не, не си въобразявам. Майка ми е убила Мериан. Майка ми е убила онези момиченца.“

Завлякох се в тоалетната и повърнах. Солена, топла вода пръсна обратно в лицето ми. Когато стомахът ми се оправи, осъзнах, че не съм сама. Майка ми стоеше зад мен.

— Горкичката — прошепна тя.

Опитах се да избягам по-далеч от нея, запълзях на четири крака. Притиснах се в стената и погледнах Адора.

— Защо си облечена, миличка? — попита тя. — Не може да ходиш никъде.

— Трябва да изляза. Имам работа. Свежият въздух ще ми се отрази добре.

— Камий, връщай се в леглото. — Гласът й беше напрегнат и писклив. Тя отиде до леглото, дръпна завивките и потупа по дюшека. — Хайде, слънце, трябва да пазиш здравето си.

Скочих на крака, грабнах ключовете си от масата и хукнах към вратата покрай Адора.

— Не мога, мамо. Няма да се бавя.

Оставих Ама горе с нейните болни кукли и изкарах колата толкова бързо, че ударих предната броня на мястото, където стръмната алея рязко губеше наклон, за да се изравни с улицата. Една дебелана, която буташе бебешка количка, ме погледна и поклати неодобрително глава.

Карах без цел, опитвах се да събера мислите си, припомнях си всички хора, които познавах в Уинд Гап. Имах нужда някой да ми каже категорично, че греша за Адора, или пък да потвърди, че съм права. Някой, който я познава, който има поглед на възрастен върху детството ми, който е бил тук, докато мен ме е нямало. Изведнъж се сетих за Джаки О‘Нийл, нейната плодова дъвка, дъха й на алкохол и клюките й. Необичайно грижовното й, майчинско държание към мен и онези нейни думи, които сега звучаха като предупреждение: „Толкова много неща се объркаха.“ Точно Джаки ми трябваше, отхвърлена от Адора, без никакви задръжки, жена, която познаваше майка ми цял живот. И която явно искаше да каже нещо.

Къщата на Джаки беше само на няколко минути: луксозна съвременна вила в стила на плантаторските домове отпреди гражданската война. На моравата отпред хилав, блед младеж сновеше напред-назад със самоходна косачка. Седеше прегърбен и пушеше цигара. Голият му гръб беше покрит с грозни обриви, толкова големи, че приличаха на язви. Още едно наркоманче. Джаки спокойно можеше да спести излишното прехвърляне на пари и да дава надницата му направо на наркопласьора.

Познавах жената, която ми отвори. Джери Шилт — беше в гимназията една година преди мен. Носеше колосана бяла униформа, също като Гайла, и все още имаше онази кръгла розова бенка на бузата, заради която навремето я съжалявах. Когато видях Джери, такова невинно лице от миналото, за малко не се качих обратно в колата и не си тръгнах, забравила всички тревоги. Присъствието на толкова обикновен човек в моя свят поставяше под съмнение онова, което си мислех. Но не си тръгнах.

— Здравей, Камий, с какво мога да ти помогна?

Изглеждаше абсолютно незаинтересована от причината за посещението ми и тази очевидна липса на любопитство я отличаваше от всички други жени в Уинд Гап. Може би нямаше приятелки, с които да клюкарства.

— Здравей, Джери, не знаех, че работиш за О‘Нийл.

— Няма откъде да знаеш — отговори равнодушно.

Тримата синове на Джаки О’Нийл бяха родени един след друг и сигурно бяха някъде около двайсетте: на двайсет, двайсет и една, двайсет и две, може би. Спомнях си ги като набити, дебеловрати момчета, които винаги носеха полиестерни футболни шорти и големи златни пръстени с яркосин камък и емблемата на гимназия „Калхун“. Имаха необичайно кръглите очи на Джаки и блестящо бели зъби с обратна захапка. Джими, Джаред и Джони. Сега чух поне двама от тях, върнали се от колежа за лятната ваканция, да подхвърлят топка в задния двор. Съдейки по агресивно-пасивното изражение на Джери, явно беше решила, че най-добрият начин да ги изтърпи е, като стои далеч от тях.

— Върнах се… — започнах.

— Знам защо си тук — каза тя, нито обвинително, нито с разбиране. Отбелязваше факт. Аз бях само още едно неудобство в ежедневието й.

— Майка ми е приятелка на Джаки и реших…

— Знам кои са приятелките на Джаки, повярвай ми.

Не изглеждаше склонна да ме пусне. Изгледа ме изпитателно, после — колата зад мен.

