Отворени рани

7

Веднъж в Чикаго стоях в студа на едно кръстовище и чаках да светне зелено. В това време с потропване на бастун се приближи един слепец.

— Къде мога да пресека улицата тук? — попита и когато не отговорих, се обърна към мен и каза: — Има ли някого?

— Тук съм — отговорих и тези думи ми подействаха удивително успокояващо.

Когато изпадна в паника, си ги казвам на глас: „Тук съм“. Обикновено не се чувствам по този начин. Чувствам се, сякаш горещ вятър може всеки момент да ме издуха и да изчезна завинаги, без да оставя след себе си дори парченце от нокът. Има дни, когато тази мисъл ме успокоява; друг път ме смразява.

Мисля, че чувството ми за безтегловност идва от факта, че знам твърде малко за миналото си — или поне това измислиха психиатрите в клиниката. Отдавна съм се отказала от опитите да науча нещо повече за баща си. Когато искам да си го представя, в съзнанието ми изниква един обобщен „бащин“ образ. Не издържам да си фантазирам твърде конкретни неща за него: например как ходи да пазарува, как пие кафе сутрин, как се прибира вкъщи при децата си. Дали някой ден няма случайно да срещна някое момиче, което прилича на мен? Като малка упорито търсех очевидни прилики между майка ми и мен, някакво доказателство, че тя ме е родила. Наблюдавах я внимателно, когато не гледаше; тайно вземах рамкираните снимки от стаята й и се опитвах да се убедя, че имам нейните очи. Или може би беше нещо в лицето. Може би извивката на прасеца или формата на шията.

Никога не ми е разказвала как се е запознала с Алън. Малкото, което знам, съм го чувала от други хора. Никога не са ме насърчавали да задавам въпроси. Смяташе се за прекалено любопитство. Спомням си какъв шок изпитах веднъж, когато неволно подслушах разговор на съквартирантката ми от колежа с майка й: прекалените подробности, липсата на цензура ми се сториха упадъчни. Тя говореше пълни глупости, например как забравила да се запише за един курс — съвсем й излязло от главата, че трябва да ходи на лекции по география три пъти седмично — и споделяше тези неща с гордия тон на момиченце от детската градина, което е получило червена точка.

Спомням си също, когато майка й дойде да ни види, как обикаляше квартирата ни и задаваше прекалено много въпроси. И вече знаеше твърде много неща за мен. Даде на Алисън голям найлонов плик с безопасни игли, които според нея можели да й послужат, и след като двете излязоха на обяд, за моя собствена изненада аз заплаках. Този жест — толкова дребен и мил — ме смая. Това ли се очаква от една майка — да се грижи дали имаш нужда от безопасни игли? Моята се обаждаше веднъж на месеца и винаги задаваше едни и същи практични въпроси (оценки, лекции, предстоящи разходи).

Като дете не си спомням да съм казала на Адора даже любимия си цвят или как бих искала да кръстя дъщеря си, когато се роди. Съмнявам се дори, че знаеше кое е любимото ми ядене и със сигурност никога не съм влизала в спалнята й по нощница рано сутрин разплакана от някой кошмар. Винаги се натъжавам, когато си спомня за детството, защото никога не ми е хрумвало, че майка ми би могла да ме утеши. Никога не ми е казвала, че ме обича, и аз никога не съм си представяла, че би могла. Тя ме отглеждаше. Разпореждаше се с мен. О, да, и веднъж ми донесе лосион с витамин Е.

Известно време се опитвах да се убедя, че резервираността на Андора е защитна реакция след смъртта на Мериан. Но истината според мен е, че винаги е имала с децата повече проблеми, отколкото е искала да признае. Мисля, че ги мрази. Има една ревност, една неприязън, която усещам дори сега, в спомените си. Имало е период, когато вероятно е харесвала идеята да има дъщеря. Като малка сигурно си е фантазирала да бъде майка, да гушка детето си като напращяла с мляко котка. Има една особена ненаситност за деца. Тя ги връхлита. Дори аз за пред хората бях нейна любимка. След като периодът й на скърбене за Мериан премина, започна да ме развежда из града, като ми се усмихваше, закачаше ме, гъделичкаше ме, докато говореше с хората на улицата. След като се приберяхме вкъщи, се изнизваше в стаята си като недовършено изречение и аз сядах, опряла лице на вратата, припомнях си събитията от деня и се опитвах да се сетя какво съм направила, за да ми се разсърди.

Имам един спомен, който всеки път засяда в гърлото ми като съсирена кръв. От смъртта на Мериан бяха минали две години и майка ми беше поканила няколко приятелки за следобеден аперитив. Едната бе донесла бебето си. В продължение на часове мъничето беше обект на умилително говорене, влажни целувки с ярко червило, оправяне на пелените, после още влажни целувки. Аз трябваше да уча в стаята си, но седях на върха на стълбите и гледах.

Най-сетне дойде ред на майка ми да се радва на бебето, и тя го взе и го прегърна силно.

— Ох, колко е прекрасно пак да гушкам бебенце!

Подруса го на коляното си, разходи го из стаята, шепнеше му нежно, а аз гледах отгоре като някаква сърдита малка богиня, опряла опакото на дланта на бузата си, за да си припомня усещането от допира на лицето на майка ми.

Когато жените отидоха в кухнята да помогнат за миенето на чиниите, нещо се промени. Спомням си как майка ми, останала сама в хола, гледаше детето с почти похотливо изражение. Допря устни до сочната му като ябълка бузка. После леко отвори уста, пое парченце плът между зъбите си и захапа.

Бебето се разплака, но Адора го гушна и червенината от ухапването бързо премина. Каза на другите жени, че просто се е глезило. Изтичах в стаята на Мериан и се скрих под завивките.

