Отворени рани

14

Едва не се спънах на стълбите на Джаки, така трепереха краката ми. Зад себе си чух момчетата й да скандират бойния вик на футболния отбор на гимназия „Калхун“. Завих в съседната пресечка, спрях под няколко черници и опрях главата си на кормилото.

Дали майка ми наистина е била болна? Ами Мериан? Ама и аз? Понякога си мисля, че болестта стои скрита във всяка жена и чака подходящия момент да се появи. Познавах толкова много болни жени. Жени с хронични болки, с бавно развиващи се заболявания. Жени с влошено състояние. Мъжете, да, те чупеха крайници, имаха болки в гърба, претърпяваха една-две операции, за изваждане на сливиците или поставяне на изкуствена става. Жените биваха обладани от болести. Нищо чудно, имайки предвид всичко, което преминава през женското тяло. Тампони и вагинални разширители. Пениси, пръсти, вибратори и какво ли не още между краката, отзад, в устата. Мъжете обожават да вкарват разни неща в жените, нали? Краставици, банани, бутилки, перлен гердан, маркер, юмрук. Веднъж един тип искаше да ми вкара уоки-токи. Не се съгласих.

Болни, по-болни, още по-болни. Дали беше наистина, или въображаемо? Дали Ама наистина беше болна и имаше нужда от лекарствата на майка ми, или лекарствата бяха това, което я разболяваше? Дали синьото хапче бе причината да повръщам, или ме беше предпазило от по-сериозно заболяване?

Дали Мериан щеше да бъде мъртва, ако Адора не й беше майка?

Знаех, че трябва да се обадя на Ричард, но не можех да измисля какво да му кажа. Че съм уплашена? Че съм получила възмездие? Че искам да умра? Минах покрай къщата на майка ми, продължих към свинефермата и спрях пред „Хийла“, уютния квадратен бар без прозорци, където всеки, който разпознае дъщерята на шефката, би бил достатъчно разумен, за да не я закача.

Вътре миришеше на свинска кръв и урина; даже пуканките в купички воняха на месо. Двама мъже с бейзболни шапки и кожени якета, с големи мустаци и намръщени лица, ме погледнаха за момент и пак сведоха очи към бирите си. Барманът ми наля бърбън, без да каже нищо. На уредбата вървеше песен на Карол Кинг. На второто питие барманът посочи зад мен и попита:

— Него ли търсиш?

Джон Кийн седеше наведен над чашата си в единственото сепаре на бара и човъркаше разкъртения ръб на масата. Бледата му кожа беше порозовяла от алкохола и от влажните му устни и начина, по който примляскваше, личеше, че вече е повръщал поне веднъж. Взех чашата си и седнах срещу него. Не казах нищо. Той се усмихна, протегна ръка към моята.

— Здрасти, Камий. Как си? Изглеждаш толкова красива и чиста. — Огледа се. — Тук е… тук е толкова мръсно.

— Добре съм, Джон, предполагам. А ти добре ли си?

— О, да, супер съм. Убиха сестра ми, всеки момент може да ме арестуват, а приятелката ми, която се беше лепнала за мен от самото ми идване в този скапан град, започва да осъзнава, че вече не съм най-харесваното момче в града. Не че особено ми дреме. Тя е сладка, но не…

— Не е вълнуваща — подсказах аз.

— Да. Да. Мислех да скъсам с нея, преди да се случи това с Натали. Сега не мога.

Такъв ход щеше да бъде внимателно анализиран от целия град — от Ричард също. Какво означава? Дали доказва вината му?

— Няма да се върна при нашите — измърмори. — Предпочитам да отида в проклетата гора и да се гръмна, отколкото да се върна там и всички вещи на Натали да ме зяпат.

— Разбирам те.

Той взе солницата и започна да я върти разсеяно.

— Ти си единствената, която ме разбира. Знаеш какво е да изгубиш сестра си и всички да очакват от теб да го приемеш. Да продължиш напред. Ти прие ли го? — Изрече думите с такава горчивина, че очаквах езикът му да пожълтее.

— Никога няма да го приемеш — казах му. — То е като зараза. Мен ме съсипа. — Стана ми хубаво, че го изрекох на глас.

— Защо всички си мислят, че е толкова странно да скърбя за Натали?

Джон изпусна солницата и тя падна на пода. Барманът ни изгледа сърдито. Вдигнах я, оставих я от моята страна на масата и хвърлих щипка сол зад гърба си и за двама ни.

