Отворени рани

2

Време за почивка. Отказах се от търсенето и се отбих във „Фуут“, долнопробния местен бар, преди да тръгна към Гроув Стрийт 1665, където бе домът на Бетси и Робърт Неш, родителите на Ашли, на дванайсет; Тифани, на единайсет; покойната Ан, завинаги на девет; и шестгодишния Боби младши.

Три момичета, докато най-сетне не се бяха сдобили с момче. Пиех бърбън, хапвах фъстъци и размишлявах какво нарастващо отчаяние са изпитвали семейство Неш при появата на всяко следващо бебе без пенис. Първа била Ашли, вярно, не момче, но сладко и здраво дете. Пък и без това те винаги са искали да имат две. Затова първородната им дъщеричка получила префърцунено име и цял гардероб разноцветни куклени роклички. Те пробвали втори път и стискали палци, но се появила Тифани. Този път радостта не била толкова голяма, посрещането не било толкова сърдечно. Госпожа Неш забременяла за трети път и съпругът й донесъл малка ръкавица за бейзбол, с която да даде правилна насока на бебето в корема й. Представете си разочарованието, когато дошла Ан. Лепнали й просто някакво име — дори не се напънали да измислят трета буква.

Слава богу, че най-сетне се появил Боби. Три години след разочарованието Ан — дали е било случайност или един последен отчаян опит? — Боби получил името на баща си и цялата любов на родителите си. Тогава момичетата осъзнали колко излишни са всъщност. Особено Ан. Никой няма нужда от трето момиче. Поне сега някой й обръщаше внимание.

Изгълтах втория бърбън на един дъх, разкърших рамене, плеснах се бързо по бузите, качих се в големия си син буик и съжалих, че не съм изпила още едно. Не съм от онези репортери, които изпитват удоволствие да се ровят в живота на хората. Може би това е причината да съм второкласен журналист.

Още помнех Гроув Стрийт. Беше на две улици зад бившето ми училище, в което учеха всички деца в радиус от сто километра. Гимназия „Милард Калхун“ бе основана през 1930 г. — последният напън за съживяване на Уинд Гап преди Голямата депресия. Носеше името на първия кмет на града, герой от Гражданската война. Вярно, герой на Конфедерацията, но какво от това — нали беше някакъв герой. Господин Калхун влязъл в престрелка с цяла армия северняци през първата година на войната в Лексингтън и съвсем сам спасил онова забутано градче в Мисури. (Поне така твърдеше паметната плоча в главния вестибюл на училището.) Прескачал дървени огради, препускал през селски дворове и любезно отвеждал благодушните женици от фермите на сигурно място, далеч от произвола на гадните янки. Ако отидете в Лексингтън днес и попитате за дома на Калхун, ще ви покажат красив експонат от тогавашната архитектура с многобройни дупки от северняшки куршуми. Южняшките куршуми на господин Калхун, можем да предположим, са останали в телата на мъжете, които е застрелял.

Самият Калхун умрял през 1929 г., малко преди стогодишния си юбилей. Седял в една беседка, която вече я няма, и слушал тържествено изпълнение на местния духов оркестър. Изведнъж се подпрял на петдесет и две годишната си съпруга и казал:

— Много е шумно.

При тези думи получил масивен инфаркт, залитнал напред от стола си и изцапал военните си медали с дребните сладки с крем, декорирани в негова чест със знамето на Конфедерацията.

Аз изпитвам особено уважение към Калхун. Понякога наистина е прекалено шумно.

Домът на семейство Неш беше горе-долу каквото очаквах — една от многото еднотипни жилищни постройки от 70-те, характерни за западния край на Уинд Гап. Типична къща тип ранчо, чиято главна отличителна черта е централно разположеният гараж. Когато пристигнах, заварих в двора момченце с рошава руса коса, което пъшкаше от усилие, докато се опитваше да завърти педалите на пластмасов триколесен велосипед, твърде малък за неговия ръст. Колелата се въртяха на място под тежестта му.