След срещата с Неш и идването на майка ми отидох във „Фуут“ да пия нещо. Пия много, но не се напивам — мислех за свое успокоение. Имах нужда само от една глътка. Винаги съм възприемала алкохола като смазка — защитен слой срещу всички остри мисли в главата ти. Барманът беше един тип с кръгло лице, който учеше два класа след мен, и имах спомен, че се казва Бари, но не бях достатъчно сигурна, за да се обърна към него с това име.

— Добре дошла пак. — Напълни голямата ми чаша на две трети бърбън и доля с кока-кола. — Заведението черпи — смутолеви, като зяпаше поставката за салфетки. — Тук не взимаме пари от красиви жени.

Вратът му се изчерви силно и той изведнъж се престори, че има нещо спешно да върши в другия край на плота.

На връщане минах по Нихо Драйв — улица, на която живееха няколко мои приятелки от училище, преминаваща през целия град. Къщите ставаха все по-лъскави, колкото повече се приближавах към тази на Адора. Забелязах стария дом на Кейти Лейси, паянтова голяма сграда, която родителите й построиха, когато бяхме на десет — след като разрушиха старата си, солидна викторианска къща.

На следващата пресечка забелязах момиченце, което караше количка за голф, украсена с лепенки на цветчета. Косата му беше сплетена на сложни плитки като на швейцарска девойка на кутия какао. Ама. Беше се възползвала от посещението на Адора при семейство Неш, за да избяга — след убийството на Натали в Уинд Гап беше рядкост да видиш момиче да се разхожда по улиците само.

Вместо да продължи към къщи, тя зави на изток, тоест към по-бедните квартали и свинефермата. Завих и продължих след нея толкова бавно, че колата ми за малко не изгасна.

Наклонът надолу беше благоприятен и количката се спускаше толкова бързо, че плитките на Ама се развяваха зад нея. След десет минути вече бяхме извън града. Висока пожълтяла трева и отегчени крави. Обори, наклонени на една или на друга страна като грохнали старци. Спрях на едно място, за да дам преднина на сестра си, после пак тръгнах след нея на такова разстояние, че едва-едва да я виждам в далечината. Проследих я покрай ферми и една орехова градина, където работеше младеж, държащ цигарата си наперено като филмова звезда. Скоро наоколо замириса на лайна и застояла слюнка и аз се досетих къде отиваме. След още десетина минути видях металните постройки на свинефермата, дълги и лъскави като редове телчета от телбод. От квиченето ушите ми се изпотиха. Беше като скърцане на ръждясала ръчна помпа. Ноздрите ми се разшириха и очите ми започнаха да сълзят. Ако някога сте минавали покрай месопреработвателна фабрика, знаете какво имам предвид. Миризмата не е като газ или течност; тя е като твърдо вещество. Имаш чувството, че трябва да изрежеш дупка в нея, за да получиш някакво облекчение. Обаче не можеш.

Ама мина през портала на фабриката. Мъжът от охраната само й махна. За мен беше малко по-трудно, докато не казах вълшебната дума: Адора.

— А, да, голямата дъщеря на Адора. Спомням си — каза възрастният мъж.

На табелката с името му пишеше: Хосе. Опитах се да видя дали има липсващи пръсти. Мексиканците не получават удобна, лека работа на пропуска, докато не претърпят сериозно злополука. Това е правило за всички фабрики тук: мексиканците получават най-гадните, най-опасни работни длъжности, а белите продължават да се оплакват.

Ама спря количката до един пикап и се изтупа от прахта. После решително мина покрай кланицата, покрай клетките с прасетата, чиито влажни розови зурли се показваха през процепите за въздух, и се насочи към голям метален хангар, където ставаше кърменето на малките прасенца. Повечето свине майки се осеменяват последователно почти веднага след всяко раждане, докато организмът им накрая не се изтощи и не бъдат изпратени за клане. Но докато са още полезни, те са принудени да кърмят — приковани в легнало положение на една страна в тясна клетка, с раздалечени крака и изложени на лесен достъп цицки. Свинете са изключително интелигентни, социални създания и тази принудителна поточна линия кара тези животни да искат да умрат. Което и се случва веднага щом вече не са в състояние да кърмят.

Даже самата идея за тази практика ми е противна. Но когато я видиш на живо, това те променя, накърнява човешкото ти достойнство. То е все едно да гледаш как изнасилват някого и да не кажеш нищо. Видях сестра си в дъното на хангара застанала до една от металните клетки.

Няколко мъже вадеха квичащи прасенца и хвърляха на тяхно място следващата смяна. Застанах в другия край на хангара така, че да съм зад Ама и тя да не може да ме види. Свинята-майка лежеше на една страна почти в безсъзнание. Коремът й беше притиснат между металните пречки. Разкървавените цицки стърчаха като пръсти. Един от мъжете намаза най-разранената от тях с олио, после я перна с нокът и се изкиска. Не обръщаха внимание на Ама, сякаш беше съвсем нормално да е там. Тя намигна на единия, докато фиксираха друга свиня в клетката й и отидоха да вземат следващата порция сукалчета.

Прасенцата се нахвърлиха върху свинята-майка като мравки върху бучка захар. Боричкаха се, ту захапваха, ту изплюваха цицките, които се тресяха като биберони. Свинята обели очи. Ама седеше по турски и зяпаше запленена от гледката. След пет минути не беше помръднала от позицията си, усмихваше се и се въртеше възбудено. Трябваше да се махам. Тръгнах, първо бавно, после хукнах, залитайки, към колата. Затръшнах вратата, надух радиото, изгълтах порция топъл, щипещ гърлото бърбън и потеглих с пълна газ, за да се махна час по-скоро от вонята и шума. И от онова ужасно дете.