— Предполагам, че когато си млад, хората очакват да приемаш нещата по-леко — отбелязах. — Освен това си момче. Момчетата не са емоционални.

Той изсумтя презрително:

— Нашите ми купиха една книга: „Скърбящи мъже“. Пишеше, че понякога просто трябва да забравиш, да отречеш. Че отрицанието може да бъде добре за мъжа. Затова се опитах да поседя един час и да се преструвам, че ми е все едно. Седях в стаята си при Мередит и си мислех за… тъпотии. Просто зяпах през прозореца едно късче синьо небе и си повтарях: „Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред.“ Като малко дете. И след като свърших, вече бях сигурен, че нищо няма да бъде наред. Даже ако хванат убиеца, няма да бъде наред. Не знам защо всички казват, че ще се почувстваме по-добре, след като арестуват някого. Сега изглежда, че този някой, когото ще арестуват, най-вероятно ще съм аз. — Изсмя се мрачно и поклати глава. — Това е пълна лудост. — После изведнъж изрече: — Искам още едно! Ще пиеш ли още едно с мен?

Вече беше много пиян, но аз никога не бих лишила свой другар по страдание от утехата на пълното алкохолно опиянение. Понякога това е най-логичният път. Винаги съм била убедена, че трезвият разум е за коравосърдечните. Обърнах един шот на бара, за да наваксам, и се върнах на масата с два бърбъна. Моят — двоен.

— Изглежда, като че ли някой специално е избрал единствените две момиченца в Уинд Гал, които имаха характер, за да ги убие. — Джон отпи глътка бърбън. — Мислиш ли, че сестрите ни можеха да бъдат приятелки.

„Може би — помислих си. — На онова въображаемо място, където и двете са живи и където Мериан никога няма да порасне.“

— Не — отговорих и неочаквано се засмях. Той също се засмя.

— Значи твоята мъртва сестра е прекалено добра за моята мъртва сестра, така ли? — измърмори той.

Пак се засмяхме, но настроението ни отново се скапа и пак мрачно надигнахме чашите; Вече се чувствах замаяна.

— Не съм убил Натали — прошепна той.

— Знам.

Хвана ръката ми, притисна пръстите ми върху своята.

— Ноктите й бяха лакирани. Така я намериха. Някой е лакирал ноктите й — измърмори.

— Може би тя си ги е лакирала.

— Натали мразеше такива неща. Даже рядко позволяваше да й решат косата.

Замълчахме за няколко минути. Карол Кинг се беше сменила с Карли Саймън. Нежни женски гласове в бар за касапи.

— Много си красива — каза Джон.

— И ти.

На паркинга Джон непохватно извади ключовете си. Послушно ми ги даде, когато му казах, че е прекалено пиян, за да шофира. Не че аз бях по-трезва. Тръгнах да го карам към Мередит, но когато наближихме, той поклати глава и ме помоли да отидем в мотела извън града. Същия, в който бях преспала на идване насам — малко убежище, в което да се подготвиш за Уинд Гап и неговите предизвикателства.

Карахме със смъкнати прозорци и топлият нощен въздух нахлуваше в колата, прилепваше фланелката на Джон върху гърдите му и развяваше дългите ми ръкави. Освен буйната коса той нямаше почти никакво друго окосмяване. Дори ръцете му имаха съвсем фин пух. Изглеждаше почти гол, нуждаещ се от защита.

Платих стаята, номер 9, защото Джон нямаше кредитна карта, и му отворих вратата, за да влезе, сложих го да седне на леглото и му налях хладка вода в пластмасова чаша. Той седеше загледан в краката си и отказа да я вземе.

— Джон, трябва да пийнеш малко вода.

Изгълта я наведнъж и хвърли чашата до леглото. Сграбчи ръката ми. Опитах се да се освободя — повече по инстинкт, отколкото заради друго — но той я стисна по-силно.

— Онзи ден видях и това — каза, като повтори с пръст очертанията на н-то в окаян точно под левия ми ръкав. Протегна другата си ръка и погали лицето ми. — Може ли да видя?

— Не.

Пак опитах да се освободя.

— Дай да видя, Камий.

— Не може, Джон. Не показвам на никого.

— На мен ще покажеш.