— Искаш ли да те бутна? — предложих, след като слязох от колата.

По принцип не се оправям много добре с децата, но си помислих, че няма да навреди, ако опитам да го предразположа. Той се втренчи мълчаливо в мен, като смучеше пръста си. Потникът му се вдигна и отдолу се показа кръгло коремче. Боби Младши изглеждаше глупав и уплашен. Вярно, момче, но пълно разочарование за родителите си.

Направих крачка към него. Боби скочи и хукна, но колелото остана заклещено за крака му и той го повлече няколко крачки, преди да го изрита настрани.

— Татеее!

Втурна се към къщата като ужилен.

Преди хлапето да стигне до входната врата, отвътре излезе мъж. Зад него във вестибюла забелязах бълбукащо фонтанче с три етажа, оформени като раковини, и статуетка на момченце на върха. Въпреки че се намираше зад мрежата против насекоми, водата миришеше на застояло.

— Какво търсите?

— Вие ли сте Робърт Неш?

На лицето му изведнъж се изписа тревога. Това вероятно беше първият въпрос, който полицаите са му задали, преди да му съобщят за смъртта на Ан.

— Да, аз съм.

— Извинявайте, че ви безпокоя у дома. Казвам се Камий Прийкър и съм от Уинд Гап.

— Аха.

— Сега работя за „Дейли Поуст“ в Чикаго. Интересуваме се от случая… Искам да направя репортаж за Натали Кийн и убийството на вашата дъщеря.

Бях готова за крясъци, затръшване на врати, псувни, дори юмрук. Боб Неш пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се наклони назад на пети.

— Можем да поговорим в спалнята.

Задържа вратата, за да вляза, и аз тръгнах да се промъквам през разхвърления хол, между панери с мръсни, измачкани чаршафи и детски фланелки. Минах покрай банята, чийто главен декор беше ролка тоалетна хартия, захвърлена на пода. В коридора имаше няколко снимки в рамки със зацапани стъкла: русокоси момиченца, грижовно наобиколили малко бебе; младият Неш, сковано хванал подръка съпругата си, двамата — хванали заедно нож за рязане на торта. Когато влязохме в спалнята — завеси и покривки на леглата в еднакъв тон — разбрах защо Неш избра точно тази стая за разговора ни. Това беше единственото помещение в къщата с някакъв цивилизован вид — като мисионерска колиба на границата на отчайваща джунгла.

Неш седна на единия край на леглото, аз — на другия. Нямаше столове. Бяхме като участници в аматьорско порно. Само дето той беше донесъл по чаша сок от вишни за двамата. Неш беше добре поддържан мъж: подстригани мустаци, зализана с гел оредяла руса коса, лъскаво зелено поло, напъхано в дънките. Предположих, че той е човекът, който поддържа реда в тази стая — изглеждаше семпло подредена, като жилище на ерген, който се престарава.

Той нямаше нужда от подготовка за интервюто и това много ме зарадва. Би било като да се обясняваш в любов на някого, с когото искаш само да се изчукате.

— Ан обикаляше с колелото цяло лято — започна, без дори да го попитам. — Цяло лято циклеше около нашето каре. С жена ми не й позволявахме да се отдалечава повече от една пресечка. Ние сме много бдителни родители. Обаче накрая, точно преди да започне училище, жена ми каза: добре. Ан само ни мрънкаше, затова тя се съгласи. Позволи й да отиде до дома на приятелката си Емили. Ан така и не стигна дотам. Осъзнахме го чак в осем.

— В колко излезе от тук?

— Около седем. И някъде там, преди да мине тези десет пресечки, са я отвлекли. Жена ми никога няма да си прости. Никога.

— Защо казвате, че те са я отвлекли?

— Те, той, който и да е. Онзи изверг. Онзи извратен убиец на деца. Докато със семейството ми спим, докато вие събирате материал за репортажа си, наоколо обикаля някой и търси кое друго дете да убие. Защото и двамата много добре знаем, че момиченцето на Кийн не се е изгубило току-така.