— Джаки е приятелка на много от майките на твоите приятелки — добави.

— Ммм. Напоследък нямам много приятели тук. — В действителност се гордеех с този факт, но нарочно си придадох разочарован вид. Колкото повече спечелех симпатията й, толкова по-скоро щях да вляза, а чувствах спешна нужда да говоря с Джаки, преди да се разколебая. — Даже когато живеех тук, не мисля, че имах много приятели.

— Кейти Лейси. Нейната майка е приятелка с всичките.

Добрата стара Кейти Лейси, която ме завлече на дамското парти и там се нахвърли върху мен. Представях си я как бръмчи из града с онзи лъскав джип, с красивите си момиченца отзад, нагиздени като куклички и готови да командват другите деца в детската градина. Сигурно се учеха от майка си да бъдат особено жестоки към грозните момиченца, към бедните момиченца, към момиченцата, които искат просто да бъдат оставени на спокойствие.

— Кейти Лейси е момиче, с което ме е срам, че съм била приятелка.

— Да. Е, ти беше свястна — отговори Джери. В този момент си спомних, че едно време тя имаше кон, който се казваше Масълце. Подигравахме й се, че даже името на домашното й животно причинява затлъстяване.

— Не особено.

Аз никога не вземах участие в подигравките, но и не се опитвах да ги спра. Винаги гледах отстрани и се преструвах, че ми е забавно.

Джери продължаваше да стои на вратата и да гледа втренчено евтиния си ръчен часовник, напрегната, очевидно вглъбена в спомените си. Лоши спомени.

Защо тогава беше останала в Уинд Гап? Откакто бях дошла, срещах много от тези стари лица. Момичета, с които бях израснала и които не бяха събрали сили да се махнат. Бях в град, който ражда самодоволство чрез кабелната телевизия и смесения магазин. Тези, които оставаха тук, живееха толкова сегрегирано, колкото преди. Повърхностните красиви момичета като Кейти Лейси сега обитаваха, както можеше да се очаква, преустроени викториански къщи в нашия квартал, играеха в същия тенисклуб в Уудбъри като Адора и също като нея предприемаха поклоннически пътувания за пазаруване до Сейнт Луис на всеки три месеца. А пък грозните, тормозени от всички момичета като Джери Шилт все така бяха принудени да чистят след красавиците и да чакат с наведена глава още тормоз. Те не бяха достатъчно силни или достатъчно умни, за да се махнат. Нямаха достатъчно въображение. Затова оставаха в Уинд Гап и продължаваха да играят до безкрай ролите от тийнейджърския си живот. Сега и аз като тях бях хваната в капан и не можех да се измъкна от тук.

— Ще кажа на Джаки, че си тук.

Джери заобиколи по дългия път, през задното стълбище — през хола, а не през остъклената кухня, където щеше да попадне пред погледите на синовете на Джаки.

Стаята, в която ме покани, беше безсрамно бяла, с ярки цветни петна, сякаш палаво дете е цапало с боички. Червени възглавнички, жълто-сини завеси, искряща зелена ваза, пълна с червени керамични цветя. Нелепа черно-бяла снимка на Джаки, ухилена зловещо, с разрошена коса и лукаво свити нокти под брадичката, висеше над камината. Приличаше на натруфено домашно куче. Въпреки окаяното си състояние се засмях.

— Мила Камий! — Джаки пресече стаята с протегнати към мен ръце. Носеше сатенен пеньоар и огромни диамантени обици. — Най-после дойде да ме видиш. Изглеждаш ужасно, миличка. Джери, донеси ни по едно блъди мери, спешно!

Издаде звук, подобен на вой. Предполагам беше смях. Джери се забави на вратата и Джаки плесна с ръце.

— Сериозно говоря, Джери. И не забравяй да посолиш ръба на чашата този път. — Обърна се пак към мен: — Напоследък е много трудно да намериш добра прислуга — измърмори искрено, без да си дава сметка, че никой вече не говори така освен по телевизията.

Сигурна съм, че Джаки гледаше непрестанно телевизия, с чаша в едната ръка и дистанционното в другата, на спуснати завеси следеше как сутрешните забавни предавания отстъпват място на сапунки, следвани от съдебни риалити, преминават през повторения на сериали, ситкоми, кримки и късните нощни филми за жени, които са били изнасилени, преследвани, предадени или убити.