Нави ръкава ми и присви очи. Опитваше се да разгадае линиите върху кожата ми. Не знам защо му позволих. Той беше любопитен, добронамерен. Бях изтощена от деня. И адски уморена да се крия. Повече от десет години бях посветила на това криене. Нямаше случай на общуване с други хора — приятели, информатори, продавачката в супермаркета — в който да не съм се тревожила кой от белезите ми откъде ще се покаже. Нека Джон да ги разгледа. О, да, нека да ги разгледа. Нямах нужда да се крия от някого, който копнее за забвение със същия плам, с който и аз.

Той нави другия ми ръкав и сега и двете ми ръце бяха изложени на показ пред него, толкова голи, че дъхът ми секна.

— Никой ли не е виждал това?

Поклатих глава.

— Колко време си го правила, Камий?

— Дълго.

Втренчи се в ръцете ми, вдигна ръкавите по-нагоре. Целуна ме по средата на уплашен.

— Така се чувствам сега — каза, като погали с пръсти белезите и това ме накара да настръхна. — Дай да видя всичките.

Вдигна ризата над главата ми, а аз седях като послушно дете. Бавно събу обувките и чорапите ми, после панталона. По бельо затреперих в студената стая, на течението от работещия с пълна сила климатик. Джон дръпна завивките, даде ми знак да легна до него. Подчиних се, едновременно трескава и смразена.

Той вдигна ръцете ми, краката ми, обърна ме по гръб. Четеше тялото ми. Изричаше думите на висок глас, гневни и в същото време безсмислени: фурна, гадене. Съблече своите дрехи, сякаш усети някаква неравнопоставеност, хвърли ги на топка на пода и продължи да чете. Питка, злобен, кълбо, четка. Разкопча сутиена ми отпред с бързо движение на пръстите и го свали. Цвете, доза, бутилка, сол. Беше се възбудил. Допря устни до зърната ми и това беше първият път, откакто бях започнала сериозно да се наранявам, когато позволявах на мъж да го направи. Четиринайсет години.

Опипваше ме и аз не се съпротивлявах: гърба ми, гърдите ми, бедрата ми, раменете ми. Плъзна език в устата ми, надолу по врата ми, върху зърната ми, между краката ми, после пак в устата ми. Вкусих себе си чрез него. Думите мълчаха. Почувствах се пречистена.

Насочих го в себе си и свърших бързо и мощно; после още веднъж. Усетих сълзите му върху раменете си, докато потрепваше вътре в мен. Заспахме прегърнати и само една дума се обади веднъж: поличба. Добра или лоша, не знаех. Предпочетох да си мисля, че е добра. Каква глупачка.

Рано сутринта клоните на дърветата пред прозореца блестяха като стотици ръчички. Отидох гола до умивалника, за да напълня чашата с вода (и двамата имахме махмурлук, и бяхме жадни), и на бледата светлина думите, гравирани върху тялото ми, отново оживяха. Край на облекчението. Горната ми устна неволно се повдигна и зъбите ми се оголиха от отвращение при вида на кожата ми и аз се загърнах с кърпа, преди да се върна в леглото.

Джон отпи глътка вода, хвана нежно главата ми и сипа малко в устата ми, после изпи остатъка. Подръпна кърпата, но аз я задържах и поклатих глава.

— Какво е това? — прошепна на ухото ми.

— Това е жестоката светлина на утрото — отговорих също шепнешком. — Време е да се откажем от илюзията.

— Коя илюзия?

— Че всичко може да бъде наред — отговорих и го целунах по бузата.

— Хайде още да не го правим — каза той и ме притисна с ръце.

Тези хилави, голи ръце. Детски ръце. Така си мислех, но се чувствах добре и в безопасност. Красива и чиста. Притиснах лице до врата му и го подуших: алкохол и остър мирис на афтършейв. Когато отворих очи, видях мигащи червени светлини на полицейска кола пред прозореца.

Дум, дум, дум. Вратата се разтресе, сякаш някой искаше да я разбие.

— Камий Прийкър. Аз съм главен инспектор Викъри. Отворете, ако сте там.

Грабнахме разхвърляните си дрехи. Очите на Джон бяха като на уплашена птичка. Трескаво се заобличахме. Щракането на катарами и шумоленето на плат звучаха издайнически. Отчаяни, виновни шумове. Покрих набързо леглото със завивките, прокарах пръсти през косата си и след като Джон застана в небрежна поза прав зад мен, пъхнал пръсти в гайките на панталона си, отворих вратата.

Ричард. С добре изгладена бяла риза, изпъната раирана вратовръзка и усмивка, която помръкна веднага щом видя Джон. Викъри, до него, потъркваше мустаците си, сякаш кожата под тях беше възпалена. Погледна смутено мен, после — Джон, накрая се обърна и зяпна Ричард.