Неш изпи безалкохолното си на един дъх и избърса устата си. Думите му звучаха трогателно, макар и доста шаблонно. Все по-често се случва да чувам такива прекопирани от телевизионните драми цитати. Преди време вземах интервю от жена, чиято двайсет и две годишна дъщеря току-що беше убита от приятеля си, и тя ми сервира една реплика, взета дословно от детективския сериал миналата вечер: „Иска ми се да кажа, че му прощавам, но се боя, че никога вече няма да съм в състояние да простя на никого.“

— Значи, господин Неш, не се сещате за никого, който би могъл да поиска да нарани вас и семейството ви чрез Ан?

— Госпожице, аз продавам столове, ергономични столове — по телефона. Работя с още двама души. Имаме офис в Хейти, градче недалеч от тук. Не се виждам с никого. Жена ми е на половин работен ден в началното училище. Около нас няма никакви драми. Просто някой е решил да убие нашето момиченце.

Изрече последните думи примирено, сякаш вече е приел мисълта. Отиде до плъзгащата се остъклена врата в единия край на спалнята. Тя водеше до малка тераса. Неш отвори вратата, но остана вътре.

— Може би го е направил някой педал.

— Защо мислите така?

— Защото не я е изнасилил. Всички казват, че е необичайно. Сякаш е някаква утеха. Бих предпочел да я беше изнасилил, след като я е убил.

— Нямаше ли никакви следи от насилие? — попитах, като се надявах, че говоря състрадателно.

— Никакви. Нито синини, нито рани, нито следа от някакъв вид… мъчение. Само я е удушил. И е извадил зъбите й. Това, което казах преди малко, не го мисля — за изнасилването. Беше глупаво. Но разбирате какво имам предвид.

Не отговорих. Оставих диктофона си да работи, да записва дишането ми, дрънкането на ледчетата в чашата на Неш, тупкането на баскетболна топка в съседния двор.

— Тате?

Вратата се открехна и в пролуката се показа красиво русокосо момиченце с плитка до кръста.

— Не сега, милинка.

— Гладна съм.

— Намери си нещо. Във фризера има гофрети. Дай и на Боби да яде.

Момиченцето остана още няколко секунди, свело очи към килима пред себе си, после излезе и тихо затвори вратата. Запитах се къде ли е майка им.

— Вие бяхте ли си вкъщи, когато Ан излезе онзи ден?

Неш наклони глава настрани и изцъка през зъби.

— Не. Тъкмо се прибирах от Хейти. Един час път е. Не съм навредил на дъщеря си.

— Нямах предвид това — излъгах. — Питах се дали сте се видели с дъщеря си онази вечер.

— Видях я сутринта. Не си спомням дали си говорихме нещо. Вероятно не. Четири хлапета сутринта идва малко в повече.

Разклати бучките лед в чашата си. Прокара пръсти под щръкналите си мустаци.

— Досега никой не прави нищо — продължи. — За Викъри случаят е прекалено сложен. Дадоха разследването на някакъв много важен детектив от Канзас Сити. Някакъв младок, нагъл тип. Само си клати краката и чака времето да минава. Искате ли снимка на Ан?

Извади от портфейла си училищна снимка на момиченце с дяволита усмивка. Светлокестенявата му коса бе подрязана неравно малко над нивото на брадичката.

— Жена ми искаше да й сложи ролки вечерта, преди да я снимат за училище. Напук на нея Ан си отряза косата така. Беше калпазанка. Същинско момче. Не мога да си обясня защо отвлякоха точно нея. Ашли винаги е била красавицата на мама и тате. Тя беше тази, по която всички се заглеждаха. — Погледна още веднъж снимката. — Ан сигурно се е борила със зъби и нокти.