Джери донесе блъди меритата на поднос, където имаше също чинийки с целина, кисели краставички и маслини, после по нареждане на домакинята дръпна завесите и излезе. С Джаки останахме седнали в бледата светлина в охладената до замръзване бяла стая, втренчени една в друга за няколко секунди. После Джаки се наведе и издърпа чекмеджето на масичката. Вътре имаше три шишенца лак за нокти, опърпана Библия и десетина оранжеви шишенца с лекарства. Спомних си за Къри и неговите рози с изрязани бодли.

— Болкоуспокояващи? Имам някои доста добри.

— Трябва да запазя малко трезв разум — отговорих, като се питах дали говореше сериозно. — Ти тук май имаш цяла аптека.

— О, да. Голяма късметлийка съм. — Надуших гняв, примесен с доматен сок. — Оксиконтин, перкоцет, перкодан, каквото хапче последният ми лекар има в наличност. Но трябва да призная, че е забавно. — Изтърси няколко кръгли бели таблетки върху дланта си и ги лапна, като ми се усмихна.

— Какво ти има? — попитах, като не бях сигурна дали искам да чуя отговора.

— Това е най-интересната част, миличка. Никой не знае. Един казва лупус, друг казва артрит, трети казва някакъв автоимунен синдром, всичко било в главата ми, твърдят четвърти и пети.

— Ами ти какво мислиш?

— Какво мисля аз! — Тя завъртя очи. — Мисля, че докато ме снабдяват с лекарства, не ми дреме особено. — Отново се засмя. — Много е забавно.

Дали се опитваше да се държи стоически, или наистина имаше зависимост към медикаментите, не успях да определя.

— Цяло чудо е как Адора още не си е измислила някое заболяване — ухили се Джаки. — Ако разбере, че аз съм болна, сигурно ще вдигне залозите, как мислиш? Обаче тя няма да има баналния стар лупус. Ще намери начин да хване… де да знам, рак на мозъка. Нали?

Отпи още една глътка блъди мери и горната й устна се нацапа със сол и доматен сок, който й придаде вид на подпухнала. Тази втора глътка я успокои и точно както на погребението на Натали, тя се втренчи в мен, сякаш се опитваше да запомни лицето ми.

— Мили боже, колко е странно да те гледам така пораснала — каза, като ме потупа по коляното. — Защо си тук, миличка? Наред ли е всичко у дома? Вероятно не. Дали… дали нещо с майка ти?

— Не, нищо такова. — Мразех да съм толкова прозрачна.

— О…

Погледна ме разочаровано и с трепереща ръка посегна към пеньоара си като актриса от черно-бял филм. Бях сбъркала; забравях, че тук насърчаваха откритото любопитство за клюки.

— Всъщност, извинявай, не бях искрена. Искам да поговорим за майка ми.

Лицето на Джаки грейна.

— Не можеш да я разгадаеш съвсем, а? Ангел или дявол, или и двете, нали? — Пъхна една зелена възглавничка под малкия си задник и настани краката си в скута ми. — Би ли ми ги разтрила малко, сладурче? Чисти са. — Изпод дивана извади торбичка с шоколадчета, от тези, които се раздават на Хелоуин, и ги сложи върху корема си. — Боже, скоро ще трябва да се откажа и от тях, но са адски вкусни.

Използвах този щастлив момент, за да попитам:

— Майка ми винаги ли е била… каквато е сега? — Смутих се от неудобния въпрос, но Джаки се изкикоти кратко, като вещица.

— Каква, сладурче — красива? Чаровна? Обичана? Зла? — Размърда пръстите на краката си и измъкна шоколадче. — Мачкай. — Започнах да разтривам студените крака; ходилата й бяха груби като черупка на костенурка. — Адора. По дяволите. Адора беше богата и красива и лудите й родители командваха града. Те направиха проклетата свинеферма, отвориха стотици работни места. Имаше също фабрика за преработване на орехи. Те поръчваха музиката. Всеки се кланяше на господин и госпожа Прийкър.

— Какъв беше животът й… вкъщи?

— Адора беше… обект на постоянни грижи. Нито веднъж не съм видяла баба ти Джоя да й се усмихне или да я погали, но не я оставяше. Все оправяше косата й, нагласяваше дрехите й… о, и правеше това. Вместо да оближе пръста си и после да почисти нещо нацапано върху кожата й, лижеше Адора. Просто хващаше главата й и я лижеше. Когато Адора изгореше от слънцето и започнеше да се бели — тогава всички изгаряхме, не се пазехме като твоето поколение — Джоя сядаше до майка ти, събличаше фланелката й и белеше кожата й на дълги ивици. Обожаваше да го прави.