Ричард не каза нищо. Погледна ме гневно, скръсти ръце и рязко си пое въздух. Сигурна съм, че стаята миришеше на секс.

— Изглежда, че си добре — измърмори. Усмихна се — очевидно насила, защото кожата непосредствено над яката му беше червена като на разгневен анимационен герой. — А ти как си, Джон? Всичко наред ли е?

— Добре съм, благодаря — отговори момчето, като застана до мен.

— Госпожице Прийкър, майка ви ни се обади преди няколко часа, защото не сте се прибрали вкъщи — измънка Викъри.

— Каза, че сте били малко болна, били сте паднали или нещо такова. Притеснявала се за вас. Много се притеснявала. Освен това при всички ужасни неща, които се случват напоследък, предпазливостта не е излишна… Предполагам, че ще се зарадва, когато научи, че сте… тук?

Изрече последното като въпрос, на който нямах намерение да отговарям. На Ричард дължах обяснение. На Викъри — не.

— Аз ще й се обадя. Благодаря за загрижеността.

Ричард сведе поглед и прехапа устни. За първи път го виждах сконфузен. Стомахът ми се сви. Той издиша рязко, постави ръка на кръста си, погледна ме, после — Джон. Като хлапе, което е хванал да прави нещо нередно.

— Тръгвай с нас, Джон. Ще те закараме вкъщи.

— Камий ще ме закара, но благодаря, детектив Уилис.

— Пълнолетен ли си, синко? — попита Викъри.

— На осемнайсет е — отговори Ричард.

— Тогава всичко е наред. Приятен ден на двамата… — каза главния инспектор, — …след приятната нощ — добави шепнешком, като се ухили на Ричард.

— Ще ти се обадя по-късно, Ричард — казах.

Той махна небрежно, обърна се и тръгна към колата.

С Джон мълчахме почти през целия път до къщата на родителите му. Беше решил да се опита да спи известно време в стаята за развлечения в мазето. Тананикаше си някаква бибоп мелодия от петдесетте, като почукваше с нокти по дръжката на вратата.

— Много ли е лошо, че ни хванаха? — попита по едно време.

— За теб вероятно не. Показва, че си нормален американски младеж със здравословен интерес към жените и необвързващия секс.

— Това не беше необвързващо. Изобщо не го чувствам като необвързващо. А ти?

— Не. Това не беше подходяща дума. Беше точно обратното. Но аз съм с повече от десет години по-възрастна от теб и отразявам престъпление, което… това е конфликт на интереси. И по-добри от мен репортери са били уволнени за такова нещо.

Усещах слънчевите лъчи върху лицето си, бръчките около очите ми, тежестта на годините. Лицето на Джон, въпреки цяла нощ пиене и недоспиването, беше свежо като цвете.

— Това снощи. Ти ме спаси. Това ме спаси. Ако не беше останала с мен, щях да направя нещо лошо. Сигурен съм, Камий.

— Ти също ми помогна да се почувствам в безопасност, Джон — уверих го аз и наистина го мислех, но думите излязоха от устата ми с неискрения напевен тон на майка ми.

Оставих Джон на една пресечка от къщата на родителите му. Дръпнах се в последната секунда и целувката му улучи бузата ми. „Никой не може да докаже, че се е случило нещо“ — помислих си в този момент.

Върнах се на Главната улица и спрях пред полицейския участък. Една улична лампа още светеше. 5.47. На пропуска още нямаше никого, затова натиснах звънеца за нощния дежурен. Ароматизаторът до главата ми изсъска и пръсна лимонов аромат над рамото ми. Позвъних още веднъж и на стъклената врата, водеща към офисите, се показа Ричард. Остана загледан в мен за секунда и очаквах да се обърне и пак да се прибере, даже ми се искаше така да направи, но той отвори вратата и влезе във фоайето.

— Откъде искаш да започнем, Камий? — Седна на едно кресло и подпря главата си с ръце; вратовръзката му увисна между краката.

— Не е това, което изглежда, Ричард. Знам, че звучи като клише, но е вярно. — Отричай, отричай, отричай.

— Камий, само преди четирийсет и осем часа правихме секс, а те намирам в хотелска стая с главния заподозрян в разследване за убийство на деца. Даже да не е това, което изглежда, пак е лошо.

— Не го е извършил той, Ричард. Сигурна съм, че не е бил той.

— Така ли? За това ли си говорихте, докато те чукаше?