Преди да си тръгна, Неш ми даде адреса на приятелката, при която Ан е искала да отиде. Потеглих бавно с колата по разположените под идеални прави ъгли улици. Този западен квартал беше по-новата част на града. Личеше си, защото тревата бе по-яркозелена, разстлана на чимове само преди трийсет лета. Нямаше нищо общо с тъмната, жилава, бодлива растителност пред къщата на майка ми. Онази трева ставаше по-добре за свирене. Можеше да цепнеш листото по дължина, да го стиснеш между палците си и да надуваш, докато устните те засърбят.

На Ан Неш са й били достатъчни пет минути, за да стигне с колелото до къщата на приятелката си. Хайде, може да сложим още десет, ако е решила да мине по по-заобиколен път, да се възползва от първата възможност да повърти повече педалите за това лято. На девет години вече си голям, за да не ти позволяват да караш колело по-далеч от четирите улици, ограждащи карето на къщата ти. Впрочем какво се е случило с колелото?

Минах бавно покрай дома на Емили Стоун. В синкавия сумрак забелязах едно момиченце да претичва покрай един от осветените прозорци. Сигурно родителите на Емили разправяха на приятелите си: „Вече я прегръщаме по-силно вечер.“ Дали тя се питаше къде престъпникът е завлякъл Ан, преди да я убие?.

Не знам за нея, но аз много исках да разбера. Да изтръгнеш двайсет и няколко зъба, колкото и малка, колкото и безжизнена да е жертвата, е трудна работа. Убиецът трябва да го е направил на специално място, безопасно — където да може да спира да си поеме дъх от време на време.

Погледнах пак лицето на Ан. Ръбовете на снимката се бяха завили нагоре, сякаш искаха да я предпазят. Дръзката прическа и усмивката ми напомниха за Натали. Това момиченце също спечели симпатията ми. Прибрах снимката в жабката. После запретнах ръкава си и от вътрешната страна на ръката си със синя химикалка написах пълното име на момиченцето — Ан Мери Неш.

Трябваше да обърна, но се отказах от идеята да използвам за целта нечия алея. Хората в града сигурно бяха подозрителни към непознати коли, маневриращи пред домовете им. Затова завих наляво и продължих по по-заобиколен път към къщата на майка ми. Поколебах се дали да не й се обадя предварително, но три пресечки, преди да стигна, реших да не го правя. Беше късно да я предупреждавам за идването си и би било излишна любезност. Минеш ли границата на щата, вече е безпредметно да се обаждаш и да питаш дали може да се отбиеш.

Масивната къща на майка ми се намира в най-южния край на Уинд Гап — в „баровския“ квартал, ако три пресечки на кръст могат да се нарекат квартал. Става дума за типична богаташка къща във викториански стил — подобаващо окомплектована с тераса на покрива, остъклена веранда, опасваща постройката от всички страни, лятна веранда откъм задния двор и куличка с островърх купол. На такова място живее майка ми, на такова място живеех аз. Пълно е с всякакви тайни помещения, скришни кътчета и странно обиколни коридори. Хората през викторианската епоха, особено на юг, са имали нужда от пространство, за да се избягват един друг, да се пазят от туберкулоза и грип, да се изолират от похотливи мисли и натрапчиви емоции. Винаги е добре да имаш повече пространство.

Къщата е на самия връх на стръмен хълм. Трябва да караш на първа, за да се изкачиш по напуканата стара алея до навеса, предпазващ колите от дъжд. Или можеш да паркираш долу и да качиш шейсет и трите стъпала до къщата, като стискаш тънкия като цигара парапет отляво. Като малка винаги се качвах по стълбите, а на слизане тичах надолу по алеята за коли. Мислех си, че парапетът е отляво, защото съм левичарка и някой го е сложил там, за да ме зарадва. Сега се чудя на собствените си илюзии.

Паркирах долу, за да не излезе, че се натрапвам. Докато се кача по стълбите, плувнах в пот. Вдигнах косата си, повях си с ръка, после с яката на ризата си. На синята ми френска блуза се бяха появили грозни петна от пот. Миришех на „спарено“, както се изразяваше майка ми.