— Джаки…

— Истина ти казвам. Да гледаш как събличат приятелката ти пред теб и я… пощят. Отвратително. Излишно е да казвам, че майка ти постоянно боледуваше. От нея непрекъснато стърчаха тръбички и игли.

— От какво боледуваше?

— От какво ли не. През повечето време беше просто стресът да живее с Джоя. Онези дълги нелакирани нокти, като на мъж. И дългата коса, прошарена, увиснала на гърба й.

— Къде беше дядо ми във всичко това?

— Не знам. Дори не помня името му. Хърбърт ли беше? Хърман? Никакъв го нямаше, а когато се появяваше, само мълчеше и… го нямаше. Знаеш този тип мъже. Като Алън.

Джаки лапна още едно шоколадче и пак размърда пръстите на краката си в ръцете ми.

— Знаеш ли, твоето раждане можеше да съсипе майка ти. — В тона й имаше упрек, сякаш не се бях справила с някоя проста задача. — Ако друго момиче забременееше, преди да се омъжи, тук в Уинд Гап по онова време, това щеше да е краят за нея. Но твоята майка винаги е умеела да кара хората да й угаждат. Хората — не просто момчетата, но също момичетата, майките им, учителите.

— Защо така?

— Мила Камий, едно красиво момиче може да се размине безнаказано с всичко, ако изиграе добре картите си. Ти със сигурност знаеш това. Помисли за всичко, което момчетата са правили за теб през годините, но не биха направили, ако нямаше това прекрасно лице. А когато момчетата са добри към теб, момичетата също са добри. Адора изигра прекрасно бременността си: горда, но малко тъжна, уединена. Баща ти дойде на онова съдбовно посещение и двамата повече не се видяха. Майка ти никога не е говорила за това. Ти беше само нейна от самото начало. Точно това уби баба ти. Адора най-сетне имаше нещо, което Джоя не можеше да й вземе.

— Майка ми престана ли да боледува, след като Джоя почина?

— За известно време беше добре — отговори Джаки, като ме погледна над чашата си. — Но скоро се появи Мериан и майка ти вече нямаше време да боледува.

— Майка ми беше ли… — Почувствах как в гърлото ми се надига стон и затова го преглътнах с разредена водка. — Майка ми беше ли… добър човек?

Джаки отново се изкикоти. Лапна едно шоколадче и нугата полепна по зъбите й.

— Това ли искаш да разбереш? Дали е била добър човек? — Замълча за момент. — Ти как мислиш? — добави подигравателно.

Пак дръпна чекмеджето, отвори три шишенца, изтърси по едно хапче от всяко от тях и ги подреди от най-голямото към най-малкото върху опакото на лявата си ръка.

— Не знам — отговорих. — Никога не съм била близка с нея.

— Но си била близо до нея. Не си играй с мен, Камий. Това ме уморява. Ако смяташе, че майка ти е добър човек, нямаше да бъдеш тук с най-добрата й приятелка, за да питаш дали е била такава.

Взе хапчетата едно по едно, от най-голямото към най-малкото, сдъвка ги заедно с едно шоколадче и ги глътна. На гърдите й имаше купчина обелки, устните й още бяха намазани с червено, по зъбите й имаше полепнал гъст карамел. Краката й бяха започнали да се потят в ръцете ми.

— Извинявай. Права си — казах. — Мислиш ли, че тя е… болна?

Джаки спря да дъвче, постави ръка върху моята и си пое дъх с въздишка.

— Нека да го кажа ясно сега, защото твърде дълго мисля за това, а мислите вече ми играят номера — почват да ми се изплъзват, сещаш се. Като да се опитваш да хванеш риба. — Наведе се и стисна ръката ми. — Адора те поглъща и ако не й позволиш, става по-лошо за теб. Виж какво се случва с Ама. Виж какво се случи с Мериан.

„Да“ — помислих си. Точно под лявата ми гърда ме загъделичка вързоп.

— Е, какво мислиш? — настоях. „Хайде, кажи го“, добавих мислено.

— Мисля, че е болна, и също мисля, че е заразна — прошепна Джаки и бучките лед в чашата й задрънчаха от треперенето на ръцете й. — И мисля, че е време да си вървиш, сладурче.

— Извинявай, не исках да ти досаждам с присъствието си.

— Имам предвид да се махнеш от Уинд Гап. Тук не е безопасно за теб.

След по-малко от минута затворих вратата, оставяйки Джаки втренчена в своята снимка, злобно ухилена на стената над камината.