„Добре, гняв — помислих си. — С това мога да се справя. По-добре от отчаяние.“

— Нищо такова не се е случило, Ричард. Намерих го в „Хийла“ пиян и се разтревожих, че може да се нарани. Заведох го в мотела, защото исках да остана с него и да го изслушам. Трябваше да говоря с него заради статията. И знаеш ли какво научих? Твоето разследване е съсипало това момче, Ричард. И най-лошото е, че според мен ти дори не си убеден, че той е убиецът.

Само последното изречение беше съвсем вярно и аз осъзнах това едва след като изрекох думите. Ричард беше умен мъж, добро ченге, амбициозен, работеше по тежък случай и целият град крещеше за арест, а той все още нямаше никакъв напредък. Ако имаше срещу Джон дори малко повече от чисти пожелания, щеше да го задържи още преди дни.

— Камий, каквото и да си мислиш, ти не знаеш всичко за това разследване.

— Ричард, повярвай ми, никога не съм си мислила, че знам всичко. Винаги съм се чувствала безполезен страничен наблюдател. Ти успя да ме изчукаш и пак да не ми дадеш нищо. Не пускаш грам информация.

— Аха, още ли се сърдиш за това? Мислех, че си голямо момиче.

Тишина. Изсъскване и лимонов спрей. Дори долавях тиктакането на големия сребърен часовник на ръката на Ричард.

— Нека да ти покажа какво добро момиче мога да бъда — казах аз.

Отново действах на автопилот като в доброто старо време: отчаяно копнеех да му се подчиня, да го накарам да се почувства по-добре, да го накарам отново да ме харесва. За няколко минути миналата нощ се бях почувствала страшно спокойна и появата на Ричард на вратата сутринта бе разбила остатъците от това спокойствие. Исках си го обратно.

Застанах на колене и започнах да свалям ципа на панталона му. За секунда той постави ръка на главата ми. После се осъзна и ме сграбчи грубо за раменете.

— Камий, за бога, какво правиш? — Осъзна колко силно ме е стиснал, отхлаби хватката си и ме вдигна на крака.

— Само искам да оправя нещата между нас. — Започнах да разкопчавам ризата му, като избягвах да го поглеждам в очите.

— Така няма да ги оправиш, Камий. — Целуна ме почти целомъдрено по устните. — Трябва да знаеш това, преди да продължиш. Просто трябва да го знаеш, точка.

После ме помоли да си тръгна.

Опитах се да подремна няколко неспокойни часа на задната седалка в колата. Нещо като да се опитваш да прочетеш надпис в пролуките между вагоните на преминаващ влак. Събудих се лепкава и изнервена. Купих си четка и паста за зъби от една бензиностанция; също спрей за коса и най-силно миришещия дезодорант, който намерих. Измих си зъбите в тоалетната на бензиностанцията, после се напръсках с дезодоранта под мишниците и между краката и оформих косата си със спрея. Резултатът беше смрад на пот и секс, недобре замаскирана от натрапчив аромат на ягоди и алое.

Нямаше да понеса да се видя с майка ми вкъщи и в пристъп на лудост реших да поработя. (Като че ли все още можех да напиша статия. Като че ли ситуацията не отиваше към пълна катастрофа.) Спомних си, че Джери Шилт спомена Кейти Лейси, и реших да отида да поговоря пак с моята бивша съученичка. Тя бе ходила като доброволка в началното училище и беше помагала за подготовката както на Ан, така и на Натали. Моята майка също беше работила като доброволка в училището — желана, престижна позиция, до която се допускаха само жени, които не работят. Отговорностите им включваха да се появяват в училището два пъти седмично и да помагат за организирането на уроците по изобразително изкуство, трудово обучение и музика, а за момичетата — в четвъртък шиене. Поне по мое време имаше шиене. В наши дни вероятно се занимаваха с нещо „по-джендърнеутрално“ и модерно. Работа с компютър или готвене на микровълнова фурна за начинаещи.

Кейти, също като майка ми, живееше на върха на висок хълм. Тясното стълбище към къщата, изсечено в тревата, беше оградено със слънчогледи. На върха като изпънат пръст на човешка ръка стърчеше стройна, елегантна каталпа, като женствен контрапункт на масивния, мрачен дъб отдясно. Часът беше едва десет, но Кейти, стройна и с перфектен тен, вече се печеше на терасата, като се разхлаждаше с поставен отстрани вентилатор. Слънчеви бани без прегряване. Сега оставаше да измисли как да поддържа тена си без риска да заболее от рак на кожата. И как да избегне бръчките. Видя ме да се качвам — дразнещо светло петно насред тъмнозеленото на моравата й — и закри очите си с ръка, за да ме види по-добре от петнайсет метра над мен.