Позвъних на вратата. Навремето звънецът издаваше пронизителен шум като писък на разгонени котки. Сега се чу само едно глухо и тъжно дзън! като на аудиозаписите към някои учебници, когато трябва да обърнеш на следващата страница. Часът беше 21.15, достатъчно късно, за да са си легнали вече.

— Кой е? — чух гласа на майка ми зад вратата.

— Здравей, мамо. Аз съм Камий — отговорих, като се стараех да говоря спокойно.

— Камий. — Тя отвори вратата и застана на прага. Не изглеждаше изненадана и не направи опит да ме прегърне, дори вял, какъвто очаквах. — Случило ли се е нещо?

— Не, мамо, нищо не се е случило. Просто съм по работа в града.

— По работа. По работа ли? О, боже, извинявай, милинка, влизай, влизай. Къщата не е изчистена, ще прощаваш.

Къщата беше безупречно чиста и подредена, в антрето имаше даже вази с няколко десетки лалета. Въздухът беше наситен с полен и очите ми се насълзиха. Разбира се, мама не се поинтересува по каква точно работа съм в града. Тя рядко питаше за такива съществени неща — или от някаква пресилена загриженост за личното пространство на другите, или защото не се интересуваше. Ще оставя сами да се досетите коя от двете е по-вероятна според мен.

— Искаш ли нещо за пиене, Камий? С Алън тъкмо пийвахме амарето. — Тя ми показа чашата, която държеше. — Пия го с малко „Спрайт“, така се засилва сладкият вкус. Но имам също сок от манго, вино, студен чай и ледена вода. И газирана вода. Къде си отседнала?

— Странно е, че питаш. Надявах се да преспя у вас няколко нощи.

Тя замълча за момент. Дългите й нокти, лакирани в прозрачнорозово, потропаха нервно върху чашата.

— О, няма проблем. Все пак можеше да се обадиш. Да ме предупредиш. Щях да приготвя нещо за вечеря. Ела да поздравиш Алън. Седнали сме на задната веранда.

Тръгна пред мен по коридора — между ослепително бели холове и дневни, и салони от двете страни — и аз я загледах изпитателно. Не се бяхме виждали близо година. Косата ми беше друг цвят — не червена, а кестенява — но тя като че ли не забеляза. Изглеждаше почти същата, почти като моя връстница, въпреки че отдавна бе минала четирийсетте. Бледа кожа, дълга руса коса и много светлосини очи. Беше като най-красивата кукла на някое момиченце — онази, с която никога не си играеш. Носеше дълга розова памучна рокля и малки бели пантофи. Разклати амаретото в чашата си, без да разплиска и капка.

— Алън, Камий е дошла.

Мама влезе в задната кухня (по-малката от двете) и чух да изтръсква лед от металната форма.

— Кой?

Показах се зад ъгъла и се усмихнах:

— Камий. Извинявам се, че идвам така без предупреждение.

Човек би си помислил, че красиво създание като майка ми е родено да прекара живота си с едър мъжага, бивш играч на американски футбол. Би изглеждала чудесно до някой масивен мустакат великан. Алън, точно обратното, беше по-хилав дори от нея и имаше толкова високи скули, че очите му приличаха на цепки. Когато го видиш, ти се приисква да го включиш на системи. Винаги се обличаше нелепо елегантно, дори за да седне на чашка ликьор с жена си. Сега хилавите му колене стърчаха от късия бял сафари панталон, а върху колосаната си официална риза бе наметнал светлосин пуловер. И изобщо не се потеше. Алън не задържаше никаква влага.

— Камий. Каква приятна изненада. Много приятна изненада — измънка с провлачения си монотонен глас. — Да дойдеш чак до Уинд Гап. Мислех, че си наложила мораториум на всякакви пътувания на юг от Илинойс.

— Наложи се да дойда по работа.

— По работа — усмихна се той.

Това беше най-близкото до въпрос за същността на работата ми, което щях да чуя. Майка ми пак се появи. Сега косата й бе вързана с бледосиня панделка — като порасналата Уенди Дарлинг от филмчето за Питър Пан. Пъхна чаша охладено, изпускащо мехурчета амарето в ръката ми, потупа ме два пъти по рамото и седна до Алън и далеч от мен.