— Кой е? — извика. Косата й, естествено житноруса в ученическите ни години, а сега платинена, беше вързана на опашка, стърчаща над главата й.

— Здрасти, Кейти. Аз съм, Камий.

— Камииий! О, боже, сега идвам при теб.

Поздравът бе по-радушен, отколкото очаквах. С Кейти не бяхме говорили от дамското парти на Ейнджи. Настроенията й се меняха като вятъра.

Доприпка до вратата. Сините й очи блестяха на фона на загарялото лице. Ръцете й бяха кафяви и слаби като на дете и ми заприличаха на френските пурети, които Алън бе взел да пуши една зима. Майка ми веднага го заточи в мазето, което гръмко нарече „стаята за пушене“. Той много скоро се отказа от пуретите и премина на портвайн.

Кейти носеше неоноворозов потник, от онези, които бяха на мода през осемдесетте, спомен от състезанията за „мис Мокра фланелка“ през пролетната ваканция. Прегърна ме с изцапаните си с какаово масло ръце и ме покани вътре. Никакви климатици в тази къща, обясни, също като при майка ми. Все пак имали един в семейната спалня. Децата, предположих, можеха да се потят. Не че не получаваха достатъчно грижи. Цялото източно крило на къщата бе превърнато в закрита детска площадка, с жълта пластмасова къщичка, пързалка и изработено по поръчка дървено конче. С никое от тези приспособления не изглеждаше да е играно много. На стената с големи цветни букви: Макензи. Ема. Снимки на усмихнати руси момиченца, с чипи носове и разсеяни погледи, красиви глупавички създания. Нито една не показваше лицето в близък план; всичките акцентираха на дрехите. Розови гащеризони на маргаритки, червени роклички и шорти на големи точки, великденски боненца и лачени половинки обувки. Хубави деца и много хубави дрехи. Току-що измислих заглавие за статия за малките галеници на Уинд Гап.

Кейти Лейси Брукър не изглеждаше да се интересува от причината за посещението ми в дома й в петък сутрин. Поговорихме за мемоарите на някаква знаменитост, които чела наскоро, и дали детските конкурси за красота са завинаги опорочени след случая с Джон Бенет. „Макензи умира да стане модел. — Разбираемо, тя е същата красавица като майка си. — Благодаря за комплимента, Камий. Но никога не съм се чувствала красавица. — О, разбира се, не говори глупости. — Искаш ли нещо за пиене? — С удоволствие. — Обаче не държим алкохол вкъщи. — Разбира се, нямах това предвид. — Студен чай? — Студеният чай е нещо прекрасно, в Чикаго нямаме такъв, много ми липсват дребните местни специалитети, а пък да видиш как приготвят шунката там. Прекрасно е да се върнеш у дома.“

Кейти донесе кристална кана със студен чай. Забавно, защото от хола видях как изважда четирилитрова пластмасова туба от охладителя за напитки. Подсмихнах се самодоволно, но после си напомних, че и аз се опитвам да прикрия истинската си същност. Бях замаскирала естествената си миризма с изкуствени растителни есенции. Не само алое и ягода, а и лек аромат на лимонов освежител за въздух, идващ от рамото ми.

— Чаят е прекрасен, Кейти. Мога да пия студен чай на всяко хранене.

— И как приготвят шунката там?

Тя подви краката си под себе си и се наведе към мен. Лицето й придоби онова изражение на концентрация, което помнех от гимназията, сякаш се опитваше да запомни комбинация за сейф.

Аз не ям шунка от дете, след като отидох да видя семейния бизнес. Дори не беше ден за колене на прасетата, но онова, което видях, ме държа будна нощи наред. Стотици животни, натъпкани толкова плътно в клетките, че не можеха да се обърнат; сладникавата миризма на кръв и изпражнения. За миг си спомних Ама, съзерцаваща с интерес онези клетки.

— Не слагат достатъчно кафява захар.

— Аха. Като стана дума, искаш ли да ти направя някакъв сандвич или друго за ядене? Имам шунка от фермата на майка ти, телешко от „Дикънс“, пиле от магазина на „Ковис“. И пуешко от „Диетична кухня“.