— Онези момиченца, Ан Неш и Натали Кийн — подсказах им. — Събирам материал за тях за вестника.

— О, Камий — прошепна майка ми и извърна очи от мен.

Когато е шокирана, тя има един характерен тик: подръпва миглите си. Понякога се отскубват. Някои особено трудни години, когато бях малка, тя нямаше абсолютно никакви мигли и очите й бяха сълзливо розови, жални като на опитно зайче. През зимата започваха да текат винаги когато се покажеше навън от къщи. Това не се случваше често.

— Такава задача ми възложиха.

— Божичко, каква задача — прошепна майка ми и вдигна пръсти към очите си. Почеса се под едното и пак свали ръце в скута си. — Не мислиш ли, че тези родители преживяват достатъчно трудни моменти и без ти да записваш всички подробности и да ги разтръбяваш пред целия свят? „Уинд Гап убива децата си!“ — това ли искаш да си мислят хората?

— Едно момиченце е убито, а друго е изчезнало. Да, мой дълг е да информирам обществеността.

— Аз познавах тези деца, Камий. Можеш да си представиш колко тежко го преживявам. Мъртви момиченца. Кой би направил такова нещо?

Отпих глътка амарето. По езика ми полепнаха захарни кристалчета. Не бях готова да говоря с майка си. Кожата ми настръхна.

— Няма да стоя дълго. Наистина.

Алън запретна ръкавите на пуловера си и оправи една гънка на панталона си. Участието му в разговора ни обикновено беше под формата на жестове: наместване на яката, кръстосване на краката.

— Няма да понеса да слушам за такива неща — каза майка ми. — За наранени деца. Просто не ми казвай какво правиш, не ми споделяй нищо, което знаеш. Ще се преструвам, че си дошла за лятната ваканция. — Тя поглади с пръст една от сплетените бамбукови пръчки на стола на Алън.

— Как е Ама? — реших да сменя темата.

— Ама ли? — На лицето й се изписа тревога, сякаш изведнъж си е спомнила, че е оставила детето си някъде. — Добре е. Горе спи. Защо питаш?

От топуркането, което чувах от горния етаж — от детската стая през стаята за шиене до прозореца в коридора, откъдето задната веранда се виждаше най-добре — знаех, че Ама със сигурност не спи, но не й се сърдех, че ме отбягва.

— Питам от любезност, мамо. На север също го правим понякога.

Усмихнах се, за да й покажа, че се шегувам, но тя скри лицето си зад чашата. Когато пак го показа, беше зачервено и решително.

— Можеш да стоиш тук колкото искаш, Камий. Но искам да се държиш добре със сестра си. Тези момиченца й бяха съученички.

— Много искам да я опозная по-добре — измънках. — Много съжалявам за загубата й. — Не можах да премълча последните думи, но майка ми не усети горчивата ирония.

— Ще ти дам спалнята до дневната. Бившата ти стая. Има вана. Ще купя пресни плодове и паста за зъби. И пържоли. Ядеш ли пържоли?

Четири часа неспокоен сън, като да лежиш във ваната с уши, наполовина потопени във водата. Сепвах се през около двайсет минути с толкова разтуптяно сърце, че се питах дали не се будя от неговото тупкане. Сънувах, че си стягам багажа за пътуване, а после осъзнавам, че съм взела неподходящите дрехи — пуловери за лятна екскурзия. Сънувах, че съм дала на Къри грешна статия, преди да замина: вместо историята за нещастната Тами Дейвис и нейните четири заключени деца сме пуснали рекламна статия за козметика.

Сънувах, че майка ми реже ябълка на дебели късове месо и ми ги пъха в устата бавно и внимателно, защото умирам.