Кейти беше от жените, които предпочитат да шетат цял ден, да търкат плочките в кухнята с четка за зъби, да вадят боклучета между дъските на пода с клечка за зъби, отколкото да говорят по каквато и да е неудобна тема. Поне беше трезва. Все пак успях да я подлъжа да поговорим за Ан и Натали, гарантирах й анонимност и пуснах диктофона. Момиченцата били сладки, мили и чаровни — задължителните хвалебствия за мъртвите. После:

— Все пак имахме една неприятна случка с Ан на урока по шиене. — Аха, значи още имаха занимания по шиене. Би трябвало да ми подейства утешително, предполагам. — Убоде Натали Кийн по бузата с иглата си. Мисля, че се целеше в окото, както Натали е направила с онова момиченце в Охайо. — Филаделфия, поправих я мислено. — За няколко минути двете си седяха кротко и мирно една до друга — не бяха приятелки, бяха в различни класове, но уроците по шиене са отворени. Ан си тананикаше нещо, приличаше на малка майка. И изведнъж се случи.

— Колко тежко беше ранена Натали?

— Хъм, не много. Двете с Рей Уайткарвър… сега е учителка на втори клас. Преди беше Рей Фини, няколко години след нас… и изобщо не беше фина. Поне не тогава, но сега е свалила няколко кила. Та двете с Рей издърпахме Ан и иглата остана да стърчи от бузата на Натали само два-три сантиметра под окото. Тя не заплака, нищо такова. Само дишаше задъхано като ядосан кон.

Представих си как Ан, със смахнатата й прическа, прекарва иглата през плата и изведнъж си спомня за Натали и ножицата — агресията, заради която е изпъквала сред другите деца. И преди да помисли, рязко движение и иглата пробожда плътта — по-лесно, отколкото можеш да си представиш — и спира в костта. Натали — с тънкото парче метал, стърчащо от бузата й, като миниатюрен сребърен харпун.

— И го направи без видим повод?

— Едно нещо, което научих за тези двете: нямаха нужда от повод, за да направят някоя беля.

— Другите момичета тормозеха ли ги? Двете бяха ли изложени на стрес?

— Ха! Ха!

Смехът й бе на искрена изненада, но прозвуча заучено и престорено. „Ха! Ха!“ Като котка, която те поглежда и изрича с човешки глас: „Мяу“.

— Не бих казала, че ходеха с голямо желание на училище — продължи Кейти. — Но по-добре да попиташ милата си сестричка за това.

— Казваш, че Ама ги е тормозила…

— Бог да е на помощ, когато влезе в гимназията.

Изчаках мълчаливо, докато Кейти се настрои да говори за сестра ми. Все лоши неща, предположих. Нищо чудно, че толкова се зарадва да ме види.

— Спомняш ли си как ние владеехме „Калхун“? Как всичко, което харесвахме, ставаше готино, а ако нарочехме някого, всички го намразваха?

Говореше замечтано, сякаш си фантазираше, за свят от сладолед, в който живеят плюшени зайчета. Само кимнах. Спомням си особено жестока постъпка от моя страна. Познавах едно момиче, Лий Ан, бивша приятелка от началното училище, която веднъж прояви прекалена загриженост за душевното ми състояние, като намекна, че може би имам депресия. Един ден демонстративно я игнорирах, когато дотича при мен да ми каже нещо преди часовете. Още си я спомням ясно: стиснала учебниците си под мишница, с онази нелепа щампована пола, с леко наведена глава винаги когато говореше с мен. Обърнах й гръб, заградих я от другите момичета, с които говорех в момента, и се подиграх на консервативните й църковни дрехи. Момичетата много харесаха шегата. Цяла седмица й се подиграваха. През останалите две години в училище Лий Ан сядаше винаги с учителите на обяд. Можех да спра тормоза само с една дума, но не го направих. Исках да стои далеч от мен.

— Сестра ти е като нас по три. И е склонна на доста изстъпления.

— Какви изстъпления?

Кейти извади пакет леки цигари от едно чекмедже на масата и запали една с кибрит, който взе от полицата на камината. Все още пушеше тайно.

— Ами, тя и онези три момичета, онези малки руси същества, които вече имат цици, четирите командват училището, а Ама командва тях. Положението е сериозно, уверявам те. Понякога номерата им са забавни, но в повечето случаи са доста гадни. Например карат едно дебеличко момиче да им сервира обяда всеки ден и преди да я пуснат да си върви, трябва да изяде нещо, без да използва ръце, просто да го вземе от чинията с уста. — Кейти сбърчи нос, но иначе не изглеждаше особено възмутена. — Накараха друго момиченце да вдигне полата си и да се покаже на момчетата. Защото нямала гърди. Накараха я да говори мръсотии, докато го прави. Говори се, че взели една своя бивша приятелка, Рона Дийл, завели я на купон, напили я и… и я дали като подарък на по-големите момчета. Стоели да пазят пред стаята, докато онези свършат с нея.

— Те са едва на тринайсет! — възкликнах. Замислих се какво аз бих правила на тази възраст. За първи път си дадох сметка колко възмутително млади са тези момичета.

— Тези четирите са доста преждевременно развити. Ние с теб също сме правили щури неща, а не бяхме много по-големи. — Гласът на Кейти прозвуча по-пресипнало заради дима. Тя издиша и над нас надвисна синкаво облаче.

— Никога не сме правили нещо толкова жестоко.

— Но сме били доста близко, Камий. — „Говори от свое име“, помислих си. Втренчихме се една в друга, мислено претегляйки прегрешенията си.

— Както и да е, Ама много тормозеше Ан и Натали — продължи Кейти. — Много мило от страна на майка ти, че толкова се грижеше за тях.

— Майка ми е давала частни уроци на Ан, знам.

— О, тя работеше с тях, когато идваше като доброволка, водеше ги вкъщи, хранеше ги след училище. Понякога даже идваше по време на междучасието, стоеше на оградата и гледаше как си играят.

Представих си майка си, пъхнала пръсти през телената мрежа, да гледа жадно децата в училищния двор. Също: облечена в бяло, ослепително бяло, хванала Натали с една ръка и поставила показалеца на другата пред устата си, за да даде знак на Джеймс Капизи да мълчи.

— Свършихме ли? — попита Кейти. — Малко се уморих да говоря за всичко това. — Изключи диктофона ми. — Е, чух за теб и красивия полицай — добави с усмивка.

Един кичур коса се беше измъкнал от опашката й и аз си спомних как веднъж наведена лакираше ноктите на краката си и ме разпитваше за едно момче от бейзболния отбор, на което беше хвърлила око. Опитах се да не присвия издайнически очи при споменаването на Ричард.

— О, слухове — усмихнах се. — Ерген, неомъжена жена… животът ми изобщо не е толкова интересен.

— Джон Кийн може би не мисли така.

Кейти извади друга цигара, запали я, дръпна и издиша, като ме гледаше втренчено с порцелановите си сини очи. Този път не се усмихна. Знаех, че мога да изиграя картите си по два начина. Можех да й споделя някои подробности и да задоволя любопитството й. Ако Кейти вече знаеше в десет часа, до обяд новината щеше да обиколи цял Уинд Гап. Или можех да отрека, да рискувам да я ядосам и да изгубя благоразположението й. Вече имах интервюто и нямах никакво желание да запазя добри отношения с нея.

— О, пак слухове. Хората тук явно нямат по-добро занимание от това да измислят клюки.

— Нима? На мен ми прозвуча доста правдоподобно. Ти винаги си била готова да се забавляваш.

Станах. Нямах търпение да се махна. Кейти ме изпрати, като нервно хапеше бузата си отвътре.

— Благодаря за отделеното време, Кейти. Много ми беше приятно пак да те видя.

— На мен също, Камий. Приятно прекарване в града.

Вече бях слязла няколко стъпала, когато тя ме извика:

— Камий?

Обърнах се. Кейти стоеше с левия крак, извит навътре — стойка, която имаше още в училище.

— Един приятелски съвет. Прибери се вкъщи и се изкъпи. Смърдиш.

Послушах съвета й и се прибрах. Във въображението ми се прескачаха сцени с майка ми, все зловещи. Поличба. Думата отново запулсира върху кожата ми. Представих си как хилавата Джоя, с разрешена коса и дълги нокти, бели кожата на майка ми. Майка ми, с нейните хапчета и отвари, да реже косата ми. Мериан — сега само скелет в ковчега, с бяла копринена панделка, стегната около мъртвите руси къдрици, като изсъхнал букет. Майка ми, грижеща се за онези агресивни момиченца. Или опитваща се да го прави. Натали и Ан едва ли са страдали много от грижите й. Адора мразеше момиченца, които не капитулират пред налудничавото й майчинско поведение. Дали тя беше лакирала ноктите на Натали, преди да я удуши? Или след като го е направила?

Лудост е да мислиш тези неща. Лудост е да не ги мислиш.