Малко след пет най-сетне отметнах настрана завивките. Измих името на Ан от ръката си, но без да се усетя, докато съм се обличала, ресала и гримирала, бях написала на негово място името на Натали Кийн. Реших да го оставя там за късмет. Когато излязох, слънцето едва беше изгряло, но дръжката на вратата на колата ми бе нажежена. Лицето ми беше изтръпнало от безсънието и аз отворих широко очи и уста като ужасена актриса във второразреден филм. Отрядът за издирване трябваше да се събере в шест, за да продължи претърсването на гората; исках да взема изявление от Викъри преди началото на работния ден. Реших, че най-добрата тактика е да дебна пред участъка.

Улица „Главна“ изглеждаше пуста, но щом слязох от колата, забелязах двама души на няколко пресечки от мен. Сцената беше абсурдна. На тротоара с изпънати крака седеше възрастна жена, втренчена в една сграда. Приведен над нея стоеше мъж. Жената клатеше маниакално глава като дете, което не иска да яде. Краката й бяха изкривени под такива ъгли, че със сигурност я болеше. Лошо падане? Или инфаркт? Тръгнах бързо към тях и скоро чух трескавите им гласове.

Мъжът, с бяла коса и набръчкано лице, ме погледна с премрежени очи.

— Извикайте полиция. — Гласът му трепереше. — И линейка.

— Какво се е случило? — попитах, но в следващия момент видях.

Заклещено в широкото две педи пространство между железарията и фризьорския салон, се виждаше малко телце, обърнато с главата към улицата. Сякаш седеше и ни чакаше с широко отворени кафяви очи. Познах буйните къдрици. Но усмивката я нямаше. Устните на Натали Кийн образуваха малко „О“ пред венците. Приличаше на пластмасова кукла на бебе с вграден отвор за хранене с бутилка. Натали нямаше зъби.

Кръвта нахлу в главата ми и цялата се изпотих. Ръцете и краката ми омекнаха и за момент си помислих, че и аз ще се свлека до другата жена, която сега тихо се молеше. Отдръпнах се назад, подпрях се на една спряна кола и притиснах пръст на врата си в опит да успокоя пулса си. Погледът ми падаше върху безсмислени детайли: Гуменият накрайник на бастуна на възрастния мъж. Розова бенка на врата на жената. Лепенка на коляното на Натали Кийн. Името й пареше под ръкава ми.

Чух още гласове и при нас дотичаха главен инспектор Викъри и още един мъж.

— По дяволите! — изръмжа Викъри, когато я видя. — По дяволите. Боже мой!

Опря лице на тухлената стена на фризьорския салон и вдиша дълбоко. Другият мъж се наведе до Натали и допря пръсти до врата й, на който се виждаше лилава следа от ожулване във формата на окръжност. Това бе само стратегия за печелене на време, докато възвърне самообладанието си — детето очевидно беше мъртво. Предположих, че това е важният детектив от Канзас Сити, надутият младок.

Все пак прояви добри умения в убеждаването на жената да прекъсне молитвата си и да разкаже как са открили зловещата находка. Оказа се, че двамата са съпрузи — собственици на ресторантчето, чието име не можах да си спомня по-рано. Брусар. Отивали да отворят за закуска и така се натъкнали на трупа. Бяха стояли около пет минути, преди аз да се появя.

Пристигна един униформен полицай и когато видя онова, заради което го бяха извикали, закри лицето си с ръце.

— Господа и дами, моля, елате в участъка за показания — каза младокът от Канзас Сити. — Бил.

Гласът му звучеше бащински строго. Викъри бе коленичил до детето и не помръдваше. Устните му потрепваха — може би и той се молеше. Наложи се да повторят името му два пъти, за да излезе от транса.

— Чух те, Ричард. Бъди човек поне за секунда.

Главният инспектор прегърна госпожа Брусар през раменете и й заговори шепнешком. Накрая тя кимна и потупа ръката му.

Трябваше да седя два часа в стая с цвят на яйчен жълтък, докато най-после запишат показанията ми. През цялото време не спирах да си представям как закарват Натали за аутопсия, а аз се промъквам да залепя нова лепенка на коляното й.